Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФОРМИРАНЕ НА ФИЛОСОФСКО-АНТРОПОЛОГИЧЕСКО ПОНЯТИЕ ЗА ЛИЧНОСТ

Вихрен Митев

web


Abstract: In her book No Two Alike: Human Nature and Human Individuality, Judith Harris is focusing on the difference between people in terms of their unique personalities. According to Harris the conditions that form the personality are not hidden in its early childhood neither its early social context. Those views of the American researcher find their place in the field of Philosophical Anthropology according to which the personality is a self-created project based on personal choices and overcoming of the social context on every stage of its development. The concept of personality has, to a greater extent, social and psychological dimensions rather than physical. Furthermore, the accent of future realization is inner motif of behavior for the personality.

Studies of personality (of neurobiology, evolutionary biology or genetics) fail to represent the concept in its full meaning and stay external for its understanding. Those fields of study can only point basic elements of the development of the personality but will always lack of a final understanding of what a personality, a fully developed human being, is. Only through a wider understanding of the concept of personality researchers would be able to grasp the actual conditions of formation.

In those terms the aim of the recent text will be to analyze Harris’ theory of unique personalities and the possibility to overcome it by pointing its value for the field of Philosophical Anthropology.

Key words: anthropology, identity, individuality, personality, philosophy, self-realization.


 

Съвременните изследвания върху понятието за личност се различават в разбиранията си за нейното формиране, като едни избират да изучават детството на личността, други - нейните наследствени характеристики, трети - нейния социален свят. Твърдението за формирането на личността в нейното детство е обхванато в най-голяма степен от изследванията на психологията, това за наследствените характеристики - от последните открития на генетиката, а застъпници на разбирането за околната среда1 на личността като основен фактор за нейното формиране остава за представителите на социологията.

И трите посочени изследвания имат основания да защитават позициите си. Tе говорят за човека и се опитват да обяснят какво е той. И трите научни позиции притежават части от пълната истина за това, какво представляват понятията за човек, съзнание, личност и идентичност. Но всички те имат и недостатъка на разглеждането на личността единствено от собствената си позиция, предпоставяйки като съществуващи резултатите, които търсят. По подобие на лабораторните експерименти хипотезата е предварително зададена и следва да бъде проверена и доказана. Най-вероятно в повечето случаи успяват да потвърдят своите предположения. Но успяват ли в действителност да разкрият пълнотата на понятието?

Така например от гледна точка на химията човешкото тяло е сбор от химични елементи и процеси. От биологична гледна точка - система от органи. И наистина тези твърдения са верни от позицията на съответните учени, които ги изказват. Те обаче следва да бъдат пренесени в света, за да може да се каже какво е човекът в него. В такъв случай от гледната точка на химика светът би бил сбор от химични елементи и процеси, от които човекът е част. Естествено, това твърдение е преувеличено, но с тази умишлена спекулация по-лесно става видима нуждата от използването на понятия, смисъл и разбирания, които намираме в областта на хуманитарните науки, занимаващи се с човешкия свят и неговите екзистенциални аспекти. Следва да представим в обобщен план развитието на природните науки, водещи до появата на генетиката, психологията и социологията, за да видим какво понятие за личност създават, и ако е необходимо, да го доразвием.

Твърдения за това, че някои организми могат да произхождат от други, датират още от досократиците - Анаксимандър и Емпедокъл. В по-късен етап от развитието на европейската мисъл срещаме Лукреций, който става последовател на Емпедокъл в произведението си За природата на нещата. През Средновековието по-скоро е подкрепяно Аристотеловото разбиране за актуализирането на природните възможности (форми) по силата на божествената воля. Така до 17. век и зараждането на натурализма в модерната наука трудно може да се говори за хомогенна и прогресивно развиваща се научна общност. Едва през 18. век започват да се появяват множество изследователи, които акумулират ново познание. Виден техен представител става Дарвин с предположението си, че един вид се променя в друг поради естествен подбор, и с теорията си за еволюцията, описана в Произход на видовете от 1859 г.

Като последствие от работата на Дарвин се появяват идеите за социален дарвинизъм чрез подобряване на човешкия род (от генетична гледна точка), изразени в Изследвания на човешките способности и тяхното развитие (Френсис Галтън) от 1883 г., където за първи път е представено и понятието евгеника. Постепенно обаче се вижда, че тези разбирания и теории имат своите слабости. Така например понятия, оформящи нравствения свят на личността - морал, честност и справедливост - би следвало да бъдат напълно отхвърлени, ако се опитаме да обясним понятието с помощта на теорията за еволюцията на Дарвин, която прави много слаба връзка с антропологията. Наясно сме и с опасността от приложението на евгениката, базирана на физическите характеристики, на които се налага претенцията, че могат да бъдат критерий за човешко същество.

Значимостта на тези открития все пак остава неоспорим факт за последвалото развитие на точните науки (и по-специално на генетиката и невробиологията). От друга страна, идеите за еволюцията и наследствеността допринасят за мисленето на личността като пластична - тя еволюира дори в социо-културен и антропологически смисъл. Ако откритията не бяха верни, то надали човекът би се променил от времето на Homo habilis насам. Но тези открития остават само парчета от пъзела и предхождат пълното разбиране на понятието за личност, изключвайки разглеждането на важни аспекти в нейното формиране. Дотук цялата съзнателна част на личността остава неизследвана, което налага да преминем в следващата дисциплина, изучаваща понятието за личност в много по-голяма степен.

Идеята за психе (стгр. ψυχή) става популярна най-напред в Платоновите Диалози (Федър) и след това в За душата на Аристотел, където е представена като рационална душа. В средновековната философия или теософия, под натиска на християнството в Европа, отъждествяването на психе и душа става пълно. По време на Просвещението Лайбниц връща темата за психиката в дискурса на философията, с което вдъхновява Кристиан Волф да обособи психологията като самостоятелна дисциплина в две части (Psychologia empirica от 1732 г. и Psychologia rationalis от 1734 г.), а Имануел Кант да я определи като основно подразделение на антропологията, отхвърляйки експерименталната ѝ част - според него психиката може да се изследва единствено качествено - твърдение, заставащо и в основата на настоящия текст. След Хегел и Хербарт през 1825 г. психологията за първи път става задължителна дисциплина в образователната система на пруската държава.

Изследванията в експерименталната психология се завръщат през 1830 г. (Густав Фехнер) и са официално представени на света през 1879 г.2 от първия нарекъл се психолог - Вилхелм Вунд. През 1896 г. Фройд се отказва от заниманията си с хипноза и създава теорията за психоанализата. Впоследствие той основава дискусионна група, към която се присъединяват Алфред Адлер и Карл Юнг. Това е период, в който психологията се развива с бързи темпове и създава множество течения в самата себе си, базирани върху изследването на различни аспекти от човешката психика - възприятия, когнитивност, съзнателни функции, поведение, социално поведение, интелигентност, темперамент, мотивация и др. Постепенно психологията придобива методологията и понятийния си апарат, с които да опише личността, без да отива отвъд нея и да пита какво е тя като феномен на съществуващото (въпрос на философската антропология). Паралелно с нея се развива и социологията, която пренебрегва вътрешния свят на личността и остава в сферата на изследванията за типовете общества, тяхната култура, език, традиции и обичаи.

Опитите да се установи началото на социологията успяват да посочат частични примери от миналото, но добиват по-голяма увереност, спирайки се върху живота и работата на френския философ на науката Огюст Конт, който дефинира социологията като самостоятелна дисциплина и се опитва да я използва за коригирането на нередностите в обществото. За истински баща на социологията обаче се сочи Карл Маркс, който отрича позитивизма на Конт и създава наука за обществото, която днес познаваме като модерната социология. След тях Емил Дюркейм е първият, който развива социологията като научна дисциплина и през 1895 г. основава първия факултет по социология в университета на Бордо, Франция.

Последвалото развитие на социологията взема на фокус обществените институции и развива темите за индустриализацията, урбанизацията, секуларизацията и др. Постепенно започва да взаимодейства и с полетата на икономиката, психологията, правото и философията. Работата на Дюркейм става основна и за развитието на структурализма и постструктурализма. За социологията остава важен въпросът как обществото влияе на личността и какво е то самото, без да дава отговор на въпроса какво е самата личност. Тя посочва единствено влиянието на социалните структури върху формирането на личността.

Но вместо да отдалечаваме фокуса от личността, нека го върнем към нея, като разгледаме едно примерно съвременно понятие за личност, което използва американският психолог Питър Грей:

Под личност се има предвид общият начин, по който индивидът взаимодейства със света и най-вече с други индивиди - дали някой е притворен или отзивчив, енергичен или кротък, добросъвестен или небрежен, мил или строг. Основно допускане в концепцията за личността е следното - хората са различни помежду си в техните стилове на поведение, по начини, които са поне относително последователни във времето и мястото... личността е различен стил социално поведение (Харис 2006: 21).

Към изброените определения могат да се добавят и следните: личността е възможност за социално взаимодействие, тя се себеизразява в различни форми, тя е способност за разбиране и т.н., но такова схващане за личността единствено ѝ приписва предикати, без да допринася за отговoра на същинския въпрос какво тя е и какво е нейното място и задача в света.

От друга страна, съществува частично съгласие сред учените (най-вече психолози) за това, че личността най-значително се оформя в нейното детство (до деветгодишна възраст - от семейството и училището) и в по-малка степен в нейните ранни години на развитие (до шестнадесетата ѝ година - микросоциалните групи, в които попада). В детството основните фактори за оформянето на личността са фигурите на нейните родители (детето е функция на личностите на родителите си и генетичното им наследство), братя, сестри и семейна среда. Така на преден план излизат възпитанието на личността и нейната първична околна среда3. Те са необходимите външни фактори за ранното развитие на личността, но учудващо се оказват недостатъчно изчерпателни и ефективни в тази си задача.

Според американската психоложка Джудит Харис съществуват случаи на еднояйчни и сиамски близнаци4, които израстват заедно, прекарват дълъг период от живота си заедно и в крайна сметка се оформят като напълно различни личности с различни предпочитания и светогледи. Оказва се, че поради тяхната индивидуалност, макар и да контактуват еднакво с родителите си и да растат в една и съща околна среда, имат уникалните си гледни точки, които ги поставят в собствено различни ситуации. По такъв начин еднаквата домашна среда не прави отделните представители в нея еднакви. Физическата раз-личеност се оказва достатъчна за формирането на уникални личности.

Друг аспект на родителските грижи е представянето на родителите като първата социална микромрежа, в която децата попадат. Но обратно на широкоразпространеното разбиране за възпитанието като оформящо личността на детето се оказва, че родителите по-скоро реагират на поведението на децата си, отколкото го причиняват (Харис 2006: 87). Така, от най-ранна детска възраст личността се оказва позиционирана в социална микромрежа с други личности, в която типовете поведение взаимно се регулират. Но нека видим какво се случва във вътрешния свят на личността по време на тези взаимоотношения.

Според Харис в своето детство личността е по-склонна да се учи не от грешките си, а от правенето на нови грешки.

От демонстрираното в експерименти на девелопменталистката Каролин Рови-Колие и нейните колеги първоначалната склонност на малките бебета е да дискриминират, отколкото да генерализират (Харис 2006: 122).

Този аспект в ранното развитие на личността показва първоначалната ѝ невъзможност да прилага наученото в различни ситуации поради трудности при запаметяването и асоциирането. Следователно с развитието си във времето памет, мислене и опит се оказват едни от необходимите вътрешни фактори, които са от особена важност за съществуването на личността. Оказва се, че възможността ситуации да се разпознават като подобни се появява едва когато личността е достатъчно зряла.

Първата усвоена ситуация е тази на връзката между детето и майката. Бебето формира съзнателен модел за отношението с майка си и започва да изгражда поведение, базирано на очаквания за това, какво е ответното поведение на майката. Постепенно бебето развива език (било то жестове или звуци), с който успява да се свърже и общува с близките си. Според Харис до деветата си година децата попиват напълно средата, в която израстват. Така децата оформят поведението си на базата на копиране на чуждо поведение.

В по-зрелите години на личността влияние над нея има участието ѝ в социални микрогрупи, в които тя намира нови примери за поведение, т.нар. от Ричард Дуоркин меми (Райън 2003). Всеки друг за личността притежава потенциалната възможност да бъде модел за поведение в различни ситуации. Нещо повече, в ранните години на своето развитие личността има склонността да имитира своите връстници. Към мемите, които личността усвоява, могат да се прибавят предразсъдъците, стереотипите и социалните норми, приети в социалната група, за която важи правилото тук така се прави или ние правим така и не по друг начин. Чрез овладяването на тази информация се оформят мненията на личността, според които тя взема решения.

С други думи, социализирането се състои най-вече в имплицитното, отколкото в експлицитното учене. Важен аспект от ученето е съхранението на информация относно поведението на членове от различни социални категории (Харис 2006: 193).

Според Харис социализацията е себе-социализация на базата на създадените прототипи за поведение в съзнанието на личността. В изложението на книгата си No Two Alike: Human Nature and Human Individuality авторката постепенно отхвърля възможностите родителите, семейната среда и ранните социални групи да са основната причина за развитието на детската личност (Харис 2006: 34) и прави опит да даде обяснение за това, защо всяка личност е различна. По такъв начин тя отхвърля и известната теория на Юнг за Развитие на личността, според която най-важно в развитието на детската личност, нейния интелект, чувства и емоции, са психологическите характеристики на нейните родители и учители.

Твърденията на Харис се допълват и от вижданията на американските психолози Денис Даниелс и Робърт Пломин, според които ако едно общество е хомогенно, отделните семейни клетки в него са в голяма степен идентични (Пломин, Даниелс 2011: 85). Следователно родителите, братята, сестрите и околната среда не са основните фактори за формирането на личността. Авторите подсилват своята позиция с наблюденията си над еднояйчни близнаци. Техните изследвания показват следното - от еднаквите гени на еднояйчни близнаци не се формират еднакви личности. Макар и със сходни физически характеристики, близнаците се оформят като различни индивиди5. В своето развитие близнаците попадат в различни ситуации с различни участници в тях, поради което взаимодействат по различен начин с околната си среда и формират различни светогледи. От двамата близнаци единият винаги ще бъде екстроверт в по-голяма степен от другия. Генетичните заложби следователно не могат да предопределят опита на личността, която се оказва контекстуална. Никое бебе, родено в Япония, не говори родния си език веднага след своето раждане (Харис). Поради същите причини, френските ученици дори в много по-късна възраст все още повтарят класове заради трудностите, които предизвиква ученето на френски език.

В крайна сметка заключението на Пломин и Даниелс гласи - генетичните бихейвиористи са прави за влиянието на гените при оформянето на личността, но само в 45%, докато 55% остават приписани на външните фактори в нейния житейски път. Пломин и Даниелс цитират продължило дванадесет години изследване, според което влиянието на различното отношение на родителите към децата има 2% значение при изграждането на личностите им, взаимодействието на децата помежду им - също 2%, разликите във времето на раждане - 1%, разликите в годините на раждане - 1%, като най-голямо е влиянието на социалните микрогрупи (съученици, приятели и други, с които се споделя сходен език, умения и поведение), които оказват 5% влияние. До известна степен различията в развитието на отделните личности могат да бъдат отдадени в широкия смисъл и на това, което биолозите девелопменталисти наричат шум в развитието, когато се занимават с фенотипи.

Тези данни обаче отново ни поставят пред задънена улица. Оказва се, че са необходими по-скоро нови наблюдения и анализи на външния свят на личността отколкото изследване на нейните гени и биология.

Според Харис различията в оформянето на личностите биха могли да възникват и от социалните групи, в които те се намират. Такива различия могат да започнат по линия на стремежа на личността към социален статус, който е възможно да се противопостави на нейния стремеж за социализация (т.е. личността съзнателно или несъзнателно да придобие статута на различен/чна от другите в групата). С придобиването на висок социален статус личността се извисява над останалите участници в социалната ѝ група или общност, като по такъв начин тя започва да се развива като уникална, вдъхва респект у околните и става пример за подражание подобно на идол. В разбирането на Харис между способността на личността да създава социални връзки и отношения, да се социализира и да се стреми към по-висок статус акцентът пада върху стремежа за статус, който се дължи на следните предварителни условия:

Предразположеността за научаването на език... предразположеността към разбиране на това, какво мислят другите, предразположеността да се формират и поддържат лични взаимоотношения, които установяват нормите и обичаите на обществото, предразположеността да се състезават с другите членове на тяхното общество и ако е възможно, да ги превъзхождат (Харис 2006: 244).

Стремежът за статус се оказва съзнателното или несъзнателното самопроектиране на личността извън общността, в която тя се намира. Според Харис личността се развива поведенчески, за да може да се възползва в по-голяма степен от своя опит. С това заключение американската психоложка завършва теорията си, в която се опитва да даде обяснение защо всяка личност е уникална, т.е. защо няма две еднакви личности. Според авторката влиянието на семейството, околната среда и социалните групи6 като външни и гените като вътрешни фактори в оформянето на личността губят своята тежест пред необходимостта на личността да се извиси възможно най-много в обществената група, в която участва. Учудващо, в края на книгата си Харис не обявява теорията си за напълно истинна и я оставя за проверка на учените след нея.

Теорията на Харис изглежда в голяма степен правдоподобна, но оставя впечатлението за едно съвременно разбиране, в което личността е винаги поставена в силно развита социална (и дори би могло да се каже градска, американска) среда. Като пропуск в нейните разсъждения може да се посочи липсата на сравнение на теорията за уникалните личности с други теории, даващи становище по този въпрос7.

За философската антропология личността се себесъздава и себеразвива с оглед на постигането на по-добри резултати в областите, където е нейното призвание. В полето на работа на тази дисциплина попадат понятията за гений, майсторство, талант, изключителни личности, за които реализирането на личността им се слива с необходимостта, която изпитват за творчество или разрешаване на фундаментални проблеми. Във връзка със стремежа за статус като мотив за развитие на личността философската антропология би застанала в по-голяма близост например до твърдението на Виктор Франкъл, според когото:

Със заявяването на това, че човек е отговорен и трябва да актуализира смисъла на живота си... да бъдеш човек винаги сочи, и е насочено към нещо друго или някой друг... Колкото повече някой спира да мисли за себе си - посвещавайки се на кауза да служи или на друг да обича - толкова повече той е човек и толкова по-реализиран е. Това, което се нарича себе-актуализация, изобщо не е постижима цел поради простата причина, че колкото повече човек се стреми към нея, толкова по-вероятно е да я пропусне. С други думи, себе-актуализацията е възможна единствено като страничен ефект от себе-трансценденцията (Франкъл 1984: 133).

В разбирането на философската антропология се допуска възможна връзка между стремежа за статус в обществото с личностите на пълководци, завоеватели, владетели, политици и артисти (последните, разбирани в съвременния смисъл на попкултурата и пр.), който в тези случаи би бил породен от чисто прагматични цели или влечения на егото (например слава, власт и др.), но в никакъв случай не би останал като цел сама по себе си или достатъчен мотив в оформянето на личности, чиито имена историята би съхранила.

Историята помни имената на един друг тип личности, каквито са например Нобеловите лауреати. Благодарение на щедро предоставените от Изследователската библиотека към Музея за Нобелови награди в Стокхолм литература и материали успяваме да намерим споделени автобиографични данни за начина, по който Нобеловите лауреати достигат до върхови постижения в полетата си на работа. Едни от тях отдават постигнатите лични резултати на дълбоки и продължителни депресивни състояния, които ги подтикват към работа; други твърдят, че изпадат в неконтролируемо състояние на творческа дейност; според трети необходим е и шансът да се попадне на правилното място. Някои от лауреатите посочват също така надареността си за различни видове творческа дейност (вид творчески полиматизъм). Хемингуей например споделя за важността да работи ежедневно и в пълно усамотение, в което никой да не е в състояние да го прекъсне. Той твърди, че носи своя талант със себе си и може да работи навсякъде, стига да има листа и нещо за писане под ръка. Според Нилс Бор креативността не се ражда от вакуум: идеите трябва да бъдат хвърлени в специална (социална, б.а., В.М.) среда, от която да резонират (Лаборатория 2017).

Тези автобиографични данни ни дават представа какво е възможно да се случи в живота на личността, за да направи тя важно научно откритие или да създаде изящно произведение на изкуството. Преди да бъдат изучавани конкретни личности, сякаш остава рискът да се разглежда личността като това, което Сартр определя като универсална сингуларност, в която с общото говорене за личността се рискува да не се изкаже нищо за конкретната личност. Сартр не отхвърля и тази възможност, но набляга върху важността на изследването и на конкретни примери, които да произведат индуктивно знание. По такъв начин във философско-антропологичното схващане на личността заставаме в близост до позицията на Кант относно качественото разглеждане на личности, но все пак и ще държим на натрупването на различни конкретни примери. Почти два века след Кант в предговора на Семейният идиот Сартр задава въпроса:

...какво на този етап можем да знаем за човека? Струва ми се, че на този въпрос може да бъде отговорено единствено с изучаването на специфичен случай (Сартр 1981: IX).

Изследването на конкретни личности, живеещи в конкретни исторически епохи, разкрива в частност стила на поведение, който те са имали, а не това, че са имали стил на поведение изобщо. Проследяването на влиянието на конкретни епизоди от житейския път върху изследваните личности хвърля светлина върху преките решения, довели до тях, и конкретните избори, които са били направени след тях. Едва при използването на този метод оформянето на специфичния образ на личността ще ни даде разбиране за понятието за личност, което, разгледано по този начин за всяка отделна личност, би давало различни отговори на първоначално зададените в този текст въпроси какво е личността и какво е нейното място и задача в света.

Проблемите в такъв тип изследване съвсем няма да изчезнат, тъй като от намереното решение ще изникнат още въпроси. Възможни проблеми, които още оттук могат да бъдат откроени, са невъзможността да наблюдаваме личността във всички различни ситуации от нейната биография или непълнотата на представените от нея автобиографични данни. За изследователя една съвсем непрекъсната житейска линия никога не ще е достъпна, което, от своя страна, води до разглеждането на личността в отделни ситуации от нейния житейски път и разкриването на нейния характер или нейната личностна идентичност, но без достъпът до нейната жива и непрекъсната цялост да бъде възможен. Впрочем този изследователски проблем има корените си в реалното съществуване на личността, което го поражда.

В заключение на казаното дотук следва да приемем правилността на установения метод при изграждането на понятието за личност. Разглеждането на конкретна биография или автобиография би ни предоставило възможността да разкрием личността в нея сама по себе си и едва тогава да я сведем под разбирането за универсална сингуларност. Такъв набор от примери би допринесъл за разбирането на различни пробиви в науката или изкуството, които личността прави в определени исторически епохи, след което би станало възможно да се изследва дали тези примери ще могат да бъдат реализирани и в бъдеще. Изграденото по такъв начин понятие за личност напълно съвпада с философско-антропологическото, което тук се търси.

Във връзка с това пътят на разсъждения, който Джудит Харис очертава, се оказва до голяма степен правилен, но в никакъв случай достатъчно обхватен. От нейното изследване могат да бъдат взети всички онези вътрешни и външни фактори (генетична наследственост, семейна околна среда, социални среди и вътрешни стремежи8), които изграждат личността до момента на нейното съзнателно или несъзнателно следване на своя стремеж за статус - авторова позиция, която не бива да бъде отхвърляна, а единствено доразвита.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Environment (Харис). [обратно]

2. Макар да се твърди, че и Уилям Джеймс е преподавал експериментална психология в университета Харвард през 1875-1876 г. на базата на трудовете на Херман Хелмхолц и Пиер Жане. [обратно]

3. Какъв е социалният статус на семейството, от колко членове се състои, дали притежава библиотека с книги и т.н. - всичко онова, което не е биологически наследено в личността (Харис). [обратно]

4. Дори пръстовите им отпечатъци са различни. При отглеждането на близнаци, а и не само, се получава това, което девелопменталистката биология нарича шум в развитието. [обратно]

5. Най-малкото техните пръстови отпечатъци са различни. [обратно]

6. Всичко онова, което Дончо Градев нарича структури в биографията на личността. Срвн.: Лаборатория (2017). [обратно]

7. Като конкретно рефериращи теории по отношение на стремежа за статус могат да се посочат теорията на Маслоу за йерархията на потребностите и теориите за класификация на емоцииите (W. Gerrod Parrott, 2001 г. и др.). При всички тези йерархизации в най-високите нива на подредба на емоциите участват философски понятия, обвързани с темите за свобода, морал, алтруизъм, филантропия и др., в които стремежът за статус на личността, дори и да играе някаква роля, то тя би била незначителна. [обратно]

8. А също и понятията за памет, мислене, опит и език. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Другите 2015: Другите в биографията на личността. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2015.

Лаборатория 2017: Nobel Museum Research Library. Creative Milieus, 2017 <http://www.nobelmuseum.se/en/research-library> (24.11.2018).

Пломин, Даниелс 2011: Plomin, Robert, Daniels, Denise. Why are children in the same family so different from one another? Oxford, 2011.

Райън 2003: Ryan, Frank. Darwin’s Blind Spot. New York, 2003.

Сартр 1981: Sartre. The Family Idiot. Vol. 1. Chicago, 1981.

Франкъл 1984: Frankl, Victor. Man’s Search for Meaning. New York, 1984.

Харис 1995: Harris, Judith. Where is the Child’s Environment? A Group Socialization Theory of Development. Washington, 1995.

Харис 2006: Harris, Judith. No Two Alike. New York, 2006.

 

 

© Вихрен Митев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2018, № 11 (228)

Годишник на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Tом. II. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2018.