Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТИ, ВЕНЧАНИ ДО ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРИЯ И УНГАРИЯ
Размисли по повод най-новата книга на Марин Георгиев

Тошо Дончев

web

Марин Георгиев. Венчан до живот. Моята унгарска ЕвропаПрез 1967 г. в "Студия Славика", авторитетното и в международен аспект славистично списание на Унгарската академия на науките, излезе статията на Ищван Пот за превода на Иван Вазов на "Лудия" от Петьофи. Преди да се случи това, още като завършващ студент станах свидетел на ползотворния научен спор между преподавателя Пот, доцент в катедрата по сръбски език, и езиковеда Цанко Младенов, литературен критик и тогавашен български лектор. Темата на диспута беше дали Вазов се е опирал единствено на пресътвореното от прекрасния сръбски поет романтик Йован Йованович Змай, дали е използвал за основа преведения от сръбски на руски вариант на Владимир Василиевич Уманов-Каплуновский, или пък е пресъздал на български шедьовъра на Петьофи, познавайки и черпейки и от двата превода. Всъщност статията рефлектира върху студията на професор Георги Веселинов, публикувана през 1966 г. В научната дискусия, проведена в библиотеката на Катедрата по славянски езици, с много младежка жар и самоувереност участие взех и самият аз. Резултат от това беше, че по-нататък д-р Ищван Пот подари и на мен специалната разпечатка на статията с мило посвещение.

За българската рецепция на Петьофи е излязла немалко литература. За мен обаче извън интересните филологически търсения истински вълнуващият литературен и социологически въпрос е защо до ден-днешен най-популярното в България стихотворение на Петьофи, дори най-познатата и най-обичана унгарска поетическа творба, е именно "Лудият" при положение, че средният унгарски читател едва го познава. Владеещият унгарски на ниво майчин език и ненадминат преводач Змай смята "Лудият" за главна творба на Петьофи, дори световноизвестният унгарски поет, белетрист и общественик Дюла Ийеш я оценява високо в биографията си за поета, определяйки я като "връх" и "обобщение" на цикъла "Облаци". Той също така отбелязва, че "сякаш целият цикъл е предварителен етап или накъсано продължение на точно това стихотворение". Но пък официалната унгарска литературна наука, особено социалистическата критика смятат, че в него липсват родолюбивият патос и демократичната ангажираност, и осъждат песимистичния светоглед на поета-революционер. Е, аз виждам уникалния му успех и ненакърнимата му популярност в България не само в това, че именно великанът на българската литература пресъздава с великолепно творческо умение стихотворението на гениалния унгарски поет и революционер Петьофи, но и в това, че по съдържание и форма тази творба надхвърля конкретния исторически период, в който е създадена: въздействащите видения, мисли и емоционални стихии на умопомрачения антигерой, с усещащо се Шекспирово влияние, избухват не в рими или мерена реч, а в драматичен монолог, в свободен стих. За триумфалния литературен път на Петьофи в България от 1891 г., когато Вазов за пръв път публикува превода си в списание "Денница", както и за живия и до днес култ към поета, разбира се, спомагат и множество други фактори: преводите на Пенчо Славейков и студията му за мястото на унгарския гений в световната литература, историко-литературният паралел Петьофи-Ботев, а също и вдъхновените преводи на видни поети като Гео Милев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Валери Петров, Петър Алипиев и всеотдайната работа на българските унгаристи, като напр. Невена Стефанова, Георги Крумов, Нино Николов, Димо Боляров и други. През последния половин век неувяхващи лаври за поезията на Петьофи носи и организираният от 1969 година шуменски рецитаторски конкурс. Неслучайно последно именно с "Лудият" невероятен, еднозначен успех пожъна талантливият млад актьор Александър Герджиков.

Поезията на Ботев обаче, другият от звездната двойка Петьофи - Ботев, не се радва в Унгария на подобен помитащ, еднозначен успех. Едва през 1970 г. излизат събраните му стихове под заглавието "Хляб или куршум". Всички стихотворения са в два превода, на Геза Кепеш и Ласло Наги. По онова време сравнението се налага от само себе си. Сбито обобщение на собствените ми изследвания публикувах в списанието за световна литература "Надвилаг". Със силата на стиховете Ласло Наги неподправено доказва, че Ботев действително е голям поет и унгарският читател трябва да повярва в това не само заради едната честна дума, защото публикуваните до този момент стихове на Ботев не са блестели с истинското си златно покритие. Ласло Наги обича верния превод, придържа се към оригиналните рими и ритъм, обръща внимание на формата, наясно е с мощта на звученето, и има търпението и таланта да ни накара да усетим всичко това в превода. "Хаджи Димитър" на Ботев е националната песен на българската литература. И според учебниците по българска литература и учените изследователи това е най-значителното стихотворение, дори четиристишието, в което е описан Балканът, се смята за връх в българската поезия.

В българската и унгарската художествена литература - но мисля, че смело бих могъл да разширя кръга до литературите на цяла Източна Европа - съществуват такива лирически творби, които носят специфично послание. Литературното им влияние е трудно разбираемо и осезаемо, когато изследваме творбата откъснато от обществено-историческата тъкан, разнищена на вътрешните й естетически ценности, защото те могат да изглеждат клиширани, и понякога сантиментални; и частично действително откриваме в тях тези стилови белези, защото формулират желанията и атмосферата на епохата, в която са създадени, елементарно и с по-малко смислови трансфери. Популярността им и влиянието им през вековете е благодарение на това, че от раждането си до ден-днешен са предавали валидно послание към дадената обществена ситуация. Сравнителната изостаналост и повторяемост на източноевропейската история, неразрешимостта на обществените въпроси придават на подобни творби скрито съдържание, по-ново тълкувание, базирано на старото и в съзвучие с него.

Според мен тези стихотворения най-трудно се превеждат еквивалентно, защото техният ранг, тежест, роля в настоящето и в литературата и историята на дадената нация, идват главно от външни фактори. И никой не е успял с бележки под линия да запали искрата на творческо преживяване. За "Хаджи Димитър" е нужно поне толкова дълго обяснение, колкото е самата творба. Самото заглавие предизвиква определени чувства в българската публика, а у чуждата - неразбиране. Историческите и географските реалии събуждат противоречиви реакции у представителите на други култури и езици. Например в унгарската конотация на съществителното Балкан няма нищо възвишено, няма мощ, а само негативно значение: хаос и напрежение.

Ласло Наги превежда баладата на Ботев "На прощаване", познавайки задълбочено българското народно творчество; за разлика от други двама свои поети събратя, Дьорд Фалуди (първият преводач на Ботев) и Геза Кепеш, той усеща и знае, че употребата на определението "черен" е функционално, това е цветът, символизиращ в народните балади разрушителната сила, така че не може да бъде подменено с какви да е синоними. Така той превежда "прокуден от тъмен османец" (Фалуди - "проклет османски деспот"), а Геза Кепеш - "озъбен турски разбойник". Злокобността на геройската смърт Ласло Наги представя така, подобно на оригинала:

кръвта ми на земята тъмнее
черна на черната земя

Според Дьорд Фалуди:

И кръвта ми кафявата земя
ще скрие в кафявата си гръд

И накрая Геза Кепеш:

И кафявата ми кръв, майко,
ще открият в кафявата земя.

В превода на Дьорд Фалуди пред нас се явява един романтичен боец, Геза Кепеш ни обрисува един поетизиращ революционен демократ, Ласло Наги ни кара да усетим поета пар екселанс, който за идеалите си е готов да приеме и смъртта.

Защо разказвам всичко това във връзка с наскоро излезлия, свързан с Унгария сборник "Венчан до живот. Моята унгарска Европа" на Марин Георгиев (Литературен форум, 2017). Защото съм убеден, че преводът на Вазов на Петьофи и сборниците с българска народна поезия на Ласло Наги и преводите му на Ботев бележат онези ориентировъчни точки, онази културна координатна система, в която могат да бъдат поставени и подобаващо оценени българо-унгарските литературни факти.

Най-новата книга на Марин Георгиев е многожанров сборник: в него спонтанно се редуват литературно-исторически и литературно-критически текстове, стихотворения, преводи, увлекателни пътеписи, спомени, забавни мисловни фрагменти, откъси от дневници. В края приятелите и събратя по перо, поети и преводачи, разказват за него, за работата му, творчеството му, а документи и снимки изпъстрят и правят цялостен този своеобразен литературен калейдоскоп. Марин Георгиев започва литературно-историческата си панорама с отзвука, или по-точно с липсата на такъв в България на унгарската революция и борба за свобода от 1956 г. Освен че ни запознава с фактите, той търси причините за мълчанието на българското писателско общество. Защо единствено Йордан Русков изразява солидарност с унгарските въстаници? 1956-та е вододел не само в унгарския духовен живот, тя пише история и в световен мащаб, дори из основи променя отношението на западните леви интелектуалци към Съветския съюз и комунистическата идеология. Есето на Георгиев, писано във връзка с 60-годишнината от революцията, разкрива с ясни аргументи пред нас картината на тогавашното българско общество. Интересно, дори нещо повече, на места вълнуващо и завладяващо е това описание, нещата, които си спомня за Унгария, за пътните си преживелици и за унгарската литература, за писателите, преводачите, българистите и българите в Унгария, за впечатленията си от авторите с български произход от чужбина. Много неща научаваме за поета и преводача от подбора на преводите в този сборник, той ни разкрива неговия вкус. С по едно стихотворение от класиците в него присъстват Янош Аран и Шандор Мараи, четем по няколко стихотворения от възпитаниците и последователите на Ласло Наги: Йожеф Уташи, Ендре Рожа и Бенедек Киш; в сборника са намерили място и стихове, посветени на неговите приятели, на унгарските преводачи на неговата поезия, а също и на Петер Юхас и Дьорд Арато, както и стихотворения с унгарска тематика. С най-много лирични творби присъства черният пастир, Ищван Шинка, чиято поезия той представя в самостоятелни сбирки през 2006 и 2010 г. Прав е мъдрият, надарен с висок естетически усет и опит Атанас Далчев, когато говори за преводаческия критерий при избора на поетическа творба, защото, колкото и странно да звучи, той препоръчва да не превеждаме онова, "което в оригинал е най-красиво, а онова, което позволява да бъде преведено, онова, което в превод ще бъде най-красиво." Георгиев симпатизира инстинктивно на поезията на неукия природен талант Шинка, макар самият той да знае и чувства, че този език е вече чужд на българската поезия, както и в унгарската литература изглежда като особено архаична, анахронична вкаменелост. И все пак изборът е добър, защото в резултат на това отъждествяване са се родили истински, вдъхновени бисери.

Бих определил този унгаристичен подбор в рамките на близо 300 страници като унгарското продължение на силно субективно представящия българската художествена литература и богат на дребни житейски факти, изповеден портрет на поета Николай Кънчев, с тази разлика, че настоящият сборник има на практика двама герои: Петер Юхас и самият автор. Неоспорим факт е, че Петер Юхас от 1960-те години до промяната на политическата система, дори до 1990-те години, има определяща роля в областта на българо-унгарските литературни връзки. Благодарение на своята колоритна и асертивна личност той се сдобива с широки познанства и признание в българските литературни и политически кръгове. Въпреки пространната му организаторска, редакторска, преводаческа и научна дейност, неговото творчество не може да се мери, или сравнява с това на Ласло Наги, благодарение на когото българската народна поезия и най-доброто от класическата и съвременната българска поезия заемат ранг на световна литературна стойност в Унгария, защото при Ласло Наги те са се превърнали в органична част от собствения му автономен поетически свят. Очевидно не можем да търсим сметка от автора защо в поредицата от портрети липсват такива преводачи, пресътворили Далчев, като Андраш Фодор, Мартон Калас и Шара Кариг, и най-продуктивният преводач Дьорд Сонди, на когото дължим "Бай Ганьо" от Алеко Константинов, "Записките" на Захари Стоянов, книгата на Николай Кънчев, и не на последно място сборника "Ни бог, ни дявол" на Марин Георгиев. Очевидно е, че не държим в ръцете си академична монография за историческите връзки, а текстове, продиктувани от лични и интимни преживявания: това е достойнството на тази книга, като същевременно отбелязаната едностранчивост е и нейният недостатък, което може да бъде коригирано в едно бъдещо, поправено и допълнено издание. Почитателите на Георгиев обрисуват и анализират организаторската, редакторска, издателска и не на последно място авторска дейност на Марин Георгиев. Критическият текст на Янош Тамаши Орос е професионален и задълбочен анализ на сборника с подбрани стихове на унгарски "Ни Бог, ни дявол" (Издателство "Напкут", Будапеща, 2016). След всичко това с основание изниква въпросът кой е най-ценният, свързан с Унгария резултат от досегашния творчески път на Марин Георгиев, коя е онази негова несравнима, уникална, забележителна постъпка, кое е непреходното достойнство на неговото творчество. Без оглед на преведените и съставени от него стихосбирки ("Сам във всемира" - унгарски поети, Ищван Шинка: "Под безмилостните звезди", "Поле и мечти", Дьорд Рощаш Фаркаш: "Песента на скиталеца", Литературния конкурс на "Литературен форум" за превод на стихотворение на Ласло Наги "Кой ще пренесе любовта") в най-новата си книга Марин Георгиев скромно и лапидарно отбелязва най-голямата си заслуга в областта на унгарската култура (на стр. 113).

На 11 октомври 1995 г. Марин Георгиев извършва постъпка, огромна по своето значение за унгарската култура, връчвайки лично на Арпад Гьонц, тогавашния унгарски президент, протестно писмо на 33-има изтъкнати български писатели, в което те молят за застъпничеството на най-висшия представител на унгарската държава, по това време на официална визита в България, за запазването на Унгарския културен институт в София, защото социалистическо-либералното правителство на Република Унгария бе пожелало той да бъде закрит. Преди това Марин Георгиев е принуден упорито да се бори с машинациите на шефа на българската президентска служба, защото въпреки добрите намерения на президента Желю Желев тази среща всеки път отново и отново е сваляна от официалната програма на делегацията. Упоритостта на Георгиев, гражданската му смелост, нечуваната му, надхвърляща идеологическите противоречия готовност да постигне целта, го карат в името на общото дело да събере в един отбор немалко на брой представители на българския духовен елит. Случайно, благодарение на датиращите ми от по-рано тесни връзки с унгарския държавен глава, аз самият като ръководител на Българското републиканско самоуправление бях част от унгарската делегация и така станах свидетел на тази благородна акция. По пътя към Унгария Арпад Гьонц ме удостои с честта да ме попита и за моето мнение. За унгарския президент бе въпрос на чест, въпреки управляващата партия, да се застъпи за доброто дело като писател, преводач и истински държавник. В крайна сметка правителството не закри института. Така, макар и на друго място, неговият малък, но ангажиран екип продължи да се грижи и занапред за нашата култура и за нейното популяризиране в чужбина. Моето убеждение е, че това беше и до ден-днешен е най-големият принос на Марин Георгиев за унгарската култура, тази негова заслуга ще пребъде навеки.

 


Марин Георгиев. Венчан до живот. Моята унгарска Европа. София: Литературен форум, 2017.

 

 

© Тошо Дончев
© Нели Димова, превод от унгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.09.2018, № 9 (226)