ДЕВЕТДЕСЕТ

web

Баба с големите кръгли очила,
уморените сиви устни,
сбръчканата бяла кожа на жълти петна
и все още тънката талия
е седнала на дървеното столче,
скръстила е нежно крака,
точно като някоя невинна мома
и се е загубила в старата дебела книга
с измачкани бели корици и жълти страници.
Дръпнатите пердета
едва допускат през прозореца
последния слънчев лъч.
Влизам през скърцащата дървена врата,
извиквам добър ден,
изчаквам отговор от нея,
и нищо.
Влизам,
извиквам,
изчаквам
и нищо.
Тишината успокоява кръвта ми
и просто наблюдавам отстрани
целия покой на старостта.
Моля се тихо на нещо или на някого,
и аз не знам точно на кого или какво,
да остави баба още сред нас.
Докосвам я с треперещи пръсти по плетеното елече,
викам по-силно, все едно пред цяла тълпа,
припомням й коя съм,
кой набор е моят баща.
Тя се радва без зъби,
подава ми едни пет лева
(от месеци заделени специално за мен),
пита ме, шепнейки,
че да не би случайно да чуе някой,
дали имам момче да обичам,
дали ми харесвало там в Германията.
Баба ми разказва все същите истории:
как била завършила само четвърто отделение,
как е помагала на нивата на баща си,
как на деветнадесет е била дете с деца,
колко мъка е бил животът й,
как се молела от години всяка вечер на Бога
да си отива вече.
Излизам,
извиквам,
изчаквам
и нищо.