"МОЖЕ БИ И АЗ СЪМ ЕДИН ПИНОКИО..."

Нели Недялкова

web

Романът за "лудата" България на Владо Любенов се открива с предизвикателното мото: Героите в тази книга са измислени от един болен ум и ако все пак те съществуват реално, причината за това е във всички нас. Обърнато, прочитът на мотото може да е в друга посока: героите са реални, представени от здрав ум, и ако усещаме непоносима измислица, то причината е в самия живот.

На следващата страница на романа четем кратка автобиография на писателя, във формата на енциклопедична справка за автора, а всъщност "разголен" словесен автопортрет: Изкарвам колкото за прехраната, а истинските ми удоволствия са в писането на стихове и битката по някое заплетено и безнадеждно дело.

Книгата е структурирана смислово, композиционно, жанрово и стилистично в хоризонтал и вертикал. За християните това е творческото писане по модела на Кръста; хоризонтал (Земното) и вертикал (Божественото). При хоризонталния прочит се срещаме с различни истории - на Императора, Теодор, Симо и Симона, Лабаджанов, Ангел, Борко Юриста, Генади... При вертикалния прочит се оглеждаме в многообразни художествени откъслеци, които привидно са антироманност и автоморализми, а всъщност защитават жанровия модел - роман, и хуманистичния морализъм на писателя. Ето някои от тези калейдоскопично поднесени откъси:

Очеркови пасажи: Един колега казваше: "Когато си в дупка, заври се в още по-голяма дупка, за да ти мине, но гледай дупката да е чиста! В такива моменти той ходеше в един малък манастир в Балкана при едни монаси...

Есеистични размисли: И това проклето чувство за вина, наказание, изкупление и прошка, което витае в тази женска душа, откъде идва? Дали наистина от първородния грях?

Съвременна картина: Йово има едно предложение - да закрият лудниците и да настанят лудите в приемни семейства, да ги смесят с "нормалните" хора, да ги социализират.

Социалнокритично наблюдение: Но лудостта на нацията в момента не е впрегната нито в труд, нито в битка. Лудостта я няма.

Християнски "монолог": Понякога и аз влизам в храма и паля свещ, но вече не е същото. Сякаш съм се родил отново и не съм кръстен. Нещо ми пречи.

Публицистичен коментар: Нашият съд е едно голямо италианско семейство, в което всички крещят, реват, обиждат се и се обичат, докато смъртта ги раздели.

Пледоария: Уважаеми Съдии, Човек е луд по природа и там е разковничето...

Професионална скица: Повечето колежки пътуват на екзотични дестинации: Индия, Южна Америка, Хаити. За разлика от повечето мъже, те предпочитат островите наготово, вместо сами да си ги правят.

Урбанистични щрихи: На по-другата сутрин съм в психоклиниката... Постройките в района са някъде от петдесетте години на миналия век. Масивни, грозни и олющени.

Пътеписна бележка: Свирката на гарата ме отрезвява и аз разбирам, че това са просто селяни, качили се от гара Зверино.

Философска дефиниция: Светът е устроен така, че да загубим своята невинност.

Изповедни щрихи: Никога не защитавам в съда Змейове, колкото и да ми плащат!

Алегоричен образ: Все пак трябва да имате едно наум - като всеки клиент и то, времето, послъгва.

Споменно начало: Аз бях детето кукла. Като юноша любимото ми занимание на улицата беше да ме харесват момичетата.

Стихове:

Във звездна нощ ще те събудя
и няма да ти дам да спиш.
И онемяла от възбуда
в ръцете ми ще се въртиш.

Медийни цитати: По предварителни данни по този начин организацията е придобила до момента тридесет и седем тристайни и по-големи апартамента в престижни квартали в София и в други градове от страната.

Цитати от известни четива: напр. от китайската книга "Изкуството на войната" на Сун Дзъ, от "Златни рецепти от народната медицина" на бай Рангел.

Фрагментите (главите) в "Адвокатът на лудите" имат по-малък текстов обем, те се явяват образец на лирична проза или прозаични скици. Всички тези откъси могат да се четат като самостоятелни творби за ЦЕННОСТИТЕ НА ЛИЧНОСТТА И НАДЛИЧНОСТНИТЕ ЦЕННОСТИ. Фрагментите, художествено автономни, не са обвързани нито с конкретната действителност (при целия си реалистичен рисунък и сатиричноизобличителен патос), нито със съвременната и класическата литература (при цялата си литературна каноничност). Разказите могат да бъдат четени и като мозайка от детайли, създаващи един цялостен художествен свят, оптимистичен или песимистичен, но винаги екзистенциално жив.

Писателят показва нетипична софийска чувствителност, героите не са само софиянци или някаква особена прослойка от социалната реалност, те са просто хора в явно противоборство със света. Лудите герои са в състояния на екзистенциален избор в екстремна ситуация - криза, междина или преход: болнави, безработни, бездомни, странници, страдалци, богаташи... Към всички тях писателят е настроен хуманистично, в духа на Йордан-Радичковия хуманизъм, без сантименталности и мелодраматизъм, и със съзнанието, че всички ние не сме достатъчно цивилизовани. Трагедията на лудите вероятно се крие в яростната им съпротива да не бъдат тривиални, а трагичното светоусещане у нормалните по-скоро идва от страха да не ги помислят за болнички и лудички.

Особен свят в романа е женският. Елза, Мая, Ралица, Калица, Катя - това са реални жени, обрисувани обективно с омайни способности, преобразяващи злото в добро, агресивното в нежно, мрачното в светло, омразата в любов.

Нормалните и лудите българи са привидно психологическите антиподи в художествената тъкан, описвани амбивалентно с оценъчни черти като образи типове или образи символи (лицето и опакото на цивилизацията). Но странно и дори абсурдно, понякога нормалните изглеждат луди, агресивни, егоистични, материалисти, антигерои, духовно слепи, проблематични патриоти, социално изостанали. И обратното - лудите изглеждат нормални, сърдечни, щедри, духовни, супермени, истински патриоти, социално напреднали, въпреки своята непроницаемост и загадъчност (Дори лудите като адвокати на писателя!).

Още по-необикновена е опозицията "реално/измислено". Ето трите варианта: първо, победа на суровата реалност, второ, победа на нежната измислица, и трето, съсъществуване на реалното и невероятното. Любенов хипотетично се самоидентифицира с приказния Пинокио: Може би и аз съм един Пинокио, създаден от някого, който често се поглежда в огледалото, за да види с колко носът му е пораснал след всяка написана глава от тази история. Можем да продължим самоопределянето на писателя: Аз, Пинокио, след безброй премеждия мога да се превърна в истинско момче благодарение на народната мъдрост и своето разбиране за действително и фантазно. Моите житейски позиции са духовноаристократични. За сравнение - в съвременния трилър "Истинската история за носа на Пинокио" (2015) на шведския писател Лейф Г. В. Першон се разказва за един убит адвокат и разследване, поверено на комисар Бекстрьом, а Пинокио съвсем не е дървеното човече на Джепето, този е златен, изработен от прочут майстор бижутер, безбожно скъп и най-ценното - готов да промени световната история, с носа си.

Мястото на действие в романа често е адвокатската кантора, според писателя прекрасно място за уединение и ужасно място за клиенти, но имаш чувството, че мястото на действие може да бъде всяко местенце в София: булевард, пресечка, градинка, тротоар, тайно кътче. В художествен смисъл кантората е емблематично място, символ на живота и смъртта, междина между земята и небето, ада и рая.

Любенов е адвокат, интелектуалец и рицар (от европейски позиции!) не само на лудите, а и на всички българи. Но с предупреждението да не забравяме съкровената страна на човещината, да "посритваме в ъгъла" интелектуалната си студенина.

В "Българската литература XX век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев" Светлозар Игов разсъждава: Разбирането на рицаря и буржоата като антиподи може да бъде добър инструмент за интерпретацията на "Бай Ганю" - Алеко противостои на своя герой именно от рицарски, т.е. от духовноаристократични позиции. От всички тълкуватели на "Бай Ганю" (а те не са малко) това е разбрал единствено Петко Ю. Тодоров в статията си "Аристократизмът - основна черта на Алеко" (Игов 2000). Може смело да прибавим: аристократизмът е основна черта и на Владо Любенов. В цялост романът е впечатляваща картина на оцеляването ни след победите и провалите на българския преход през очите на един адвокат духовник като съвременна среща, но и разминаване на България и Европа - в алековски план.

"Адвокатът на лудите" принадлежи на така наречената "непопулярна белетристика" - "адвокатски" роман, посветен на драмата и величието на "малките" хора, същевременно творбата е далече от правната документалистика и патетика. Томас Ман в "Изкуството на романа" - лекция пред студентите от Принстънския университет (1939), специално представя разбирането на немския философ Артур Шопенхауер за принципа, по силата на който романът се е развивал в продължение на десетилетия - принципа на задълбочаване в субективния свят. Един роман е толкова по-възвишен и по-благороден, колкото повече прониква във вътрешния живот и колкото по-малко изобразява външния (...) Задачата на романиста не е да разказва за крупни събития, а да направи интересни малките - Шопенхауер (Ман 1978: 229).

Срв. жанра "адвокатски" роман с другите съвременни жанрови разновидности на романа: автобиографичен, детективски, женски, мъжки, кратък, криминален, мистичен, остросюжетен, психологически, сантиментален, философски, шпионски; еротичен (и еротичен любовен), исторически (и историко-фантастичен), фантастичен (и научно-фантастичен), любовен (и любовно-фантастичен, любовно-хумористичен, градски любовен, остросюжетен любовен); роман на ужасите, роман антология, роман експеримент, роман трагедия, роман трилър и др.

Книгата е колективна творба, отворена за литературни и обществени дискусии, която постоянно може да бъде дописвана. Тя е огледало на българската "лудост": артистичност, странност, ненормалност, неадекватност, своенравност, нелепост, и на нашите социални и национални добродетели и недобродетели. Творбата е представителна и за едно по-широко европейско пространство като образец със своите социални, политически, културни и технически постижения, но и като свят на социални контрасти и несвободи.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Игов 2000: Игов, Светлозар. Българската литература XX век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев. // Словото, 2000 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=295&WorkID=11482&Level=3>.

Ман 1978: Ман, Томас. Литературна есеистика. Т. 1. София: Наука и изкуство, 1978.

© Нели Недялкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.07.2016, № 7 (200)