Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРИЯТ ЦАНКО

Мишо Хаджийски

web

Септемврий по нас е ветровит, но топъл. Откъм Берда духат ветрища, а Берда е река, и толкоз малка и некадърна, но зад нея е друг свят, не е Таврия, а вятърът се казва бердянски. Той идва по нас отдалеч, Бог знае от кои краища; но ние си знаем Таврия, тук е Господ, а там не знаем що е.

Степта по това време е суха, праховита. Над друмищата се издигат вихрушки, подемат шума, слама, слънчогледови пити, та ги издигат нагоре, в тъмното от прахоляка небе. По стърнищата се търкалят подгонени от вятъра сухи бурени, плашат зайците, и целият пожълтял кър, станал дори червеникав, е покрусен от сушата. А и селата са забулени с тия мъгли, плават над тях орехови листа и шума и добитъкът морно гледа пресъхналите реки и гьолове.

В такива дни старият Цанко спираше мелницата и чакаше кога вятърът ще стихне. Зад селцето, отвъд Лозоватка, е мелницата на дядо Цанко. А над нея се отделят три пътища, три друма. Първият води към бостаните в Арапката, вторият, по средата, към царевицата в Стуканския кър, а третият - най-широкият - се вие покрай бреговете на Лозоватка, губи се татък зад трапищата и нивята, зад баиря, дето е Берда и другият свят, чуждите краища.

Мелницата е стара, забравила годините си, строил я е навремето си бащата на дядо Цанко и само господ знае какво я държи още, та не се разваля. Седемдесет години на тоя свят живее дядо Цанко, но зад Берда не е ходил. От призори до късна нощ е на мелницата, гледа й хатъра, като на болен. Напълни коша с царевица, запали лулата; седне долу на стълбата и гледа кой минава. Ако по първия път върви човек, ще го спре старият мелничар, ще разпита как са нивята, да не би, пази Боже, да са препламнали, или суша да ги е покрусила. Ако по средния път минават хора, спира ги също Цанко, гощава ги с тютюн и пак пита-разпитва, защото му е мъчно тук сам-самичък ден да денува. Случи ли се да види човек по третия път, Цанко слиза от стълбите, спира минувача.

- Добър ден.

- Дал ти Бог добро.

- Отде идеш, пътниче?

- От тамо и тамо.

Пак разпитва дядото, от пътниците узнава що има зад Берда; ако глад - за глада, ако мор - за мора, ако война - за войната. С дини и пъпеши, с тютюн гощава скъпия гост, а когато тоя си тръгне, дядото дълго стои на стълбата и гледа пътника как крачи по широкия татарски шлях, и тъга обзема стария, жалко му е за хората, които напущат родното си огнище и бозна какво дирят из чужди краища.

Сам е дядо Цанко, има в село къщичка и внуче Тинка; млада е, но е за женене, и мисли старият, мисли кому внучето си да повери, та да умре спокойно.

Веднъж на Покровки от баира се спусна човек, Цанко го забеляза от мелницата и слезе да го посрещне.

- Щастлив ти път, момче.

- Добър ден, дядо Цанко.

- Ха, че ти откъде знаеш името ми?

- А ти не ме ли позна, дядо Цанко?

Гледа старият, гледа, не може да си спомни. Пътникът е облечен в градски дрехи, не е тукашен - никой в Таврия така не се облича.

- Не те познавам, момче.

Смее се пътникът:

- Пенчо съм, дядо, от Ристювия корен...

Нищо не отвърна старият, сгуши се, като че се изплаши да не го ударят. Изви се и бързо се покачи нагоре по стълбата.

- Скитах три години по чужди краища, дядо, смятах ще забравиш старата вражда и ще ми дадеш Тинка.

Нищо не продума дядо Цанко, притвори вратата - да не чува, да не вижда врага си. Пенчовият дядо и Цанковият баща - дядо Ристю и дядо Драгой са се скарали на младини заради един синур. От караницата пострадала Драгоевата глава. Оттогава е враждата между двата двора и клетва е дал Цанко пред Бога - нито да се сродява, нито да се сприятелява с убийците на баща си. А младите потъпкаха клетвата, направиха пътечка от двор в двор и дори искат да се вземат. Затуй тъжи старият, мъчно му е, че внуче е изгледал, а врагу го дава. От сърцето му го откъсва врагът.

Дните се заредиха в тревога и печал. Жегата изсуши сълзите, ветрищата късаха сърцето.

Минават хора покрай мелницата, думат на стария: "Пенчо се завърнал, дядо, пази внучето, че ще го отървеш." Мълчи старият, защото няма какво да каже. Една сутрин минаха жени и казаха: "Пенчо се прибра с Тинка, отърва чедото си." Пак нищо не каза старият; мълком подсипа царевицата в коша, ала някъде дълбоко в сърцето усети болка, сякаш нож забиха. Оттогава не се върна в село, остана тук да слуша крясъка на жеравите.

Една привечер дойде Теренти, старостът на селото и донесе новина: идвал инженер от града, заповядал да се затвори мелницата, защото е много стара, а селото да построи друга, долу в равнището. Цанко не затвори мелницата, не се върна в селото, за да не гледа тържествуващия си враг, а остана тук, сред старите прогнили дъски, паяжината, скърцащите чаркове и колелца на бащината си мелница.

Дойде пак октомврий; над селото се спусна тъмна дъждовна мъгла, стихнаха ветрищата. Отминаха последните жерави и отнесоха със себе си спомена за сухите степи. Простиха се с трапищата, с деретата, с всичко, което им донасяше радост лятоска. Откъм морето нахлуха тежки облаци, ливнаха дъждове, но нито съживиха кърищата, нито ги подмладиха. Почерня стърнището.

Цанко домилаше последната царевица, и то само нощем, за да не види инженерът. Нощем в кьошето под св. Богородица мъждее кандилце. Ситен брашнен прах покрива паяжината и лястовичите гнезда. Камъкът се върти бавно, двете крила са безсилни да го подкарат бързо. Вятърът свири в пролуките, скърцат дървените чаркове, хълца и стене валът. Тежко е на стария. Обикаля с масленка мелницата, маже дето трябва и не трябва, защото с това искаше да й продължи годините. "Ха още малко, старо, виждам, че ти е тежко. И моето сърце е вехто и ме боли - за Тинка и за тебе, че и ти си имаш враг, инженерът казал да те сатурясат, а ти си ми утехата."

Октомврийските нощи са тъмни като рог. Веднъж на баира се появи огнен стълб и озари степта. Тревожно удари камбаната, втурнаха се селяните: мелницата гори!

Двете крила са вече паднали и тлеят. Огнени езици лижат долния етаж и огънят се издига все по-нагоре. От старата гнила мелница час по час се откъртват и с грохот падат долу пламтящи дъски. Вятърът къса пламъците, носи ги из степта, но други се раждат и вятърът стене, безсилен да ги надвие, да ги потуши.

Пенчо се спусна към стълбата. Теренти му прегради пътя:

- Вълци го яли брашното, остави!

- Но там е дядо Цанко!

Мигом Пенчо се покатери по стълбата и изчезна в дима и пламъците. Минута, две... вечност! Стотина сърца бият, стотина очи чакат. Най-сетне от пламъка се показа Пенчо: на ръце носеше стария мелничар.

Призори вятърът стихна. Откъм морето довтасаха облаци, донесоха дъжд и мъгла. Бавно тлееха бантените и балките, синкавият дим се губеше в мъглата. На разсъмване отлитнаха последните жерави и отнесоха със себе си огъня от пожарището. Останаха да доизгарят спомените.

 

 

© Мишо Хаджийски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2017, № 11 (216)