БОХЕМИ, НО НЕ ЧАК ДОТАМ

Михаил Вешим

web

Наскоро излезе една любопитна книга - "Бохемските кафенета на соца" от журналистката Мариана Първанова. Книгата е със спомени на интелектуалци за "Бамбука" и "Шапките", за "Бразилия", "Роза" и "Млекото" от края на 60-те, та до "Кристал" и "Синьото" от края на 80-те, както и поглед отвътре към клубовете ("вход само с карти") - на писателите, журналистите, художниците...

Прочетеното действа като хапче "гинко-билоба" - опреснява паметта. Защото диагнозата е видна: колективна загуба на памет, щом се заговори за близкото минало - онова, с което се разделихме преди повече от четвърт век. Това време, наричано за краткост - соца, още не е получило еднозначна обществена оценка и твърде различно се разказва от обикновени хора, историци, кинодокументалисти или мемоаристи. Уж се разсекретиха архиви, уж излязоха неизвестни факти, но като че ли няма една истина, а има различни истини... Пост-истини, както е прието сега да се използва този евфемизъм за думата лъжа.

Какво е това пост-истина за времето на соца?

Някакво постно обяснение, което дядо дължи на внука си в стил "такива бяха времената". Или истина от висотата на поста - на човека с пост, който е заемал своя номенклатурен връх в червената партийна йерархия... Доста такива мемоари се появиха - като започнем със спомените на официалния плейбой на режима в два тома, минем през мемоарните романи на официалния поет номер едно на режима в три тома и стигнем до новоиздадените спомени на един политбюровец и бивш културен министър - не знам в колко тома.

Подобни томове с пост-истини звучат доста постно; макар и дебели, те са фалшиви като ресторантско меню от времето на соца - където нещо пише, но всъщност го няма... "Може ли менюто?" - попитах навремето сервитьора в Клуба на журналистите, а той страшно се намуси. Ходи някъде, бави се, накрая го донесе и ми го хвърли с думите: "Хайде ти чети, пък аз ще викам - няма!"... "Няма!" - беше най-употребяваната дума, не само от келнерите на соца. Заедно с другата: "Свърши!"... Разказваше се такъв случай - един сервитьор в новооткрития тогава луксозен гранд-хотел "България" в Бургас не познал директора на тогавашната БАТО - Българска асоциация за туризъм и отдих. Шефът се настанил на масата, без да се представя, като обикновен гражданин, и поискал да прочете менюто, а сервитьорът му отвърнал свойски: "Абе, чиче, това да не ти е читалня!"...

Даже в ето такива дребни, кръчмарски случки се крие отговорът на въпроса какво ни отне демокрацията (по крилатия израз на Корни-лидерката)... В тях има повече истина за преживЯното. Или прежИвяното... Защото преживЯването тогава напомняше на говеждо прежИвяне - бъди доволен, че си на яслата и нещо все пак ти сипват...

Най-важното в книгата на Мариана Първанова "Бохемските кафенета на соца" е, че събира случки, парченца живот - истински, а не пост-истински. Елементи от пъзел, разпръснат из софийските кафенета, ресторанти и клубове, подредиш ли търпеливо елементите, се получава картина на онова време. Времето, от "когато се наливаха основите" до "когато се повдигаха киселините"... Дори може да се усетят гастритни болки - от запръжките (ресторантски и идеологически) на "развития социализъм".

Книгата опитва да разкаже за софийската бохема. Бохемата - имало ли я е изобщо? В своя спомен "щурецът" Кирил Маричков казва, че такова животно - "софийска бохема" не е имало. Бохемът по дефиниция е свободен човек, а колко се чувстваха такива по онова време? Бохеми ли бяха номенклатурните кадри, които цял ден "претворяваха в дела решенията на конгресите", а вечер олабваха вратовръзките и надигаха чаши по ведомствени клубове и ресторанти? Къде е разликата между бохем и обикновен пияница? Кога един бургаски поет, известен и по софийските кръчми, бе искрен, когато пише "Господи, колко си хубава" или когато издава поемата "Изпълкомът заседава"?... Бохеми ли бяха онези, слушалките на властта, които, щом затвореха кръчмите, бързаха да докладват, където трябва, какво е говорено в компанията? За голям бохем се имаше и един Георги Джагаров - през деня дреме в президиуми до другаря Живков на поста зам.-председател на Държавния съвет, возят го като куфар в черен "Мерцедес", а нощем вилнее в "своя кът" в писателския съюз или затваря призори бар "Астория"...

Но нека читателят сам да се ориентира кой кой е в софийската бохема... За ония години и ония компании е писал и Георги Марков в "Задочните репортажи" - може да си ги припомните - още едно "гинко" против забравата.

В края на книгата си "Бохемските кафенета на соца" Мариана Първанова разказва накратко за литературните кафенета на Виена (познати ни от "Света от вчера" на Стефан Цвайг), за парижките кафенета около Монмартр (за тях сме чели в "Безкраен празник" на Хемингуей) - все места, които съществуват от два-три века и съхраняват спомени и традиции...

А къде са днес нашите - "Бамбука", "Бразилия", "Шапките"? В "Шапките" сега продават гащи...

Къде е старото писателско кафене "Цар Освободител" - там са сядали Елин Пелин, Йордан Йовков, Владимир Василев и много други? В книгата си авторката припомня неговата съдба - разрушено е в края на 70-те от тогавашния софийски кмет, партиен функционер с квадратна глава Иван Панев, въпреки протестите на интелектуалци, историци и вестникари.

И като съберете елементите от пъзела на миналото, се изяснява картината на нашата "българска работа" - общество без памет, без традиции. Което пък обяснява защо все сме на опашката на нормалните държави...

© Михаил Вешим
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2017, № 5 (210)

Други публикации:
Стършел, бр. 18, 05.05.2017.