БОРИС ХРИСТОВ

Мариана Тодорова

web

Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците

Старо пожелание, от 70-те, което наблюдавам как се обновява красиво и неотложно всяка сутрин... И не изчаква търпеливо вечерта, когато запяват по-силно щурците...

Борис Христов, категорично, е сред най-обичаните български поети в съвременната българска култура. Опитвала съм да си обясня този всенароден изблик на възхищение от стиховете му. Докато един ден седнах и изчетох всичко написано от него компактно, защото разгадаването на магията си струваше. Особено след като дори за автори като Иван Радоев, или Биньо Иванов, съм ставала свидетел на известен читателски скептицизъм...

Той е силен поет, страстен, ярко драматичен. Прозата му е също свързана с особеностите на поезията му, митологичното в нея прониква в ежедневното, сетне това дава основи на сценарии и драматургични текстове, на които Борис Христов като че ли се посвещава най-вече след 1982 г., когато вече е оповестил знаменателната си стихосбирка "Честен кръст". Хронологично погледнато, творчеството му е разположено във времето така: "Вечерен тромпет" (1977; 1979), "Честен кръст" (1982), "Бащата на яйцето" (1987), "Думи и графити" (1991; 2002), "Крилете на вестителя" (1991), "Смъртни петна" (1991), "Думи върху други думи" (1992), "Поезия" (2004), "Каменна книга" (2006), "Спомени за хора, камъни и риби" (2013), "Книга на мълчанието" (2014) и др.

Но най-интересното е, че творбите му, въпреки доминиращият драматизъм, внасят равновесие в душата ти, някаква особена хармония започва да витае във въздуха, пробужда желание да станеш по-добър и мислещ човек.

Самият поет не е незапознат с трагизма на битието. Той може да издържи да живее изключително трудно, но трудностите не го променят като характер. Стиховете му внушават, че поетът е по-силен от всяко зло, от всяка жестока, ловка постановка, психиката му остава недостигната за тях - и като дълбочина, и като прозрение ги надмогва. Това като че ли освен че му носи тъга, го мобилизира още по-силно и авторът продължава да защитава все така всеотдайно най-уязвимите същества.

Като поет той е щедър и склонен на неприкрито съчувствие, което е невероятно стилно и завладяващо ("Искам да капна от моите сълзи/; в окото, което ръждясва."; "Искам бодливата тел пред дома ви/ с моята песен да скъсам."). Дори смъртта, най-страшният коз на живота, в поезията му не е непроницаема, непобедима величина. Словото на Борис Христов, свързано със смъртта, е впечатляващо сложно и драматично:

Кажи ми, Исусе, ти, който остави
юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,

защо от калта до небето разпъваш
човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..

Аз не съм ясновидец, но чувам
с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.

Кажи ми защо като фокусник криеш
в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем...

("Знак от небето")

Стиховете му са стройни, в класическа форма, изтръгнати от най-дълбоката същност на душата му, заразяват с безрезервната си отдаденост към родината, към събратята му българи, към земята и въздуха, които им принадлежат. Митологичното, изконното се смесват с всекидневието, и това създава образност, която е строго индивидуална и запомняща се.

Неизбежна е смъртта за всяко същество, но не е неразгадаема в стиховете му. Защото и тя е нечие дело - на първо време на собственото ни земно тяло. А пък благословена от Господ, дори когато е показана като негова умисъл, смъртта в поезията на Борис Христов, не е абсолютна:

Но господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.

Това не е Геровата опоетизирана смърт, желана и очаквана, пък най-хубавото е, че "идва ненадейно". Безстрашието, което внушават посланията в стиховете на Борис Христов при среща с непознатото в най-страшните за човека минути, е силно окуражително. Четеш стиховете му и душата ти се настройва за въпроси - от какво се нуждае най-много човекът, читателят днес? И те осенява предположението, че поетът иска да ни внуши, че най-важното за личността е осъзнаването на причините, тласкащи към друг социален и общочовешки универсален избор. Но само когато имаме силата и да го назовем, и да го постигнем... За поезията на Борис Христов не може да се пише, ако не познаваш стихотворенията му "Стената" и "Мравките пеят", митологични, но и автобиографични, по-силен граждански вик от тях аз не познавам:

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи...
(...)

И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.

("Стената")

Не може паметта ти да изключи неспецифичното, нестройно нощно жужене на мравките, направили в свой дом стената на затвора ("Песента на мравките)... Това са горчивите звуци на не-свободата...

А всъщност толкова малко фактори от обществения живот предлагат днес истински избор на ценности, дали пък Борис Христов не е един новороден Дон Кихот, който безпощадно ще бъде хвърлен за плячка на новосъздадените "мелничари" за нови илюзии? Предугадил сякаш тревожните ни въпроси, авторът на "Честен кръст" още през 70-80-те написа най-завладяващите стихове в новата българска история, достойни за дълбините на Яворовия драматизъм:

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите -
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите -
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.

Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл -
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.

("Човекът от ъгъла")

Борис Христов е като изключение от малцината български интелектуалци, при които може да се проследи как поезията пред очите ни дава знак за съдба:

Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста...

- - -

...живота
за малко ни е даден - само да извикаш...

Стиховете му внушават на своя читател, че не светът прави "малък" или "голям" човека, а това идва от дълбините на собствена ти душа. Дори когато човекът е висок на ръст, той пак може да се чувства малък, ако духовните му помисли стигат само до обозримото. Поетът създава невероятен уют за своя читател - да можеш сам себе си да разгадаеш, да не толерираш нещастията си, да бъдеш великодушен и добър,... но никога да не изключваш възможността за рязък горчив финал - в единия джоб да е книгата, а в другия - въженцето... ако вече няма друг изход от последната битка с лукавството на живота. Перото на всеки писател трябва да допуска и такъв вариант, то също е проява на сила (Темата за мотивацията при човешките самоубийства разработва и нобелиста Жозе Сарамаго в своя роман "Всички имена", много по-късно.).

В стиховете си поетът настоява - сладък е животът, по-сладък от смъртта - но трябва да съхраниш силите си, за да можеш в подходящия миг при среща с мъртвия си баща да му благодариш, миг, достоен дори за негостоприемния ни свят:

Пак ще вали над света - есента ще дими,
когато дъждът по въжетата дълги ни спусне
на трапезата вечна, пред която баща ми седи...
И вкусна ще бъде тогава нашата супа.

Интуитивно, всяка майка, както е и в стиховете на Борис Христов, чрез своя личен избор на достойния мъж - предопределя здравината на корена на своя син. Такъв е и в мечтите на своята майка поетът - неизкушим за благата на корпоративните лукавства:

Не ходи у дома на човека със жезъла,
на щастливите гълъби с тяхното общо корито.

А с врабчетата дрипави, ако нещо остане,
подели - и се дръж до последния нокът.
Докато не запеят отново език и камбана...

За поета ранната смърт на собствения баща е най-огромната житейска пропаст, чиито ръбове много често остават и през зрелостта да стърчат заплашително. Но щом можеш, преодолявайки изгарящата те болка на тъгата, да редиш стихове за него, за своя мъртъв баща, който те е натоварил с отговорности в родовата памет... подобни поетически визии за днешния четящ човек означават хармония на творческия характер.

Образите на поетичното, смесили вълнуващо космическо безкрайното - с човешко конкретното ("и вкусна ще бъде тогава нашата супа"), са "глътката" на утешението. И това е човешко... В това е магията, раждаща енергия за препрочитане на стиховете от любимите ни автори.

Обичта към майката в стиховете на Борис Христов е разкрита драматично богата и човечна - тя е вълнуваща и сложна, но безусловна. Това са незабравими сцени за обич и признателност:

...до обед блъскаш голата нива,
             следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
             мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
             човек ли ходи, или е вълк.

("Пренасяне гроба на баща ми")

По-силна от синовното его, по-ярка от житейската опека на щастието, майката на Борис Христов е символ на българската жена, формирала ценностната система на своя син, целия му бъдещ живот, който младият мъж ще вземе в собствени ръце навреме и ще го управлява с достойнство. И няма да се учудваме след прочит на тези стихове, посветени на гордостта от родословното дърво на бащата и на майката, отгледала със сладка мъка сирака, как е възможно всепризнат автор като Борис Христов да откаже присъдената му най-голяма национална награда - орден "Св. св. Кирил и Методий" - първа степен", защото е административна...

В статията си "Честният кръст на самопознанието" проникновено проф. Божидар Кунчев обяснява спецификата на таланта на най-обичания от българите поет: "Борис Христов ще се нарече "слугата неподстриган, който/ помита храма на изкуството". Избухналата слава и възможните изкушения ще се превърнат в един въпрос към съвестта му. Смутен, очевидно изненадан от случилото се, той ще каже без никакви увъртания: "не знам какви обувки трябва да обуя/ и на коя врата в мъглата да почукам". Но това се оказва мимолетен смут, една случайна мисъл, която не оставя последствия. Поетът няма да си смени обувките и няма да опита от блюдата на богатия, за които пише в "Христова възраст". Вратата, на която ще почука, и занапред ще води към света на драматичното себепознание, изключващо малодушието и притворството. Написано като равносметка, за което ни говори и заглавието, това стихотворение е плод на етически решения, на които авторът не е изменил. Написал го е поет, който се познава, но познава и света, в който живее. Той е сътворил своите представи за живота си на питащ и търсещ творец, който се изкачва с упоритост и достойнство по "дървото на живота", за да може по същия начин и да слезе от него" (Кунчев 2005).

Борис Христов е поет с характер по наследство, и пожизнено. Въпреки строгия му външен вид, поезията му говори, че авторът ѝ е нежен и човечен, в състояние да съхранява живо своето съчувствие към трудностите на другите люде, в неговото сърце има грижа за молитва в най-точния час към Съдбата или към Бога - нека да поотложи последната крачка в най-горчивия час за отрудените хора...

Той конструира желанията си така, че собственият му живот да е в синхрон с този на обикновените люде, защото големците в административните йерархии будят у него неприкрита неприязън:

И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

(...)

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

("Молитва")

Ролята на майката, изградила характера на юношата, е огромна. Истинските поети неслучайно наричат своите майки с възможно най-голямата обич и ласкави думи на признателност: "ти два пъти ми майка беше!" (Иван Вазов). Една от най-силните творби в българската литература е стихотворението на Борис Христов "Сватбата на мама":

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Несравними величини са любовта към майката и тъгата по родния баща в творчеството на Борис Христов. Всичко това е калило характера на поета, и с болката от самопознанието на собствените загуби и тъги, с великодушието на големите мъже, авторът на "Честен кръст" споделя с нас:

...А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко...

("Спомен за живота")

Затова стиховете му се радват на общонароден прием. При него върху "кръста" на самопознанието има обективност, горчилка и честност. Такава всеотдайност в любовта към обикновения човек никой друг съвременен поет досега не е постигал, изразявайки я в блестящи като художественост персонални и обобщаващи образи, в този смисъл може да се счита, че именно Борис Христов е продължител на традициите на Вазовата поезия като житейска и гражданска позиция:

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него...

Великодушието му е безгранично - то идва от разбирането за сложността на човешките съдби, формирани при различни обстоятелства: произходът като географска предопределеност, родителска грижа, образование или някаква чужда опека. Всяка национална култура има нужда от своите поети, за да постигне пълноценно своето собствено самопознание, те са нейните утрини след кошмарите, нейните бели надежди, стимули на детството и утехата на старостта. Поетите създават пълноценна видимост на "различното" в ежедневното. Такъв афинитет към различните рефлексии в живота на българите събужда класическото стихотворение "Графика" на Борис Христов, посветено на женската красота:

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха...

Стоящите на припек по пейките на мегдана мъже, вече в нетрудоспособна възраст, дялкайки своите дървени фигурки, защото отрудени дни мислено пак прекосяват съзнанието на всеки от тях... когато преминава красивата вдовица, с "нейната походка тиха", поетът вижда с трепет как изведнъж вкупом старците се оживяват ("дълбоко свойте ножчета забиха"). Красотата ражда и у тях надеждата, че може би пак ще са в състояние да управляват съдбата си, жестът им е достатъчно красноречив. С такава болка и обич поетът разказва за вечната красота, по-силна от старостта и навярно по-силна от смъртта. Това е общата му нишка с традицията на Александър Геров, творецът, враснал се в дълбоките тайни на смъртта в българската поезия, творецът, без който не можем да прекосим ничие пространство, без да държим сметка за постигнатото от него...

В своите изследвания нееднократно български критици са загатвали, че тайната в опазване на българския национален дух през вековете на предългите ни робства, съхраняването му като физическо тяло, е в неговите традиционни разбирания и философия за непротиворечивото единство на дух и тяло - за разлика от немския противоречив, често болезнено раздвоен национален скептицизъм, дал обаче високи хоризонти на тяхната философска мисъл. Или пък, ако стигнем до дръзките теологични набези в изкуствата на италианци, испанци и т.н., ще видим, че при българите "духовното здраве" е на особена почит, както предвидливо беше предсказал и Боян Пенев, макар и не съвсем ласкаво като тълкувание. Високите терзания на духа по повод на прегрешенията на тялото, по-рядко спохождат мислите на българина и това като че ли го прави житейски по-устойчив, макар и не толкова духовно изтънчен. Но по повод на децата и на тяхната съдба, както и на отзивчивата грижа за болните и по-слабите социално люде въобще, българинът е драматично милостив и съчувстващ... За същото ни подсказва и стихотворението "Графика" по-горе. Българинът обича тялото си, харесва женската грациозност и физическото загатване, че тя ще му роди здрави деца, че ще може да го следва в дългите житейски изпитания, и това някак му дава особена издръжливост и самочувствие. Полетът на духа на българина е по-скоро утилитарен, отколкото склонен към мистични раздвоения в анализите и изследванията на дръзките и мъчителни раздвоения на съвестта, или в трагични мистични предчувствия. Макар и невинаги това да е стопроцентовото правило. При Борис Христов също има изключения:

Обелих аз от себе си жената
като кора - с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат - за тия две петлета.

Или още по-пряката изразност на позицията на поета:

Живей като птица - умри като куче!;

------

Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.

В българската народопсихология не стои на първо място по важност въпросът за трагическото раздвоение между тяло и дух, между "земя и небе" в най-широкия спектър на асоциативната съпоставка, както е в древногръцката култура, да речем. Макар в българската литература да го има съмнението за незаслужената толерантност към тялото, за сметка на духовните терзания. В стихотворението на Борис Христов "Къпане на самодива" красивото видение, самодивата, и последвалото наблюдение над нейното поведение във водите на речния бряг, не противоречи на естетическите тенденции в българското словесно изкуство. Юношата, наблюдаващ изящното ѝ тяло, нито за миг не се разколебава в абсурдността на нейната реалност:

Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена ѝ - кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.

Според поезията му "честен кръст" може да бъде само лично изстраданият кръст на познанието.

До тази съвършена като стилистика негова творба "Къпане на самодива" бих наредила и другите възлови за творчеството му творби, стихотворенията "Конче мое" и "Кълвач", които са неоспорима класика в жанра.

В "Кълвач" темата за самопознанието засяга най-деликатното и скъпо за човека чувство - чувствената любов, степените за нейното постигане, жертвите, които несъзнателно тя взема от нас и ние доброволно ѝ даряваме...

Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка...
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв - кълвачът не диша.

Видях и окото му - разтопено от слънцето захарче,
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.

Борис Христов е толкова истински и неподправен като човек и като поет, че читателят изтръпва пред дълбочината на неговите чувства... Смъртта на любимото конче е една от най-разтърсващите сцени в културните страници на българското изкуство, това стихотворение лично аз мога да го чета и препрочитам безкрайно, част от него ще цитирам:

Целувам черния ти белег... и белия целувам -
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето - сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.

("Конче мое")

Тук се усеща какво богатство сам по себе си е човекът, когато е кръвно свързан с природата и с нейните рожби. Човекът е свидна част от тяхната неразрушима цялост, живее чрез тях, диша с техния ритъм, щастлив е с тях, готов е да им подари част от годините си. Например за едно момче часовникът е най-важното нещо, часовниковият механизъм е като проникване в тайните на вселената, и щом този свой свещен предмет юношата е готов да отстъпи на бога, като откуп за живота на своя приятел, от него със сигурност ще израсне голям и истински мъж. Това стихотворение на Борис Христов, както и "Светлуша" на Биньо Иванов, са шедьоври в българската литература (не заради общността в тематиката, а заради тяхната удивителна стилистика), защото тези автори разкриват богатствата на човешката душевност, а чрез възможностите на такава именно човешка психика и характер може да се управлява правилно светът. Тази е магическата сила на способностите и талантите, които човечеството трябва да проумее и да направлява умно, за да извлече истинска и съдържателна подкрепа за хората на днешния ден. Белетристката Здравка Евтимова формулира тенденцията по подобен начин: "Усилия без талант, млади момко, са чаша вода с цианкалий, разтворен в нея. Не я пий." Само ще вметна мимоходом, че Здравка Евтимова, както и Борис Христов, също е родом от Перник, градът на земетръсите и миньорските сърца.

В някои отношения можем да открием тематични близости между Борис Христов и Биньо Иванов - в начина на употреба на образността, и в стилистиката, която формира детайлите на тази образност: чудото на природата, която се стремим да оприличим на човешката деятелност и преживявания ("вятър житото плете"; "сврака бездомна/ разглобява оглушалата от години камбана."; "заекът с ухото шава, моя страх да прочете"; реката прекосява "хълма, подивял от пек.") И обобщението, което е универсално психологизирано като напълно човешко преживяване:

...и потънаха в житата кон и шапка, и човек...

В много отношения Биньо Иванов се отнася чрез стила си към Борис Христов като към първоучител: "...изчезва реката, тръгнала за риба"; "С три сухи храста на челото/ баирите вървят на изток/ и мислят планини да станат"; "пия въздуха, на който дъното не зная" и пр. Усещат се припокривания между човешката душа и душата на природата.

* * *

Борис Христов не е революционер, правораздаващ съдник, политически инициатор за протести, или рекламен агент на техницизирани корпорации. (Макар че ако се позамислим, той навярно би могъл и с това да се справи, много по-добре от тези другите.)

От окото му не убягва всяка драскотина на обществения живот.

Борис Христов е това, което е решил, че може да прави най-добре - той е поет на Съдбата, на Съдбите. Думите са неговата кожа, неговата кръв и душа. Въпреки годините поетът у него не е претръпнал. Напротив. Мъдростта му е изострила още повече чувствителността на сърцето, което е родено като сърце на поет.

Със забележителен лаконизъм са белязани книгите на Борис Христов - "Каменна книга" (2006), "Спомени за хора, камъни и риби" (2013), "Книга на мълчанието" (2014), тук ще видим тристишия от ранния му период, но публикувани сега, в които сдържаността не засенчва мъдростта, емпатията, таланта да създаваш вълнуващи образи.

* * *

Пази и споделя ретро спомените, а за него, както и за мен, хората от по-възрастното поколение, те не са "минало", а просто времена с други сюжети... А ако те са "ретро" за днешните млади читатели, Борис Христов няма да им го откаже като чувство и като преживяване - ще направи така, че и за тях да оживее илюзията за "талигата на старата луна двурога", и ще бъде горд. Може би малко тъжен, но отново великодушен:

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста - след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога. (курсив мой, М.Т.)

В траекторията на устремената човешка сянка - след "трамплина" - е загадката...

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Кунчев 2005: Кунчев, Божидар. Честният кръст на самопознанието. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006, 23.02.2005 <https://liternet.bg/publish4/bkunchev/chestniat.htm> (28.08.2020).

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2020, № 8 (249)