Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕСТНИЯТ КРЪСТ НА САМОПОЗНАНИЕТО

Божидар Кунчев

web | Култура и критика. Ч. IV

В поетическото творчество на Борис Христов се преживява, изстрадва и осмисля едно натрапчиво и крайно болезнено чувство. Това е чувството за предела - трагичното усещане за граница, за една изначална и непреодолима преграда между човека и Истината, между търсещия дух и спасителните дарове на познанието. Една доминираща, същностна идея. Именно чрез нея авторът се вписва в проблемното поле на модерната поезия, изразяваща драмата на креативния дух, който иска, а не може да намери и изрази Същностното. Пределът, както го разбират “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”, това са границите на съзнанието, по-точно на неговите възможности. Това е неговият ограничен потенциал, поради който съзнанието не се добира до най-дълбокото и автентично познание. Но това са и границите на човешкото време и пространство, на природата и социума, границите между “необходимостта” и “свободата”, както и границите на езика, на поетическото слово, което “вика” в “тишината на битието”, за да последва отново мълчанието.

Жорж Алда (2000: 104) казва: “За какво друго свидетелства писането, ако не за копнение към битийната пълнота?”. Този копнеж е устремът към тоталност, към неизразимото. Николай Бердяев ще го назове “тъга по трансцендентното, по другото, различното от този свят, по онова, което минава отвъд границите на този свят” (1993: 51). Това е съдбовната необходимост от смисъл, надхвърлящ пределите на обикновеното и крайното. Това е копнежът по “другия бряг”, откъдето извира онази скрита и непостижима същност на нещата. И това е най-после един копнеж, обречен да сътворява много и различни смисли, за да му се изплъзва обаче Единственият.

Съзнанието за предел обуславя още трагичната метафизика на Пейо Яворов. Неговата “ледена стена” е метафора за трагизма на духовното битие пред тайната на съществуването. От тази “ледена стена”, която е граничен знак между възможното и невъзможното, започва пътят на духовното изгнание. От нея нататък започват онези пространства на духа, в които пораженията му са неизбежни. Ако тя не беше, Яворов нямаше да напише своите “Безсъници”. Обратът в творчеството му, появата на неговата “Песен на песента ми”, която е раздяла с предишните му терзания и начало на трагично прераждане, се дължи предимно на нея.

С това съзнание за предел и Далчев създава редица от творбите си, при това не само в началото на пътя си, когато е така обсебен от песимизма. И в по-късното си творчество той мисли за предела, който е заложен в човешката ни същност и в същината на света. “Не като чужденец ли вечен/ минава през света човекът?” (“Нейде в Русия”). Далчев пита, но въпросът му е по-скоро припомняне на известното. Риторичният му въпрос е като вопъл, изразен с помощта на дискретния драматизъм, който е присъщ на Далчевото светоусещане. Чувството за отчужденост, за което говори и Октавио Пас, Далчевата мисъл, че не можем да бъдем навсякъде, “където могъщо и безкрайно бий животът” (“Вечер”), за да сме чужденци в него, са синоним на предела. Тъкмо заради този предел трябва да живеем смирено, без онова “нечисто любопитство” на духа (“Кукувица”), искащо да проникне не само в бъдещето. “Тайнствената книга/ на битието е необходимо/ ний да четеме лист по лист, с надежда,/ без да поглеждаме напред”. Необходимостта от смисъл, въпреки чувството за предел и отчужденост, не означава обаче непременно да щурмуваме пределното. Достатъчно е, внушава ни го Далчев, че то съществува. Над нас е звездното безбрежие. Безпределният океан на космоса ще омагьосва с тайната си погледа и съзнанието. Но неговият мраз не може да стопли сърцата ни. И затова е по-добре да се насочим към сърцето на ближния и към собствените си сърца. В тези мънички сърца има любов, състрадание и благодат, което говори за духовното, за трансцендентното в човешката ни тленност. Следователно, казва ни го Далчев, смисълът го има и в пределите на отсамното.

Друг от нашите поети, привлечен силно от идеята за предела, е Александър Геров. Той я преживява с онази напрегнатост, присъща изобщо на стиховете му, които са тълкуване на тайната, наречена “човек”. Геров изпитва интензивно терора на мълчанието, с което е пронизано цялото битие. Той стига до “сърцевината на нещата” (“Не ви съветвам”), изпитва ужаса на онова прекомерно познание, взривило толкова предели. И по тази причина той ще поиска да избяга от познанието. Ще изпита жажда за онази простота на живота, за която копнее и Далчев в “Молитва”. Геров ще твърди с печал и примирение, че “не познаваме себе си” (“Познание”) и че “не можем да познаем/ истинския живот” (“Истинският живот”). Но каквото и да пише в това отношение, мистично извисен или напълно съкрушен, той ни се представя всеки път като съвкупност от предели, очертаните предели на живота. Като възглас, който синтезира в себе си последствията от неуморния му стремеж да взриви мълчанието на света, той ще каже в своето “Обръщение”: “Аз бях смутен, безпомощен, объркан”.

Същото казва и Борис Христов в “Христова възраст”: “Аз не познавам друг човек така объркан”. Твърде многозначително е това признание. То е равнозначно на драматизма и трагизма, така характерни за творчеството на поета. И Борис Христов търси хармоничния порядък на нещата, който не може да не съществува. Защото реалното, това, което е повседневното, не може да бъде порядък. То е твърде сковано и на него му липсва просторът, в който истината не е мираж, а същностна реалност. Животът, както го възприема поетът, е само “вечното наше тъжно очакване” (“Тъга”). Още в първата си книга той говори за скуката и досадата в малкия и незначителен живот. Говори точно за това, което Бердяев (1993: 55) нарича “неизразимата тъга на всекидневния живот”. Тук пределът е социална и метафизична принуда, неотстранима тегоба, невъзможност за духовно прераждане. Тук “няма отиване, няма завръщане” (“Август”), а самото време ще престане всеки момент да се движи. Няма и помен от пълнокръвието на живота. Той е редуциран до онази пределност, след която започва вегитирането. Единствената му посока извежда към страданието и смъртта. Последната присъства трайно в стиховете на поета, където умират хора и природа, мечти и надежди. И същевременно във “Вечерен тромпет” се усеща жаждата за живот и друг тип познание. В книгата пулсира огромната страст за самоосъществяване извън провинциалното битие. Провинцията на Борис Христов е метафора за пределния живот, чиито обитатели се пържат под жаркото слънце, унесени в едно абсурдно мечтание за море и хоризонти. Провинцията е мъчително изгнание, потъване в безсмислието и липса на основа за духовен градеж. Тук надеждата “се задъхва/ като риба” (“Прозорец”). “Ледената стена” на Яворов се оказва надвременна. Тя е вечен спътник в живота на онези, които очакват чудото, за да ги връхлети отново страданието. Така във “Вечерен тромпет”, пък и в “Честен кръст” изживяванията са предимно негативни. Животът на субекта напомня за съдбата на Далчевия човек, за трагичното му съществуване, което е “зла измислица” (“Повест”). “В живота винаги съм стигал до прозореца” (“Прозорец”). И с лаконизма на това признание Борис Христов е в насоката на Далчев. И за него животът стига до предел, който го разделя на две половини. Човекът на Борис Христов е обречен на тъмната му половина, защото светлата, доколкото не представлява само красив спомен, отдавна е отминала. Детството е свършило и сега в съзнанието напират черни мисли за изгубена младост. И още по-силно става усещането за самота, обреченост и безпомощност, защото Другият го няма. Няма никой, който да ти помогне “да видиш всичко” тук - на земята, както и в небето, в царството на свободата. Няма кой да ти помогне и когато се насочваш към “безкрая на изкуството”. Стената, по която се катериш, е прекалено отвесна. Каквото и да извикаш, а словото е вик сред мълчанието и абсурда, “няма кой да те чуе/ каквото напишеш - няма кой да го види” (“Стената”).

Октавио Пас наистина е прав, когато пише, че “изтръгнати от Цялото, ние попадаме в чужда земя” (1991). И Борис Христов говори с болка за това изтръгване. Стиховете му разкриват една човешка участ, лишена от опорност. Човекът живее “в ъгъла на тоя свят” (“Библейски мотив”), навел главата си над едно прозаично съществуване. Други са били представите на поета през времето на детството, когато е слушал с вътрешния си слух бълбукането на извора, от който изтича само невинност и красота. В живота се е случило нещо непоправимо. И то е всъщност изпадането в едно състояние на постоянен гнет. В това състояние няма жизненост и поетичност, първозданост и откровения, с които човекът да живее същностно. Някъде високо над главата му все още лети онази красива пеперуда, която е символ на мечтата и надеждата, на същностното, на самата тайна, без която не можем. Но и в нейния полет се разкрива истината, че на този свят има нещо, което е абсолютно недостижимо. Ние трябва да “хванем нашата пеперуда” (“Пеперуда”). Това е повелята на човешкия живот, но тя едва ли ще бъде разрешена. Стиховете на поета не го подсказват. Но нима действително не го подсказват? Ако беше така, щеше ли да има в тях очакване, надежда и опит за живот отвъд пошлата реалност? Всичко това е в душата на поета, който се катери по дървото на живота и по дървото на познанието, поискал да разплете “небесната кошница” (“Страх”). И поискал, самоприковал се на кръста на самопознанието, да възкръсне от лоното на своите опустошения. Болката и упованието, надеждата и устрема поетът ще изпълни с диханието на думите, които мечтаят за обилие и спасяващо познание. И така ще бъде, докато не удари часът на онова ultimo adio в поемата “Честен кръст”.

Познанието в лириката на Борис Христов е пронизано от една “вътрешна позиция”. Затова и лириката му е събитие. Преди да бъде сътворена, тя вече е човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често. При Борис Христов, дълбоко изповеден и автобиографичен, е налице единството, което наричаме органично. То се дължи на вътрешната позиция, на съзнанието за изключителна отговорност пред словото и живота. Тук талантът и характерът, които според Далчев обикновено не съвпадат в една и съща личност, са в подчертано съзвучие. Стиховете на поета са отражение на личната му орис, на един характер, пресътворен в поезия. Те не са продукт на някакво случайно занимание. Авторът им ги сътворява като съдбовен епизод от своята съдба. Тези творби са неговият плач над думите и живота (“Събота”). В тях са образите на сакралното и отблъскващата реалност. Те не са онова псевдопознание в творчеството на толкова негови съвременници. Те са като живота, в който има страх и угнетение, изоставеност и унижения. Те са онова пределно самоотдаване на истината, изразена с езика на поезията. Стремежът, който ги поражда, се мотивира от една решителност и воля за свобода и действително самопознание. Поетът иска да бъде себе си в един свят на враждебност и разлагане. Осъзнал краткостта на живота, раздиран от противоречия и ограничения, той жадува да се хвърли в неговата мелница, за да изпита повече от това, което другите му отреждат (“Събота”). Той жадува да се случи нещо необикновено, иска да съществува истински. Измъчва се от това, че са го притиснали в границите на един живот, където всичко е “изпято” и “изговорено”, за да не се допускат изключения и чудеса (“На седмия ден”).

Още с първите си творби Борис Христов ще тръгне към изключението. В тях няма да открием следите на онази софистика, с която толкова други прикриват страха си от истината и автентичното съществуване. Метафорите на поета не са предвзета стилистика, прикриваща липсата на жизнена правда. Те са радикален подстъп към живота и познанието. Образите и метафорите на поета говорят за чудото, което настъпва, щом се съчетаят в едно големият талант и твърдият характер. Този драматичен път на поетическото слово, тази одисея на вярата в поезията ще завърши в поемата “Честен кръст”. Но сега Борис Христов вярва в силата на поетическия глас, в способността му да руши и съзижда. И затова неговият лирически герой със страстност и настъпателна копнежност, които напомнят по нещо за идеализма на възрожденското време, ще “засвири” в “глухата вечер” на “вкаменения” живот. Този тромпет на безпосочната вечер, спуснала се над родната действителност, има какво да каже. Той ще отрече абсурдите на социума, в който е захвърлен човекът, с плодовете на “небесната кошница”. Борис Христов ще напише поезия, която е социална и метафизична. Това е поезия за човека, който е обречен да не бъде самотен, а свободен. И който трябва да бъде обречен на едно движещо се време, обречен сам да се изкачи до своя кръст на самопознанието. Тези обречености поетът ще възвести с черната и светла трагика на словото си, което ни внушава, че “Има време да се наспиме” (“Вечерен тромпет”). Сънят трябва най-после да свърши. Поезията трябва да прокуди мълчанието на примирените и на онези болни съвести, заради които “самолетът закъснява”. Тръгнал към надеждата и спасението, авторът върви обречено към смисъла на своето изкуство. Той вярва в мисията на поета като действие на естетиката и морала.

Поетът, какъвто ни го представя Борис Христов, пристъпва в храма на изкуството, търсейки спасителен пристан. “Самотният човек” се превръща в поет, защото вярва в поетичното начало на живота. Само словото ще възкреси онова, което е прокудено от човешката реалност. Ето я насоката, в която са чувствата и мислите на поета. И той ще свири с вечерния си тромпет, за да тръгне “отново земята/ след кръстоносния марш на щурците”. Само “викът да остане”, всичко друго трябва да изчезне - казва ни го стихотворението “Вечерен тромпет”. В този вик на виталното, в тази призивност за истинско битие има нещо романтическо, нещо от вярата на романтизма, че поезията е “законодател” и “пророк”. В една епоха, когато романтиката е само в блудкавите трели на казионната поезия, избягала от живота, за да възпява единствено “голямата правда”, стиховете на Борис Христов имат съвсем друга оптика. Те се взират в привидно невзрачната участ на “малкия” човек, за да открият точно там романтичното. Защото нищо друго няма значение. “Човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо” (“Човекът в ъгъла”). Не са важни нито комините на завода, нито звездното небе, което е далеч от истинската драма на живота. Романтичното е в това, че “малкият” човек “иска сам да е камшик и кон във своята двуколка”. Стиховете на поета трябва да покажат неговата изоставеност и мълчаливия му отпор спрямо насилието, което го връхлита отвсякъде. Това ще бъде отпорът на душата, която търси възвишения смисъл на място, извън указаното. И това ще бъде романтичният устрем на човека, който ще живее напук на всичко, докато към самотните му призиви за красота и нравствен порядък не се прибави “гласът на хиляда тромпета далечни./ Или на някой архангел невидим” (“Вечерен тромпет”).

Има нещо романтическо и в самотата на Поета като един самостоен субект в стиховете на Борис Христов. Нека да си спомним за онази самота, на която се обрича и на която е обричен творецът в поезията на символизма например. И не само там, разбира се, защото тази самота е отколе един неизбежен атрибут на човешката му екзистенция. Ако творчеството е ерес, която се опълчва неизменно срещу догмите на живота, въплътени в присъствието на църквата и различните идеологии, както смята Октавио Пас, поетът не може да не бъде самотен. Ако творчеството е бунт, социален и метафизичен, както мисли Албер Камю, обществото и светът няма как да не изолират поета. И това се дължи на факта, че неговите истини и нестандартните му рефлексии подриват устоите на договорените самопонятности. Затова и Поетът на Борис Христов е обречен на самота. Тя е форма на своеобразната му конфронтация с правилата на живота, с които той не се съгласява. Независимо какви са тези правила и независимо до какво се отнасят. Едно оспорване и отхвърляне на тези правила откривам в стихотворенито “Събота”. Там, за разлика от кипежа на живота, отколешен и все така еднообразен, защото е кипеж в Провинцията, единствено Поетът остава насаме със себе си. Какво че “виенската люлка на въздуха/ размотава звънливия смях на жените”. Поетът не може да не бъде чужд на тези малки радости, заровен в “зелената шума” на стиха си. Той търси други радости, обладан от порива за друга истина. Словото му трябва да изрази неизразимото, онова, което единствено той долавя и проумява. Словото му е като стена, върху която се блъскат неговите интуиции, докато не получат очакваната форма. То е заредено със самотата на Поета, от която трябва да възникне един друг живот, по-различен от емпиричния. Но има и нещо друго, отнасящо се пак до самотата на Поета. За него се говори в една друга творба, която показва действителната същност на тази страшна колизия между Поета и света. В “Жалба за поета” авторът ни среща с така незавидната участ на творческия човек, отхвърлян и презиран от социума. Тук е трагичният сблъсък между Поета и “масовия” човек, между онези две равнища на човешкото съзнание, които емблематично се представят от ординерното и неконвенционалното. Тук е страшният сблъсък между “необходимостта” и “свободата”, между “царството на духа” и “царството на кесаря”, за които пише Бердяев. “Една и съща е съдбата на обувките изтрити”, тоест няма разлика в човешките участи на Поета и другите. Но това се оказва само на пръв поглед. Общото е само в природното, а не в духовното, защото духът на Поета и духът на масата са направени от различни субстанции. Единият е личност, качествено явление, сам по себе си една ценност, която придава по-голяма ценност и на самия живот. Другият, тоест масата, този, който олицетворява “стадните чувства” на колектива, не може да бъде ценност. Той не принадлежи на аристократичното начало на живота, обърнал е завинаги гръб на духовното, поради което и няма никога да разбере Поета. Сблъсъкът между него и Поета е вечният двубой между Доброто и Злото, между Красотата и Истината. И двубой между две представи за нещата, които са фундаментално различни. Според едната, тази на Поета, изкуството е най-висшата защита на живота. Единствено поезията може да открои поетичното и сакралното в него. Според другата представа Поетът е само един излишен придатък в хода на живота. Той напомня постоянно за това, което всички искат да забравят. Той, за разлика от тях, не иска да бъде само в Историята, защото е устремен преди всичко към същностното. “А пък ушите ви, огризани от думите, не чуват/ какво говори той...”. Поетът им говори, но те, онази безсмъртна паплач, която винаги ще го замерва с развалени яйца, не искат да се вслушат в съкровените му послания. Така е по-лесно. Убогото съществуване не предполага изискването за духовност и надхвърляне на заварените житейски пропорции. То няма да разбере никога самотата на Поета, която по същество е най-мъчното и съзидателно отдаване в името на Другия.

За съдбата на Поета става дума и в стихотворението “Страх”. Тук се говори още по-открито за тираничната ситуация, в която се намира творецът. Стихотворението издълбава релефно пространството, в което се срещат и трагично разминават Поетът и съвременният свят. Истината за света е, че от него са прогонени поетите. “Човешкото паство” се води от “някакви луди” и в този случай не се изисква въображение, за да си представим кои точно са те. Безпътицата на света, това, че той притежава стойността на една отблъскваща нелепост, се дължи на факта, че родът човешки не се води от поетите. Онова, което иска още Платон, е травмираща реалност. В съвременното “царство на кесаря” няма място за Поета. Това е царство на духовните плебеи, които не обичат истината. Ако за Поета имаше място, “нямаше да вали от небето барут и/ да съска фитила към земното царство”. Нямаше да бъде и такава съдбата на “словесния мъченик/ и родител на стихове”, който е принуден да се кланя “на хора по-малки от лешника/ и да трепери от тяхното кихане”. На това място гледната точка е друга. Сега погледът на автора ситуира Поета в тоталитарното ни време. И цитираните стихове изведнъж ни напомнят за онова, което беше до неотдавна. Спрените стихосбирки, принудените да замълчат поети, неизбежната принуда на моралния компромис, ако все пак искаш да си видиш името отпечатано... Това треперене, за което споменава Борис Христов, говори толкова много за ниското равнище на един отминал живот. В него романтизмът е напълно излишен. Романтизмът е свобода и творчество, духовна независимост, откровената воля да бъдеш различен, един бунт срещу унифицирането. А тоталитарната практика търпи само еднаквото, това, което се подчинява на общия стандарт. Чувствата на потискания човек трябва да бъдат стадни. Такива трябва да бъдат и чувствата в поезията.

“Раздиран от хиляди думи” и принуден “да мълчи в тишината съсирена”. Ето още един нюанс от драмата на Поета. И той ни подготвя за всичко, което по-нататък авторът ще обобщи с нарочна обстоятелственост в поемата си “Честен кръст”. Всъщност творбите, в които ни дава своята представа за Поетовата участ в един брутален свят, наистина са като прелюдия към изповяданото в нея. Те ни подготвят за предстоящото сбогуване, уверявайки ни колко трайно авторът живее с мисълта за поезията като изпитание и духовна същност в една епоха на стагнация и безчувственост. И ни уверяват как той узрява постепенно за своя пореден Избор.

Поемата е включена във втората му книга, излязла през 1982 година. Преди да се спра на нейното съдържание, ще напомня за необикновения възторг, с който са приети творбите на Борис Христов.

На литературното поприще излиза автор, който без уговорки е признат в самото си начало. И критиката, и читателите го възприемат като зрял творец с вече постигната самобитност. Първата му книга ще стане бестселър и скоро претърпява второ издание. Стиховете от “Вечерен тромпет” се преписват и разпространяват из цялата страна като едно откровение на тъжното време. Начаса ги забелязват и от чужбина, за да бъдат преведени на много езици. Възторжено ще бъде посрещната и втората книга на поета. Само че този път най-ортодоксалните критици ще побързат с безпокойствата си, които се дължат най-вече на поемата “Честен кръст”. Така или иначе, двете стихосбирки ще станат връх в съвременната ни поезия. Борис Христов ще го завоюва само с усилията на собствения си талант, но и в неговия случай успехът предполага поредица от изпитания. Едва ли е нужно да напомням за провалите от морален и творчески характер, които неведнъж са погубвали автори при сходни обстоятелства. Знаем, че бързата слава крие в себе си и възможност за трагични обрати. Но Борис Христов ще се опази от тази възможност. Той няма да се провали, няма да бъде повален от многото съблазни, с които разполага и тоталитарното време. Показателно е в този смисъл стихотворението “Христова възраст”. И тук няма помен от някаква мимикрия. Поетът ни споделя, че ситуацията, в която се оказва, го смущава твърде много, за да се почувства “дивак учуден/ от славата на своите дрънкулки”. Никак не са случайни тези думи, пронизани от ирония и от самоподценяване. Произнесени от някой друг, те биха се възприели като поза. Но в контекста на творбата и на всичко, което авторът е написал, те звучат истинно. Защото един творец, който има съзнание за най-значимото, не може да не бъде самоироничен. Не може да не бъде пределно скромен, сравнявайки себе си с най-голямото в литературата. Точно по тази причина Далчев ще характеризира себе си като “автор на изречения”. Борис Христов ще се нарече “слугата неподстриган, който/ помита храма на изкуството”. Избухналата слава и възможните изкушения ще се превърнат в един въпрос към съвестта му. Смутен, очевидно изненадан от случилото се, той ще каже без никакви увъртания: “не знам какви обувки трябва да обуя/ и на коя врата в мъглата да почукам”. Но това се оказва мимолетен смут, една случайна мисъл, която не оставя последствия. Поетът няма да си смени обувките и няма да опита от блюдата на богатия, за които пише в “Христова възраст”. Вратата, на която ще почука, и занапред ще води към света на драматичното себепознание, изключващо малодушието и притворството. Написано като равносметка, за което ни говори и заглавието, това стихотворение е плод на етически решения, на които авторът не е изменил. Написал го е поет, който се познава, но познава и света, в който живее. Той е сътворил своите представи за живота си на питащ и търсещ творец, който се изкачва с упоритост и достойнство по “дървото на живота”, за да може по същия начин и да слезе от него. Изкушенията няма да го променят. Неговият нрав ще се окаже много твърд и не би могло да бъде другояче, тъй като разполага с дълбоките си прозрения за истинския и мнимия смисъл на нещата. Поет, изпитал ужаса на състоянието, заради което се пита “защо ли се търкаля слънчевото колело?” (“Вик в тишината”), не може да предаде себе си. Той няма как да се откаже от същността си да търси винаги най-истинското. Защо въпреки това Борис Христов не продължи да издава още стихосбирки? Допускането, че дарбата му е секнала, ще бъде съвсем невярно, защото той постигна много и в прозата си. А и в една от белетристичните му книги има кратки стихотворения, доказващи отново, че той можеше да продължи като поет. Само че с “Честен кръст” той поиска да каже своето “сбогом”. Сигурно е, че поезията ни се лиши от много чудесни стихотворения. Но тя се сдоби с един необичаен и многозначителен жест, който не може да бъде забравен. Самият жест на прощаване беше и си остава морален и творчески акт на такава преданост към изкуството, каквато рядко се среща. И която по един своеобразен начин запълва липсата на онези стихосбирки, които Борис Христов е могъл да напише. С поемата си “Честен кръст” той всъщност не казва “сбогом” на поезията, а само на словесния й начин, с който се създава. И показва, че и мълчанието, което е устремено към същностното, е пак поезия. Че в живота на човека всичко може да бъде поезия, стига човек да е обладан от поетичното и с тази обладаност да навлиза в своето “вътрешно време”, да се връща назад към отминалата невинност и да отива напред към неизразимото, въпреки гнета на пределите.

Още с първите си два стиха поемата съобщава за главното: обръща се нова страница. Изборът е направен, а той означава едно сбогуване. “Затварям ви за думите, уши - резето спускам./ Не искам в моя дом да се говори за изкуство”. И непосредствено след тях идват другите два стиха, които известяват за причината: “не искам в хленчене и мъдрословия угодни/ напразно да се споменава името господне”. Споменах, че Борис Христов често мисли за същината на изкуството. В този случай той подчертава, че поетическото слово не трябва да бъде хленч и празнословие. Стигне ли до това положение, то отрича собственото си предназначение да бъде само устрем към същностното. Поезията не може да бъде лекомислена игра с дълбокия смисъл на нещата, със смисъла на това, което надхвърля нашата тленност и граничност. Поезията, както го знаем от другите му творби, може да бъде само един “вик в тишината”, който идва от бездната на душата. “Когато имаше какво да каже на сърцето,/ устата ми не криеше езика под небцето”. Какво друго ни казват думите на поета, освен че актът на изкуството е съдбовно действие. Той не може да бъде банална практика и произвол на мислещия дух. Той може да бъде само онова самоотдаване на чувството и мисълта, на образа и метафората, което не би могло да не се случва, докато всичко е стремеж към същностното. Само при тези обстоятелства поезията ще бъде озарение и спасение, един необикновен акт на духа, който сътворява опорни точки и нови реалии. Но вече е настъпил часът на сбогуването, на отказването. “Стълбата, с която стигах до небето”, е прибрана. Резето трябва да бъде спуснато и поемата съобщава, че нейният автор сега ще се заеме “с труд по-благодарен и достоен”. Защо е всичко това, какво всъщност мотивира този драматичен отказ от досегашния жребий? Нима поетът е почувствал, че и неговото слово е било безсмислено оплакване, хленчене, което дразни, и безплодно заиграване с големите значения на човешкото битие? Нищо подобно, но въпреки това преоценката е необходима. И тя означава раждането на едно прозрение, че поетическите думи са израз на съдбата, докато с тях се кове кръста на самопознанието и възкресението. Окажат ли се думите неспособни да изковат този кръст, стигнат ли до предела на възможното, след който са отчаянието и провалите, те ще бъдат изоставени. Споделеното в тази първа част на поемата е заредено с многозначност, която изключва едностранчивото тълкуване. Тук поетът е все така автобиографичен, но същината на прелома, на отказването от словото е преди всичко в жестокото осенение, че поезията не трябва да бъде търпение и отлагане. Изковаването на кръста и жадуваното духовно прераждане трябва да станат своевременно, в границите на един малък срок. Максимализмът на поета не познава никакъв предел. Той изисква едно незабавно пробуждане. Той предполага трагичния факт на онази преждевременна смърт, органично свързана с необичайната съдба на големите поети. Няма ли го всичко това, по-добре е думите да бъдат изоставени и първата част на “Честен кръст” съобщава тъкмо за това. Същевременно тя се характеризира с една полемична заостреност, очевидно предизвикана от крайната неприязън към безсмисленото говорене за поезия, за големите смисли. За най-значителното не бива да се говори по този начин. То отхвърля поради своята същност подобни дебати. Значителното изисква самообреченост, която в крайната си проекция означава смърт. Поетическото слово е неразделно свързано с истината за трагизма на живота и за трагизма в съдбата на поета, където всичко е неудовлетвореност и съзнание за непостижимост. Мисълта за поезията е мисъл за трагизма в самия акт на творчество, който винаги е насочен към безкрайното, за да бъде постоянно възпрепятстван от крайността, намираща се в човека и словото. Поне такова е личното ми разбиране, а струва ми се, че то е споделено и в поемата “Честен кръст”. Тук и особено в първата й част няма никакво противопоставяне между поезията и живота. И ако авторът ще предпочете живота, ако той ни заявява, че му предстои да изпита наяве това, което някога е измислил в стиховете си, прави го единствено заради поезията. Той няма да я забрави. Няма да се откаже от нея, защото тя му е дарила онези хоризонти, които дават смисъл на живота му. Животът продължава да бъде страдание. Той винаги ще бъде едно страдание за духа, но занапред поетът ще го понесе на плещите си без помощта на думите. Сега самият му живот трябва да стане творчески акт и една повторна среща с поезията, но този път с тайнствените средства на търсещото мълчание.

Втората част на поемата е като едно отваряне на скобите, в което се разполага угнетеното тяло на спомена. Отклонението е нужно, за да бъде още по-широко разгърнат смисълът на основните внушения. Авторът се връща назад във времето отпреди решението си да напусне храма на поезията. Това е времето на болката, на стълковенията с ужасите на живота, един от които е фактът на предателството, на изгубеното доверие в човека. “Зарастват спомени и рани”, но чувството, което ги съпътства, не може да бъде забравено. И авторът на “Честен кръст” споменава, че преживяното е станало поезия. Страданието, вече уталожено в душата, е превърнато в познание, в листа от житейското дърво, обгорено от “мълнията на живота”. Тази част на поемата идва да напомни за стародавния път от страданието до изкуството, за това, че стиховете са реакция, едно своеобразно “отмъщение” заради раните, които ни нанася съществуването. Изповяданото ни пренася към другите творби в двете му книги, наситени с много елегизъм. Така разбираме още веднъж, че нищо у Борис Христов не е измислица. Нито споделеното в “Сватбата на мама”, нито тъжната история за петимата музиканти, които ще бъдат разделени от житейските превратности, защото пределът е навсякъде. Авторът е превърнал съзнателно поезията си в един вълнуващ дневник за малките си и големи крушения, всяко от което, вече преобърнато на поезия, е като гвоздей, забит в кръста на самопознанието.

Но да не забравяме, че поемата е написана по повод на сбогуването. Нейната трета част бърза да го напомни. И бърза да ни внуши още няколко истини, които се изстрадват болезнено в този час на избор и друго житейско начало. Ако изборът е направен, ако се налага един радикален обрат, има още една причина за тях. В сравнение с обявените причини в първа част тази изглежда по-несъществена, но това е на пръв поглед. “Ала сега - довиждане, придворно суетене/ и гладиаторски борби на поетическата сцена”. Ето какво още е била поезията или по-точно животът с поезията в рамките на социума. С пределна пестеливост поетът назовава цялото безсмислие на една привидност, в която няма нито поезия, нито обреченост на поезията. А той беше тръгнал да разплита “небесната кошница”, да узнае за магиите на изкуството и живота посредством едно религиозно отдаване на словото. Беше тръгнал от профанното към сакралното, за да установи, че е живял с още една илюзия. Поетическата сцена е престанала да бъде олтар и гладиаторските борби върху нея се оказват горчива подигравка. Въпреки това, въпреки изстъпленията на абсурда, хвърлящи черна сянка върху представата му за поезията и за тези, които я сътворяват, авторът ще съхрани вярата си в нея. Той няма да забрави за “среднощните видения” пред нейната икона и сърцето му ще промълви благослов за тези, които ще продължат напред, достроявайки високата й сграда. В трудно овладяната болка, която изпълва тези думи, съзирам още веднъж онази неизменна преданост към смисъла на изкуството. Но “жребият е хвърлен” и сбогуването не може да бъде отложено. Поетът е потеглил решително назад. Изборът му ще се окаже още по-труден, дори невъзможен. Защото при този избор и неговите последствия не е възможна никаква мимикрия. Тук вече става дума за една неизразима реалност, в която няма слово и познание, за да бъде всичко безусловност и неконвенционалност, тишина и прозрачност, липсата на воля и стремежи, една абсолютна невинност на съзнанието. “Ще се завърна към доброто време на “не зная”,/ “не искам” и “не мога”...”. Но възможно ли е това завръщане? Може ли да се върнем в изгубения рай? Възможно ли е да измъкнем на повърхността потъналата Атлантида? И как след изхабените ни страсти, след това, че сме обречени да бъдем само в света на искането и моженето, ще постигнем себе си в този жадуван покой? Нали споменът ще ни връща постоянно към предишните ни състояния. И нали споменатият покой, ако той изобщо е възможен, се е отдавал само на единици в тъжната история на човешкия род. Възможни са и още много въпросителни, но същественото не са те, а фактът, че един поет предпочита да тръгне към най-истинската и затова невъзможна свобода. Пожелал е да завладее една необусловеност на съзнанието, която е възможна само на равнището на мистиката. Няма значение дали той ще я постигне. Тук големите значения са в решението за прелом, за едно бягство от “света на дихотомиите” в “цялостния свят”, за който говори Судзуки. Не знам дали Борис Христов го е чел, нито пък ми е известно дали познава великите учения на Изтока. Но аз тълкувам волята му за спасение и през призмата на източната мъдрост, която винаги е търсела “изначалната реалност”. Защото поривът към това “не зная”, “не искам” и “не мога” е тъкмо поривът към тази реалност.

И отново към темата за моралното призвание на Поета, който, ако иска да му повярват, не трябва да кряка “от бъчвата с меда”. С други думи - ако поетът иска да бъде Поет, той има правото на единствения избор, направен в името на бедността и свободата. Всичко друго ще предизвика съответните съмнения. Изборът не може да бъде друг, освен заради най-същностното и най-значимото, заради онзи очакван пробив на словото, който ще изтласка от света неистинското. Това е част от проблематиката, застъпена в четвърта част на поемата. Тук поетът визира пак и незавидната реалност, при която страданието “добре се плаща,/ за да мълчи устата и писеца да не дращи...”. Но той, който не е покръстен в “мръсната вода”, измила ръцете на Пилат, е прегърнал друга позиция. Това е позицията, която няма нищо общо с компромиса. Поезията не може да бъде друго, освен “страдание и вик сред океана”. Ето го отново кредото на Борис Христов. Изказал го е твърде точно и без реториката на онези славословци, които всъщност никога не са обичали поезията, дори и когато са я писали. Това е Поетът в представата, наложена от “Честен кръст” - “една оголена, подвижна рана”. И това е Поезията, нека да го повторя нарочно: “страдание и вик сред океана”. Ако беше друго разбирането му за поета и поезията, той нямаше да напише творбите, които познаваме. Нямаше да го има в тях това обилие от мъка, а после и решението за “сбогом”. Защото, ако се самоубиват и тези, които най-много са обичали живота, напускат пътя на поетическото слово и тези, които най-отговорно са се държали спрямо него. Освен другото (и за това се говори в тази четвърта част) пред автора на “Честен кръст” се изправя примамливата алтернатива и на живия живот, в който има чудеса и любов, динамика и много други хоризонти, освен хоризонта на словото. “Не мога да се правя на овчица и страдалец,/ когато днес пращи от здраве мойто тяло”. Нека да повярваме и на това признание, което също е сред причините за раздялата. С подобни думи се представя тържеството на живота, в който има повече радост и поезия, отколкото в небето на поетическите метафори. Това тържество примамва и омагьосва. В неговата мъдрост сигурно има повече от нужното за поета, очакващ своето преображение. Затова досегашният хоризонт ще бъде заменен с хоризонта на онези, които искат на свой гръб, извън пределите на словото, до потънат в пулсиращите недра на живото битие, където всичко е тръпка и екстаз.

Пета част е отново възглас на сакрална преданост към героичната и праведна мисия на Поета, лиричен славослов на поета с главна буква, на когото много трябва да бъде дадено, за да изпълни свещената си мисия. Образът на поета се налага в съзнанието ни като абсолютна ценност. Неговият ръст е романтически извисен и придобива мащаба на титаничното. Стиховете, които го представят, са като реплики на едно съгласие с представата на Александър Геров за поета. Геров казва: “Той знае като бог кога какво ще стане” (“Поет”). Неговият Поет “предугажда тътена на земетръса”, “Той знае всички тайни на децата/ и всички тайни на земята знае той”. А Борис Христов продължава в съзвучие с написаното от Геров. За Поета от “Честен кръст” е “нужно място”. “Той трябва да си разпростре така ухото,/ че да дочува и последното шептене на живота”. И още нещо: за да бъде голям поет, той трябва да е “стъпил бос в легена син на океана,/ за да му е вечно под ръка небесната камбана”. Една подобна визия се разминава тотално с незавидното място на поета в потребителското общество. Тя се разминава и с това, което е отредено на поета в тоталитарното общество - да бъде не ясновидец, насочил погледа и слуха си към необозримата многозначност на битието, а лекомислен трубадур на внушения и декларации, които не идват от съвестта и сърцето му. Поетът на Борис Христов търси истината. На него му е нужен “лист като пустиня”. Той доброволно се изкачва върху кръста на страданието и познанието, за да излезе извън привичното и после да сътвори със словото си своите необикновени образи на човека и живота. Пред лицето на човешката обреченост той се изправя като истински титан на духа, за да ни подари мъдрост, красота и утеха.

“Честен кръст” е всъщност една поема за пътуването. Тук пътува раздвоеният дух на автора, търсещ нещо повече от наличната оскъдност на словото и живота. Това, което се търси, е митичната страна на човека, за която Юнг твърди, че е сведена до минимум. А митичното означава съзнанието да се сдобие с повече представи за сакралното и те да не бъдат само проекции на невъзможното. Митичното означава да напуснем мрачния затвор на безсмислените ни безпокойства, да се въоръжим с друга представа за времето и пространството, да разберем най-сетне, че трябва да заговорим на друг език със себе си и със света, към който не трябва да имаме други претенции, освен поетични. Означава най-после и да бъдем повече дух, отколкото природа. Авторът на “Честен кръст” не изповядва самочувствието, че говори първи за избора, пред който е изправен. И когато говори за смъртта - “последната човешка гара”, която приютява и добрите, и злодеите, и когато споменава, че “малкият човек не знае/ къде е ключа, с който този свят да разгадае”, изобщо каквото и да споделя в поемата си, той го прави със съзнанието, че “това са казвани неща и стари”. Даже нещо повече и тук авторът отново прибягва до самоиронията, за да каже, че това са “размисли на роб и на духовен парий”. Но той ги повтаря, за да обобщи тревогите и прозренията, които носи отколе в себе си. Да не забравяме, че поемата е равносметка, но тя представлява и дискретна призивност в името на онова сбогуване и завръщане към изконното, което задава основния й смисъл. Дълбоко предан на идеята си за един друг живот, поетът размишлява върху толкова неща от живота си и съдбата на изкуството и света. Едничката му цел е да бъде пределно истинен, защото иначе е невъзможно завръщането към “оня край божествен”, за който пише в осма част. Това е детството, началото на живота, хълмът, от който е тръгнал преди време с многото илюзии и надежди. “Далечни са небесните неща, а земните са близо”. Толкова надежда за друг живот и същевременно ясното съзнание, че небесното, независимо дали е детството, дали е мистичното състояние на онова ведро неведение, за което се копнее, е далечно и непостижимо. Завръщането ще приключи. Сбогуването е станало. Но драмата на живота продължава и тя ще продължи, докато сме живи. И това ни се внушава от “Честен кръст”. Но след това драматично сбогуване храмът на поезията не остава празен. Един поет го е напуснал, но духът му остава там, за да тържествува пак надеждата, че въпреки крушенията и смъртта, животът и поезията ще останат единственото ни упование. Въпреки пределите. И тъкмо, защото ги има. Съдбата ще ни гали или бие, но все ще има поети, които да коват с думи или мълчание своя кръст, който ще свети в мрака на човешкото ни битие. Този честен кръст в поемата и в другите творби на Борис Христов и занапред ще означава, че не всичко е безчестие. И че същностното го има, колкото и да сме безпомощни, когато го търсим и изразяваме.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Алда 2000: Алда, Жорж. Щастливите минути. София: Сонм, 2000.

Бердяев 1993: Бердяев, Николай. Самопознание. София: Христо Ботев, 1993.

Пас 1991: Пас, Октавио. В търсене на настоящето. // Панорама, 1991, №1.

 

 

© Божидар Кунчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.