ПОЕТИКА НА СНЕГА

Маргарита Серафимова

web

Снегът на спомена вали.

Георги Минчев, Александър Михайлов, Петър Ступел

I

В културната история на снега

Снегът винаги е събуждал човешкото любопитство. Учудване, омагьосване, неочакваност - снегът ни връща в някакво друго време: на детството най-вече, но също и на миналото, в нощта на вековете. Когато всичко наоколо побелее, ненадейно ни обзема опияняващото желание да стъпим първи по неутъпканото. Това напомня за началото на света, когато първите човешки същества са бродели по земята. Башлар е прав да твърди, че зимата е най-старият сезон¹. Но в сърцето на зимата, снегът - нейният най-красив образ - бележи някакво свое, различно, особено годишно време.

Снегът е художествена материя par excellence: той се изплъзва от всяка категорична интерпретация. Всеки образ преиначава реалността, но снегът е магьосник по природа: той променя самия вид на нещата. Неговото спокойствие винаги е измамно, дебелината на неговата покривка - несигурна, мълчанието му - пълно с опасности. Той може да носи и яснота, и заслепление, да символизира вечното и ефимерното, да бъде бял или черен (Lynch 2015), студен или горещ (Бондарев 1980).

В спектакъла на зимата - ако отново се върнем към Башлар - снегът създава усещане за защита, но и на заплаха, пленявайки телата и освобождавайки въображението. Снегът е тържество на природата, на естеството, без да забравяме и онази доза свръхестественост, която притежава.

Той може да се спуска тихо (Сняг на Орхан Памук) или да връхлита с гръм и трясък (Лавина на Блага Димитрова); да означава дадено явление, но също и неговата противоположност, да отключва нечия мечтателност (Изповедите на един опиоман на Томас де Куинси) или да предизвиква инцидент (Убийство в Ориент Експрес на Агата Кристи), накратко: той рядко се задоволява да бъде просто фон на дадена история. Както отбелязва Ролан Барт, "добре е да напомним, че декорите и костюмите не бива да се оценяват само от гледна точка на хармонията, на атмосферата, но също и с оглед на драматическата им ефикасност" (Barthes 1993).

Снегът е неизчерпаем извор на вдъхновение - живописно, литературно, музикално. Сняг вали в романите и поемите, в картините и гравюрите, в популярните мелодии и в класическите опуси. В музикалните произведения - още от Зимата на Антонио Вивалди (Agghiacciato tremar tra nevi algenti) до Стъпки в снега на Клод Дебюси - неговите бъркотии и неговото чародейство карат всичко живо да трепти в ритъма на един сезон, белязан от непредвидимостта и риска. Вивалди е имал щастливото хрумване да използва музиката, за да онагледи снега, студа и ветровете. Неговите музикални пейзажи, посветени на четирите сезона, извикват природните сцени с помощта на звуците, но също и на сонетите, които ги съпътстват, и според замисъла на Вивалди, е трябвало заедно да допринасят за едно общо и силно въздействие.

Трепериш ти на хлъзгавия сняг,
пред теб свирепо духа севернякът;
подскачаш, без да спреш, от крак на крак,
за да се стоплиш, а зъбите тракат.

...

Пързалката гъмжи от веселба,
пропуква се под кънките ледът
и падат, стават възрастни и млади...

...
И зимата е време за наслади (Вивалди б.г.).

Снегът е феномен, който не спира да ни изненадва. Лек, въздушен, почти безплътен, той заслепява със своята красота. В същото време той е материя и материал: с него може да се играе, да се правят скулптури и дори домове, но също и да се изграждат метафори и разкази. Едно предразположение, присъщо на самото явление, го нарежда не само сред стихиите на природата, но го въвлича и в стихията на словесната образност. Виждаме го в безброй изрази, пословици и поговорки: там, където словото се освобождава от своята неутралност, от своята произволност, в едно предлитературно състояние на думите, в пространството на зараждаща се експресивност. Метаморфозата на снега в поетична материя извършва чудото, при което въображението на езика (Женет) среща мечтанието на материята (Башлар).

Да вземем за пример силното присъствие на текстилни конотации, които снегът внушава: пухкава дреха, дебела пелена, която топли и пази посевите, или нежна като дантела наметка, изтъняла от първите пролетни лъчи; мек килим, по който стъпваме, или плътна завеса, която се спуска с падащия от небето сняг.

Поетичната сила на снега блика от лекотата, с която събужда представи, извиква образи и ни кара да мечтаем. Опирайки се върху колебливостта на сетивата, снегът се оказва обсебен от контрасти: бяло и черно, студено и топло, сериозно и лудическо. Той рисува един визуален пейзаж, въплъщаващ трансформацията на света, а също и звуков: той хруска под обувките ни и сякаш ни говори, или пък коварно кара всичко наоколо да замълчи. Но привидната тишина може да означава прикрита опасност. Снежната картина е изначално белязана от несигурността: тя поразява със своите измамни очертания, преходна красота и крехко равновесие.

Снегът е образ на времето, кара ни да чувстваме ефимерността на живота, но също и образ на пространството: той преначертава контурите на света. Големите платна в живописта и литературата са запечатали неговата фатална роля в една грандиозна сценография, в която толкова много съдби са бивали прекършвани - драматично и трагично - в голямата история, но също и в безброй "малки" човешки истории (Stern 1953; 1998).

Колкото до наративната сила на снега, това са най-често разкази за пъртината, която трябва да бъде проправяна, за обстоятелствата, които трябва да бъдат преодолявани. Неговата сезонна повторяемост насища и екзалтира усещането за отминаващото време, добавя още зими към възрастта ни, и придава цикличност на емоциите ни. Неговата географска и метеорологична страна извикват представата за изкачване във височина (покоряването на върхове) или за напредване по географска ширина (приближаването до полярния кръг) - и се свързват с отдалечаване от комфорта и увеличаване на рисковете. Снегът е бил винаги важен фактор в историята на драматичните отношения между човека и природата.

Той е предпочитан образ и когато става дума за паметта и забравата. Снегът внушава отсъствието, изтриването на спомените, и ланският сняг от прочутата Балада за някогашните жени на Франсоа Вийон внушава чувството за безвъзвратна загуба - на някогашните герои, на отминалите времена, - чувството за крехкостта на човешката участ, за непоносимата липса и носталгия, което навява прочутото ubi sunt, къде са...

Кажете ми в кои страни
е Флора - в Рим боготворена;
къде са дивните жени
Таис, Алкида и Елена?
И Ехо, дето спотаена
и днес оглася всеки бряг,
с неземна хубост надарена?
Къде е оня лански сняг? (Вийон 2004)

Но снегът дължи своето очарование главно на своята двойствена, противоречива, объркваща символика. Той се променя безспир, а неговата белота, синоним на чистота, девственост и невинност, само ни кара да отгатваме по-ясно опасностите, които ни дебнат. Да си спомним за "Зимни вечери" на Христо Смирненски:

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал (Смирненски 1923).

Самият той може лесно да се превърне в заплаха: снегът затруднява крачките, забавя рефлексите, възпрепятства помощта, поглъща виковете и така става фатална причина да загиват алпинисти и изследователи, дръзнали да флиртуват с ледената прегръдка на снега. Страхът за оцеляването, смразяващата враждебност, опасността от бялата смърт, обясняват емоционалния и сетивен фетишизъм към огнището, споделената трапеза и семейните празници. "Митът за Дядо Коледа и култът към огнището, е могъл да се роди само в сърцето на снежната зима", пише един известен антрополог в текст с красноречивото заглавие "Психоанализа на снега" (Durand 1996: 25). Смесица от метеорология и психология, от реализъм и въображение, снегът се изплъзва от всякакво еднозначно определение. Както стана дума, той никога не е невинен декор. Жилбер Дюран го определя като "вълшебно килимче", което "преобръща и най-обичайните навици и стойности". Той създава фантастична и феерична атмосфера. Със снега попадаме веднага от другата страна на огледалото. В същото време, той разкрива всичко, което иска да остане скрито. Снегът се явява едно "епистемологично препятствие: материя, която трудно може да бъде класирана и сведена просто до замръзнала вода" (Durand 1996: 9).

Във вълшебните приказки снегът е магичен. Така старицата от приказката на Братя Грим "Баба Хола" увещава момичето, тръгнало да търси вретеното си, да заживее в нейната къща и да се грижи за домакинството ѝ, като ѝ заръчва: "Особено трябва да внимаваш, когато оправяш леглото ми: ще изтърсваш старателно дюшека, така че пухът да се разхвърчи и тогава над света ще вали сняг" (Братя Грим 1967).

Колкото до религиозната символика, тя свързва снега с чистотата, с невинността на детството и свидетелства за всемогъществото на Бога над земята, господар на сезоните, вдъхновител на снега: "Той кара снега да пада като вълна и разпръсква скреж като пепел, Той хвърля леда си на парчета. Кой може да устои на Неговия студ? Той отправя своето слово и го кара да се топи; Той кара вятъра да духа и водите да текат" (Псалм 147:16-18, цит. по Metzger 2012).

Белотата на снега подхранва чувството за обновление. Коледа в европейската традиция е празник, основан върху римските "календи" (calendae), ознаменуващи новото начало, което се ражда заедно с "непобедимото слънце" (dies natalis solis invicti) в деня на зимното слънцестоене.

Образът на зимата се променя от една епоха в друга и с течение на вековете постепенно хората започват да оценяват удоволствието от снега, свързвано също и със зимните игри на децата. Първите художествени изображения на зимата пресъздават предимно интериори и сцени на събирането на семейството около огъня. Снежните пейзажи се появяват късно и за пръв път нидерландците привличат вниманието към пързалянето с кънки и радостта от снега във всекидневието, но едва през XIX век снегът бива оценен като пълноправен мотив в изкуството. Той вече не е въпрос на адаптация, а на страст, не се посреща с примирение, а с вдъхновение. Снежните пейзажи завладяват пощенските картички за Коледа около 1860-та година (Postkarten 2016), и тази обсебеност от снега е несъмнено свързана с естетиката на романтизма (Georgen 2016).

Снегът и днес играе важна митопоетична роля, както показва големият брой заглавия, посветени на темата за снега, които се публикуват всяка година. Непреходността на мотива се дължи до голяма степен на загадъчната природа на тази бяла материя, способна да пази и изтрива следите, да се поддава на "четене" и на тълкувание, да приканва към всякакви типове изследване - физично, антропологично, философско, социално. Така със своята висока поетична стойност и семантични ефекти, със своя вроден драматизъм - той е непобедим като нощта, като смъртта, - със своята близост до бялата страница снегът се явява изключително богат символичен и металитературен образ.

II

Съответствия

Снегът между природата и културата, науката и изкуството, аза и света

Снегът е феномен на севера (много повече от обикновен сезон, когато става дума за Аляска, Сибир или Албърта); той участва в изграждането на локалния пейзаж, но въплъщава също основните характеристики на съществованието - той е способен да изрази универсалното. Това обяснява присъствието му в различни размишления - философски и поетични - засягащи човешката участ. Той стои зад изначалния порив на човека да изгражда своето малко "у дома", топло и уютно, на завет сред необятността на универсума. "Животът е борба да държим студа надалеч", пише Йон Калман Стефансон в един разказ, посветен на уязвимостта на тялото, на крехкостта на сърцето (Стефансон 2015). Снегът кара да се слеят земята и небето в очакване съществованието да се превърне в разказ. Завесата на снега е като кадър, който обрамчва най-старата и най-типична сцена на живота, сякаш за да покаже, че човешкият свят не е случаен, че е добре закотвен в природния ред.

Такова именно е философското послание според Хайдегер на стихотворението на Георг Тракъл "Зимна вечер", в което снегът се явява като фрагмент от действителността, като същностна съставка на човешката космология. Стихотворението поразява със своята простота. Синтетичният характер на сцената включва само най-същественото: нощта, пътя, светлината и споделената трапеза. Словото извиква нещата и сътворява реалността². Цялата човешка надежда да опитоми универсума е в тази картина, изразяваща усилието на човека да направи от света свой житейски интериор:

По стъклата пада сняг,
звън вечерен в село слезе
и стопаните трапеза
в своя дом подреждат пак.

Пътник по света широк
в тъмното откри вратата.
Благостта с дърво от злато
смуче тука земен сок.

Прагът вкамени скръбта.
Пътникът безшумно влезе.
Наредената трапеза
с хляб и вино заблестя (Тракъл 1966).

Белотата на снега опростява околния свят и отваря врата към комплексния вътрешен свят. "Космическата негация" (Башлар), постигната от белотата, прави особено ценна интимността, кара я да триумфира. В Древна Гърция това е бил лошият сезон, за разлика от лятото, сезона на реколтата. Но това е също и периодът на почивката, на илюзиите на тържествата, на блясъка на очакванията. "Боя се от зимата, времето на комфорта!", пише Артюр Рембо (б.г.). Зимата е цялата в това двусмислие. Враждебността на сезона кара да чувстваме уюта на дома и усилва щастието на обитаването. Огънят и нощта, топлината и студът, мракът и белотата - контрастите изострят сетивата и сътворяват поемата на света. Снегът създава декор, подходящ за четене и писане. Под покривката на снега, чувстваме как покълва една мечта, един разказ. Снегът е тук, за да ни накара да напишем своята собствена история.

Думи и стихии

Но снегът, който кротко се сипе, е само едно от лицата на зимата. В някои случаи той би могъл да предизвика истински обрат в съдбата на персонажите, понякога с фатален изход. Снегът си остава безконтролна стихия. Той увеличава рисковете и всяко придвижване се превръща в приключение. Романите на Джек Лондон - да си спомним за Дъщеря на снеговете или Дивото зове - показват снега като квинтесенция на природата, дива и непокорна. И ако несъмнено никой не се чувства по-силен от природата, то в изпитанията, на които тя го подлага, човекът все пак е способен да бъде нещо повече от жертва, да надмогне собствените си страхове и ограничения, да удържи победа над самия себе си.

Такава е историята, която ни разказва Йон Калман Стефансон във вече споменатия роман Между рая и ада. История от едно друго време, от един друг край на света, сред риболовците на Севера, изгубените сред ледените вълни край Исландия моряци. Виждаме човека в неговата неравна битка с нечовешкия климат, отдаден на своя тежък труд под напора на една развилняла се природа. Героят, Бард, поет по душа, който "не е роден да бъде моряк", умира от студ, нашепвайки стиховете, които току-що е съчинил. Унесен в четене на Изгубеният рай, той е забравил непромокаемата си дреха, без която е невъзможно човек да оцелее в снежната буря в открито море. Бард проклина себе си, че така безполезно се е увлякъл да запамети стиховете на Джон Милтън и е забравил спасителната грейка. Неговите богохулни думи му служат по-скоро като оръжие, предназначени са по-малко да обиждат, отколкото да мобилизират: "Ругатните са малки въглени и могат да те затоплят, но за съжаление, думите трудно пазят от полярния вятър, той прониква през дрехите и достига кожата; тогава една прилична дреха е многократно по-добра и полезна от всички поеми на света" (Стефансон 2015: 57). Думите, които, както знаем, имат силата да лекуват "измръзванията" на самотата, които понякога са като "куршуми", понякога - като "звуци на цигулка", все пак не успяват да го спасят. Думите на поезията, "без които не можем да живеем", не могат да ни помогнат да оцелеем. Ето защо, това невнимание се оказна фатално и Бард умира от студ в лодката, пред погледа на своя приятел, който е само на двайсет години. Момчето тръгва по обратния път, за да върне проклетата книга на нейния собственик, един капитан, сляп като автора на Изгубеният рай, и да съобщи страшната новина на Сигрид, годеницата на моряка. "Четенето на стихове ни поставя в смъртна опасност", предупреждава романът, самият той подобен на поема, сътворена от сняг, ледове и вятър, която говори за силата и за слабостта на човека, за неговото величие и за неговата злочестина. Човешкото същество е поетично и уязвимо, то има само своите стихове, своята любов и своя кураж, за да опази малката свещица топлина на тялото си, изправено срещу бурите, вълните и вятъра, но този път това се оказва недостатъчно. Радост, щастие, любов: Светата Троица, която оправдава живота и го прави по-велик от смъртта (Стефансон 2015: 63), бива победена от бушуващите стихии. Вятърът отнася последните стихове, проронени със сетни сили от устните на Бард, посинели от студа, последните думи на обич, които е написал за своята любима последната вечер, в едно последно писмо. Но разказът продължава, следвайки стъпките на момчето по обратния път назад. Обезсилено от мъка, то не иска споменът за неговия приятел да умре заедно с него. И продължава да крачи дотогава, докато гневът му се превърне в любов, опустошението му - в надежда, а собствената му история - в нова поема. В този роман "адът, това е студът", но студът е също родина на снежинките, които слизат от небето: "Снежинките са родени от небето, затова са бели и имат формата на ангелски криле" (Стефансон 2015: 70). В сърцето на самия ад, човекът е способен да открие своя рай.

Да изгубиш пътя

Да изгубиш пътя,
значи да стигнеш до снега...

Федерико Гарсиа Лорка

Точно като Великия север, планините - страховити и смъртоносни под тяхната снежна покривка - представляват един друг терен на битка:

Човекът ги побеждава, като пробива тунели и прави всичко възможно да отблъсне силите на природата, издигайки стени срещу лавините, толкова високи, та човек би помислил, че са издигнати от троловете, но нощта и снегът си остават непобедими (Jónasson 2016: 61).

Човек доброволно се излага на опасност, воден от дързостта си или от любовта си, подобно на двамата влюбени от легендата "Годеници на снега", която Морис Зерматен разказва в своите приказки за планината (Zermatten 1989). Разделени от зимата, която прекъсва пътищата, те решават да издълбаят тунел под снега и остават завинаги пленници на планината, затрупани от лавина, в порива си един към друг. Както вече знаем:

Човешкото тяло е крехко, то не може да издържи на падащите каменни грамади, нито да се съпротивлява на лавините, на хапещия студ, на самотата (Стефансон 2015: 78).

Но за духа граници няма. Въпреки благоразумието и физичните закони, както отбелязва Блага Димитрова, човек лесно се оставя да бъде завладян от планинското привличане, обратно на земното, теглен не надолу, а нагоре, воден от вечното желание да преодолее гравитацията. Нейният роман Лавина разказва за група алпинисти, които, изоставени от своя водач, изгубват пътя и докато се въртят в кръг, провокират падането на лавина. Това е един драматичен разказ за несигурната граница между куража и безразсъдството, между страха пред опасността и страха от самия страх, между щастието да се жертваш за другите и проклятието да оцелееш, губейки най-скъпите си същества; една поема за човешката сила в миговете на изпитание, които ни връхлитат без предупреждение. Лавината е метафора, също както и снегът, в който трябва да се дълбае трескаво, в надпревара с времето, за да бъдат спасени хора, да бъдат намерени следи, да бъде написана биографията на всеки един.

Снежен бордов дневник. Прелиствам белите страници на снега. Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Само че не разбирам снежната азбука.

При корабокрушение дневникът остава - за да разкаже на живите как се умира и може би да им загатне как да живеят. При потъването под лавина случаят е по-особен. Затова и бордовият дневник има по-друг вид. В полусвяст издъхващият го е вписал по белите листа на снега с дъх, с пръсти, с конвулсии. Трябва да се опитам да разчета този шифър.

Гадая по празните страници. Пипнешком, наслуки, като азбука за слепи, разчитам впечатаното в снега. Релефни думи, мисли, въздишки, изтриващи се при докосване. Сякаш възстановявам йероглифи, а ключът е загубен. Превращенията на снега от ръка на ръка, от лед на вода, от вода на въздух, предават тайнописа.

Стъпки в снега. Единствен белег на живот сред околната бяла пустиня. Диря остава, когато се върви по неутъпкано.

Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво е търсил?

Самото отбиване от пътеката е вече характер. Оставил е само стъпки в снега. Почеркът на човека по белия лист на снега. Едно отбиване от пътеката е начало на нова пътека.

Стъпки в снега. Трябва и друг да тръгне по тях, за да станат пътека.

Вятърът ги засипва. Трънаци свистят и ги измитат. Снеговалеж ги замрежва. Постепенно те се губят. Тук-таме остават едва загатнати следи като изтрит спомен от челото на хребета. Всичко е стъпки в снега.

И тези редове, които пиша по бялата пустош на листа, търсейки неизвестното, и те са само стъпки в снега (Димитрова 1971).

 

Между геометрията и поезията

Човек търси открай време съответствията между сътворените от Бог неща, изпълнен с увереност в симетрията на видимото и невидимото, на природата и душата. Архаичният човек вярвал, че посредством тайна индукция или някакво мистично влияние малкият спектакъл на неговата съдба ще бъде подхванат и удвоен върху огромната сцена на вселената, включвайки го в природния ред. За да не остави случайността да тържествува, човек се вкопчва в идеята за основополагащата връзка между всички неща, които се случват.

Заблуден от своето невежество за истинските причини за нещата, първобитният човек вярвал, че за да предизвика големите природни явления, от които зависи животът му, е необходимо само да ги наподоби и незабавно, по тайна индукция или мистично влияние малкото представление, което е разиграл на горската полянка или в планинската долчинка, на пустинната равнина или обруления морски бряг, ще се подеме и повтори от по-могъщите актьори на далеч по-голямата сцена (Фрейзър 1984).

Един от вълнуващите образи на тази невидима нишка, която свързва човека и света, е съвършеният кристал на снежинката, която прилича на Божествена частица. Това обяснява афинитета ни към нейния универсален символизъм. Структурата ѝ, повтаряща един и същи модел, и въпреки това всеки път различна, става обикнат образ, изразяващ човешката индивидуалност. Снежинката символизира едновременно формата на универсума и формата на душата. Може да открием примери за това дори в детските приказки:

Всички снежинки са различни, каза ѝ Луната. Както и моите приятелки звездите: когато ги гледаш отдалеч, сякаш всички си приличат. Но щом ги приближиш, виждаш как всяка е различна, неповторима. Същото е и с твоите сестрички.

И ти също, малка снежинке, си единствена. Това, че си различна, те прави толкова безценна. Не се страхувай да се покажеш на другите. Бъди горда с това, което си: една необикновена снежинка! (Conte enfant б.г.; вж. също Какъв 2016).

Ето защо е толкова по-любопитно да отбележим, че интуитивните и метафорични съответствия ще бъдат потвърдени от науката. Според физиците снегът е смесица от лед и въздух, от физика и фантазия, реално съществуваща и непрекъснато заплашена от изчезване. Разнообразието от форми на снежните кристали е изненадващо. Изследователите от векове са описвали изключителната сложност на снежинките: шестоъгълни плочки, стълбчета, иглички, звездообразни или папратовидни дендрити, перца, розетки, а когато температурата е твърде ниска - подобни на "песъчинки". Техните форма, вид и размер варират в зависимост от атмосферните условия на въздуха по време на тяхното формиране и са функция от температурата, влажността, вятъра, и дори от електрическото поле, което прекосяват при падането си. Техният живот обаче неизменно остава съвсем кратък, преди да изчезнат. Различните класификации на снежните кристали, изглежда, потвърждават легендата, според която нито една снежинка не прилича на друга. Тази еднообразност по вид и разнообразие - по същество, очароват едновременно и поетите, и учените³. Подобно на снежинката, и човешкото същество е функция от своя житейски пробег (или биография), от условията, които го обграждат и моделират.

Така, през 1610 астрономът Йохан Кеплер поднася като подарък на своя покровител Вакенфелс поетичното описание на снежинката. Това му изглежда дар, достоен за един математик, понеже снежинката идва от небето и прилича на звездица. Нейната структура, с толкова изненадваща красота и съвършенство, вдъхновява известния учен да търси обяснение защо снежинките са неизменно "шестовърхи, шестораменни и пухкави като перца" (Kepler 1975). Неочаквано и чудодейно тази малка снежинка му разкрива структурата на универсума. Нейната щестоъгълна форма е една от елементарните фигури на материята, истинска "космопоетична фигура", казва Кеплер - а значи и буквално, "създателка на света". Той изключва възможността студът или законите на материята да са достатъчно условие за звездната форма на снега и говори за "формиращата способност, заложена в тялото на Земята, която се излъчва посредством водните пари така, както духът се проявява чрез човешкия дъх" (Kepler 1975: 73)⁴. В поетична форма прочутият математик и астроном се опитва да изрази своите открития относно божествената хармония и геометричните съответствия, "в които прозира творбата на Бог". "Че науката може да бъде толкова поетична и литературна", си остава обаче най-изненадващото откритие тук (вж. Aït-Touati 2011; Hallyn 1987).

Тази близост на геометрията и поезията ще намери нов израз векове по-късно, все така изненадващо свързана със снежинката. С появата на фракталната геометрия през седемдесетте години на ХХ век се ражда един нов модел на описание на света, който се оказва не само далеч по-адекватен спрямо действителността, но и, впечатляващо отворен към красотата на природата. Така една от първите описани фрактални форми, залегнали в основите на тази нова геометрична парадигма, се нарича именно "снежинка" ("снежинката" на Кох): крива, чиято площ е крайна, но чиято дължина е безкрайна⁵ - съвсем като човешката природа, която обхваща крайното и безкрайното в своята съдба, залутана между границата на смъртта и безграничността на въображението, между рационалното и поетичното, между повтарящото се и уникалното.

Ето защо сме толкова заинтригувани да намерим тези съответствия между науката и изкуството, между човека и вселената на страниците на един роман, в който метафората на снега не само мотивира събитията и придвижва разказа, но и служи като подтик към написването на една книга: в романа на Орхан Памук Сняг.

От книгите, които по-късно изчел, [поетът] Ка узнал, че от кристализирането в небето на снежинката във формата на звезда с шест разклонения до падането ѝ на земята и нейното изчезване минават средно девет-десет минути, че формирането на всяка снежинка става по различни и твърде загадъчни причини като вятър, температура, височина на облаците, чието въздействие не разбираше, и бе схванал, че съществува определена връзка между хората и снежинките (Памук 2006: 504).

За разлика от случая на Кеплер, този път науката превзема литературния дискурс, за да обнови наратива и да структурира историята. В едно свое интервю, О. Памук сам описва привлекателността на този образ:

Снегът присъства на всички нива. Той е част от пейзажа и предава красотата си на града. Той е заглавие на книгата в книгата. Той е един от драматичните елементи, понеже градът трябва да бъде блокиран, за да могат да се разиграят събитията и да бъде затворен съсъд, една Турция в миниатюра. И накрая, разбира се, уникалността на всяка снежинка в привидната еднаквост на снега е метафора за човешката участ. Няма две еднакви снежинки, но трябва да ги наблюдаваш отблизо, една по една, за да откриеш различията, които траят едва десет минути, колкото е индивидуалното съществование на една снежинка. Ако знаете как да гледате, е много интересно и много красиво. Моите персонажи се появяват, открояват и изчезват като снежинки... (Памук 2006: 504).

Историята се развива в рамките на три дни под неспирно сипещия се сняг в малкия град Карс⁶ в Източна Турция, където главният герой, поетът Ка (името, образувано от инициалите на истинското му име, Керим Алакушоглу, извиква очевидна кафкианска асоциация), наскоро завърнал се от емиграция във Франкфурт, е изпратен от един национален вестник във връзка с предстоящите общински избори. Други теми също се намесват в краткия, но изпълнен със събития, престой, теми, които Ка трябва да преживее: и от публичен характер (като проучването на поредица от самоубийства на млади момичета след забраната на турското правителство да се носят забрадки), и от частен (срещата с една стара приятелка, в която героят продължава да е влюбен тайно). Снегът, който обгръща града, засипва пътищата, заглушава шумовете и придава чувство на нереалност на всичко, което се случва в този град-фантом, откъснат от света, притиснат от омразата и забъркан в политически конфликти. Пленен от зимата, взирайки се през завесата от падащия сняг, в сянката на един театрален политически преврат и в светлините на един театър, в който се стреля с истински куршуми - поетът ще постигне своето кратко човешко щастие и своето върховно поетическо вдъхновение, преди да се стопи и да изчезне като снежинка.

Много по-късно, припомняйки си как е писал стихотворенията си в Карс, "щеше да се досети за снежинката - ако тази снежинка под някаква форма олицетворяваше собствения му живот, щеше да реши, че стихотворението трябва да заеме място, близо до центъра ѝ в точка, разкриваща Логиката на живота" (Памук 2006: 134) и щеше да реши да разположи своите стихотворения върху три разклонения: Логика, Памет и Въображение, за да изрази "загадъчната симетрия" на своя живот и на нещата, които му се случват. След като напуска Карс, поетът разбира, че тези стихове, написани на един дъх, разкриват "дълбоката и тайна" архитектура, свойствена за човешката душа, поетично дефинирана още от П. Валери⁷, която в романа на О. Памук обаче следва кристалната решетка на снежинката:

Снежинката трябваше да представлява карта на духовността на всеки човек. Трите разклонения на снежинката - ПАМЕТ, ВЪОБРАЖЕНИЕ и ЛОГИКА, - върху които бе разположил творбите си, бе заимствал от Дървото на познанието на Бейкън, и анализирайки записаните в Карс стихотворения, дълго бе разсъждавал върху смисъла на точките и върху разклоненията на шестоъгълната снежна звезда.

"Какво правя аз в този свят? - помисли си Ка. - Колко нещастни изглеждат отдалече снежинките, колко нещастен е моят живот. Човек живее, линее, изчезва. От една страна, му се струва, че чезне, от друга, че съществува: обича себе си, следва, както снежинката, с обич и тъга пътя, който е поел в живота си."

Според Ка за живота на всеки човек има една такава карта и една такава снежинка и всеки би могъл да докаже, разчитайки своята си снежна звезда, че хората, които отдалече толкова си приличат, всъщност са неимоверно различни, странни и неразгадаеми (Памук 2006: 104, 504).

Впрочем в този роман, зад привидния графизъм, създаден от снега, нищо в същността си не е черно-бяло: целият спектър на човешката душа се разгръща страница след страница, позволявайки да видим също достойнствата на "лошите" и слабостите и предателствата на "добрите", суеверието на атеистите и съмненията на вярващите. "Снегът от нашите сънища вали един-единствен път през живота ни", гласи един известен израз от романа. Ако се доверим на интерпретацията на психолога Антонио Менегети, чийто "онтопсихологически" метод все пак не се приема с единодушие, образът на падащия в сънищата сняг е възможно да символизира страха на човека, че не е толкова добър и почтен, колкото се очаква да бъде (Астромеридиън 2019).

Снегът в същото време, според тази история, е една частица от настоящето, която не успяваме да задържим, която не успяваме да продължим (Кайрос никога не се задържа дълго и никога не минава втори път), която улавяме единствено когато пишем (въпреки че и това се оказва едно напразно начинание, чийто резултат е печално обречен на изчезване): след убийството на персонажа неговата сбирка със стихове така и не бива открита. Останал е само приблизителният разказ за случилото се: бележниците с различни интерпретации, но не и самите творби; заключението от разследването, но не и показанията на разпитаните, слуховете и подозренията, но не и доказателства. Настоящето се трансформира твърде бързо в минало, а личните бележки, писани in vivo - се превръщат във фрагменти от една тъжна биография, написана от някой друг.

Сезоните на живота

Да обичаме снега!
Иначе рискуваме да разрушим поетическото си
равновесие и да забравим човешката си участ.

Франсис Босю

Той опита да си припомни снега, неговия сезон.
Умът има грижата за нещата тогава.

Уилям Мередит

Лошото време на зимата възвестява момента за размисъл. Тогава навлизаме в сезона по-скоро на ума, отколкото на страстта, повече на носталгията, отколкото на надеждата, предимно на равносметките, отколкото на проектите. Както уместно отбелязва един етнолог: "Подобно на изкачване във височина, зимата придава на интелекта собствените си качества, яснотата на своите студове, прозрачността на своите ледове" (La Soudière 1987: 194). И ако Кристофър Никълсън решава да разположи интригата на своя едноименен роман през зимата, това изобщо не е случайно. Сблъскваме се с разказ за късните години от живота на писателя Томас Харди в английската провинция, където изживява последната си любов, макар и отровена от сцените на ревност, устройвани от втората му съпруга, Флорънс - жената, за която "дори лятото е като зима". Всъщност способността да приемат несгодите на сезона и да трептят в съответствие с честотите, които налага времето, служи като разделителна линия между персонажите. За героя-писател зимата е най-подходящият сезон за писане:

Старият човек никак не се тревожеше: мъглите от този вид, както и сланата, поледицата и снегът, са част от зимата в английската провинция и са хиляди пъти за предпочитане пред дразнещия вариант с цвят на сепия, който има същият феномен в града. Всъщност той беше благодарен на мъглата, която скриваше разсейващия го външен свят и му помагаше да се съсредоточи върху работата си на писател (Nicholson 2015: 224).

Зима, като истински английски роман, си служи с вълнуваща метеопоетика, благодарение на която успява да изгради пълнокръвен зимен пейзаж и да накара зимата да тържествува: сезонът, който съответства на оттеглянето от света, на обездвижването и старостта, извиквайки асоциацията за липса, отсъствие, фрустрация. И въпреки всичко, един слънчев лъч под образа на млада жена, успява да пробие монотонния ход на сезоните и да накара отново да затрепти перото и сърцето на писателя, по това време на 84 години. Защото зимата, наред със своята тъга и сериозност, е подходящо време и за сънища и мечти:

Често в това капризно зимно време той се губеше в мислите си или се питаше къде ли е тя в този момент. Виждаше я в някаква малка спалня с нисък таван, виждаше я да се съблича съвсем бавно, вдигнала единия си крак върху плетен стол; виждаше я по корсаж и бяла фуста лениво да откопчава единия си чорап, после да го навива по стройната извивка на крака си, поглеждайки косо към него. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха, а тежката ѝ коса блестеше като лак на светлината на свещите (Nicholson 2015: 72).

Но гъстата мъгла, която господства в този роман, поражда чувство на дезориентация, на загуба на опорите, на илюзии. Животът се превръща в театър и зимата се представя като идеалната сцена. Всъщност самото действие се върти около трансформирането на романа на Т. Харди Тес от рода д’Ърбървил в театрална пиеса. Само че, в хода на действието, самият театър се обърква с театралността на живота. Пространството на изкуството, в което писателят е безспорен демиург (както показват писмата на неговите читатели, на неговите читателки, в романа), отстъпва пред "реалното" пространство, където царува задушаващата мъгла на един брак, белязан от навика, от лошите настроения и кризи на неговата жена. Също толкова посредствена в собствените си литературни опити, колкото и в ролята си на муза в живота на прочутия писател, Флорънс се отдава безразсъдно на абсурдните сценарии, които рисува трескавото ѝ въображение. Неспособна да проникне в света на творчеството, тя остава нечувствителна за онова, което се нарича вдъхновение. И въпреки че и тя става жертва на самата себе си, все пак успява да отнеме радостта от живота и на другите. Като онези читатели педанти (или "литературни инспектори"), чиито писма като негова секретарка чете на своя съпруг, и които не успяват да уловят истинската природа на изкуството, тя не разбира защо поетичните късове не могат да ѝ служат за доказателство в нейните подозрения, нито как реалността, въпреки всичко, успява да се инфилтрира в литературните образи:

Колкото и да се опитваше да ѝ обясни, тя все така не можеше да разбере, че той не беше "аз" и че "аз" не беше той. Връзката между него и "аз", разбира се, беше тясна; те бяха кръвни братя, но братята често са много различни. Ако той напишеше поема, в която се говори за бягството му с Герти, това си оставаше само едно цвете на желанието (Nicholson 2015: 227).

За възрастния писател младата актриса Гертруд Бъглър, Герти, е "въплъщение на Тес" - едно прекрасно създание, за което той копнее във всякакъв смисъл на думата. Но двете жени (съпругата и "любовницата") не споделят една и съща сцена и всъщност зад техните две фигури си съперничат два типа писане: биографията и фикцията.

Зимата е идеалният кадър за тази история. Сезоните, които изразяват понятия астрономични, метеорологични и културологични, още от Античността се свързват символично с четирите сезона на живота. Природният цикъл на сезоните съответства на вътрешния живот и сред трите образа на времето, наред с Хронос и Кайрос, Айон е богът, който кара времето да се възражда отново и отново. Той ни приканва да живеем в хармония с времето навън и да му се наслаждаваме, приемайки неговата различност, органичност и пълноценност. Айон е този, който присъжда на всеки сезон собствена тоналност и отрежда на всяко нещо присъщия му сезон. Както един семеен приятел в романа, изненадан от параноята на Флорънс, отбелязва добронамерено, но все пак с известна комичност:

Не ми се струва, че метеорологичните условия са идеални за бягство в този момент. Зимата не е благоприятният сезон за любовни забежки. Обикновено се бяга в края на пролетта или в началото на лятото. Той не е още стегнал куфарите си, нали? Къде имат намерение да отидат? (Nicholson 2015: 187)

Цветовете на снега

Човешкото същество, затворено в своята хронобиология, не може лесно да излезе от проблема за времето. По-добре е човек да бъде разумен и да се придържа към ритъма на сезоните, изглежда тъжната поука от историята, разказана от Никълсън, може би защото зимата на неговите герои е доминирана от мъглата повече, отколкото от снега. Понеже в снега винаги има надежда. Ако вярваме на поетите, любовта е способна да раздипли неговите цветове: тя знае как да превърне зимата в пролет и ледените кристали в красиви цветя - това е стар поетичен мотив, познат ни още от времето на трубадурите. Радостта и любовта оцветяват зимната белота в стиховете на Бернар дьо Вентадур, в които снегът зеленина сънува (Вентадур 1990). Студената белота на зимата е само знак, че пролетта не е далеч и вече подготвя своя повтарящ се триумф на живота над смъртта и на любовта над самотата.

От бялото покълват всички цветове. Пъстротата на живота спи в своя бял сън и очаква да бъде събудена. Белотата е потенциалното, което очаква своето време. Белотата е обещание. Едно възможно бъдеще. Бъдеще, пълно с възможности⁸.

Именно пътуване в търсене на цветовете предприема младият Юко от романа на Максанс Фермин, Сняг. В зората на своя живот и на своя опит като поет, той не познава друго вдъхновение освен снега, нито друг цвят освен белия. Когато открива своя поетически дар, той пише единствено хайку, посветени на снега. Това е толкова естествено, понеже снегът по своята природа вече е поема: "стихотворение, което пада от облаците във вид на снежинки бели и леки". Само че за него белотата се оказва недостатъчна, понеже стиховете му си остават отчайващо бели, безнадеждно студени. Липсва им цвят, а цветът е живот, топлина. Тогава младият поет тръгва на път, за да прекоси планината и да закали своя дух, за да усъвършенства своето изкуство, школувайки при най-добрия майстор в поезията, както и да смекчи гордостта си. След едно дълго иницииращо пътуване, той започва по-добре да разбира света и себе си, и намира любовта. И цветовете.

Всъщност невъзможно е да говорим за сезоните, без да споменем изкуството на хайку, формата, която толкова добре умее да улови отлитащия миг. Често хайку изскача от палитрата на сезоните, пленява летливия дъх на момента, разполага се в пресечната точка на природното време и човешкото. Това го прави идеалната форма, която може да изрази нетрайността на снега. Поезията и снегът са в съзвучие помежду си и умеят да се описват взаимно. Романът на М. Фермин илюстрира този феномен. Тук снегът (един сезон, една жена и едно заглавие), се превръща също и в литературен жанр:

Той е бял. Следователно е поезия. Поезия от най-чист вид. Той замразява природата и я запазва. Следователно е живопис. Най-деликатната живопис на зимата. Той е хлъзгав. Следователно е танц. Върху снега всеки може да се чувства като акробат. Той непрекъснато се променя. Следователно е калиграфия. Има десет хиляди начина да напишеш думата сняг. Той става на вода. Следователно е музика. През пролетта той превръща реките и потоците в симфонии от бели ноти (Fermine 1999).

Така, в романа на М. Фермин, лаконичен и изчистен като хайку, чиято история възкресява, се говори също и за изкуството на писането. Подобно на акробат, словото се превръща в истинския протагонист на тази история, вдъхновена от съдбата на младата акробатка, наречена Neige, Сняг, и която слага своя отпечатък върху живота на всички, които я познават.

В действителност поетът, истинският поет, притежава дарбата на въжеиграч. Да пишеш, това е да напредваш дума по дума върху една красива нишка, нишката на една поема, на една творба, на една история, положена върху копринен лист. Да пишеш, това е да напредваш стъпка по стъпка, страница след страница по пътя на книгата. Най-трудното не е да се издигнеш над земята и да пазиш равновесие, подпомаган от баланса на своето перо върху нишката на езика. Това не значи просто да вървиш напред по една непрекъсната линия - пътят често ще бъде прекъсван от световъртежи или от препятствия, подобни на точки и запетайки. Но най-сложното за поета е да остане постоянно върху опънатата корда на писането, да живее всеки час от живота си на висотата на своята мечта, никога да не слиза, пък било и само за миг от нишката на своето въображение. Всъщност най-сложното за поета е да стане акробат на словото (Fermine 1999).

Вървенето, снегът и писането образуват плетеница, в която всеки елемент извиква другите...

Загадки под снега

Езикът придава нереален вид на реалността. Той извиква чудесното на сцената на приказките⁹, магичното в романтичните истории (вж. напр. Грийн, Джонсън, Миракъл 2017), мистериозното в криминалния роман, и т.н. Снегът гарантира едно постоянно сноване между реалното и въображаемото, между буквалното и скриптуралното, между света и книгата.

Снегът е повече от елемент в сценографията на разказа, той е наративна стратегия, принцип на организиране на пространството. Познаваме добре неговата способност да създава затворени пространства, в които неподвижността усилва напрежението - например в криминални сюжети, където мястото на действие не е просто интериор, а клопка, капан. Още с историите на Агата Кристи (да припомним Убийство в Ориент експрес, Мишеловката или Загадката от Ситафорд, които представят било влак, блокиран от преспите, било селце, изолирано от снежна буря) попадаме в затворено пространство, което превръща всеки един в потенциална жертва или заподозрян. Снегът предполага рязко скъсване с обичайния ход на събитията, отложено време, необичайни обстоятелства, навлизане в зоната на непредвидимото, обезпокоителното, объркващото.

Тази способност на студената материя да покачва градуса на напрежението е широко използвана от полицейския роман и до днес. Така Сняг на Рагнар Йонасон, един исландски роман от последните години, знае как да изтръгне снега от състоянието на обичаен кадър в тази страна и да го накара да направи усещанията особено интензивни:

...от неясното очакване:

Падналият наскоро сняг беше превърнал пейзажа в очарователен и магичен декор, в който всичко можеше да се случи (Jónasson 2016: 122).

... до страха:

Това може да е ужасно [...]. Когато времето се развилнее както тази вечер, човек има чувството, че стените се затварят около него (Jónasson 2016: 130).

Той допринася да се изгради сцената на идеалното престъпление, където не само събитията и персонажите могат да играят измамна, заблуждаваща роля, но дори и мястото, което обичайно пази следите:

Линейката тръгна. През завесата на сипещия се сняг нейните светлини образуваха зловещ ореол. Градината зад къщата вече не приличаше на място на престъпление: като пометена от снежната вихрушка, тя блестеше покрита от ледена покривка. [...] Градината се променяше малко по малко и заприличваше на кой да е заден двор на тиха улица в малък северен град (Jónasson 2016: 127).

Този театър на появяване и изчезване приканва читателя да навлезе в дълбочината на тази история, за да види какво смущаващо минало крият нейните участници.

Психологическият роман също прибягва до образа на снега, за да изкара наяве грижливо пазени тайни, "затрупани под снега" - в дълбините на аза, в най-закътаното място на неговата душевност. Едва ли е случайно, че втората част от Записки от подземието на Фьодор Достоевски носи заглавие "По повод мокрия сняг" като символ на желанието да се премахне контролът върху аза и да се разкрие неговата истинска природа. Може да твърдим, че успоредно с откриването на Великия север, снегът става също и привилегирован декор за изследване на човешката душа. Така руската литература, например, често представя снежната виелица в синхрон с преживяванията на персонажите. В новелата на Александър Пушкин Снежна буря бялата вихрушка преобръща житейски съдби така, както и в романа му Капитанска дъщеря, и в стихотворението Бесове. В Ана Каренина на Лев Толстой съдбоносният разговор между Ана и Вронски става на гарата, докато една страшна снежна виелица "вилнее и свири между колелата на вагоните", затрупвайки със сняг всичко наоколо (Толстой 1981).

III

"Снежни ефекти"

Колкото и да е красив [снегът], всеки път ми се струва, че опитва, макар и неуспешно,
да наподоби този от книгите, който според мен завинаги си остава неговият модел.

Мартен дьо Ла Судиер

Подобно на всеки пейзаж, заснеженият изглед първоначално е бил изобретение на изкуството. Той изпълнява ролята на вдъхновение и с лекота се превръща в материал за изграждането на разкази. Става част от мизансцена и изгражда уникално наративно пространство. Като препятствие, способно да задвижва (или обездвижва) действието, се превръща в основен актант за разгръщането на интригата. Но той е също и повърхност: върху снега може да се пише. Всяко нещо върху него се забелязва веднага, всяко събитие оставя отпечатък, поне за известно време. В постмодерния роман на У. Еко Името на розата например, който функционира също и като урок по семиотика, тъкмо току-що падналият сняг позволява на Уилям от Баскервил още в самото начало на историята да покаже своя талант да чете знаците, като помага на монасите, срещнати пред стените на манастира, да намерят любимия кон на абата. Снегът се появява предимно там, където авторът желае да повдигне завесата към различни скриптурални механизми, за да се види "авантюрата на писането".

Феноменът е относително нов и съответства на увлечението по привлекателната белота на листа. Тъй като светът на книгата е черно-бял, модерните времена отбелязват началото на една нова епоха както за цветовете, така и за писането. Бялото утвърждава своето благородство и публиката открива неговите достойнства, както и драматизма на черно-белия контраст. Ахроматизмът започва да се свързва с абстрактното, с дълбинното, с екзистенциалните теми¹⁰. Вкусът към цветовете, характерен за по-ранните векове, отстъпва място на графизма, присъщ на една епоха, свързана с масовото книгопечатане, а по-късно и с черно-бялата фотография. В края на XIX век снегът става част от истинска естетическа революция и обновяване на изкуството (Neige 2012: 16). Той изпъква не толкова като метафоричен и рефлексивен обект, колкото като метонимичен образ, означаващ бялото на страницата, поетично "място" par escellence, извикващо асоциацията за хартията и мастилото в тяхната скриптурална авантюра.

Възшествието на модернизма прави от снега истинска емблема. Зимните сцени представляват предизвикателство, което привлича поетите и художниците. Снегът служи като огледало на естетическото пресъздаване. Импресионистите го доказват: именно снегът им позволява да разгърнат метаморфозата на формите и цветовете в зависимост от атмосферните условия, часовете на деня и игрите на светлината. Светът вече не изглежда неизменен, а готов да се променя всеки миг, разтваряйки се в крехки, мимолетни впечатления.

Този силен момент за образа на снега не остава изолиран нито във времето, нито във визуалните изкуства. След Маларме вече нямаме съмнения във възможността да се пише с помощта на белия цвят. Склонността на снежнобялото към красноречие (като пазител на следите) може да бъде защитавано парадоксално и с противоположната му способност: да изразява мълчанието, да изтрива стъпките, да се отказва от писането.

Така един автор - Арно Рикнер - се вдъхновява от биографията на швейцарския писател Робер Валзер, за написването на своя роман В снега (Rykner 2016). Неговият герой Жозеф, който прекарва последните си години в психиатрична клиника, окончателно скъсва с миналото си на писател. Напразно ръководството на клиниката го подтиква да се върне към миналото. Той остава твърд в своето решение, в своя избор, в своето право: да не пише повече. Отдава се на обикновени дейности, които отсега нататък изпълват неговото съществование: да чисти грах от шушулките, да прави пликове от хартия, да се храни, да спи, да се разхожда. Той се сближава с природата - с дърветата, с птиците, с езерото. Речта му става все по-изчистена, кратка, прекъсвана от бели полета, на ръба на мълчанието. В противовес на общоприетото, той извървява обратния път: от символичното към буквалното, от думата към жеста и от страницата към стъпката. Предпочита да върви към снега. Без да оставя следи.

Ако писането "черно на бяло" притежава силата на доказателство, то мълчанието - или писането, така да се каже, "бяло върху бяло" - поражда в романа на Рикнер, ефект на внушение. Сякаш не бива регистриран вече физическият свят, а психическият, т.е. невидимото, неизразеното, неизразимото. Снегът тук играе ролята на "нулева степен" на пресъздаване (Neige 2012: 24), идеалната опора на паметта, понеже умее да съхранява и словото, но и мълчанието. Неговата белота пази, въпреки всичко, своята изразителност: с нея е възможно да се пише. Подобно на изкуството на акварела, което ни учи, че с бялото може да се рисува - с помощта на островчета от недокосната хартия, които стават част от завършеното платно, - бялото в текста също е способно да изобразява или да разказва.

И така, когато говорим за всички тези истории, които се развиват в светлината на снега, забелязваме, че всички те са свързани с книгите и творчеството. Техният общ знаменател е металитературната им същност: те не спират да говорят за писатели, за книги, за поеми, които се раждат в снега, за следи, подобни на фрази, които четем или губим в пухкавата белота на преспите.

Йон Калман Стефансон пресъздава фаталното четене на една книга, персонажът на Орхан Памук (Орхан бей) пише роман (Сняг), посветен на един поет (Ка), който написва стихосбирка (наречена Сняг), дублирайки мотива за снега и за писането. Максанс Фермин търси връзката между хайку и снега. Кристофър Никълсън описва зимата в биографията на един писател. Блага Димитрова създава "бордови дневник", вписан в снега от група млади алпинисти. Романът на Рагнар Йонасон Сняг е един северен трилър, който разследва кражбата на авторството на един роман.

Освен своята сугестивна, сетивна, естетическа и символична сила да организира сценографията на текста, откриваме дарбата на снега да създава авторефлексивна атмосфера, да посочва креативния жест, да прави "видимо" писането. Той извиква в представите ни акта на сътворение, приликата на стъпките и графемите, схващани като следи - четивни, но несигурни, лесни за изтриване или обратно, за превръщане в пътеки, привличащи както да следваме тяхната посока, така и да се отклоняваме от тях. Пишейки върху снега и книгата, много скоро откриваме, че самият сняг е книга.

Привлича ни неговата неповторима форма (съвършенството на снежинката), неговата формираща стойност (пътят, който трябва да извървим), неговата трансформираща сила (спектакълът на зимата), но най-очарователната страна на снега си остава приликата му с бялата страница. Историята в този случай се колебае между заснежения път, който всеки прекосява със собствените си крачки, и белия лист, готов да приюти следите, положени от ръката: между действието и мисълта, между това, което се случва, и другото, което остава, между преди и след това. Снегът свидетелства за съперничеството между жеста и знака, но също и между реалността и въображението, между двете съставки на думата био-графия.

Ето защо, не остава никакво съмнение, че снегът е един литературен сезон.

Сняг ще продължи да вали над света. Остава да видим какво въздействие ще окаже върху метафорите на утрешния ден фактът, че пожертвахме хартиената книга. Засега електронните екрани все още не смеят да изоставят очертанията на белия лист.

БЕЛЕЖКИ

1. "От всички сезони, зимата е най-старият. Тя увеличава възрастта на нашите спомени и ни препраща към едно дълго минало" (Bachelard 1957: 67). [обратно]

2. Според формулата на Хайдегер, именно този кадър, "който свързва небето и земята, смъртните и божествата, този кадър, който приютява нещата, разгръщайки самата им същност, наричаме "свят" (Heidegger 1976: 42). [обратно]

3. Безкрайното разнообразие на снежните кристали се дължи на турбулентното движение на въздуха, което допринася за това, че всеки кристал следва различна траектория. Крайната форма на снежния кристал съдържа историята на вариациите в атмосферните условия, които е преживяла (вж. напр. Beaucage 2002). [обратно]

4. Ученият цял живот търси геометричния план на Бог за Вселената и, очарован от тържеството на правилните многоъгълници в астрономията, написва книгата на живота си "Тайната на космографията" (Mysterium cosmographicum, 1596) с непоколебимата вяра във връзката между физическото и духовното. [обратно]

5. Хелге фон Кох е шведски математик, който пръв описва тази фрактална форма през 1904. [обратно]

6. Снегът е част и от една игра на думи, съставена от името на героя (Ка), всеприсъстващия сняг (на турски ‘kar’) и името на града (Карс). [обратно]

7.

Cette lumineuse rupture
Fait rêver une âme que j’eus
De sa secrète architecture.

P. Valéry, Les Grenades

...тази рана бляскава с възхита
кара да мечтае моят дух
за архитектурата си скрита.

Нарове, Пол Валери, прев. Пенчо Симов [обратно]

8. За символиката на белия цвят вж. Алмалех (2007). [обратно]

9. Да си спомним за Снежното момиче от българските народни приказки, за Снегурочка от руските, за приказките на Андерсен: от "Снежната кралица" до "Малката кибритопродавачка". [обратно]

10. "От снега до белотата се извършва по този начин преход от фигуративното към абстрактното: в началото на ХХ век експериментите с бялото се обновяват посредством монохромната естетика на модернисткия авангард" (Neige 2012: 13). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Алмалех 2007: Алмалех, Мони. Езикът на цветовете. София: Аскони-Издат, 2007.

Астромеридиън 2019: К чему снится снег по соннику. // Astromeridian, 25.09.2019 <http://www.astromeridian.ru/sonnik/2/3280.html> (31.05.2020).

Бpатя Грим 1967: Братя Грим. Приказки. Т. 1-2. Прев. Димитър Стоевски. София: Народна младеж, 1967. Също: Читанка, б.г. <https://chitanka.info/text/2462-baba-hola> (31.05.2020).

Бондарев 1980: Бондарев, Юрий. Горещ сняг [Горячий снег, 1970]. София: Партиздат, 1980.

Вентадур 1990: Снегът зеленина сънува. Антология на провансалската лирика. Прев. Симеон Хаджикосев. София: Народна култура, 1990. Също: Читанка, б.г. <https://chitanka.info/book/7119-snegyt-zelenina-synuva> (31.05.2020).

Вивалди б.г.: Вивалди, Антонио. Четирите годишни времена (1725). Прев. Борис Младенов. Литературен свят, б.г. <https://literaturensviat.com/?p=147172> (31.05.2020).

Вийон 2004: Вийон, Франсоа. Балада за някогашните жени. Антология на френската любовна лирика. Прев. К. Кадийски. София: Нов Златорог, 2004. Също: Читанка, б.г. <https://chitanka.info/text/15154-balada-za-njakogashnite-zheni> (31.05.2020).

Грийн, Джонсън, Миракъл 2017: Грийн, Джон, Джонсън, Морийн, Миракъл, Лорън. Сняг вали. Три романтични истории. София: Егмонт, 2017.

Димитрова 1971: Димитрова, Блага. Лавина. Пловдив: Христо Г. Данов, 1971. Също: Читанка, б.г. <https://chitanka.info/text/2744/3#textstart> (31.05.2020).

Какъв 2016: Какъв е шансът да намерите две еднакви снежинки? Почти никакъв. // Наука OffNews, 27.12.2016 <https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Kakav-e-shansat-da-namerite-dve-ednakvi-snezhinki-Pochti-nikakav_66204.html#ad-image-0>

Памук 2006: Памук, Орхан. Сняг. София: Еднорог, 2006.

Смирненски 1923: Смирненски, Христо. Зимни вечери. // Работнически вестник, 27.01.1923 <https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=50&WorkID=3106&Level=2> (31.05.2020).

Стефансон 2015: Стефансон, Йон Калман. Между рая и ада [Jón Kalman Stefánsson, Himnaríki og helvíti, 2007]. Пловдив: Жанет 45, 2015.

Толстой 1981: Толстой, Лев. Ана Каренина. София: Народна култура, 1981. Също: Читанка. I част, гл. XXX, б.г. <https://chitanka.info/text/14807/30#textstart> (31.05.2020).

Тракъл 1966: Тракъл, Георг. Зимна вечер. Прев. Димитър Дублев. // Антология на немската поезия. София: Народна култура, 1966. Също: Читанка, б.г. <https://chitanka.info/text/22339-zimna-vecher> (31.05.2020).

Фрейзър 1984: Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. Прев. Цв. Петков. София: Издателство на Отечествения фронт, 1984. Също: Читанка. XXVIII, 9. Магията на природата, б.г. <https://chitanka.info/text/5438/76#textstart> (31.05.2020).

Aït-Touati 2011: Aït-Touati, Frédérique. Contes de la lune. Essai sur la fiction et la science moderne. Paris: Gallimard, 2011.

Bachelard 1957: Bachelard, Gaston. La poétique de l’espace. Paris: PUF, 1957 [1961] = Башлар, Гастон. Поетика на пространството. София: Народна култура, 1988.

Barthes 1993: Barthes, Roland. Sur le livre d’Hélène Parmelin Cinq peintres et le théâtre. // Roland Barthes. Њuvres complètes. T. 1. Paris: Seuil, 1993.

Beaucage 2002: Beaucage, Philippe. Étude de la formation et de la symétrie des cristaux de neige. Montréal: Université de Montréal, 2002 <http://www.esi.umontreal.ca/grofnum/recherche/Beaucagep_rapport1/Baserapp.html> (31.05.2020).

Conte enfant б.г.: Conte enfant: Petit flocon. // Les contes pour enfant du monde, б.г. <http://www.contes.biz/conte-612-Petit_flocon.html.

Durand 1996: Durand, Gilbert. Psychanalyse de la neige. // Champs de l'imaginaire. Textes réunis par Danièle Chauvin. Grenoble: Ellug Editions, 1996.

Fermine 1999: Fermine, Maxence. Neige. Paris: Arlea, 1999.

Georgen 2016: Georgen, Annabelle. Pourquoi les Allemands sont-ils obsédés par la neige à Noël? // Slate, 24.12.2016 <http://www.slate.fr/story/132497/allemands-obsedes-neige-noel> (31.05.2020).

Hallyn 1987: Hallyn, Fernand. La structure poétique du monde: Copernic, Kepler. Paris: Éd. du Seuil, 1987.

Heidegger 1976: Heidegger, Martin. Acheminement vers la parole [Unterwegs zur Sprache 1950-1959]. Paris: Gallimard, 1976.

Jónasson 2016: Jónasson, Ragnar. Snjor. Édition de la Martinière, 2016.

Kepler 1975: Kepler, Johann. L’étrenne ou la neige sexangulaire [Strena seu de nive sexangula]. Paris: Ed. du G.N.R.S. et Libr. Vrin, 1975.

La Soudière 1987: La Soudière, Martin de. L’hiver. À la recherche d’une morte saison. Lyon: La Manufacture, 1987.

Lynch 2015: Lynch, Paul. The Black Snow. Little: Brown and Company, 2015.

Metzger 2012: Metzger, Alexis. Premières neiges: le paysage d’hiver dans les enluminures (XIVe-XVIe siècle). // Projets de paysage. 2012 <http://www.projetsdepaysage.fr/editpdf.php?texte=794> (31.05.2020).

Neige 2012: Neige blanc papier. Poésie et arts visuels à l’âge contemporain. Éd. par Philippe Kaenel, Dominique Kunz Westerhoff. Genève: Métis Presses, 2012.

Nicholson 2015: Nicholson, Christopher. Hiver. Paris: Éd. de la Table Ronde, 2015.

Postkarten 2016: Postkarten aus dem 19. Jahrhundert: Wie Weihnachten weiß wurde. // Spiegel Wissenschaft, 25.11.2016 <http://www.spiegel.de/fotostrecke/gruene-weihnachten-postkarten-aus-dem-19-jahrhundert-fotostrecke-142857.html> (31.05.2020).

Rimbaud б.г.: Rimbaud, Arthur. Une Saison en Enfer: Adieu (1873). // Arthur Rimbaud - Mag4.net, б.г. <http://www.mag4.net/Rimbaud/poesies/Adieu.html> (31.05.2020) = Рембо, Артюр. Един сезон в ада: Сбогом. Прев. Кирил Кадийски. София: Нов Златорог, б.г. Също: Читанка, б.г. <https://chitanka.info/book/282.htmlx>

Rykner 2016: Rykner, Arnaud. Dans la neige. Éd. du Rouergue, 2016.

Stern 1953: Stern, Mario Rigoni. Il sergente nella neve. Ricordi della ritirata di Russia. Torino: Einaudi, 1953.

Stern 1998: Stern, Mario Rigoni. Sentieri sotto la neve. Torino: Einaudi,1998.

Zermatten 1989: Zermatten, Maurice. Les fiancés de neige et autres contes et légendes. Savièse/Suisse: Édition Valmedia, 1989.

© Маргарита Серафимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2020, № 5 (246)