Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ВИДЕНИЕ В МЕМФИС"

Керана Ангелова

web

Керана Ангелова. Видение в МемфисНе че съм била клошарка в сериозния смисъл на думата. Просто понякога се опитвам да съм милостива към себе си, много рядко, когато ме връхлита ж ъ л т а т а тъга - тогава си се наричам така. Гледала бях във френски филми клошарите под мостовете на Сена и в интерес на истината, самата дума много ми харесваше: клошар асоциирах с клошираните поли и рокли, модни по същото време. Представях си някакви други, щастливи бездомници, всички до един облечени в клоширани дрехи, нещо като нашенските русалии, като дервишите на Ориента, въртят се с разперени ръце и дългите им, широко разкроени поли на ризите се изпъват шеметно и със сигурност чувството, което изпитват, трябва да е доста приятно и възвишено дори, мислех си, щото, нали, нищичко не притежават, необвързани са, свободни, волни, мостовете са им дом, площадите са им двор. В нито един филм не показаха щастлив клошар, но пък срещу въздействието на думата нищо не можех да направя. Много се надявах един ден да ме връхлети чувство на облекчение и радостна възхита от мисълта, че съм истинска клошарка. Че нямам нищо, но притежавам всичко. Да разперя ръце и да се завъртя. Да закръжа около оста си, докато се превърна в силно завихрен пумпал от чиста енергия, да изгубя очертания. Все още не ми се получаваше, не и чувството. Напротив, смразявах се от липсата на място, което да ме спасява.

 

Беше абсурдна представа. Имах мизерен, но сигурен покрив, а мечтаех за къщичка от кашони. В още по-добрия случай, за къщичка, нарисувана от смела детска ръка с цветни тебешири върху тротоара на главната улица. Странни мечти. В тях не валяха порои, не брулеха ветровете драмодан, кашоните не подгизваха, не минаваха престъпници-убийци, нощта беше светла като ден и топла като неспирно лято, а тебеширената къщичка беше идеалът ми за дом, цветен и слънчев, със сини прозорци и ален покрив, с рози, които детето творец е създало специално за мен, целите в настръхнали бодли, но с разкошни ароматни цветове. В такъв дом нищо лошо не може да му се случи на човек, нали, бодлите на розите са достатъчни да го опазят. Освен това, мечтата има силата да откликва на всяко желание, а аз исках спасително топло място и си го измечтах с най-възхитителния нонсенс на желанията. Бедността, която си представях, бе различна от мизерията, в която живеехме и се превръщаше в особено богат, сигурен и красив свят. И безграничен.

И сега ми се случва, когато небето помътнее в особена кална жълта светлина, преди буря обикновено. В такива мигове, които за щастие бързо преминават, се чувствам бедна и в мизерия, но копнея да съм съвършено бедна, там далече, в нарисуваната си къщичка. Когато човек е съвършен в бедността, тя, изглежда, престава да е мизерия. Тогава казаните за боклук се превръщат в заведение за бързо хранене, тебеширената къщичка е светъл дом с душа, а аз самата съм най-щастливата жена на света, с клоширана бяла рокля и с разперени ръце. Автосугестията действа по особено магичен, по наистина спасителен начин. Думата клошарка се изпълва с неочаквано съдържание, което по смисъла си би трябвало да е морална титла за най-необвързаните със земните благини. Необвързани по собствен независим избор, не по избор на съдбата. По този начин, по-малко обвързани и със собствената си земна болка. Затова сигурно клошарят, когото предишното лято срещнах в жегата на лятото в С., когато бях отишла да разбера за назначението си в тамошния театър, ме разпозна като специална, като много специална, защото беше от същата порода клошари. Нали помните: ...Ърни, споделям му интимно, и аз бях клошарка. Когато бях на дванайсетина години. Гледа ме и не ми вярва, с поглед не вярва. Но изглежда в един момент му е светнала лампичката, защото хваща с две ръце лицето ми и докато се опомня, целува ме по челото. Сетне тръгва и брадата му свети под отвесния сноп слънчева светлина наистина като брадата на Хемингуей... Мечтата ми за клошарска свобода и до ден-днешен е изписана на челото ми, не мислите ли.

 

За съжаление или за щастие, никога през живота си не стигнах дотам. В казаните не съм ровила. Но след всяко ядене на леща се е налагало за следващото да я доливам с вода и да я досварявам, отново и отново. През зимата отивах с малка кофичка на пазара и купувах зелка с много зелева чорба. Когато зелето свършеше, готвех ядене от чорбата. Е, силно казано е, че съм я готвела: натрошавах в дълбоката купа суха люта чушка за баща ми, наливах вътре от чорбата, слагах до купата дебел комат със задоволството, че вечерята за главата на семейството е осигурена. Хляб със сигурност имахме редовно, а също и пари за наема. Често готвех и хляб. Какво, не вярвате? От баба знаех разни такива спасителни рецепти. Когато дошли в Странджа по време на бежанството през тринадесета година на миналия век, нямали кой знае какъв избор за ядене, затова родителите й подходили творчески, така да се каже. Онова със зелевата чорба и лютата чушка, с няколко листенца ситно накълцан праз и с две капки олио вътре, не ви ли се струва истински готварски пърформанс? В бледожълтата бистра чорба плават алени люспици, кафяви семчици и зелени ивички. Прелест. Произведение на изкуството. А готвеното от хляб се казва змигаль. С меко л накрая, сигурно е гръцка дума. Змигаль означава да натрошиш едри трохи хляб, примерно две купи и сетне да ги запържиш до хрупкаво в няколко лъжици мазнина. Ядеш за първо и второ, а ако ти се прииска десерт, добавяш лъжица захар и готово. Яж и искай още. А за домашна напитка - студена вода и оцет, и захар на вкус, разбъркваш добре и друго не ти трябва. Шербет, сега се сещам, Керацина много обичаше да си прави шербет дори и когато в селския магазин започнаха да продават сокове, лимонади, оранжади, та дори по някое време вече и кока-кола.

Както виждате, справях се похвално като иконом и готвач, и касиер в малобройното ни семейство. Дотолкова стигаше мизерната инвалидна пенсия на баща ми, а с левчетата, които припечелваше, докато седеше на улицата, изпънал повредения си крак и удряше с ваксаджийската четка обувките на малкото си клиенти, купувах на едро провизиите. Събирах стотинките в буркан, запечатан с капачка, на която с нож бях направила прорез и през него пусках всичко, което ми даваше баща ми в края на работния си ден. Всичкото бяха дребосъци, заделяше ги, след като най-напред си купеше бутилка вкиснато вино. Но, както виждате, с яденето нямахме никакъв проблем. Боб и картофки, зеле и леща, в какъвто искате ред ги сложете, имаше и имаше, и имаше.

 

Иначе, скиторех по цял ден. Усвоила бях езика на бандата и не си поплювах, когато някоя от кварталните бабички се опиташе да ми прави забележка за едно или за друго. Най-вече заради това, че съм позволявала на баща си да пие. Вие представяте ли си. Пристанището бе пълно с кораби, български и чужди. Знаете, тогава тези кораби бяха нашата чужбина: пристигнат, запълнят пристанището с гордата си осанка, а ние се разхождаме долу, навирили глави към чудото на чудесата, в следващия миг се правим, че просто си се разхождаме и че к'во ни интересува нас чуждоземният кораб, къде пък не сме виждали такива, от палубата моряците подвикват на испански, на английски, на норвежски, понякога хвърлят портокали и банани, целят се така, че да можем да ги уловим, преди да паднат и да се разбият на земята, но веднъж един портокал все пак уцели Светъл в главата и той се разфуча. Онези горе се разхилиха, а той, бесен, им показваше среден пръст чак докато изчезнахме от погледите им: Мамка ви! Ще видите, като стана капитан на кораб! За миг си го представих като един от загорелите обветрени мъже в бели кители, които понякога срещахме по време на обиколките си на пристанището, и си казах, че той ще е най-красивият сред тях, с мускулестото си леко тяло и със сребристите очи. Да си капитан на кораб е красиво, но и опасно, казах му. Защото понякога в морето се разразяват бури и корабът започва да потъва, и тогава какво да прави капитанът? Как какво, бейби! Ще спасява пътниците, докато има сили да го прави. Знаеш, той винаги последен напуска палубата. Ако не стигне времето, знаеш какво следва...

 

Обичахме да четем имената на корабите и да спорим кое е по-красиво. Помня: Матилда, Елизабет, Сириус, Делфин, Корсар, Ихтиозавър... На мен най ми хареса Млечносиня мъгла... Тогава Светъл ми разказа, че най-интересно име все пак имал най-първият именуван кораб, бил древноегипетски и се казвал Дивия бик, но имало и друг един, също древноегипетски, той пък се казвал Видение в Мемфис, казах, че ми звучи като заглавие на филм и той отговори: Ами виждаш ли, не е имало кино тогава, през 1350 и някоя си година, но наистина е като заглавие на филм, това вълнува въображението, все едно Клаудия Кардинале в бяла рокля и с бяла роза в черните коси стои на палубата му и замечтано гледа към Мемфис. Вятърът развява косата й, опъва назад дългия й шал. Моретата, знаеш, са пълни с ветрове, може би това най ги прави морета. Всичко, което предизвиква вълнение е особено важно за душата на човек.

Душата на човек. Светозар изобщо не се интересуваше по онова време от тези неща. Нито пък аз. Но май тъкмо тогава започнахме да осъзнаваме, че сме - повече от всичко - такова едно нещо. Толкова лекота и слънце, и светлина имаше във въздуха, и всичко това изтичаше през телата ни като неудържим поток, та нямаше начин на моменти да не чувстваме, че в нас самите съществуват някакви далечни хоризонти. Някакви лъчисти опънати пространства. Иначе, тази К.К. им беше взела акъла на момчетата. Така е, когато имената на корабите са толкова вълнуващи, предизвикват видения. Красиви бяха и корабите, и те провокираха въображението ни, но когато станеха повече и се задържаха за по-дълго, започвахме да нервничим: За какво си ми, корабе бял, като не мога да се възползвам! По-добре изчезвай, да не ми скриваш хоризонта.

 

Както си го заразказвах живота си, момичета, непрестанно чувствам особена тръпка под ребрата. Сещате се. Но все още не ми достига решителност. Засега със сигурност знам, че съм просто талантлив читател. Ако преброя думите на книгите, които съм прочела, от детството до този момент, ще се подредят в хиляди милиони километри, ще опашат земното кълбо колкото всичките паралели и меридиани. Представяте ли си, дума след дума, като върволица от мравки или като унесени влъхви, като черни поклонници, запътили се към свято място, цивилизация от дребни живи същества. Свят да ти се завие. Четящият човек не е самотен. Към хората от живия живот го тегли предимно стадното чувство, влечението към книгите е от друг порядък... Хайде, нощната ми смяна свърши, разсъмва над Бургас, разсъмва, мили мои и ако знаете какво само пропускате, докато спите... М-м-м, блясък и цветове, красота.

Кратко допълнение: Обаче, питам се, винаги ли е необходимо сериозните писатели да се захващат с трудни, тежки, значими, необикновени, потресаващи теми. Ако обикновен човек като мене, един от милиардното човечество, седне и разкаже собствения си живот, няма ли да е също така велико и потресаващо. Мисля, че ще е.

 

Разкажи ми за Видение в Мемфис, не оставях на мира Светозар, но той неохотно се измъкваше: Тези неща не са женски работи. Нищо не разбираш. Вземах от тротоара някое отронено листо и докато вървях смълчана и натъжена, прокарвах нокът през сочната му част и я отстранявах, изчиствах я, докато останеха само нежните му жилки, тогава поставях тази дантела върху разперените си пръсти, резедави от хлорофила. Един ден подразних Светъл: Не ми разказваш за Мемфис и по-добре. Това пък ако е най-хубавото име на кораб! Нищо и никакво... Врътнах се и уж си тръгнах, завинаги. Явно подейства, защото ме настигна ядосан, хвана ме за рамото и ме извъртя към себе си. След това ме докосна с пръст по челото: Добре е тук да има малко повече въображение, защото самият Мемфис е видение. Би трябвало само като чуеш това име на кораб и пред очите ти да се появи като мираж в пустиня величествена гледка, най-прекрасната на света. Сетне ме настани да седна на нагрята от слънцето дъсчена палета и в сърцето на пристанищния шум, сред скърцане на въжета, плисък на вода и миризма на корабно масло за пръв път чух историята на древния Мемфис.

 

Самият той е град мечта, започна Светозар и очите му пуснаха сребристи искри. Дотолкова, доколкото е съществувал четири хиляди години в Старото царство на Египет и има все пак исторически сведения за него. Бил процъфтяващ, красив, славен, а и огромен, за да го извърви от край до край, човек трябвало да измине с нормален ход четири часа време. Наблизо била построена първата пирамида, на Джосер, тази на Хеопс е по-късна. Не знам защо, винаги си представям града окъпан в слънце, в някакво златисто сияние. И древните египтяни си представям с най-идеалната си представа, сякаш живеят не обикновен живот, а безкраен празник: мъжете и жените си слагат изсушени мазнини върху косата и когато те се разтопят от жегата, разпръскват изненадващо свежи аромати на лилия, на смола и кардамон, разхождат се по широките улици, облечени в светли дрехи, по-богатите притежават просторни къщи с пищни градини и представи си, разхлаждат се в басейни, а също и любовни стихове съчиняват, свирят на арфи и препускат с колесници... Така е и било. Приказно, нали? Устройвали си забележителни празници, в които веселбата уж вземала връх, но въпреки това в разгара й вдигали пред очите на празничното множество макет на мумия, за да напомнят насред еуфорията, че по-важен от всичко е животът на земята и че е хубаво да се живее, хубаво е да се преживеят всички вълнуващи мигове, преди човек да се превърне в мумия. Изобщо, винаги мога да си ги представя така отчетливо, че дори и мигането на клепките им да видя. Мъжете с вглъбени сериозни погледи, книжници, по-скоро, писачи и рисувачи върху папируси, математици, астрономи, корабостроители, всякакви, жените им с опънати гладки коси, сплетени в плитки до раменете и с изрисувани с въглен очи, с дълги тесни бедра и с походки като на котки персийки. Може би заради Бастет си ги представям такива.

Не знам защо, но поради тази представа за древния Мемфис не преставам да вярвам, че всички човеци в него до един са били красиви по особен, горд начин. И че са допускали да заживеят в този град само подобни на тях, красиви и достойни. А бе, щастливи хора трябва да са били, както е според моите представи, защото случайно ли е, че са имали своята Бастет, която споменах. Била богинята на радостта, на веселието, на домашното разбирателство, на плодородието, на женската красота и най-вече на любовта. Изобразявали я с котешка глава. С такава богиня няма начин всичкото да не им е било наред, нали. Но може би представата ми се дължи на хрумването им да нарекат града си с това магическо име. Тогава бил построен и Дивия Бик, първият в света именуван кораб, а след него и това великолепие, Видение в Мемфис. Когато за пръв път прочетох за него, от красотата на името ей тука нещо ми се преобърна. Красота човек може да открие и в най-незначителни, в неочаквани неща, на пръв поглед нищо и никакви. Но пък обърни внимание, и видение, а също и Мемфис звучат наистина вълнуващо, да не говорим какво се случва, когато са в съчетание. Същински код, ключ за всяко богато въображение. Първоначално се интересувах просто от Древния Египет, но прочетох тези имена и заобичах корабите. И ето че смятам да кандидатствам във Висшето военноморско във Варна, в специалността Граждански флот. Искам да стана капитан от Далечно плаване. Най-големия кораб искам да управлявам. Снежнобял, на борда му с големи черни букви да пише Видение в Мемфис. Схвана ли сега? Как някои неща, потънали уж на дъното на историята и на времето, могат да влияят на собствения ни живот...

Светозар спря и ме погледна в очакване. Помълчах. Пред очите ми наистина трептеше сиянието на древния град и навалица от красиви хора видях по правите му слънчеви улици, мъже с бели ризи-туники и жени с опънати в плитки коси и с високи скули, и в небето над тях, грациозно полегнала, богинята Бастет, с пищно тяло на зряла жена, с глава на котка-персийка. Обаче, защо тази Бастет имала котешка глава, запитах Светозар, макар и да съществуваше вероятност да ме отреже и да ме перне с пръст през носа. Правеше го на шега, ама знае ли човек. Ами, сама можеш да проявиш въображение. Казах ти, че е била богинята на дома. Дом без котка няма, нали. Имам и друго обяснение, обаче то е само за между мъже. Не е за хлапачки. Погледна ме някак отвисоко и в същото време с леко неудобство. Дрън-дрън, казах обидена, толкова думи изговори, а за най-интересното не намери. Казвай, аз съм печена. Тогава Светъл сниши глас, пъхна ръце в джобовете на дънките си и през рамо набързо обясни: Нали ти казах, била и богиня на любовта. А любовта на котките е... перфектна. Не си ли ги наблюдавала в периода на разгонване как се свалят. Стоят вцепенени един срещу друг, котаракът и женската, и се гледат в очите. Козината им е настръхнала от желание, но не бързат, разбираш, удължават онова, което... им предстои да си направят един на друг. Той само хрипти и я обикаля, истински ухажор, изгаря от желание, но не бърза, няма майтап, а тя продължава да го гледа с разширени зеници. Котешки транс. Това може да продължи дни, и чак тогава... Хайде, стига ти толкова, и сама си ги виждала тези неща. А, не съм обръщала чак такова внимание. Изглежда вие, момчетата, имате специален интерес. Светозар отново ме боцна с пръст по челото: Ами, помисли защо е решила така природата...

 

Докато се влачехме по слънчасалите улици на града и търсехме сенките на дърветата, зададох и другия си въпрос. Отговора му не забравям и досега. Запитах: А защо онзи ден ми каза, че на кораба виждаш Клаудия Кардинале, в бяла рокля и с бяло цвете в черните коси? Тя какво общо има с Древния Египет и с този стар кораб? Светозар подсвирна: Ей така ми хрумна на секундата. Обаче, не питай, бейби, за Клаудия! Такава жена може да е във всички времена на времето, защото също е видение. Тя е жената-мечта. Сигурен съм, че един истински мъж никога не я вижда и в най-горещите си представи в собственото си легло. Ако знам, че има такъв, лично ще отида да го сритам в слабините. Да му бия шута. За тази работа си има жени от плът и кръв, например, пристанищните мадами, за които тайно се говори, че ги има и тук в Бургас, разбираш ли, и всякакви други подобни, но пълно, истинско и красиво удовлетворение мъжът може да има единствено от близостта с жената на своя копнеж - ще му е достатъчно просто да е поел аромата на тялото й от близко разстояние, за да е удовлетворен. Даже само да я гледа от разстояние ще му стига. Или просто да сънува, че я обича...

Тук не се сдържах: Благодаря за компетентния отговор. Колко романтично. Но не бих искала за нищо на света да съм жена-мечта на когото и да е. Би ли ми обяснил, като си такъв многознайко, какво ще се случи, когато срещне в живия живот друга жена, обикновена. Какво ще се случи с мечтата тогава? М? Може би, докато живее с всекидневната си жена, когато е с нея в леглото, ще стиска очи и ще си представя мечтата? Ми не е честно относно обикновената, подло е даже, ако ме питаш. И по отношение на мечтата май не е честно. Даже по отношение на нея е още по-нечестно. Погледна ме изненадан и нищо не каза. Сетне ме перна през носа, уж на шега, но този път искри ми изскочиха от очите.

 

Така си беше, нали, момичета, права е Роза: съвсем им бяха объркали мозъците на момчетата онези филми. Не само в главата на Светозар и на другите момчета беше пълен хаос по въпроса за жените. И ние, момичетата, не знаехме кой знае какво за тези тънки отношения между двата пола. Влюбване, любов, любене... лигавщини, знаете. Въпреки всичко, не спирахме да ги мислим и да ги обсъждаме като най-вълнуващото нещо на света.

А не е ли, казва замислено Криста. Маргарита и Виолета отговарят в един глас. Така си е, казва Виолета. Изобщо не е, казва Маргото, баси...

 

...Клаудия Кардинале стои на палубата на кораб, изработен от светло кедрово дърво, и гледа към Мемфис. Моряците-гребци напрягат мускули, телата им се движат ритмично, мощно се навеждат и се изправят с лек наклон назад, при което коремите им се изпъват, веслата припляскват и загребват в абсолютен синхрон, и Видение в Мемфис се движи през водата, все едно се приплъзва по танцова площадка, върху която ритмично се приповдига и снишава. Мъжете са с бели превръзки през челата, за да може потта да попива в меката тъкан на египетското платно, телата им са леки и сухи, бронзовите им мускули играят. Капитанът на галерата брои високо до четири, петото отброяване го правят хорово всички моряци. Раз, два, три, четири. Пет! На пет някак от само себе си греблата загребват по-мощно и корабът прави тласък, при който италианката залита напред, надава уплашен вик, сетне се засмива, всеки път на петото отброяване. Тогава мъжете за миг обръщат погледи към нея, за да видят как светлата й шифонена рокля се издува от вятъра, как бялата роза в синкавочерните й коси блести като бисерна и как шалът, преметнат през шията, вее краищата си зад гърба й като криле на птица. Клаудия, повтарят си наум нейното име мъжете и греблата в ръцете им стават по-леки.

 

Корабът спира съвсем до дървения кей на Мемфис. Прави по-силен тласък, при което жената полита напред, за щастие, право в прегръдките на капитана. Той е леко смутен, този морски вълк, но не иска да му проличи, затова казва с хладен, макар и учтив глас: Госпожо, насам, ако обичате! Подава й ръка, сгъната в лакътя и тя незабавно увисва на нея, като продължава слънчево да се смее. Той й хвърля кратък поглед, очите му пускат сребристи искри, след което слиза пръв, за да я поеме от мостика на брега. Клаудия пооправя розата в косите си, премята краищата на шала върху ръката си и подхваща шлейфа на роклята. Изпъва другата и мъжът я поема благоговейно. Прави се, че е безразличен, но си му личи отвсякъде на капитана, че целият е трепет и вълнение. Жената слиза, тръгва редом с него по кея, скован от бели акациеви дъски и гледа с изумление към отсрещния хълм.

 

Горе, на най-високото на хълма, Мемфис блести в цялото си златисто сияние, заслепява, затова жената слага тъмни слънчеви очила и капитанът е леко разочарован, понеже вече не може, уж докато я поглежда разсеяно в очите, да потъва за миг в дълбокия тъмен вир на погледа й и да се връща оттам с нежелание, зашеметен, пламнал насред жегата на Мемфис.

Широките улици на града са пълни с хора, мъже, унесени в разговори или забързани по работа, жени, които пристъпват плавно и разнасят уханието на мазилата си за коси, този път най-силно е това на див лилиум. Гребците на двата кораба също са тук, капитаните са им позволили да поразпуснат и те вървят групово, позаглеждат жените и се смеят на свои си работи. В града е леко за дишане, въпреки жегата. Клаудия с интерес разглежда улицата иззад тъмните си очила, толкова е интересно в този необикновен град, ето, преминава рижава камила, камиларят върви пред нея и държи отпуснато въжето, тя изпръхтява, спира и мята крак във въздуха, египтянинът опъва въжето, камилата се инати и не тръгва, италианката се засмива, не се присмивайте, скъпа госпожо, камилите са злопаметни и отмъстителни, предупреждава на ухо капитанът и тя уплашено поставя пръсти пред устата: Graziе, mio Capitano, не съм се присмивала, никога не го правя, само ми е забавно, в Мемфис всичко е така прекрасно, дори и камилите. Леко е сконфузена, но бързо й минава.

След това нещо се случва: минувачите започват един след друг да извръщат погледи към странната гостенка, струпват се край витрините на магазините да гледат с любопитството на деца как тя избира дребни бляскави статуетки от стъкло и керамика, и мазила за коса, а също и изящни бижута от бижутерите, които й се кланят до земята като на богиня, тази жена богиня ли е, задава въпрос и малко момче, пита баща си, който го държи за ръка и също се е поспрял да види що за събитие е събрало вниманието на целия град. Богиня е, детето ми, казва унесен бащата и детето клати глава, да извикаме и мама да я види, майка ти не трябва да я вижда, сеща се да отговори захласнатият мъж. Всички наоколо са прехласнати и запленени, не са виждали такава рокля, такава походка, такива очи - междувременно тя си е свалила очилата от лицето, държи ги в ръка и гризе края на дръжката им, озадачена от това внезапно всеобщо внимание. Коя е, насред удивлението си мнозина след детето задават този въпрос, отговора никой не го знае. Накрая през тълпата минава един и подхвърля, тази жена е от бъдещето, какво има за чудене, такива жени винаги са от бъдещето, и тогава едно всеобщо възклицание се издига във въздуха, а над главите на хората мемфиското слънце е подпалило въздуха и маранята трепти, и от нея роклята на Клаудия започва да пулсира. Тя открива с поглед своя капитан, отива и увисва отново върху ръката му, и внезапен порив го кара да вдигне пръстите на другата й ръка до устата си и да постави за миг устни върху крайчеца на пръстите.

Двамата тръгват обратно и хората, разочаровани, гледат след тях. На пристана жената неочаквано се откъсва от лакътя на мъжа и хуква грациозно по дървения мост. Той остава на място объркан, гледа след нея как подминава стълбичката за към Видение в Мемфис, как продължава да тича и крилете на шала й се веят след нея, все едно жената отлита. Сякаш самият вятър я приповдига и тя лети, и наистина отлита, без да се обърне: стигнала е стълбичката на другия кораб, Дивия бик, а там до най-долното стъпало я очаква неговият капитан, подава ръка и тя увисва на нея, и започва да изкачва стъпалата, мъжът я подкрепя дискретно за талията, докато върви след нея. В един момент Клаудия извръща поглед към другия мъж, помахва му и му подарява най-пленителната си усмивка: Addio, mio Capitano. Той си стои и гледа след тях с полуотворена уста, сетне рязко се извърта на пети и бавно се качва на своя кораб, внезапно посивял и опустял без нея. Сребристите му ириси са потъмнели, докато очите на другия пускат искрите на радостта. Дивия бик се отделя от сушата, поема далечен път към бреговете на Беблос и Финикия и гребците му шумно започват да отброяват, а на палубата жената гледа към хълма, докато върху нея се изсипват лъчите на мемфиския жарък следобед. Корабът постепенно започва да се отдалечава, и Клаудия се отдалечава като ослепително видение. Като мечта, която трябва да се качи на всички кораби, да се усмихне на всички капитани, да повърви по улиците на всички градове, да влезе в сънищата на всички мъже, имали щастието да я видят, без нито един от тях да е сънувал непристойни сънища с нея, защото е непристойно и кощунствено един мъж дори и насън да посяга по брутален начин на най-светлата си мечта, нали.

 

Брей, казва Светозар и подсвирва. Ама перфектно си съчинила тази история. И за Мемфис, и за мечтата. И вятъра не си забравила, той е важен. Нямам забележки никакви, с изключение на една: в галерата гребците не отброяват сами ритъма, има там едно буре, без дъно е, за да гърми вътре звукът. Около него има навити въжета, здраво е закрепено, то се нарича дарт, по него удрят с чук и отмерват ритъма за гребане. Но нищо, простено ти е, момиче си, пък и това общо взето са подробности. Ти като нищо един ден може да станеш писател, стой та гледай. И каква оценка имаш за това съчинение? Ами тройка. Било художествено, безспорно, но не било по темата Мечта за светлото бъдеще. Светозар помълчава, сетне неохотно признава, че наистина няма общо. Но пък добре, че не си писала по темата, нали. Защото иначе нямаше да си разказала такива фини неща, които не се натрапват, но правят една история чувствена и незабравима, като вятъра, например, който приповдига жената, облечена в бяло и тя отлита, и тръгва към други кораби и други морета. Това е самото движение на една история, нейният порив. Изобщо, ветровете са нещо много важно за живота ни на тази планета. Представи си, ако въздухът над нас винаги беше спокоен и неподвижен, тогава нямаше да се движат облаците, нямаше да се издуват платната на яхтите, нямаше да се вълнуват косите на жените. Някои ветрове предизвикват особен копнеж по нещо далечно... Така е, поглеждам го изумена, я какъв бил този квартален гамен, съгласна съм, допълвам, във вятъра има нещо вълнуващо, тогава Светозар също ме поглежда и отново неохотно добавя, е, вълнението е най-важното нещо в живота, но не бива да сме чак такива романтични. Има ветрове и ветрове, има буря, ураган, щорм, торнадо, всякакви такива страхотии, помитат кораби, срутват покриви на къщи, изтръгват дървета, погубват хора. В циклоните и антициклоните, както и във всички подобни неща, изглежда, е заложен някакъв висш промисъл на природата, емоционално и физически ние да вибрираме синхронично на нейните ритми, на внезапните им амплитуди, от емоционалните кризи до величествено овладяното й спокойствие. Ясно е, че тук на земята няма начин да постигнем съвършената хармония, може би и затова сме се родили, за да не живеем постоянно хармонично. Може да сме дошли от място на хармонични вибрации тъкмо за да почувстваме движението на природата и също да се движим вътрешно. Разбира се, не преставаме да се стремим към хармонията, защото от нея сме дошли, но нали казах, целта на пребиваването ни в живота може да е съвършено друга. Чувала ли си за окото на бурята? То е центърът на урагана, в него няма облаци и цари затишие. Абсолютното блаженство на всемирна хармония. Около него се образуват огромни кълбесто-дъждовни облаци, падат поройни валежи, бушуват ветрове, в океаните се образуват огромни вълни, които причиняват катастрофи по крайбрежията, но ако си в окото на бурята, няма и да подозираш какво се случва извън него. Мисля, че такова нещо е човешкият живот: пребивавали сме в окото, но сме поискали да разберем какво е извън него, да узнаем какво е движение. Да, това е животът и ние ту влизаме в окото му, ту излизаме. Лашкаме се от едно преживяване в друго. Преживяваме по подобие на самата природа, нали сме нейни деца.

Светозар млъква, аз замислено казвам: Съгласна съм. Ту си в окото на бурята, ту излизаш и тя те връхлита. Да се чуди човек как и поради каква причина някои оцеляват, други не... Първата истинска буря в живота ми мен лично страшно ме изплаши. Сигурно всяка първа буря в живота на човек е важна, все едно го подготвя за собственото му бъдеще.

 

...Токът е спрял, стъклата на къщата се тресат, нещо страховито фучи в комина и руква порой. Чувам как от небето се изсипва вода, все едно Велека се е вдигнала там горе и водите й мощно текат и се изливат над нас. Лежа в леглото си, свита на кълбо, затиснала съм си ушите с възглавница. Страхът ме тресе, направо се люлея. Непоносимо е да съм сама сред този шум и плисък, и буботене, скачам и хуквам надолу по стълбите. Винаги, когато тревогите ми идват в повече, отивам или при Маня, или при Керацина, мама и сега на няколко пъти е влизала да ме успокоява - правя се на храбра и й казвам, че изобщо не ми пука и тя се прибира, но в един миг става толкова страховито, че без да се замисля, връхлитам долу при баба. Кераца ме успокоява по своя си начин: Ми насъбрало му се е на небето, нека се оттече, нека отмине. Ти не се бой, къщата е здрава, на сухо сме, на спокойно, утре пак ще грейне слънчице и всичко ще е окъпано и спокойно. Опитвам се да й повярвам, но не ми се получава. Вкопчила съм се в нея и подскачам при всеки гръм, синьото електричество на светкавиците за миг ме ослепява и не съм сигурна след това дали ще мога да виждам нормално, или завинаги ще остана в тази страховита тревожна светлина. Когато всичко утихва, баба ме отпраща горе да си легна. Сега ще чуеш чучулигите. В мократа трева, след страха, от който също са примирали чучулиговите им сърчица, ще пеят като луди от щастие.

Лягам си, но пък не мога да свикна с тишината, а и не ми се вярва, че е настанала задълго. Нащрек съм, в очакване отново да заблъска и зафучи. Сещам се да стана и да погледна небето: ако звездите са си там горе и блещукат, значи спокойствието не е измамно. Никакви звезди не виждам. Това ме хвърля в паника. Нещо се е случило. Нещо, което е променило света, живота на всички и моя собствен. Някой трябва да ми каже какво се случва. Някой трябва да ме успокои веднъж завинаги. Изведнъж се сещам. Втурвам се в тъмното да търся дрехите си, навличам презглава роклята, обувам сандалите и като внимавам да не ме усетят, слизам долу, отключвам входната врата и излизам. Потрепервам от студ, лятната нощ доста се е охладила след бурята. Непрогледен мрак е, но знам посоката и тръгвам. Хлъзгам се начесто в калта, понякога падам, сърцето ми удря, направо го чувам със собствените си уши. Докато вървя, нито една чучулига не се обажда, може Керацина да е излъгала, за да ме успокои.

Вратата отваря Васил. Държи електрическо фенерче, насочил го е в лицето ми и в първия момент не знае какво да каже. Слиза и Васила, въвеждат ме в стаята си, замятат ме с някаква дреха, защото подскачам от студ и тревога. Няма страшно, дете, казват ми, след като объркано съм им разказала преживяването си, няма страшно. Светът не свършва с една буря. Ами не видях звездите, може да са паднали всичките и вече да няма звезди, и слънцето може да не изгрее никога повече, и ние ще трябва да заживеем в мрак и студ. Те се засмиват, чувствам, че направо се тресат и това най-сетне ме успокоява. В един миг тревогата ми секва, докато слушам този искрен добър смях и гледам лицата им на треперливата светлина на газената лампа, която са запалили. След това ми разказват една от звездните си приказки, за някаква падаща звезда, която пътувала милиони години до нас, за да ни донесе поздрав от владетеля на светлината и аз съвсем се успокоявам, и слушам захласнато. В един момент токът идва и даже съм недоволна, ярката му светлина сякаш е отнела от очарованието на самата приказка.

Навън чучулигите наистина са запели, трелите им огласят нощта, а в небето, в процепа между два облака е изгряла едра жълта звезда. Виждаш ли, казват ми старците, които са тръгнали да ме изпращат, една по една всичките ще изгреят, защото облаците се носят на юг и до час небето ще се изчисти. Така е с бурята, вилня при нас, сега ще се измести да поизплаши други деца надолу в Турция и Гърция. Ти не се бой, ще има още много бури в живота ти, но синьото небе и звездите са повече от тях, нали виждаш сама...

На другата сутрин ставам рано, въпреки че почти не съм спала тази нощ. Вдигам перденцето и поглеждам на изток - там билото на планината е поръбено в светло розово, тънка пастелна светлина, която бързо насища цвета си в по-златисто. Усещам как ме изпълва ликуване, откъсвам се от прозореца и на пръсти слизам на двора. Листата на черешата са мокри от снощния дъжд и бляскави от светлината на утрото. Заставам под дървото, дръпвам най-ниския клон и се засмивам, когато ме наръсват хладни капки. В същия миг прозорците на съседната къща блесват в ослепителна светлина. Слънцето, изгряло е най-сетне, няма лъжа и измама. Изведнъж се втурвам да скачам и да танцувам някакъв луд щастлив танц, също както Васил и Васила го правят, подскачам и се смея тихичко, докато не чувам откъм терасата гласа на Керацина: А така, а така, щурите в това село са станали с един повече...

 

Случихме на баби и дядовци, не мислите ли, казва Криста. Вдън планината, далече от забързаното човечество - едни такива специални... Едни такива звездесъщи...

 

... Не бих могла да го изразя с думи през онези години, дори като усещане ми беше неопределено, но с времето го разбрах напълно: баба беше моят водач през живота. Маня ми беше нежността и безусловната любов. Кераца беше това и всичко останало. Чепата, дръпната, безкомпромисна, понякога сурова, но някак нежно взискателна и внимателна. В интонациите й имаше спасителна живина. Не винаги съм се вслушвала в думите й, не всякога съм я разбирала. По онова време все още не съзнавах какъв късмет съм изкарала с нея директно от небесната лотария. Не знаех, че онези, които би трябвало да са най-близо до нас и без които съществуването ни би било незащитено, неуютно, безнадеждно, безлюбовно и самотно, не винаги успяват да се ориентират във вселенския поток на изтичане на жива енергия, на експлозии от родени по различно време души. Че много често планираните срещи се осуетяват по неизвестни причини и това може би е изпитание, предвидено от онзи, който ни е изпратил на тукашното място. Може пък в това изпитание да е самият смисъл на живота: да живеем и да се търсим, за да се намерим в един ослепителен миг. Близки и копнеещи един за друг, но объркали се в безбрежието на великото отделяне на душите, се изгубваме някъде по пътя и слава Богу, че все пак нещо се случва, някой ни насочва и понякога се намираме по същия този път, огрени от радостта на изумлението от срещата. Случва се някои да си се разпознаят незабавно, разбира се. По най-простия и достъпен начин ми обясни това Керацина, когато веднъж й се опънах за нещо: Ти к'во си мислиш? Че като се роди под розовия храст на Васил и Васила, не съм те очаквала аз най-много от всичките в този живот? Знаех, че ще дойдеш, че ще си точно ти, че от мен ще имаш най-голяма нужда. Да не мислиш, че и повечето хора също са наясно по въпроса? Никак даже! Затова ме слушай, ако искаш да съм ти водачът в живеенето, ясно? И да няма тън-мън, ако ме разбираш...

Няколко дни след смъртта на Маня - спомняте си, беше зима и дълбок сняг бе затрупал всичко - се изсулих от леглото й. Онези лебеди и патици от таблата зад гърба ми така ме бяха накълвали с дебелите си тъпи човки, че най-накрая се освестих от болката. Размърдах се и стъпих на пода с боси крака. Беше леденостуден. Заслизах по стълбите, долу се поспрях. Откъм стаята на баба неочаквано дочух стенание. Беше глухо, излизаше от дълбоко, сякаш Керацина бе паднала на дъното на кладенец и там, свита на кълбо, седеше и изтръгваше от гърлото си тежки вопли, и те достигаха до белия свят като приглушена песен на отчаянието. Бях тръгнала да влизам при нея, но се отказах. Отворих внимателно външната врата и хукнах през двора, през дълбоките навявания, както си бях боса. Отново, като през онази нереална вечер, когато бях излязла да изхвърля подлогата на Маня, снегът ме опари. Излязох на улицата и тръгнах. Вдигах високо колене и под прав ъгъл стъпвах в преспите. Вътрешно тичах презглава, но скоростите ми се разминаваха и това правеше още по-мъчителен пътя. Беше късен следобед, в тази тежка зима наоколо нямаше жив човек. Повървях с вече напълно безчувствени от студа крака и стигнах.

Застанах на ръба на екарисажната яма на стопанския двор. Не знам защо я наричаха по този начин, след като умрелите животни не ги изгаряха, а ги хвърляха на дъното на тази дупка-чудовище и ги затрупваха с пръст. Сигурно за да звучи по-страховито. Б-р-р, екарисажна. Като настръхнала телена четка. Още оттогава имам онова особено внимание към думите и звученето им. Ямата беше с космически размери, същински лунен кратер с неправилна форма. Вероятно бе издълбана от багерист в малоумно подпийнало състояние и такава бяха си я оставили за вечни времена. Не знам колко умрели животни бяха затрупали в единия й край, но в другия си беше почти пропаст с огромни зъбчати върхове на скали, там на дъното.

Валеше суграшица и дращеше лицето ми. Краката си не ги усещах, все едно вместо тях имах чуканчета. Стоях на ръба на пропастта. Това, че бях малка, я правеше още по-голяма. Потръпнах, вгледана в дъното. Скалите бяха покрити със сняг, сякаш бели облаци бяха слезли от небето, за да потърсят завет в ниското. Не чувствах страх, треперех само от студ и траках зъби. Бях наясно защо точно към това място ме поведоха краката ми. Защо без никакво колебание. Вятърът ме олюляваше, почти губех равновесие, но не се отмествах от ръба. Някакво чудо ме държеше да не падна. Наистина не знам колко стоях така, времето ми се губи. Помня само, че железни пръсти се впиха в ръката ми над лакътя и едва не я скършиха, и страшна сила ме вдигна във въздуха, сетне ме запрати в снега далече от ямата. Останах там с разперени ръце като дете, полегнало да направи снимка, така казвахме тогава на снежното забавление: отпускаш се в цял ръст назад без страх, че може да се контузиш, просваш се в снега и оставяш щастливия си отпечатък. Не бях такова дете. Бях безчувствено вкочанено тяло, от полуотворените устни на което излиза топло клъбце пара и се проточва нагоре. Лежах и единствената ми мисъл беше, че струйката дим, която излиза през устата ми и се издига като тънък конец е нещото, което изцяло и завинаги съм аз. Тялото, премръзнало и извиващо се в гърчове, е без значение, то даже ми пречи да се оставя на лекотата на онова, което съм в този момент и завинаги. Струйка несвършващ дъх. Опитах се да проговоря: Хвърлете го долу, тежи ми..., но глас не ми излезе

В същия миг баба ме грабна, метна ме на гърба си и тръгна обратно през снега към вкъщи, също боса като мен и ужасяващо мълчалива. Пусна ме в собственото си легло и все така без да пророни дума, с почерняло от измръзването лице и с блуждаеща от обида и болка мъгла в очите, ме зави с топло одеяло. Сетне тръгна да прави чай, да слага още дърва в печката, да търси дрехи да се преоблечем, да ме разтрива, да завива премръзналите ми стъпала в леко нагрята пухена възглавница, да ги маже след това с мас... Мислех, че набира в себе си сили да избухне от гняв като вулкан, но тя само поседна до мен, провери с ръка дали ми е изсъхнала косата и тихо заговори: Вървя си аз и какво да видя, някой стои на ръба... на самия ръб. Някой стои, застинал там все едно се кани да полети!... Обаче, как да предупредиш, когато не искат да те чуят, когато камъните на дъното на пропастта им се струват пухени възглавници като ей тази... Защо не ме послуша, Розо, като ти казах да не се отделяш от мене тези дни. А ти не ме послуша. Хем бях ти казала, че съм ти водачът в този живот.

Сега, след толкова години, го знам и аз, нейната внучка Роза: водачи можем да сме само ако са повярвали на всяка наша дума, нещо повече, ако са повярвали дори само на струйката пара, която излиза от топлото на душите ни, преди да бъде изговорен и звук. Аз всъщност вярвах на моята Керацина, на всяка нейна дума и на всяка струйка дъх, между нас съществуваше необяснимо силна връзка може би тъкмо поради тази причина. Затова беше почувствала, че съм тръгнала надалеко, бе вдигала глава и бе изкатерила стръмната стена на своята собствена мъка в онзи кладенец на скръбта, и беше ме последвала. И бе пристигнала точно навреме, защото водачите, изглежда, винаги когато имаме съзнателна или несъзнателната нужда от тях, пристигат навреме. Искам, много искам да съм такъв водач за своето дете и аз, защото невинаги се случва близки хора да са си толкова важни един на друг...

 

 

© Керана Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2017, № 2 (207)

Други публикации:
Керана Ангелова. Видение в Мемфис. Бургас: Знаци, 2016.