Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАНГЕЛИ, ЧУВАШ ЛИ?

Христина Милчева-Славянска

web

В края на марта получих от Левски писмо, че пристигнал в Галац и скоро ще ми дойде на гости. Тъй наредихме да се почне делото в Трявна, защото сме близо в Балкана и населението повечето българско и иде на център за Тракия и България, та ще може да се работи от двете страни по-лесно.

Цаньо Захариев

 

Авторката с портрет на своята героиня Вангели

 

Видях снимката на неговия гроб в двора на старата църква. Обиколен е от кадифени треви, поръбени с китки теменуги. Както бяха извезани по дрехата на Вангели. A Вангели, къде е гробът на Вангели?

- Вангели, детко! - казва задъхано младият мъж, когато тя тича през двора към него. По моравата остават да блестят синкавите камъчета на гребенчетата, затъкнати в нейните коси, а тя вече е обвила ръцете си около главата му.

- Вангели, детко... - повтаря той и носи през моравата тази нежна, малка жена. - При тебе пак се върнах, Вангели! Много ли плака за мене, детко?

 

Вангели седи на ниско столче край изстиналия вече джемал, облегнала малка глава с тежкия, тъмен кок на сърцето му.

- Имам една тайна. Вангели, чуваш ли? - шепне той в косите й. - Отдавна съм се обрекъл на едно свято дело. Малка си още, но трябва да го знаеш, детко. Не мога да живея без това. Без него и без теб, мое цвете свидно...

И тя научава съкровената тайна...

Едно девойченце мете пред голямата, тежка порта в Търново и пее. Един млад тревненец, що пише икони чак из Добруджа, възлиза на ранина по каменните стъпала на улицата.

Кое е това ранобудно пиле? Кое е това чевръсто дете?

Вангели идва в Трявна. Чак до Васильови ниви отиват хората да посрещнат файтона с булката от Търново. От писаните сандъци с чеиза пред дома на Захариевци свалят един топъл юрган с цветя околовръст на бялата мека среда от атлаз - нещо невиждано дотогава.

Вангели не е като тревненки.

Вангели ходи на църква с широка джамфезена рокля, що се поклаща, опната на обръч - малакоф.

Вангели се пребражда с тънка божигробска кърпа, обточена със сърмени ресни.

Вангели изважда от писания булченски сандък пъстри свещи от Божи гроб и ги запалва на празник.

 

Вангели е друга, по-друга от всичките!

Вангели е на седемнайсет години, но разбира святата тайна на своя съпруг.

- Чуваш ли, Вангели? Три месеца на едно легло с него сме спали, делили сме си хляба и сме мечтали. Ах, какъв огън човек, да видиш, Вангели! Той ми запали сърцето за свободата, за милото ни Отечество. Това слънце, което сега изгрява, да грее над нас свободно. Стига пет века все в тъмнина сме ходили... Срещнах го в Добруджа. В Еникьово пишехме с тате иконите и отидох в ближното село Конгас на събор. Чух му гласа. Пееше в църквата и го проумях като гръм! Какъв глас - хубав и ясен. Като човека. Като дякона. Като моя другар Василя Левски! Ах, Вангели, Вангели. Видях го да свети в пламък от любов към България!... Колко сме думали сетне, как сме се клели в народа - да не се женим, да не вкусваме вино, ракия, дорде не видим свободата. Да работим, да будим будните! Трявна е място потулно. Оттук ще провождаме хората в Тракия и България. По кираджии и по зографи ще пращаме пощата. И тука ще сбираме нишката. По цели нощи мислехме план за въстанието. План, що не може да се развали, макар и да умрем двамина. Тогава си дадохме думата... Ще я изпълня Вангели, та ако ще би да загина!

Вангели слуша и в сърцето й навлиза сияние както онова, що огрява иззад Царевец преди слънцето да изгрее, и то обгръща тях двамата, изпълва стаята и преминава стените...

Сега, в топлото малко гнездо, заобиколено с високи дувари, заключено с тежка дъбова порта, до прозореца, опрян на асмалъка, Вангели бродира на гергеф нежна бяла бродерия. Долу в яхъра цвили запрян от далечни пътища белият кон на изографа. А Цаньо пише икони в малката соба с големия одър. Вангели мести леко саханите в мутвака, прекрачва в хашевото да нагледа камината и е безкрайно щастлива, че Цаньо е вкъщи.

Те седят вечер сами, уловени за ръце, до голямата маса в пруста, а високата петролна лампа от светлосин фарфор огрява лицата им... Понякога слизат на гости в долната махала у кръстника - майстора на габровското школо уста Генчо Кънев, който се родее с личната търновка Вангели Дабкова. Тогава изографът облича дългия жакет от пресукан вълнен плат с кадифена яка и прихваща леко младата си жена под ръка. Тя носи тафтена рокля с панделки от кремава дантела и къса наметка от черни мъниста. Високият й кок е прибран в тънка копринена мрежа... Така Вангели сякаш е излязла от картина! По-хубава, по-нежна, по-тънкокръста е Вангели и от румънките в Гюргево.

Те ходят и у сестрите Цанюви. У Иванка Цаньо провожда един гост - рус и прихватен. Той е облечен в черно сако с кадифена яка и знае как да си вземе сладкото от корубчето на подноса. "Не е просто това момче ябанджия, както го каза изографът" - мисли сестрата.

И тъй минават годините.

Докато четири рожби, четири пилета влизат в топлото гнездо на изографа, по-богатите, по-учените се пускат един по един от хорото на делото. "Тоз Цаньо влече въже подире си, не се сбирайте с него" - съска и плаши тъмният даскал Шиваров. Но Вангели е с Цаньо и вярно го утешава. В булченския сандък при божигробската "ръчичка", увита в тънка свилена кърпа, Вангели свещено пази кремъклийката, загъва патрондаша и двата чифта пищови. Тях препасва Цаньо. Препасва го самин и не Вангели го изпраща в огъня на тревненското въстание...

Вангели я няма. Една година Вангели я пази земята като семе от пролетен цвят. Отишла си е тя - като подухната пеперуда, като затворил чашка цветец, като стопено в небето облаче. Улете като цветята на лятото, когато Цаньо бе далече из Добруджа. Връща се той и не я намира. Не тича тя срещу него по моравата. Самин преминава самотникът под свода на асмата, саминки го срещат рожбите - две в запустялото гнездо...

Но сега е 1876 г. и на пети май изваждат знамето от дома на изографа и той застава под него с бели навуща, с калпак и лъвче пришито, със суров поглед и дума, тъй както е казал пред комитетските хора в Оряховица: "Подир двайсет години няма да стане въстание. Да възстанем и ний както в Перущица, да пламне огънят и оттук, че каквото даде Господ."

Отвънка лети младият зограф Моната. Запъхтян и пламтящ. "Дайте го" - вика той и грабва знамето! "Полека, развей го накрай града" - казва по-старият. Но Моната не ще и да чуе. Размахва копринения плат, разгъва го нашироко и още от портата блясва лъвчето, затрептяват като зара думите: "Свобода или смърт", а Моната вика: "Тъй ще направя, сам да излезе всекой!" И го развява насред чаршията!...

Под знамето се сбират малцина юнаци. Вървят през Трявна и пеят: "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин...".

 

Далече пламти заревото на Перущица. Вият се стълбове дим от пожарищата на Батак, дочува се тътнежът от Дряновския манастир, а те се бият срещу башибозука и аскера, които пълзят срещу тях.

Две години изографът бунтовник скита и се крие сам из непознати усои. До кокалчетата се обелват пръстите му, дрехата му изгнива на гърба. Вечер залезът го намира пак сам и струва му се, че там, дето проблясват последните лъчи, трептят сърмените ресни на знамето, везано от Вангели, и се чуват думите на Левски: "Ще ти се запише името със златни букви в българската история."

А Цаньо Захариев изважда последните трохи от торбата, топи ги на горските чучури и тихо прошъпва като на някой сгушен до него: "И пак бих го сторил. Заради тебе. Заради Отечеството, заради Василя Левски. Чуваш ли? Чуваш ли, Вангели.

 

 

© Христина Милчева-Славянска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2019, № 12 (241)

Други публикации:
Христина Милчева-Славянска. За майсторите, цветорезците и зографите. София: Безсмъртни мисли, 2011.