ИДЕИ И ТЕМИ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ПРОЗА НА ГЕОРГИ МАРКОВ
Литературна анкета с писателя Димитър Бочев

Цветелина Иванова

web

- Господин Бочев, по време на предишната литературна анкета (Иванова 2017), която проведохме, Вие разделихте творчеството на Георги Марков на два периода - до романа "Мъже" (1962) и след това. Очевидно това са преди всичко литературни, а не биографични периоди. Как бихте ги характеризирали?

- Да, това са литературни периоди. Аз не го разделям нито по възраст, нито по местожителство, нито по някакъв друг външен технически критерий. Аз го деля и интерпретирам чисто литературно. Граничният камък, който поставям, е романът "Мъже". Не искам да ме разбирате криво: работите му преди това не са без литературна стойност, това никога не бих го казал. Те са на едно средно ниво, което е присъщо за българската литература в този период. До "Мъже" се появяват заглавия като "Цезиева нощ" (1957), "Победителите на Аякс" (1959), "Между нощта и деня" (1961), "Анкета" (1961). Романът "Мъже" вече е далеч по-зряло и по-мащабно произведение. Там авторът стига до редица обобщения за смисъла на земното ни присъствие, за смисъла на битието. Ако четете внимателно романа, ще откриете много критични граждански послания, които съвсем не бяха естествени по онова време за българската литература, която, както знаем, беше малко или много функция на партийната идеологическа пропаганда. Литературата директно или индиректно служеше на партийната идеология. "Мъже" не служи. Романът, от една страна, поставя много актуални и злободневни въпроси ребром, а, от друга страна, показва една литературна зрелост. Виждаме, че имаме работа с автор от един особен формат, автор с много необикновен литературен потенциал. В този смисъл искам да кажа, че от "Мъже" нататък, включително и романа, Георги стъпва непоколебимо върху националната ни литературна територия. Той става утвърден писател. Неслучайно след "Мъже", както знаете, той е избран за член на Съюза на българските писатели през същата 1962 г. И то без изчакване, което е прецедент. И има защо. В този смисъл най-съществените му книги, които ще останат в националната и до голяма степен в европейската литературна история, са написани след "Мъже". Забележете, че след този роман той няма една слаба творба.

- Да, той проявява таланта си във всички литературни жанрове, в които пише.

- Всичко литературно, което е написал, е страхотно. Тук нямам предвид нелитературните му неща, с които си изкарваше хляба. Не говоря за това, че е превеждал актуални политически новини за радио Би Би Си. Тези текстове не ги броя. Между впрочем, ще Ви кажа един малко известен факт, който съм казвал на Филип Трифонов и Ники Гундеров¹, които направиха много интересна постановка на пиесата "Аудиенция" на Вацлав Хавел². За пръв път пиесата "Аудиенция" е поставена от Георги Марков, който няколко години преди убийството си прави радиодраматизация за Би Би Си. И понеже пиесата е с двама герои, Георги играе ролята на единия, а неговият приятел Теодор Лирков, който беше единственият му приятел от екипа на Би Би Си, влиза в ролята на втория герой. Така че като радиопиеса "Аудиенция" на Хавел е излъчена още през 70-те години за българския слушател. Това също е сериозна литературна дейност. И за да завърша с въпроса: това разделение на литературно творческо наследство - до "Мъже" и след това, е направено по чисто литературни съображения и критерии, то не е направено от мен, а от естеството на литературната му дейност. След "Мъже" за Георги можем да говорим като за един утвърден, изключително сериозен автор.

- Безспорно Георги Марков заявява себе си като писател много сериозно и стабилно във всички жанрове, в които пише. Но според Вас в кой литературен жанр писателят разгръща най-цялостно своя талант?

- Вие вече ме питахте в предната анкета и аз Ви казах - във всички жанрове. "Задочни репортажи за задочна България"³ за мен е една блестяща литературна творба, независимо от документалния си характер и документалните послания, които носи. Не по-малко стойностни са и останалите му творби, сътворени след "Мъже". От написаните в България се отличават пиесите "Да се провреш под дъгата" и "Комунисти". Неслучайно пиесата "Комунисти" е свалена от сцена, защото Георги, за разлика от свои литературни колеги, не героизира комунистите, а ги заземява и показва тяхната личностна драма. Той не издига на пиедестал някакви кухи идеали и по този начин да ги умъртви приживе, а търси човешкото и драматичното в тях и го открива по един блестящ начин. Пиесата е свалена, защото той слага край на тая героична вълна. В "Комунисти" няма героика и патетизъм, има драма, има болка, има съизживяване. Да се върна на въпроса: всичко, писано след "Мъже" - и пиесите, писани в България, и "Жените на Варшава", и "Портретът на моя двойник " - са страхотни творби. След това Георги отива на Запад, като в началото живее при брат си в Сасо Маркони край Болоня. Знаете, че брат му Никола беше емигрирал от години в Италия. Между впрочем, той ми е много добър приятел и аз съм ходил в къщата му. Нещата, които Георги пише на Запад: литературните есета за радио "Дойче веле" са блестящи творби, "Репортажите" за моята програма "Контакти" са великолепни есета. Всеки репортаж е едно мемоарно есе с несъмнени художествени качества. След това идват "Архангел Михаил" и "Достопочтеното шимпанзе". Това са все творби, които имат изключителна художествена стойност. Георги е особено силен в диалога. Мисълта ми беше, че на Запад, като изключим репортерската му журналистика, която е длъжен да прави, за да си изкарва хляба като щатен служител на Би Би Си, всичко литературно, до което се е докоснало перото му, е обезсмъртено.

- "Портретът на моя двойник" (1966) утвърждава Георги Марков като майстор на психологическата новела в българската литература. Това е и Ваше любимо произведение. С какво Ви спечели то?

- С дълбочината на психологическия анализ. Помните ли мотото, с което започва новелата?

- "Играта е по-съвършена от живота."

- Действително се оказва така. Проследете диалектиката и генезиса на характерите от началото на играта до края й. Как героите, играейки, се разкриват един пред друг. Това може да го направи само майстор от най-висока класа. Съчетават се образи и характери, които едновременно кореспондират и не кореспондират помежду си, които взаимно се допълват и взаимно се опровергават. Това преплитане на хармония и дисхармония непрекъснато нагнетява напрежението. Това прави творбата толкова субстанциална, като че ли я докосваш физически, веществено. Това е знаменито произведение. Самото публикуване на тази книга говори, че въпреки цялата партийна догматика и цензурния режим върху духовната сфера, който господства в България, все пак има пукнатини. В една подобна пукнатина се вместват "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава". В "Портретът на моя двойник" наблюдаваме умения, които владеят само ненадминати майстори на перото. Струва ми се, че на места Георги е сравним с Флобер⁴ в умението си да подчини външните фактори и обстановката на вътрешната драма и на психологическата еволюция на образите.

- В тази новела писателят в голяма степен описва собственото си "аз". Очевидно има доста автобиографични моменти. Вие като близък негов приятел кои авторови черти откривате в героя-разказвач?

- Това е въпрос, на който няма да Ви отговоря, въпреки че мога да отговоря, защото трябва да навляза прекалено навътре в личното пространство на Георги. Разбира се, че има биографични моменти. Дотолкова, доколкото авторът е решил да се себеразкрие битово и биографично, той го е направил в книгата. Аз повече от това няма да разкрия, дори да зная повече. Навлизаме в една личностна биография, която не е тема на едно литературно изследване.

- Питам Ви, защото ми прави впечатление, че самият Георги Марков в своите репортажи и есета разказва за пребиваването си в България и в чужбина, без да крие интимни факти от личния си живот. Той е критичен не само към слабите страни на режима и литературата в Народна република България, но и към собствените си слаби страни като човек и писател.

- Да, наистина той вплита личността си. Каквото е искал да каже, го е казал. На мен като на приятел е казал повече, но не ми го е казал, за да го кажа пред обществеността.

- Новелата "Жените на Варшава" (1968) е определяна от литературната критика като най-зрялото художествено постижение на Георги Марков в българската проза от 60-те години на 20. век.

- И според мен е така. Казвал съм го неведнъж.

- Това също е Ваше любимо произведение. С какво най-силно Ви впечатли то?

- С дълбокия си психологизъм. Далеч не всяка философска мисъл е литературна. Има гениални философи с дълбоко мислене, които са лоши стилисти и пишат на безобразен език. Така че не всяка философска мисъл е литературна, но всяка стойностна литература е философия и психология. Няма стойностна литература, която да не е и стойностна философия. Защото великите литературни творби винаги се докосват до фундаментите на битието. Извън това просто няма литература. Дълбокият психологизъм в "Жените на Варшава" проследява еволюцията: как истината може да убива. Истината фактически убива дядо Йордо. Тук е фундаменталната дилема, изразена чрез драматичния въпрос: "Какво е за предпочитане - да скриеш истината, което е животоспасяващо, или да разкриеш истината, което е смъртоносно?" Истината убива духовно и физически един човек. В крайна сметка преди Павел да пристигне в Джендема, дядо Йордо е един щастлив човек. Той е щастлив, както е щастливо едно дърво, както са щастливи овцете му, за които той се грижи с толкова искрена първична любов. Той е в хармония и с природата, и със себе си. Живее пълноценен и хармоничен живот. Идва Павел и заедно с него в девствения природен свят на Джендема стъпва цивилизацията. Павел разкрива един друг свят, цял един космос, който, от една страна, запленява дядо Йордо, но, от друга страна, го кара да си зададе въпроса: "За какъв дявол съм живял аз? Нима ми стигат тия овце и дървета, нима ми стига тая природа?". Старецът вижда какво е изживял Павел - светски човек, с жените му, с авантюрите му, с един пълнокръвен живот в една много пъстра цивилизация. Защо дядо Йордо се самоубива накрая? Защото осъзнава колко много е изгубил, колко недоизживяно има пред него и колко по-далеч от него е отишъл Павел, посвещавайки се на жените си. Дядо Йордо е изгубил най-същественото, посвещавайки се изцяло на овцете си. Драмата на дядо Йордо е продукт и на факта, че той е вече много възрастен и няма физическото време да коригира и допълни биографията си, да навакса пропуснатото от него и изживяно от Павел. Неслучайно в края на новелата, след като дядо Йордо се обесва, лекарят прави аутопсия и открива един физически много здрав човек. Въпреки преклонната си възраст той е напълно здрав. Спомням си, че Георги ми е разказвал как е спрял на улицата първообраза на Павел, за да го разпита за случилото се и да превърне образа му в сюжет, а той му е отвърнал: "Аз го убих! Аз го убих!" Вие знаете тази история, нали?

- Да, в един от репортажите си Георги Марков (2016: 84-93) разказва как е възникнал сюжетът на тази новела, защото е била доста интересна за читателската публика. Аз искам да завърша Вашата мисъл за смисъла на човешкия живот. Накрая на новелата, когато старецът ритуално посреща изгрева за последен път, авторът поставя идеята за прераждането, с което може би цели финалът да не бъде изцяло трагичен, а по-скоро оптимистичен. Следвайки традицията на своя род, старецът вярва, че душите живеят вечно и непрекъснато се прераждат. Тоест внушението е, че с този пропилян живот нищо не свършва, защото старецът ще се прероди, за да бъде отново млад, силен, щастлив и т.н.

- Всичко това е в сферата на хипотетичното, докато в сферата на земното остава фундаменталният въпрос, който крещи в контекста на книгата: "Ние се стремим към истината, но дали истината е желателна на всяка цена? Дали истината, която убива, е за предпочитане пред лъжата, която спасява живота?" Ние можем да лъжем не само говорейки, но и премълчавайки. Павел можеше просто да не разкаже на дядо Йордо нищо за Варшава, но тогава нямаше да има драма, а оттам нямаше да има и произведение, защото Павел няма какво друго да разкаже. Както Павел може да говори само за изживяванията си с варшавските жени, така и дядо Йордо може да говори само за овцете си. Тогава между двамата нямаше да има никакво общуване, съответно нямаше да има и литературна творба.

- Това е така, защото двамата едновременно се допълват и противопоставят един на друг. Докато овчарят се намира в своето познато пространство, заобиколен от любимите си овце, той се чувства като пълновластен господар, но в същото време е уязвим като малко дете, защото не знае абсолютно нищо за света извън Джендема. По същия начин, докато Павел се намира в чуждото непознато пространство, той е извън зоната си на комфорт (денем го изгаря слънцето, нощем го плашат змиите), но той се чувства като пълноценен мъж, защото е изпитал удоволствието от авантюристичните си изживявания и е видял блясъка на външния свят.

- Да, точно така е.

- В моя анализ на тази новела акцентирам върху това, че двамата герои последователно изпълняват ролите на разказвач и на слушател. Докато овчарят разказва за любимите си овце, той се чувства пълноценен и щастлив човек, защото овцете са смисълът на неговия живот. В същото време, докато Павел го слуша, за кратко му става интересно, но бързо му доскучава и започва да се отегчава. Когато ролите се разменят: колкото повече Павел разказва за варшавските жени, толкова по-жив се чувства, а колкото повече го слуша старецът, толкова повече линее и се доближава до смъртта. Тази зависимост е неизменна.

- Има едно тотално преобръщане. Не само на ролите, а и на ценностите. Дядо Йордо, който живее уж пълноценно, чрез разказа за Варшава се съпоставя с Павел и осъзнава колко малоценно е живял. Тоест пълноценното се оказва малоценно. И животът му се оказва пуст, ненужен, пропилян. Затова се самоубива. Той се самоубива екзистенциално от съзнанието за ненужност.

- Георги Марков преработва тази новела (Марков 1968) и я превръща в роман (Марков 2009). Добавени са нови епизоди, персонажната система е разширена, но сюжетът остава същият. Много умело авторът вкарва в речта на Барбара безпощадна критика срещу комунистическата идеология, защото само на една луда фантазьорка е позволено да изказва всеизвестни, но забранени истини.

- Барбара е диагноза, в това няма съмнение. Но е представена по един живописен начин.

- Самият автор в бележка към първото издание на романа казва, че това е завършеният вид на творбата, тоест смята за по-добър вариант романа. Според Вас кое произведение е по-цялостно завършено - новелата или романът? Моите пристрастия са към новелата, защото според мен там идеята и сюжетът са разгърнати по-цялостно и единно.

- Знам за какво говорите, но аз виждам нещата с очите на Георги. И това отново говори за неговия формат като писател. Ако трябва да се поддам на сантиментите си, първият вариант ми харесва повече, защото новелата "Жените на Варшава" я прочетох, когато бях в България. Тя имаше разтърсващо въздействие върху мен. Тогава литературата ни беше, както и партийните конгреси отчитаха, един огромен сив поток. Жива мъка! Истинска скръб! Тук-там блясваха светкавици, едната от които беше Георги. Такъв фойерверк беше "Жените на Варшава". Моите сантименти се базират на факта, че на фона на тая всепоглъщаща сивота "Жените на Варшава" блеснаха с особена сила тогава. А когато по-късно четох книгата на Запад, този контраст липсваше, защото там има много върхове, много звезди, много блясък и много колорит. В България "Жените на Варшава" е уникална, единствена, неповторима, защото всичко друго е мрак и сивота. На Запад не е така, макар че текстът ни най-малко не губи качествата си.

- Библейската символика има ключова роля в две произведения на Георги Марков: в новелата "Санаториумът на д-р Господов" и в пиесата "Архангел Михаил". Вие как усещате идейно-емоционалния заряд в новелата и съответно в драматизацията "Да се провреш под дъгата"? В анализа, който аз направих, основният акцент е именно библейската символика. Ако се дистанцираме от външната обстановка и от вътрешните състояния на героите, ще видим, че партизанката е представена не толкова като живо човешко същество, колкото като богиня, която е най-чистото, най-искреното и най-истинското създание в земния свят.

- Да, представена е като самодива.

- От друга страна, туберкулозно болните мъже са представени като грешници. Четирима от тях се разкайват пред образа на партизанката като пред Дева Мария. Другите двама влизат в ролята на дявол и ученик. Акрабов е представен като дявол в човешки образ, който въплъщава в пълна степен седемте смъртни гряха. Неслучайно той изкушава Учителя по рисуване, който пък е двойствен персонаж и постоянно изпада в болезнени психологически състояния. Всички тези символи очертават една вечно повтаряща се библейска картина. Затова ми е интересно Вие като писател, философ и човек с дълбока сетивност как четете този текст?

- Няма съмнение, че препратките към основоположните библейски начала са напълно видими. Вижте ролята на изкушението в новелата и в пиесата. Какво става? Група мъже са изправени пред неминуемото лице на смъртта. Всички те са наясно, че няма да оцелеят в този санаториум, колкото и да ги убеждава докторът, че ще ги излекува. Пациентите знаят, че той иска да им вземе парите и ако може, да удължи живота им с няколко месеца. В последното си есе (Бочев 2017) аз пиша, че когато човек е изправен пред лицето на смъртта, е най-искрен. Пациентите са изцяло мъжка компания. Пристига една жена и целият им свят се преобръща. Всичко се обръща с главата надолу. Целият мъжки свят придобива съвсем друг ориентир, съвсем друга насоченост и съвсем друго битие. Това е едно от откритията на творбата. Как една жена, дори тя да съществува само виртуално, преобръща целия мъжки свят. Бъдете сигурна, че ако драматургичната ситуация беше с обратен знак - ако бяха група жени и при тях пристигне един ранен мъж, - ефектът нямаше да бъде същият. Защото женската сетивност е друга. Това е едно от съществените послания на творбата. Между впрочем, ще Ви кажа, че режисьорът Асен Шопов, който постави "Да се провреш под дъгата" на камерна сцена в Народния театър "Иван Вазов", е поставил пиесата и в Пловдивския драматичен театър. В София постановката е великолепна, режисурата е много добра, за драматургията да не говорим, с много добри актьори, но още по-хубава е станала в Пловдив. Мен ме покани Асен Шопов на премиерата⁵ и наистина бях очарован.

- Философският заряд на пиесата "Архангел Михаил"⁶ представлява двете същности на всички човешки понятия, онагледени от Доктора и Полицая. Вие как тълкувате образите на Бог и дявол, които непрекъснато се привличат и отблъскват в човешкото съзнание? Доброто и злото са една вечна опозиционна двойка, която наблюдаваме във всички исторически епохи. Но нека видим конкретно в това произведение, което е едно от върховите постижения на Георги Марков, по какъв начин героите изпълняват ролята на символи.

- Ето пак библейска тема: извечният, безначален и безконечен двубой между доброто и злото. Извън тия големи въпроси на битието няма литература, както няма и философия. Колкото и виртуозен да е езикът ти, не можеш да напишеш велика литература на баба си за хурката, както казва Ботев. Не става. Съществената литература предполага съществени човешки вълнения. Съществените вълнения са породени само от съществени фактори. А такива фактори са библейските фундаментални начала. И това е много ясно подсказано в пиесата. Казвам подсказано, защото работа на литературата е не да казва, а да подсказва. Това става много точно и недвусмислено, но същевременно и много деликатно чрез противопоставянето на двата образа - Доктора и Полицая - в "Архангел Михаил".

- Самият Георги Марков споделял ли Ви е за замисъла на тази пиеса? Няма как да не е бил развълнуван, докато я е пишел.

- Да, разбира се. Аз знаех и идеята, и замисъла, и целия творчески процес. Знаех с колко упование той се включи в Международния фестивал в Единбург. Знаете, че пиесата спечели първа награда. За съжаление, тая пиеса не е поставена у нас.

- Бихте ли разказали нещо повече за самото създаване на пиесата "Архангел Михаил"?

- На битово равнище няма много за разказване. Жоро много държеше на тая пиеса. Самият той я ценеше повече от всичко. И беше много щастлив от наградата, която получи.

- Двойствеността като психологическо междинно състояние присъства трайно в новелите на Георги Марков: Данаилов от "Анкета" е раздвоен между истината и лъжата, Учителя от "Санаториумът на доктор Господов" е раздвоен между доброто и злото, героят-разказвач от "Портретът на моя двойник" е раздвоен между живота и играта. На какво се дължи според Вас това болезнено раздвоение, през което преминават героите, за да открият истинската си същност? Откривате ли такова раздвоение у самия автор?

- Да, но това състояние е колкото болезнено, толкова и естествено. Няма творец, който да не е раздвоен. Всички одухотворени хора са малко или много раздвоени. Това са хора, които непрекъснато питат и себе си, и света. И много рядко си отговарят. Някога бях казал, че само глупакът знае отговорите, умният човек знае въпросите. Така е и при Георги. Раздвоението го има във всичките му герои - не само в разказите, новелите, романите и пиесите му, но и в "Задочните репортажи" ще видите колко много раздвоеност има в отделните образи. Тая раздвоеност беше и негова. Човек, който търси пътя, човек, който винаги се пита дали постъпва достатъчно нравствено, той не може да не е раздвоен. Желязно праволинейни са само деспотите, фанатиците и диктаторите. Хората, които носят собствен морал, винаги са раздвоени, винаги се питат и винаги се колебаят, за да открият най-моралното решение. Дори Христос е раздвоен. Раздвоени са и неговите апостоли, колкото и праволинейни да са в пътя и във вярата си. Тази раздвоеност не беше чужда на Георги и на битово равнище. Не искам да споменавам подробности от интимния му живот, където това раздвоение също се е проявявало, както и в живота на всеки от нас. Но раздвоението е присъщо на всеки одухотворен човек и на всеки истински писател и философ. А Георги беше двете в едно.

- В голяма част от своите новели ("Последният патент", "Празното пространство", "Единственият ден") Георги Марков представя герои, които са духовно, интелектуално или биологично осакатени, подвластни са на своите многобройни страхове и са обречени на безплодно съществуване. Представени са като паразити, които съществуват на гърба на обикновените трудови хора, и рано или късно биват изхвърлени от социалистическото общество. Защо според Вас писателят е избрал да представя отрицателни персонажи, които деградират нравствено? Ясно е, че по този начин косвено отправя своята критика към режима. Но защо изобразява цяла галерия от персонажи, които са носители на отрицателни качества? Дори ако разгледаме само героя-разказвач от "Портретът на моя двойник" - почти няма отрицателно качество, което той да не притежава. И по-фрапиращото е, че този герой не е изключение, а типичен представител на социалистическото общество.

- В миналия ни разговор споменах за едно свое есе, озаглавено "За слепци и окати", което е предговор към романа ми "Синеокият слепец" (Бочев 1997). Там пиша, че при литературата отрицанието е най-животворното начало. Истинската литература винаги е вън от конюнктурата. Колкото и благородна да е тая конюнктура, колкото и съвършено да е обществото, колкото и перфектно да е регламентирано и организирано то. И в най-съвършените общества на Запад Вие ще видите, че литературата винаги е в ролята на опозиция. Оттам идват тези раздвоени и отрицателни персонажи. В личен разговор Георги ми е казвал, че всичко добро и красиво под слънцето е възникнало в конфликт със статуквото, в конфликт с регламента, в конфликт със ситуацията. Колкото и перфектна да е тази ситуация. В конфликт, не в унисон. Няма велика литература, която да преповтаря и утвърждава едно гражданско или морално статукво. Иначе тя няма да бъде литература. Такава литература беше литературата на социалистическия реализъм. Ние знаем, че това беше една измама, един измислен метод. Социалистическият реализъм не е нищо друго освен идеологизиране на художествената литература. Идеологизиране, което в крайна сметка неминуемо завършва с погубване на литературата. Затова ония литературни произведения, които по времето на комунизма имаха стойност - между тях са "Мъже", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", - винаги са били в конфликт със средата. Защото няма и не може да има литература на лъжата и злото. Между впрочем, за това пише много убедително Солженицин. Няма и не може да има литература на обществено политическия регламент. Дори тоя регламент да не е регламент на лъжата и злото. Дори в демократичните общества литературата противодейства. Може да противодейства, да речем, на консумативната стихия, на това болно от пресищане общество, което е загубило всяка естетическа сетивност, но литературата винаги е опозиция. В тази връзка Солженицин пише, че великият писател, ще не ще, винаги влиза в ролята на едно второ, алтернативно правителство в страната си. И понеже правителствата не обичат да имат алтернативи, затова те подкрепят само посредствените писатели, но не и великите писатели. Посредствените писатели са подвластни на правителството, великите писатели са подвластни на таланта и на гениалността си, на собствения си морал и на собственото си "аз".

- Георги Марков се утвърждава като един от лидерите на новата вълна в българската проза от 60-те години. Вие как оценявате неговия талант на фона на други значими разказвачи като Йордан Радичков⁷, Васил Попов⁸, Георги Мишев⁹?

- Несъмнено е, че Георги се утвърждава като един от лидерите, но това не са състезателни коне, за да ги подреждам йерархично на първо, второ и трето място. Георги Мишев е блестящ писател и мой много близък приятел. Йордан Радичков също, познавахме се. С Васил Попов не се познавам, защото аз съм бил на Запад, когато той е починал. Според мен Георги Марков, Йордан Радичков и Георги Мишев са от по-висока класа и надвишават по художествена сила Васил Попов. Това е лично виждане, не е задължително да го споделяте. Къде е мястото на Георги Марков? Той има заслужено място на един изключителен по мащаб и по сила на художественото внушение автор. Според мен той е автор, който още приживе стана класик. Аз имам едно есе "Големите думи и малките хора" (Бочев 2016: 61-70), в което казвам, че произведенията на Георги Марков, написани след "Мъже", са заявка за безсмъртие. И добавям, че за мен няма капка съмнение, че идващите години, десетилетия и векове рано или късно ще възстановят статуквото. И че един бъдещ ден нашите внуци и правнуци ще изучават Георги Марков така, както ние днес изучаваме Вазов и Ботев. Именно Вазов и Ботев, не по-малко от класиците.

- Какво е мнението Ви за драматизациите, които Георги Марков пише по свои новели? Става дума за пиесата "Последният патент" по едноименната новела, пиесата "Асансьорът" по едноименната новела и пиесата "Да се провреш под дъгата" по новелата "Санаториумът на доктор Господов".

- Това не са от най-великите произведения на Георги. Не бих казал, че "Последният патент" и "Асансьорът" са некачествена литература. Не е така. Но това не е драматургия на равнището на "Да се провреш под дъгата" и на равнището на "Архангел Михаил". Георги съзнаваше това. Аз имам много честно и откровено отношение към тия неща. Няма да тръгна да хваля негови текстове, в които не съм литературно убеден. Тези драматизации, които споменахте, не са много, не са лоши, но са под равнището на късния Георги Марков. А планините се мерят по върховете си.

- Към сегашния момент на българска сцена се играят две от пиесите на Георги Марков - "Да се провреш под дъгата" (2017) и "Асансьорът" (2017).

- "Да се провреш под дъгата" има блестяща постановка, сценография и актьорска игра, докато "Асансьорът" се играе много периферно.

- Смятате ли, че останалите пиеси са актуални за съвременната публика?

- Определено смятам, че са актуални.

- Кои от тях бихте искали да видите на сцена?

- На първо време и най-вече искам обезателно да видя поставена "Архангел Михаил". Де факто тя не е поставена. Имаше един много плах опит на Ловешкия театър. Преди десетина години направиха една постановка, с която гостуваха в София в театър "Сълза и смях", но не беше на равнището на пиесата.

- Имаше ли поне малък успех?

- Те имаха две-три представления тук и с това се изчерпаха. Всичко това мина като глас в пустиня. Позор е, че до днес "Архангел Михаил" не е поставена на сцена. Това е пиеса, която е оценена толкова високо на европейско и на световно равнище, а в България никой не иска да я знае. Втората пиеса, която много искам да бъде поставена, е "Комунисти". Имаше голяма вероятност да я постави Асен Шопов, който постави "Да се провреш под дъгата". Дори в предаването "Денят започва с култура" на Българската национална телевизия аз почти обявих нейното поставяне, защото докато Павел Васев беше директор на Народния театър, нещата почти бяха стигнали до поставяне, но при новия директор, не знам защо и как, нещата се разминаха. Въпреки това Асен Шопов е готов да я постави и ще бъде много хубаво, ако това се случи. Той е работил много върху пиесата. Преобразил я е, за да я пригоди към днешните условия. Тази пиеса трябва да бъде поставена, защото, както ви казах в началото на разговора, в нея комунистите са живи хора от кръв и плът със собствена горчива драма, със собствени колебания, със собствени пътища и безпътици, със собствена тревожност. Просто са извадени от всички идеологически схеми и щампи, от всички клишета и шаблони, и са очовечени.

- Това е така, защото в "Комунисти" авторът се позовава преди всичко на документа и представя действителността едно към едно.

- Да. В тая пиеса ще видите драма на хора, които са изправени пред смъртта, ще видите раздялата с живота, ще видите стойността на най-близките хора в този критичен момент. Така че много се надявам Асен Шопов да съумее да постави тази пиеса. Като негов приятел мога да кажа, че въпреки преклонната си възраст, той, слава Богу, е жив, здрав и работоспособен.

- Сигурна съм, че ефектът ще бъде поразяващ. Аз само като чета текста, настръхвам, а ако всичко това оживее на сцена, определено ще има силно въздействие върху зрителите. Но все пак нека да споменем и комедиите на Георги Марков. Коя от тях Ви харесва най-много? Аз лично бих искала да видя "Аз бях той" на сцена.

- И аз искам да я видя. Георги имаше едно много витално, живо чувство за хумор. Има какво да се постави на сцена от него. Ако някой от режисьорите или директорите на театри ме запита, ще им го кажа. Но защо трябва мен да питат? Да вземат да прочетат пиесите му и ще видят сами. Издадени са (Марков 2002). Георги има още много какво да даде и на нашето време, и на бъдещето. Така, както е дал на миналото.

- Тези теми са актуални за всяка епоха. Те не са валидни само за социализма или за друг отрязък от време. В този ред на мисли стигаме до един по-мащабен въпрос. Според Вас кой е най-цялостният и най-пълнокръвният образ в творчеството на Георги Марков?

- О, тоя въпрос е с повишена трудност! Не защото не мога да изнамеря такъв образ, а защото са много.

- Сигурна съм, че е така, но посочете онзи образ, който докосва най-силно Вашата душевност.

- Да речем, образите на Доктора и Полицая от "Архангел Михаил". Те са изключително мащабни. Като че ли тия два образа носят фундаментите на цялото битие в себе си. Конфликтът между тях е тоя гигантски конфликт между доброто и злото. И с "Архангел Михаил", и с "Жените на Варшава" Георги като че ли ме навежда на подозрението, че изначално у всеки човек съществуват латентно всички положителни и всички отрицателни качества. Всеки човек дълбоко в себе си е и Христос, и Юда. И палач, и благодетел. Кои от качествата си ще развие и прояви на биографично равнище, вече зависи от куп обстоятелства. Това е най-силното послание на Георги. Той никога не го казва директно, но аз го разчитам между редовете.

- Всеки читател може да открие свои черти и качества у всеки литературен герой. Вие в кои персонажи на Георги Марков откривате черти от собствения си характер? Къде се виждате сред неговите герои?

- Ами много съм изкушен да се видя в ролята на Доктора, разбира се. Защото той е светла личност. Той е Христос. В никакъв случай не се виждам - а предполагам, че и хората, които ме познават, не биха ме видели - в образа на Полицая. Но аз мога да се открия в цялото това необятно пространство между двамата. Виждам се до голяма степен и в образа на Марта от "Мъже". Виждам се и в светския манталитет на Павел от "Жените на Варшава", ако щете, и в неговия авантюризъм, и в неговото многоженство, и в неговия хедонизъм мога да се открия. Но мога да се открия и в първичността на дядо Йордо. Само че моето биографично "аз" не се ограничава като неговото в природата и овцете. Аз обичам природата, но като че ли предпочитам да я изживявам в стиховете на Любен Каравелов или на Теодор Фонтане¹⁰, отколкото непосредствено като дядо Йордо.

- Убедена съм, че съвременните млади читатели като мен, които не са имали пряк досег със социалистическата епоха, биха искали да си представят Георги Марков не само като име на класик, но и като жив човек от плът и кръв. През годините, в които сте поддържали приятелството си с Георги Марков, Вие сте виждали как той е създавал идеите за своите произведения и как е протичал самият му творчески процес. Става дума не само за "Задочните репортажи", но и за всичко, което е излизало под неговото перо. Можете ли да разкажете как пишеше той? Читателите, които не са го познавали лично, могат да си представят как писателят стои зад своето бюро, облян от светлината на прозореца, в близост до голяма домашна библиотека, и в тази камерна обстановка създава своите произведения. Но Вие как го виждахте на живо?

- Когато една Ваша колежка журналистка ме попита мен как пиша, аз й казах - удрям по клавишите на пишещата си машина. Творческият процес и генезисът на една литературна творба - това е един много интимен процес. Всъщност Георги изживяваше много пълноценно литературата си, сюжетите си, фабулите си и мисля, че това личи и в книгите му. Аз имам чувството, че цялото му битие беше литература. В неговата личност писателят беше доминиращ над човека и ръководеше пътя му по дъгата на земята. Той твореше и когато спеше. Толкова литературно наситен беше животът му. Дори и делничното битие той изживяваше като художествен образ. Иначе не можеше да бъде. Това говори само за едно - за сила на таланта. Ако талантът му не беше толкова мащабен, нямаше да бъде така мащабно и художественото внушение във всичките му зрели произведения.

- Не знам дали моята представа отговаря на истината, но аз си го представям как ходи навсякъде със своя дневник и си записва впечатления от всеки досег с някой интересен човек, било то познат или непознат. Той самият многократно е споменавал в "Задочните репортажи" как при всяка интересна среща моментално улавя думите на събеседника си и от тези спонтанни ситуации извлича сентенциите и мащабните идеи, за които сега си говорим с Вас.

- Да, така е, той синтезираше. Но това обикновено го правеше вечер. Казвам Ви го, защото съм му гостувал, били сме по цял ден заедно, вечер сме си лягали заедно и знам как стояха нещата. Наистина той имаше една изключително будна сетивност. Роденият писател - а Георги беше такъв - изживява бита като литература. Животът на Георги беше до голяма степен живот на хартия. В съвременни условия за себе си бих казал - живот на екран. Тогава компютри че нямаше - нямаше. Но Георги нямаше дори електрическа пишеща машина. Той имаше механична пишеща машина вкъщи, както и на работното си място в общия офис на радио Би Би Си, на петия етаж в Буш хаус (Bush House) в Лондон. Така че Георги имаше редкия талант да извлича, да синтезира и да открива дори в най-баналните битовизми един по-висш смисъл и да го пресътворява в художествени сюжети.

- В своите "Задочни репортажи" и в моралните си есета Георги Марков пише, че през 20-и век светът е станал по-безнадежден в сравнение с останалите епохи, защото животът на съвременните хора е твърде несигурен и опасен. Вие споделяхте ли това чувство на безнадеждност по време на изгнаничеството си?

- Да, разбира се. Според мен това чувство произтича от два фактора. Между впрочем и Георги виждаше така нещата. Казвам го, защото сме говорили много пъти с него. Ние сме осъмвали в подобни разговори и в Лондон, и в Мюнхен, и в Кьолн. Първо, имаме един невероятен прогрес, едно невероятно развитие на технологиите, включително и на смъртоносните технологии - на въоръжението. В същото време обаче моралното ни развитие закъснява. Моралната ни еволюция не върви в крак с технократичната, а изостава от нея. И това разминаване е източник на тревожност, страх и безпокойство за бъдещето на човечеството. Хората създават технически средства и смъртоносни оръжия, които обаче няма да бъдат владени от морала. Преведено на съвременен език, ние виждаме, че най-мракобесният режим на планетата - севернокорейският - вече разполага с един огромен ядрен потенциал, което говори за тотално разминаване между морал и технократичност. Това е извор на много страхове, и то съвсем реалистични страхове. Държавното ръководство на Северна Корея е оскотяло от фанатизъм и идеология, а най-проспериращите технократични общества са с притъпена духовна сетивност от наплива на консумативната стихия. Това са болни от пресищане общества, които са свободни и демократични, но техните жители са технократични роби, които просто не знаят как да употребят свободите си. Те имат една закърняла морална сетивност, вследствие на което не знаят какво да правят с човешките си права и с гражданските си свободи. Повтарям, тази закърняла морална сетивност в най-прогресиращите страни е отново източник на безпокойство.

- В края на краищата всеки човек избира дали да поиска храна за тялото си и да се поддаде на материализма, или да пожелае храна за душата си и да остане верен на ценностите си. Едното постоянно е в конфликт с другото.

- Да, така е.

- Един от големите въпроси, които си задава Георги Марков в своите есета, е за разбирането като преодоляване на огромните разстояния между отделните човешки същества. Основният закон на човешките отношения гласи: "Обичай ближния си." Вие много пъти сте разказвали, че Георги Марков Ви е трогнал още от самото Ви запознанство, когато благородно е преотстъпил на Вас част от своята работа в радио "Дойче веле". Но аз искам да Ви попитам: по време на вашето приятелство, което съм сигурна, че е живо и сега, по какъв начин се проявяваше разбирането, приемането и уважението между вас?

- Това благородство придружаваше отношенията ни от зараждането им до смъртта му. И след това. Той беше един наистина изключително великодушен човек. Великодушен не само спрямо материалните ценности и парите - това е най-малкото. Той се себераздаваше с една невероятна щедрост, без ни най-малко да се щади. Георги беше човек, на когото в труден момент можеш да се облегнеш като на скала и знаеш, че той няма да поддаде и ще остане до теб. Беше един предан, сърдечен, споделящ и от мен споделен приятел. Беше личност с изключителни морални качества. Човек, който владееше най-великото изкуство - да живееш встрани от злото. Да не позволиш злото, което е неминуема част от битието, да прехвръкне в тебе. В моето есе "Христос, варварите и фарисеите" (Бочев б.г.) аз пиша, че безценно морално постижение на Георги е това, че не позволи ожесточението, с което той бе преследван и в крайна сметка убит, да се превърне в негова душевност. Той не отговори на злото със зло. Да живее почтено в почтени и морални времена, може всеки и това не е особена заслуга. Но да живееш почтено в непочтени, в развратни времена, във времената, в които живя Георги, се изисква изключителен нравствен формат. Георги просто не отговори на злото със зло. Мисля, че и друг път съм го споменавал: ако отговориш на отправеното към теб зло със зло, ти умножаваш и нагнетяваш злото под слънцето. Ако обаче ти поемеш адресираното до теб зло и го претопиш в себе си, без да го връщаш на подателя, тогава ти прекъсваш щафетата на злото и го погубваш.

- Това е силата на прошката.

- Да, това е силата на прошката. И Георги я владееше.

- В своето морално "Есе за приятелството" Георги Марков пише, че всяко приятелство се изгражда върху чувството за сигурност: "Главното и единственото условие е общуването, чувството, че човек може да разговаря истински с някого, че може да споделя, да разкрива себе си неуязвимо и да изпитва сигурността, че е разбран." (Марков 2015: 199-214). Какво е за Вас приятелството?

- Точно това е приятелството. Приятелството е безмерна споделеност. Приятелството е силата, самочувствието и куражът да се себеразкриеш. И когато е истинско, приятелство влиза в ролята на една незаменима морална опора. Знаете ли, в мемоарите си ("Архипелаг ГУЛАГ") Солженицин разказва, че лагеристите в Сибир непрекъснато ги местят в нов лагер. Солженицин се пита: защо е необходимо това, при положение че струва на държавата много излишни пари и усилия. Например, ако в един сибирски наказателен концлагер има хиляда човека, защо да не останат всички там, докато си излежат присъдите?

- Защото ако останат заедно за дълго време, хората ще създадат приятелства помежду си.

- Да, защото се създават приятелства. А приятелството се превръща в едно естествено противодействие на свирепостта на режима, на насилието на лагерната администрация. Хората на властта и демоничните психолози са изчислили за колко време приблизително се изгражда едно приятелство. Например, ако това става за шест месеца, то на всеки шест месеца лагеристите биват разпръснати по различни лагери. По такъв начин теб те лишават от приятелство, вследствие на което ти губиш морална опора, губиш надежда, губиш упование, губиш всякаква сила да противодействаш на това смъртоносно насилие и ставаш още по-безпомощен пред лицето на злото. Ето я силата на приятелството.

- Дефиницията на Георги Марков за щастие е "осъществяване на мечтите". Но преди всичко щастието е в свободата: "Свободата да се чувстваш човек, равен на всички човеци, свободата да имаш право на свой глас, свое лице, свой живот." (Марков 2015: 156-163). Какво е за Вас щастието?

- За мен щастието до голяма степен е равнозначно на свободата. Без свобода няма щастие. В предния ни разговор аз казах, че свободата е по-скоро вътрешно състояние, което не зависи от външните обстоятелства. Въпреки това да живееш в едни деспотични условия, в едни тоталитарни условия, където си стегнат отвсякъде като в менгеме в една зловеща еднопартийна диктатура, и дори тогава да се чувстваш свободен като морално същество - за това са необходими свръхчовешки сили. Не е невъзможно, но е достъпно само за посветените. Само за свръхчовеците. Необходими са както стоицизмът на Зенон¹¹, така и силата, волята, величието и апостолската преданост на Христос.

- Защото щастието е състояние на духа.

- Да, така е.

- В своето есе "Печалби и загуби" Вие мимоходом споменавате качествата, които притежава живописният език на Георги Марков. Използвате поетичното сравнение: "езикът му беше чист като сълза и топъл като плът". От друга страна, можем да кажем, че смисълът, вложен от писателя както в художествената, така и в документалната му проза, също е много дълбок. Кой от двата компонента Ви въздейства по-силно, докато четете Георги Марков: езикът или смисълът, формата или съдържанието?

- При Георги, както и при всеки значим писател, езикът и смисълът вървят в едно монолитно единство. Те вървят в симбиоза. Текстовете на Георги са пропити от едно много стойностно и дълбоко екзистенциално съдържание, което неусетно намира по един естествен път подобаващата литературна форма. Така че при него наистина можем да говорим за едно съвършено единство, за една непоклатима хармония между съдържание и форма.

- На мен ми прави впечатление, че есетата му са толкова изящно написани, че дори да се опитам, не мога да махна и една дума. Тази симбиоза, за която говорим, я има и в останалите му произведения.

- Знаете ли как стоят нещата в моите очи? Ако от един литературен текст - а есетата са безспорно литературни текстове - можеш да премахнеш нещо или към него да добавиш нещо, без да накърниш стойността му, значи авторът не си е свършил работата. Наистина литературният текст затова е литературен, защото нито можеш да добавиш към него, нито можеш да премахнеш от него нещо. И такива са текстовете на Георги. Говоря за най-зрелите му произведения, включително и за есетата, които споменахте. Всяка дума там си е на мястото. Всяка дума има своя функция и своя роля. Както не можеш от една съвършена сграда да махнеш и една тухла, нито пък можеш да прибавиш към нея една тухла, така е и в литературните творби на Георги.

- В своето есе "За младите писатели" Георги Марков (2016: 303-319) отправя добронамерена критика към новото поколение български писатели (на 70-те години), които тепърва започват да печатат своите произведения. Той изказва двата закона за формата и съдържанието, които обуславят всяко произведение на изкуството: "Вие сте творец, ако имате да кажете нещо ново на този свят, и ако го кажете със свой собствен глас." Но самият Георги Марков признава, че в младостта си е бил принуден да прави компромиси със себе си по неписания закон "едно за партията, едно за мене". В тази връзка той възкликва: "Как бих желал сега да мога да се откажа от няколко книги!" Докато сте общували помежду си, той разказвал ли е как гледа на собствените си произведения? Споменавал ли е от кои творби би се отказал и кои творби цени най-високо?

- Да, разказвал ми е от кои произведения би се отказал, но след като не го е разказал сам, и аз няма да го кажа. Аз знам за кои книги става дума. Това са ранните му творби. Когато аз разделям творческия му път на два етапа и когато казвам, че литературната граница е романът "Мъже", имам точно това предвид. Това не е обидно за Марков, защото самият той гледаше така на нещата. Фактически аз ценя ония произведения, които и самият той ценеше най-високо. И съм критичен към ония негови литературни творби, към които и той беше критичен. Отново мога да Ви кажа - слаби творби той няма, има посредствени творби. Но, повтарям, планините се мерят по върховете си. И Балзак¹² е писал слаби творби, но не по тях съдим за него.

- Разбира се, всеки писател има силни и слаби страни. Значи мненията ви съвпадат?

- Да, изцяло, и за ранните му посредствени творби, и за най-високите му постижения.

- Всеобща истина е, че всеки човек през своя живот привлича към себе си хора, които се доближават до неговата душевност. Ние научаваме житейски уроци от всеки, който се появи в живота ни, без значение на каква възраст е, какъв опит има, какви са ценностите му. Затова искам да Ви питам: Вие какви уроци научихте от приятелството си с Георги Марков, за да станете писателят и човекът, който сте сега?

- Аз не знам какъв писател съм сега. Знам само едно - че Георги има изключителен принос за това, което съм аз в момента. За добро или лошо. Той е мой духовен водач, мой незаменим учител по литература, но което е още по-важно - мой учител по човечност, мой учител по морал, мой учител дори и по гражданственост. Както казах и в предното интервю, той е човек, на когото аз до голяма степен дължа себе си. И тъй ще бъде винаги.

- Георги Марков съветва всички писатели да не позволяват никой да избира сюжетите и идеите им, тоест винаги да бъдат верни на себе си и да рисуват действителността такава, каквато я възприемат. Вие като един от значимите съвременни български писатели какво бихте посъветвали всички млади хора, които искат да развият своя творчески талант?

- Аз бих се разписал под съвета, който Георги им дава, и с двете си ръце. Съветвам ги просто да се опитат да останат вън от всяка конюнктура. Достатъчно е едно-единствено нещо, което им е изцяло подвластно - да си бъдат себесъщи. Нищо повече.

Анкетата е проведена на 27 юли 2017 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Филип Трифонов (р. 1947) и Николай Гундеров (р. 1974) са български режисьори и актьори. [обратно]

2. Вацлав Хавел (1936-2011) е чешки драматург и политик. Пиесата му "Аудиенция" е издадена през 1975 г. [обратно]

3. Двутомникът "Задочни репортажи за задочна България" е публикуван за първи път с оригиналното си заглавие от издателство "Сиела" през 2016 г. [обратно]

4. Гюстав Флобер (1921-1880) е френски писател, един от водещите представители на литературния реализъм във Франция. Известен е най-вече с първия си публикуван роман "Мадам Бовари". [обратно]

5. Премиерата на спектакъла "Да се провреш под дъгата" на Пловдивския драматичен театър е на 27 март 2017 г. Постановката и сценографията са на Асен Шопов. Участват актьорите: Симеон Алексиев, Стефан Попов, Венелин Методиев, Тодор Генов, Добрин Досев, Тодор Дърлянов, Петър Тосков и Марин Младенов. Музиката е на Мишо Шишков. [обратно]

6. Единственият литературоведски сборник, посветен на творчеството на Георги Марков, е дело на Цвета Трифонова, която интерпретира пиесата "Архангел Михаил" в контекста на библейско-философската символика (Трифонова 2012: 193-216). [обратно]

7. Йордан Радичков (1929-2004) е български писател, драматург и сценарист, чиито най-известни творби са "Свирепо настроение" (1965), "Суматоха" (1968), "Барутен буквар" (1969), "Опит за летене" (1979). [обратно]

8. Васил Попов (1930-1980) е български писател, автор на "Корените" (1967). [обратно]

9. Георги Мишев (1935) е български писател, сценарист и редактор, известен с "Матриархат" (1967), "Вилна зона" (1976), "Селянинът с колелото" (1985), "Дами канят" (1986). [обратно]

10. Теодор Фонтане (1819-1898) е немски белетрист и поет, определян като най-значимия представител на "поетическия реализъм" в немската литература на 19. век. [обратно]

11. Зенон от Китион - Стоика (334-263 г. пр.н.е.) е древногръцки философ, основоположник на стоицизма. [обратно]

12. Оноре дьо Балзак (1799-1850) е френски писател, един от създателите на класическата форма на романа. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Асансьорът 2017: "Асансьорът" от Георги Марков. Реж. Малин Маринов. // Програма на театър "Сълза и смях", 2017 <http://theatre.art.bg> (21.04.2018).

Бочев б.г.: Бочев, Димитър. Христос, варварите и фарисеите. // Христоматия "Омда", б.г. <http://old.omda.bg/bulg/news/personal/d_bochev_za_georgi_markov.htm>

Бочев 1997: Бочев, Димитър. Синеокият слепец. София: Развитие-Холдинг КДА, 1997.

Бочев 2016: Бочев, Димитър. Несъгласни думи. Пловдив: Хермес, 2016, 61-70.

Бочев 2017: Бочев, Димитър. Печалби и загуби". // Култура, 23.07.2017 <http://kultura.bg/web/%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D0%B8-%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B8> (21.04.2018).

Да се провреш 2017: "Да се провреш под дъгата" от Георги Марков. Реж. Асен Шопов. // Програма на Народен театър "Иван Вазов", 05.09.2017 <http://nationaltheatre.bg/play/da-se-provresh-pod-dagata> (21.04.2018).

Иванова 2017: Иванова, Цветелина. Личността и творчеството на Георги Марков. Литературна анкета с писателя Димитър Бочев <http://liternet.bg/publish31/cvetelina-ivanova/bochev-markov.htm> (21.04.2018).

Марков 1968: Марков, Георги. Жените на Варшава. Разкази и новели. София: Народна младеж, 1968.

Марков 2002: Марков, Георги. Пиесите на Георги Марков. Съст. Зиновия (Зунка) Янкова. София: Литавра, 2002.

Марков 2009: Марков, Георги. Мъже. Жените на Варшава. София: Сиела, 2009.

Марков 2015: Марков, Георги. Есета. Част 1: До моя съвременник. София: Фондация "Комунитас", 2015.

Марков 2016а: Марков, Георги. Есета. Част 3: Ходенето на българина по мъките. София: Фондация "Комунитас", 2016.

Марков 2016б: Марков, Георги. Задочни репортажи за задочна България. Том 2. София: Сиела, 2016.

Трифонова 2012: Трифонова, Цвета. Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш. Велико Търново: Фабер, 2012.

© Цветелина Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2018, № 4 (221)