ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА ГЕОРГИ МАРКОВ
Литературна анкета с писателя Димитър Бочев

Цветелина Иванова

web

Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 г. в Силистра. Военната си повинност отбива първоначално в ШЗО-Плевен, а втората година - като командир на взвод в Гара Пирин, Благоевградско. Със заповед на тогавашния министър на отбраната, ген. Добри Джуров, е разжалван за антимилитаризъм от "старшина-школник" в звание "редник". Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за свободомислие. По давление на ДС два пъти е изключван от университета - последния път без право да продължи образованието си в което и да е висше учебно заведение на страната. През 1972 г. напуска по авантюристичен начин Народна република България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Участва активно в международната правозащитна дейност на Хелзинкския комитет. Работи като редовен сътрудник на радио "Германия" ("Deutsche Welle"), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на радио "Свободна Европа", където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма "Контакти". Редовни сътрудници на програмата са автори като Георги Марков, Атанас Славов, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Михаил Неделчев. Още преди дворцовия преврат срещу династия Живкови програма "Контакти" се превръща в трибуна на реформаторски настроените български литератори и интелектуалци. Същевременно Бочев пише и за руското издание на излизащото на седем езика в Париж списание на Солженицин "Континент" и е съавтор на редица изготвени за британската, френската и холандската национални телевизии документални филми с културно-политическа тематика, някои от които за творчеството и гибелта на близкия му приятел Георги Марков. За журналистическата му и публицистична дейност близките му са жестоко репресирани от Държавна сигурност, а през 1976 г. в задочен процес, инсцениран в родния му град, Бочев е осъден на 10 години затвор.

През 1992 г. Върховният съд в София отменя присъдата. След рухването на комунистическия режим Бочев е сътрудник на президент Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина, работи като кореспондент на PCE в София, участва в дейността на Българския хелзинкски комитет, публикува редовно в периодичния печат, сътрудничи активно и на електронните медии, води есеистични рубрики във вестниците "Демокрация", "Труд", и "Стандарт", печата в литературните ни списания. Романи: "Междинно кацане", "Генезис II", "Синеокият слепец", "Белият слон" и "Опит за екстаз". Издал е и сборниците философски есета "Хомо емигрантикус" и "Боготърсачът между беса и слепотата", пуснати на книжния пазар съответно от БАН и от фондацията на д-р Желев. Всичките му творби са високо оценени от художествената ни критика, а през 1997 г. "Синеокият слепец" печели Специалната награда на фондация "Развитие" за нов български роман. Основни теми на романите и есетата на Бочев са извечните и нерешими в рамките на земното проклети въпроси за безсилието на словото пред битието, за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, на любовта и свободата, на цивилизация и култура, на творчество и смърт, на талант и характер, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографията на всеки от нас. Авторът коментира и диктатурата на посредствеността, философията на любовта, на изневярата, на самоубийството, както и актуалния смисъл на фундаменталните библейски начала.

За целокупното си творчество Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата - Париж (МАИ) за 1999 година. През пролетта на 2013-та Бочев е краткосрочно политически съветник във временното правителство на Марин Райков.

Бочев живее в София с осемнадесетгодишния си син Тео. Наред с българското, притежава и германско гражданство, член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти (Бочев 2016: 493-494).

- Господин Бочев, Вие сте един от малкото живи приятели на писателя Георги Марков. Той е бил Ваш колега, личен приятел и духовен брат, с когото сте споделяли една и съща съдба.

- Да, така е. Аз съм един от последните динозаври, който е имал лични контакти с Георги Марков и на професионално, и на битово равнище. Без ни най-малко да се хваля, ще Ви кажа, че никой не би могъл да говори за Георги, както аз ще Ви говоря. За мен Вие сте един равностоен събеседник. Обединява ни нещо много скъпо, една обща кауза, един човек, когото и двама ценим безмерно, макар и по различен начин. Разбира се, че има неща, които няма да Ви кажа, няма да ги кажа на никого и които ще отнеса със себе си в гроба. Това са дълбоко лични, дълбоко интимни неща. Но те не са много. Всичко съществено аз ще Ви кажа.

- Въпросите, които съм подготвила, са насочени към личността и творчеството на Георги Марков, за да откроим важността на неговото литературно и публицистично наследство.

- Бих предложил моето безусловно съдействие на всеки, който реши да изследва литературното наследство на Георги Марков. А това е една много благодатна и недоразработена тема.

- Аз съм част от така нареченото поколение на прехода, което не е имало жив досег нито с Георги Марков, нито с епохата на българския комунизъм, когато писателят е живял и творил. Младите хора нямат спомени от тоталитарния режим, но могат да се запознаят с историческите факти от множество източници. За да живеем пълноценно тук и сега, е необходимо да осмислим миналото си. Точно затова Вашият поглед би бил много полезен на всички читатели, които искат да се докоснат до един уникален български писател. Моят първи досег с него беше в студентските ми години. Нямам съзнателен спомен учителките ми по български език и литература да са споменавали Георги Марков дори само като име.

- Което не им прави чест, но както и да е.

- Като студентка в специалност Българска филология бях силно привлечена от жанра новела в българската литература и избрах да защитя дипломна работа по теория на литературата. Запознах се с произведенията на автори като Георги Марковски, Коста Странджев, Атанас Наковски и други подобни, които нямат особено високи постижения. Тогава попаднах на Георги Марков. Първото негово произведение, което прочетох, беше "Портретът на моя двойник".

- О, блестяща книга!

- Ако трябва да кажа какво беше първото ми впечатление като обикновен читател: още след първите няколко страници аз бях потресена от стила и литературния език на този писател. Все едно попаднах в друго измерение, съвсем различно от това на останалите белетристи от 60-те и 70-те години на 20. век. Коренна разлика!

- Той е от друг космос!

- Вие се чувствате духовно свързан с този писател. Дори и след неговата смърт продължавате да поддържате това приятелство в съзнанието си.

- Да, в цялата си сетивност.

- Първото впечатление несъмнено оставя най-трайни следи в паметта на всеки човек. Кога и как се запознахте с човека и с писателя Георги Марков?

- Преди Георги да избяга и дълго преди аз да избягам от България, Петър Увалиев (Пиер Руф)¹ излъчи по българската емисия на Би Би Си коментар върху творчеството на Георги. Дотогава нито аз, нито Увалиев познаваше Георги лично. И тоя коментар - това беше нещо като есе върху последните творби на Георги, - тоя коментар ме потресе! Той завършваше с думите, цитирам по смисъл, но доста точно: "Този писател е прекалено голям за България. България е прекалено малка за него. Това е писател за Рим, за Берлин, за Лондон, за Париж. Това е писател за Европа и света." Това есе аз го слушах като студент в София и много му се зарадвах. През лятото на 1969-а Георги напуска България, както знаете. Установява се първо при брат си, който е емигрирал няколко години преди него с цялото си семейство в Италия, край Болоня. Аз съм ходил там. Имам едно есе "Махмурлии" (Бочев 2016: 423-435), което е по темата. Георги бяга там с мечтата да пише евентуално филмов сценарий за Фелини², когото много харесваше. Но нещата не потръгнаха, защото периодът 1969-1970 г. беше период на упадък на италианското кино. Тогава италианското кино вече беше създало най-големите си шедьоври - и на Фелини, и на Антониони³, и на най-големите италиански филмови творци. Така или иначе това тогава не става и Георги заминава за Лондон.

- С какво Ви впечатли най-силно невероятната и непонятна личност на писателя?

- Когато Георги бяга, тръгва от Италия, където живее при брат си, търси контакти с Фелини, нещата не потръгват, отива в Би Би Си, започва да работи там и да учи английски, защото иска да пише на един световен език. Все пак този световен език не е италианският, а английският. Междувременно Георги води една редовна есеистична рубрика в "Дойче веле" (Радио "Германия"). Българската редакция там е много малка - около десетина човека. Аз също съм работил там. Нейните финанси са също много лимитирани. Българската емисия има пари за едно литературно есе седмично, което се излъчва в понеделник. Това есе беше с времетраене 15-20 минути. Тия 20 минути не са малко, това са десетина страници и повече. В момента никой не излъчва такива дълги текстове по радиото. Цялата концепция за радиожурналистика се промени. Вече се излъчват материали по две-три-пет минути най-много. Тогава не беше така. И Георги държеше в ръцете си тая есеистична програма на Радио "Германия" - всеки понеделник излъчваше по едно литературно есе.

Изведнъж аз се появявам от небитието. Аз избягах от България през 1972 г. - независимо от Георги - по един много авантюристичен начин и попаднах в Кьолн, където се намира редакцията на Радио "Германия". Намерих точното място, защото в края на всяко предаване радиото си дава адреса. Носех две-три есета, писани на ръка. То че компютри тогава нямаше - нямаше изобщо, но аз тогава нямах дори пишеща машина. Аз бях последният новоизбягал дрипльо! Отивам с тия две есета, Георги е там, беше дошъл за една седмица, и аз му давам моите текстове. Той каза: "Мини утре, ще ги прочета и ще ти кажа." На другия ден отивам аз и той ми казва: "От идващия понеделник започваме да се редуваме с теб. Досега бях всеки понеделник аз с есе. Сега почваме да се редуваме - един понеделник ти, един понеделник аз." Дори да приемем, че той е взел това решение по чисто художествени съображения, поради качествата на моите текстове, дори така да е, гарантирам Ви, че много малко българи щяха да подходят по този начин. Първо, той се лишава от една писателска трибуна. Такива на Запад не бяха много за българоезични автори, напротив - много оскъдни бяха. Второ, той се лишава от страшно много пари. Тия есета бяха много добре заплащани. Толкова добре, че с хонорарите от две есета можеш да живееш спокойно цял месец. А Георги тогава не плуваше в пари! Окей, той работи в Би Би Си. Но заплатите в Би Би Си са ниски, престижът е голям. В "Свободна Европа" е обратното. Тогава той още няма никакъв контакт в "Свободна Европа". Представете си какво благородство трябва да притежава тоя човек, за да ми подари половината си хонорар, да ми подари половината си пространство за творческа изява. И така започнахме да се редуваме - един понеделник той, един понеделник аз, - докато Радио "Германия" спря есетата. През това време от "Свободна Европа" бяха харесали есетата ми и ме поканиха да оглавя културната им програма. Аз ставам програмен редактор и шеф на културната програма, която унаследявам от Христо Огнянов. Георги се затваря в Лондон, защото няма работа в Кьолн. Веднага му предлагам сътрудничество. Оттам тръгва нашето сближаване и приятелство. Аз му ходя често на гости в Лондон, той ми идва на гости в Мюнхен. Радио "Свободна Европа" е в Мюнхен, а Радио "Дойче веле" е в Кьолн, това са около 700-800 километра разстояние. И поредицата "Задочни репортажи за задочна България" години наред се излъчва в моята програма "Контакти" всяка неделя. Респектът ми пред неговия творчески потенциал беше толкова огромен, че аз не смеех да коригирам дори техническите грешки в текстовете му. А това беше моята работа, като редактор трябва да редактирам текстовете му. Но нищо не съм пипал. И така, докато го убиха.

- В хода на Вашата съвместна работа и лично приятелство помните ли знаково състояние, реплика или жест на Георги Марков, който е оставил дълбок отпечатък във Вашата душа?

- Ами ето го жестът още при самото ни запознанство! Това е велик жест! Георги беше име, а аз бях абсолютно никой! Преди да избягам, аз имах не повече от седем-осем публикации в централния печат. Георги вече имаше книги, сценарии, пиеси. Георги беше един от най-изявените писатели. Литературни награди имаше, член беше на Съюза на българските писатели. И се лиши доброволно заради мен. Това е голям жест, който може да бъде осъзнат пълномерно и оценен по достойнство само от един изгнаник, а не от българин. Това беше наистина огромен жест!

- В своята книга "Несъгласни думи" Вие представяте мемоарни рубрики, чрез които портретирате български личности, за да уловите духа на техните времена и да разгадаете вълненията им. Рубриката "Портрети" започва с посвещението "На Георги Марков в мен." Какво означава за Вас Георги Марков? Как ще опишете това, което Ви свързва?

- В моето есе "Христос, варварите и фарисеите" (Бочев б.г.) аз пиша, че когато го убиваха в онзи проклет септември на 1978-а, когато го убиваха на моста "Ватерло" над Темза в Лондон, тогава убиха и част от мен. Даже пиша, че това беше по-добрата част от мен. Представете си, първо, каква духовна родственост има между нас, и второ, той ми беше личен човешки приятел, ако щете, приятел на битово равнище. Когато се запознах с него в "Дойче веле", аз бях абсолютно никой. Даже една от книгите ми "Боготърсачът" (Бочев 2010) е посветена на жената, която аз наричам жена на живота си, макар че сме разведени междувременно, но с която съм живял 20 години. Казва се Клаудия и е психоаналитик. Тя познава много добре Георги, ние сме и семейни приятели. Спомням си, че посветих книгата така: "На Клаудия, която повярва в мене, когато нямаше защо." В какъв смисъл е повярвала в мене, когато е нямало защо: тя беше на 19 години, като се запознахме. За едно момиче на 19 години е много лесно да се влюби в един програмен редактор в най-голямото международно радио на света - "Свободна Европа", с министерска заплата. Лесно е да се влюбиш в такъв човек. Трудно е да се влюбиш в един дрипльо, който спи под мостовете - това бях аз тогава. В моите очи нейната любов е убедителна, защото тази жена се е влюбила не в титли, в престиж, в пари - влюбила се е в личността ми.

- До 1969 г. в Народна република България излизат множество положителни рецензии за Георги Марков, които показват, че той е бил един от най-лансираните млади писатели, утвърдил се като ненадминат майстор на словото и достигнал върха на своята слава и популярност. Как беше възприеман писателят тогава и как го възприемат българските читатели днес?

- Ето, че днес неговите творби търсят път към публиката. За съжаление, това са главно литературните му есета, които бяха излъчвани по "Дойче веле", и "Задочните репортажи", излъчвани по "Свободна Европа". Това са много стойностни неща, но той има и други стойностни неща.

- В творчеството на писателя се обособяват два периода: доемигрантски период (до 1969 г.) и емигрантски период (от 1969 до 1978 г.). Множеството изтъквани "факти" и догадки във връзка с убийството на писателя целят главно да дискредитират личността му, да омаловажат стойността на писателското му дело и да противопоставят емигрантския и доемигрантския период в творчеството му.

- Това разделение е чисто схематично, а не литературно. За мен творчеството му се дели на две: вододелът е романът "Мъже". До "Мъже" - имам предвид такива произведения като "Цезиева нощ", "Победителите на Аякс", "Анкета" - той няма особени постижения. След "Мъже" създава най-значимите си творби."

- Противоречива личност ли беше той в очите на околните преди и след емиграцията му?

- Не! Никога не е бил лакей на режима, дори когато е писал сценария на сериала "На всеки километър". Той има голям принос в написването на сценария. Но му е наложена цензура посмъртно.

- Поради разминаване с идеологията на социалистическото изкуство и култура Георги Марков започва да се сблъсква с партийната цензура: неговите пиеси "Комунисти" и "Аз бях той" са свалени от представление, а издаването на неговия роман "Покривът" не е допуснато. Силната необходимост от творческа свобода принуждава писателя да се превърне в емигрант-дисидент. Вие сте един от неговите братя по изгнаническа съдба. Страдаше ли от самота, докато беше в емиграция? Изпитваше ли неувереност в собствените си сили?

- Да, разбира се. Има един документален сборник за него (Марков 1999). В писмата му там личи с каква любов пише на баща си, на майка си и на най-близките си хора. Принципно погледнато, самотата е част от съдбата на всеки творец. Според мен писателят пише не онова, което е изживял, а онова, което не е успял да изживее в битовия живот. Дотук живея физически, на битово равнище, оттук нататък продължавам на хартия. Защото нямам таланта да доизживея живота си в битовата реалност. В този смисъл това е една много горчива съдба. Аз по едно време бях много близък приятел с Мадлен Алгафари⁴. Тя веднъж ми каза така: "Ти си удивителен човек! Всеки нормален човек, ако почувства глад, ще си изпържи една пържола или ще отиде в ресторанта, ще си поръча една пържола и ще се нахрани. А ти, ако почувстваш глад, няма да седнеш да го задоволяваш по естествения кулинарен начин, а ще седнеш и ще опишеш глада, неговите качества и свойства и ще се нахраниш, пресъздавайки го." Така беше и с Георги.

- Били ли сте свидетел на "възходи" и "падения" у писателя? Изпадал ли е в творчески кризи и как ги преодоляваше той?

- Творчески кризи при него нямаше. Толкова могъщ беше вложеният в него свише - защото според мен това става свише - литературен потенциал. Той винаги е писал! Както знаете, задочните репортажи се излъчват всяка седмица по един репортаж, такава ни е програмата. Няма и една седмица да е пропуснал!

- Според самия Георги Марков най-големият триумф в цялата му писателска дейност е участието на пиесата "Архангел Михаил" в най-голямото театрално събитие във Великобритания - фестивала в Единбург, където писателят печели една от трите награди.

- Така мисля и аз.

- Проличава голямото му желание да се докаже като европейски и световен писател. Неслучайно той написва романа "Достопочтеното шимпанзе" на английски език в съавторство с журналиста Дейвид Филипс. Амбицията ли беше движеща мотивация в неговите изяви?

- Не! Амбицията не ражда велики произведения.

- Но със сигурност е имал мечта да бъде писател на световно ниво.

- Мечта е едно, амбиция е друго. Сега се сещам, че Юнг⁵ пише в съчиненията си, че антитеза на любовта не е омразата. Антитеза на любовта е властта. Литературата на Георги Марков, колкото и тривиално да звучи, е съпричастност и любов към човека. У нея няма и намек от стремеж към установяване на някаква власт чрез словото. Има книги, които, като ги четеш, виждаш, че в контекста им прозира амбицията на автора да властва над теб. Амбициозният автор - колкото и талантлив да е той - иска да те спечели, да те впрегне в тезите си, да те направи част от каузата си. При Георги няма такова нещо. При Георги има само едно безмерно споделяне, едно безмерно себеразкриване. Себеразкрива се само силният! Слабият не се себеразкрива.

- Дори да разгърнем книгите на Георги Марков само като обикновени читатели, няма как да не забележим неговия богат език и стил. Вие сте човек на словото и няма как да не Ви попитам: какви са според Вас особеностите на литературния му език и стил?

- Първо, езикът му е много радикален. Второ, неговата литература и моите литературни опити имат нещо общо. Аз не искам ни най-малко да се сравнявам с него художествено, но ние сме дълбоко чужди стилистично на българската, на националната литературна традиция. Ако вземете "Жените на Варшава", "Портретът на моя двойник", "Архангел Михаил", без да знаете кой е авторът им, и ги прочетете, никога няма и през ум да Ви мине, че са написани от българин. Така се пише в Европа. Така пише Хемингуей⁶. По наситеност, по субстанциалност на словото той ми напомня Хемингуей.

- Мислили ли сте за други литературни паралели около творчеството на Георги Марков в нашата и чуждата литература от втората половина на 20. век?

- Той напомня по един много благороден начин авторите, които най-много харесваше: той напомня Стайнбек⁷, той напомня Сол Белоу⁸, той напомня в последния период от живота си и Хенри Милър⁹. Само че Георги няма тоя нецензурен език. Хенри Милър е гений! Обаче ако разгърнете романа му "Тропика на рака", той почва така: "О, Таня, къде е твоята топла путка сега?" Говоря Ви като писател: когато нецензурният език, порнографският език е самоцел, тогава не се получава литература. Тогава се получава порнография, тогава се получава булевардно писане. Ако аз реша да употребявам нецензурни думи, само за да направя впечатление, това е антилитературен подход. Но когато нецензурността е вкарана в някаква художествена функция, тогава става литература. Така е и с бита, така е и на всяко равнище. Аз не мога да кажа като писател: "Срещнахме се с нея. Тя дойде с черен пуловер на бели звезди." Това не е литература, ако по-нататък чернотата на пуловера и белотата на звездите нямат някаква друга функция в повествованието. Но ако кажа: "Тя дойде с черен пуловер на бели звезди и това ме подразни!", вече става литература. Аз натоварвам този факт с някаква функция. Той предизвиква нещо. Горе-долу така е и с цензурния и нецензурния език. И на пръв поглед това е чудовищно: как може един писател като Хенри Милър, който е считан от най-великите световни литературни критици за един от 20-те най-големи автори на миналия век, а много го слагат и в първата десетка, как може един такъв писател да говори: "Таня, къде е твоята топла путка сега?" Но като потънеш в текста и видиш, че тоя цинизъм, тая нецензурност е натоварена с художествени задачи, и като откриеш колко лиричен автор е всъщност Хенри Милър, нещата придобиват съвсем друго измерение. И това Георги го съзнаваше много добре.

- От 1970 г. Георги Марков се установява за постоянно в Лондон, където става сътрудник едновременно на английските радиостанции Би Би Си, на американската "Свободна Европа" и на германската "Дойче веле". Как оценявате неговата документална (публицистична) проза?

- Това е висш пилотаж! Това е един език, какъвто днес няма да намерите никъде. Нещо изключително! Когато един писател тръгне да пише документалистика, обикновено страда художествеността, за сметка на документа. Георги имаше изумителния талант хармонично да съчетае двата елемента така, че нито един да не пострада. Хайде кажете ми какво са "Задочните репортажи"? Документалистика или художествена литература? И едното, и другото. Както и "Записките" на Захари Стоянов. Както и "Бай Ганьо". Какво е "Бай Ганьо"? Роман ли е? Ами не е роман. Новела ли е? Не е и новела. Какво е? Жанрово не може да бъде определено. Има и други подобни примери. Георги не е единственият, който има таланта и умението да съчетае двата елемента. Така е в дневниците на братя Гонкур, така е в дневника на Достоевски, така е и в "Архипелаг ГУЛАГ" на Солженицин. В "Архипелаг ГУЛАГ" са поместени спомени от сибирските концлагери, но те са високо литературни, въпреки документалистиката. При великите автори - а Георги е един от тях - документалистиката не понижава, а нагнетява литературното съдържание и художественото изживяване.

- Критикът Георги Марков се противопоставя на симбиозата между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които твори (Борисов 1990). В този ред на мисли може ли да кажем, че Георги Марков е българският Солженицин, който спаси съвестта на нацията, казвайки Истината на висок глас като своя руски съвременник?

- Да, аз мога да го нарека така, макар че двамата са много разнородни. Не забравяйте, че съдбата на Солженицин е много по-жестока от тази на Георги. Солженицин е виждал многократно смъртта в очите, той е арестуван, пратен е за дълги години в концлагери, намирал се е между живота и смъртта. Георги не е бил и един ден следствен. Може би щеше да бъде, ако беше останал в България. Когато свалят пиесата "Да се провреш под дъгата"... Гледали ли сте тая пиеса тук?

- Да, в Народния театър в София (Да се провреш 2016). Прекрасна постановка и актьорски състав!

- Страхотна е! Малко преди Георги да избяга през лятото на 1969-а, пиесата е поставена в театър "Българска армия" - който тогава е театър на народната армия, - но още на предпремиерното представление е свалена от партийната цензура. Уволняват всички актьори заедно с режисьора и ги разпращат в провинцията. Саморазправят се с тях. Тогава режисьор на пиесата е Асен Шопов, който е един много добър режисьор. Него го махат от София и го пращат в Бургаския театър. Георги иска среща с Тодор Живков, получава я и казва: "Вижте, ако искате да накажете някого, накажете мен. Аз съм виновен за тая пиеса, а не актьорите и режисьорът." Но Георги нищо не може да направи. Асен Шопов го депортират в Бургаския театър и сега - почти 50 години след тия събития - Асен Шопов вече на преклонна възраст поставя отново същата пиеса в Народния театър. Това е нещо възхитително! Това е реабилитация за Георги и за Асен. А да оставим настрана факта, че в пиесата играят най-добрите ми приятели: Руси Чанев, Стоян Алексиев, Георги Мамалев.

- "Задочните репортажи" (очерци и анализи за живота в социалистическа България), излъчвани по радио "Свободна Европа" в периода от 1975 до 1978 г., разобличават истинската същност на тоталитарния режим в България начело с Тодор Живков и стават причина за трагичния край на своя автор. Каква художествена стойност имат репортажите?

- Сега ще Ви покажа нещо, което ще Ви е интересно. Това са мои думи, които са публикувани на задната корица на последното издание на "Репортажите" (Марков 1999):

Истински ценни са онези книги, които ти внушават усещането, че ти сам си ги написал, книги, чрез които се себеизживяваш, себелегитимираш и себеотстояваш, чиито страници са съдби, съчовеци, животи, съдържащи и твоя живот. Такива са очевидно и страниците на Георги Марков. Настоящото издание има и друга безценна заслуга: то възкреси автентичността на репортажите, върна на читателя първоначалното, авторовото заглавие на ръкописа. Георги беше замислил своята поредица от есета като "Задочни репортажи за задочна България" с цел да се себеразграничи от една обезчовечена от деспотизма България, която вече не беше негова духовна родина - нямаше защо да бъде и негова географска родина. С това заглавие предложи той есетата си на програмата ми, но въпреки моята съпротива, високопоставени американски и български чиновници промениха заглавието на "Задочни репортажи". Направиха го изцяло по административни и конюнктурни, по нелитературни, за да не кажа противолитературни, съображения. Заслуга на "Сиела" е, че се противопостави на един окаян опит на чиновничеството да подчини духа, че издигна авторството над ведомството. Творчеството на Георги Марков заслужава този закъснял и въпреки това навременен жест.

- Репортажите спадат към литературата на несъгласието, наричана още: дисидентска литература, алтернативна литература, литература на инакомислието. Основното значение на "Задочни репортажи за задочна България" осмислянето на българския комунизъм ли е?

- Малко ли е? Не е само това. Литературата е и себестойност. Аз имам едно есе, озаглавено "За слепци и окати", което е предговор към романа ми "Синеокият слепец" (Бочев 1997). Там пиша, че художествената литература и литературата изобщо е единственото функциониращо в земни условия перпетуум мобиле. Тя сама си създава целите, сама ги преследва, сама непрекъснато се себеопровергава. В литературния процес най-животворното начало е отрицанието. И всичко това се оглежда като в огледало в текстовете на Георги. Така че сами по себе си, те са художествено четиво и имат художествена литературна стойност, но наред с това и огромна познавателна стойност. Литературата винаги има и познавателна стойност. Какво друго е литературата освен човекознание?

- Смятате ли, че "Задочните репортажи" за 20. век имат значение, каквото имат "Записките" на Захари Стоянов за 19. век?

- Разбира се, несъмнено. Даже по-голямо. В смисъл такъв, че партийната цензура тогава беше всемогъща и не допускаше истината. Не допускаше психологическата истина, не допускаше социално-политическата истина. Георги Марков е единственият писател от тази епоха, който с такава безпощадна яснота и затрогваща искреност е пресъздал човека и времето.

- Как задочните репортажи осъществяват връзка със слушателите?

- Щом говорите за слушателите, значи имате предвид излъчванията в моята програма. След това някои са излъчвани по Радио "София", преди година-две имаше една поредица.

- Самият автор ли ги е четял, със собствения си глас?

- Не, чели са ги диктори.

- Беше ли притискан от времето за представяне на поредния материал за излъчване?

- Ни най-малко. Той можеше да пише много повече, отколкото ние можехме да излъчваме.

- Това означава, че е бил много продуктивен?

- Да, но по един много качествен начин. Тая продуктивност не ставаше за сметка на качеството.

- Според Георги Марков българите са пример за обречени човеци, чиито сенки са зазидани в стените на собствения си затвор. Те съществуват без право на избор, като слизат и се изкачват по стълбицата на властта на човека над човека. По какъв начин неговата личност въплъщава порива на българите за свобода?

- Георги беше природно свободен човек. Но да говорим за един общонароден порив към свобода, би било според мен неоснователно. Ние знаем колко малобройни са истинските другомислещи по времето на комунизма. Георги беше безспорно един от тях. Той носеше свободата в себе си. Въпреки че свободата е до голяма степен субективна, по-скоро е субективна, отколкото обективна категория. Аз познавам хора, които и в дебрите на комунизма са живели като свободни хора в една вътрешна емиграция - тук, в България, - която обаче по отчужденост не отстъпва на нашата - на външната емиграция. Аз познавам хора, които са живели като свободни хора и в това ужасно робство, дори когато са били затваряни по лагерите. Така и познавам хиляди технократични роби в най-богатите и проспериращи държави. Човек реши ли да е свободен, той ще бъде свободен. Георги реши да е свободен.

- Споменавали сте във Ваши интервюта, че Георги Марков е притежавал вулканична страст да излее мислите си в слово. Свободен ли беше той да избира темите на репортажите си? Редактираше ли публицистичните си текстове?

- Разбира се, че ги редактираше. Но ги редактираше не в смисъла, в който го е правил, преди да избяга от комунистическа България. Тогава един важен фактор при всеки пишещ беше автоцензурата. В чужбина това нещо го няма. И ако е имало редакции, те са били само от художествено естество.

- Критиката на тоталитарната система по времето на комунизма е безпощадна от страна на писателя. В същото време Георги Марков не възприема хвалебствено и обществената реалност на Запад. Стреми се да запази своята позиция на свободомислещ интелектуалец, а не да бъде "винт" от механизма на пропагандата и клишетата. Вашата журналистическа работа в "Дойче веле" и в "Свободна Европа" съобразяваше ли се с някакъв вид пропагандни жалони и ограничения?

- За съжаление, да. Но ограничения, с които аз рядко съм се съобразявал. Дори изобщо не съм се съобразявал. Опитал съм се да разкажа това в едно от есетата си (Бочев 2016): да речем, ако седна да пиша за Радио "Свободна Европа" един политически коментар, аз мога да напиша "диктаторът Пиночет"¹⁰ - това минава без проблем. Обаче не мога да напиша "диктаторът Живков". Че Пиночет не е образец на демокрация, е ясно, но сравнен с Живков, е истински ангел. При целия авторитаризъм на Пиночет в Чили ти имаш цял куп права и свободи, за които в комунистическа България не можеш и да мечтаеш. Пиночет е начело на един авторитарен режим. Тодор Живков е начело на един тоталитарен режим. Това е една качествена разлика. В Чили на Пиночет всеки чилиец има в джоба си задграничен паспорт и може да отиде, където си иска. В България такова нещо няма, тук не може да отидеш от Силистра до Петрич без специален документ, който се наричаше открит лист. В рамките на собствената си родина ти не може да се придвижваш. И това се случва в момент, в който американските астронавти стъпиха на Луната без паспорт и виза. В Чили на Пиночет имаш право на пътувания, имаш профсъюзни свободи, имаш свобода на вероизповеданието и какви ли не още свободи, за които в България не можеш и да мечтаеш. Въпреки това, ако напиша "диктаторът Пиночет", всичко е окей за моите американски директори. Обаче ако напиша "диктаторът Живков", какво става: българското Външно министерство протестира пред офиса във Вашингтон, американското Външно министерство веднага праща резолюция до американския посланик в София и всичко опира пак до мен. Пристигат директорите на "Свободна Европа" и ме наказват. Аз, разбира се, не се съобразявам с тия неща. Аз си пиша, както си е. Но съм заплащал тази си независимост с много служебни наказания. Работата е там, че моите американски директори - това са политолози и съветолози от най-високи етажи - познават комунизма, но за тях комунизмът е само обект на проучване и анализ, за тях комунизмът е професия, а не съдба. Те познават комунизма само от луксозните си кабинети над Темза и Изар, докато комунизмът се е разписал върху собствената ми кожа с най-острия си писец. Така че на нашите американски шефове хора като мен им се виждаха прекалено антикомунистически настроени, прекалено яростни антикомунисти. Докато за мен те не бяха достатъчно антикомунисти. В крайна сметка Радио "Свободна Европа" е функция на американската външна политика. Ние сме финансирани от американския Конгрес. И интересите на тая външна политика съвпадат само донякъде с интересите на нашите поробени народи. А не напълно, не се препокриват. От това страдаше творчеството на Георги и творческите му планове. Той искаше да направи една поредица за съдбите на избягали български емигранти на Запад, но "Свободна Европа" отказа да излъчи подобна поредица.

- Човек като мен, който никога не е имал физически досег с писателя и не го е познавал лично, го вижда само чрез снимките. В моите очи изглежда много лъчезарен, искрен и непринуден човек, отворен към света. Гласът му отразяваше ли неговия темперамент и магнетично присъствие?

- Да, несъмнено! Георги беше най-естественият човек под слънцето! Той си беше във всяка ситуация себесъщ. Има хора - и такива са повечето, - които никога не са те самите, а винаги са със ситуацията. Това е нещо отвратително! Той беше винаги вън от всяка конюнктура и вън от всяка ситуация! Той си беше монолитен и себесъщ.

- А запазени ли са звукови файлове с гласа на Георги Марков?

- Мисля, че има само един-единствен. Или най-много два.

- Спечелвайки омразата на управляващата върхушка, писателят е осъден задочно за "измяна на родината", като е обявен за политически невъзвращенец, родоотстъпник и предател, един от най-опасните рупори на антибългарската и антикомунистическа пропаганда. Българският дисидент бива прострелян смъртоносно на 7. септември 1978 година с помощта на КГБ по заповед на комунистическия диктатор Тодор Живков. Имаше ли Георги Марков предчувствия за своята трагична съдба?

- Сега ще Ви покажа единствената снимка на Георги, която имам в България, и ще Ви разкажа за нея. Тук той буквално не прилича на себе си. Ако разгледате предишните му снимки, ще видите, че той съвсем не изглеждаше по този начин. Той излъчваше страшно много живот, страшно много енергия! Той имаше енергия да пръсне Космоса! Тая снимка е правена преди убийството му в моето мюнхенско жилище. Дотогава той беше заедно с жена си Анабел и с дъщеря си Сашка на курорт в Сардиния, където дъщеря му навършва две години и празнуват рождения й ден. Летували са в един много луксозен туристически комплекс. Един от плановете на Държавна сигурност е да го убие там, но не може, защото пространството е много затворено и всеки външен човек ще направи впечатление. След курорта Георги ми дойде на гости за няколко дни в Мюнхен и ми разказа, че за свое собствено учудване, той се усеща, че цели три седмици по време на почивката лежи или седи с гръб към морето. В моите очи това значи с гръб към живота. Как може да отидеш на море и да седиш с гръб към морето! Разгледайте каквито и да е документални снимки - по плажовете всеки човек е легнал с лице към морето, това е естественото състояние. Това е предсмъртната снимка на Георги, която е направена у дома от един агент на Държавна сигурност, без ние да знаем, че е агент. Той същевременно е заместник-директор на българската секция на "Свободна Европа", казва се Николай Калчев и след като се разтвориха досиетата, стана ясно, че той е агент "Мартини". Той тогава е научил, че Георги е у дома, веднага дойде с един фотоапарат, щрака и направи няколко снимки. Пак Ви казвам, тогава никой не подозираше, че той може да е агент. Вижте каква горчива ирония на съдбата: последната снимка на Георги е направена от агент на Държавна сигурност.

- А самият Марков беше ли с такава нагласа, че всеки един момент може да му е последен?

- Да, да, да. Той беше многократно заплашван от Държавна сигурност, че ще бъде убит. Тия заплахи достигаха до него чрез брат му Никола. Георги беше белязан от смъртта и гледаше на предупрежденията много сериозно. Той живееше между живота и смъртта. Но не можеше да спре да пише, защото това, което беше вътре в него, беше по-силно от всички външни обстоятелства и смъртоносни заплахи. Той беше убит главно, за да не кажа единствено, заради това, което беше писал за моята програма "Контакти" - "Репортажите". Държавна сигурност казва на майка му за него: "Окей, разбираме, в Би Би Си той си изкарва хляба, нека да си работи там. Но да спре репортажите по "Свободна Европа", които пише за Бочев."

- Според писателя единственият правилен път, който е избрал да следва, е пътят на Истината. Според Вас имаше ли друг възможен път, по който писателят щеше да съхрани живота си за по-дълго време и да създаде още значими произведения?

- Не, нямаше друг път. В моето есе "Христос, варварите и фарисеите" аз пиша, че той вървеше пътя си въпреки всички опасности, рискове и премеждия. Той вървеше пътя си с апостолска преданост. Не можеше да бъде иначе. Просто не можеше. Има хора, при които талантът е по-силен от човека. Георги беше един безпомощен и безропотен роб на собствения си безмерен космически литературен талант! Роб на собственото си дарование! Роб на оная искра божия, която бе вложена в него свише! Моето обяснение е такова, доколкото се себеразбирам като православен християнин.

- Според Вас успя ли Георги Марков да запази своето благородство до края на живота си?

- Да, много важно е личностното благородство на Георги! Аз пиша в "Христос, варварите и фарисеите", че той не позволи това идеологическо ожесточение и партийна догматика, на които стана жертва и които го убиха в крайна сметка, не позволи да заразят и неговата благородна душа. Обикновено ожесточението ожесточава. Ако аз съм жесток към Вас, това възбужда Вашата жестокост към мен. Процесът е реципрочен и психологически обясним. У Георги това го нямаше. Той живя благородно в най-неблагородните времена на България. Той нямаше дори гнева, с който да намрази палачите си. Аз съм убеден, че само слабият човек отмъщава, силният прощава! Да живееш благородно в благородни времена не е подвиг. Подвиг е да живееш благородно в неблагородни времена. Ей това постигна Георги. В първия ми роман "Междинно кацане" (Бочев 1991) моята теза е, че: докато литературата ни сближава със съчовека, музиката ни приобщава към Космоса. У Георги като че ли се съчетават нещата. Като че ли неговото слово носи някаква особена музикалност и мелодичност. Той по сладкодумие не отстъпва на класиците ни най-малко. Не отстъпва на един Йовков, да речем. Но по мащабност, по тематичен и екзистенциален формат Марков го надвишава според мен.

- Въпреки че успява да покаже таланта си на европейската литературна сцена, днес Георги Марков остава непознат и недооценен в собствената си родина. Какво е мястото му в българската художествена литература на 20. век?

- Аз вече съм отговорил чрез есетата си на този въпрос, и най-вече в есето "Големите думи и малките хора" (Бочев 2016: 61-70). Георги се обезсмърти. Както Пушкин пише: "Я памятник себе воздвиг нерукотворный..." ("Аз паметник неръкотворен си въздигнах...")¹¹, така и Георги си издигна дума по дума един неръкотворен паметник. Аз мисля, че неговото литературно наследство ще намери подобаваща оценка с времето. Времето винаги възстановява статуквото. Той се превърна приживе в класик на българската литература. А той същевременно несъмнено е и европейски писател, а оттам и световен писател. Няма писател, който да е европейски и да не е световен. Така че в стойността на неговото художествено наследство аз нямам и капка съмнение. Особено през втория му творчески период, както казах, след романа "Мъже".

- А той изпреварваше ли времето си според Вас? Или се беше появил в точното време и в точното място?

- Той не изпреварваше времето, той го надмогваше. Той надхвърляше времето! Той успя да го анализира и синтезира, да го обобщи, да го съотнесе към параметрите на нашата личностна духовност.

- Авторитетни изследователи като професор Розалия Ликова дават много висока оценка за значението на писателя в българската литература, като отличават неговия език и стил, художествени похвати, силно развити сетива за съвременност, за модерност на писането и за обществен драматизъм.

- Да, така е.

- Творчеството му включва различни по жанр произведения: разкази, новели, романи, драми, есета, сценарии за игрални филми, публицистични произведения. Според Вас в кой жанр писателят проявява най-пълно своя талант?

- Навсякъде! Навсякъде е еднакво. Винаги съм казвал една моя стара теза: както има хора, които и да искат, не могат да пишат добре, така има хора, които и да искат, не могат да пишат лошо. Георги е един от последните. И когато аз Ви казвам, че творческият му процес е разделен на две - до "Мъже" и след "Мъже", - аз имам предвид, че след "Мъже" започват най-дълбоките му творби. Но до "Мъже" написаното от него изобщо не е боклук. Няма го този екзистенциален формат. Но не е и Ангел Тодоров или Ст. Ц. Даскалов.

- А коя Ви е любимата негова творба?

- Аз страшно харесвам "Жените на Варшава"! Харесвам "Архангел Михаил", харесвам "Да се провреш под дъгата", харесвам и задочните му репортажи. Много ми е трудно да назова само едно.

- Коя тема, развита в произведенията му, Ви е най-близка?

- Коя ли не! В неговите творби се пресичат всички съществени конфликти не само на епохата, а и на битието. Неговите книги са с библейски формат. Пиесата му "Архангел Михаил" за мен е пиеса в библейски формат.

- В периода 1969-1989 г. името на Георги Марков бива зачеркнато от българската култура, книгите му са иззети от библиотеките, пиесите му се забраняват за поставяне, а на критиката се забранява да го споменава. Писателят бива официално реабилитиран едва след падането на диктаторските комунистически режими в Източна Европа през есента на 1989 г. Когато един писател бъде откъснат от собственото си време, след това е трудно да се приобщи към следващото поколение читатели. Как според Вас се вписва Георги Марков в съвременната българска литература? Актуални ли са неговите идеи и теми днес?

- Несъмнено, неговите текстове са актуални винаги. Както Христос е актуален винаги. Талантът на родения писател - а Георги беше несъмнено такъв - се проявява в това, че той може да синтезира конкретната битова ситуация и да изведе от нея универсални обобщения, които господстват над всички времена и всички пространства, над всички епохи, които придобиват общочовешко звучене. Ей това направи Георги. Включително и в "Репортажите".

- Вие не просто говорите за Георги Марков, а изживявате неговото присъствие. Бихте ли разказали с какво се доближават представите, възгледите и копнежите на Вашия духовен приятел до собственото Ви светоусещане?

- Да, разбира се. Първо, той беше човек, който влияеше. Има хора, които и да искат да влияят, не могат. Има хора, които и да не искат да влияят, пак влияят. Георги беше от последните. Той пълнеше пространството! Където и да отидехме - в компания, на един обикновен купон, на среща с приятели, все едно дали това е ставало в Кьолн, в Мюнхен или в Лондон, - той по един естествен, непринуден начин, без ни най-малко да го цели или желае, се превръщаше в център на компанията. Неговото влияние върху мен, разбира се, е преди всичко литературно. В началния си стадий, когато не съм го познавал лично, е било само литературно. Но след това вече и като личност.

- Какво влияние оказаха неговите произведения върху Вашето лично творчество?

- Той е герой във всичките ми романи. Присъства и в "Междинно кацане", и в "Генезис II", и в "Синеокият слепец", и в "Белият слон", и в "Опит за екстаз". Даже в "Междинно кацане" пише така: "Той е невероятен писател: само умът може да го почувства и само сърцето - да го разбере".

- Как неговият образ се отрази върху Вашата собствена личност?

- Той беше мой учител по литература, по гражданственост и преди всичко по човечност. Самото му наличие беше урок по духовност. Аз и до днес гледам на него като на свой човешки и литературен идеал.

- Според Вас връзката между двама души не може да бъде прекъсната от физическата смърт. Кога чувствахте Георги Марков по-близък: преди или след смъртта му?

- Това е едно безсмъртно приятелство. Мисля, че в своя биографичен път човек непрекъснато осъзнава и преосъзнава всички съществени отношения и извлича нов смисъл от тях. И винаги ги съпоставя с нови и нови битови ситуации. За мен те са еталон, с който се оценява всяка наша стъпка по дъгата на земята. Такъв еталон са литературните творби на Георги. Той нелитературни творби не е писал.

- Каква беше според Вас мисията на Георги Марков в неговия земен живот?

- Да бъде писател. Разбира се, че неговата емиграция е политически обагрена, иначе не можеше да бъде. Той бяга, защото търси свобода и защото е цензуриран в България. Но неговата емиграция е преди всичко емиграция литературна. Той търсеше простор, за да изяви собствените си литературни заложби. И го направи по един потресаващ начин.

- И въпреки че животът му беше прекъснат физически, според Вас той изпълни ли мисията си? Успя ли да завещае това, което трябваше да завещае?

- Да! Има едно есе на Вацлав Хавел, когото Георги много обичаше. Хавел казва така: "Когато ти си вложил себе си докрай в една кауза, когато си вложил цялата си същност и си се себераздал без остатък, тогава ти вече си победител, независимо от крайния резултат." В този смисъл победител е и Георги.

- През последната година от живота си до есента, когато е убит, Марков Ви споделя, че има намерение да издаде списание "Нов златорог", което ще продължи делото на списание "Златорог".¹²

- Това беше наш общ проект.

- Трябва ли да съжаляваме, че този проект не е успял?

- Ама разбира се, винаги има за какво да се съжалява. За всичко ненаписано. В портал "Култура" бях писал, че когато убиват един писател, това е едно многократно убийство. Както когато убиеш една бременна жена, убийството е двукратно - ти убиваш и плода в утробата й, - така и когато убиеш един писател, убийството не е двукратно, а многократно, защото ти убиваш и всички образи, сюжети, фабули, които той щеше да създаде, ако беше останал жив. Георги ги носеше в себе си, той беше бременен с тях, както една потенциална майка с плода си. Така че в този смисъл има за какво да се съжалява. Убийците му лишиха страната ни, българския език, пък, ако щете, и Европа и света, от много образи и сюжети, които Георги несъмнено щеше да създаде. Защото при него писането беше единствената форма на живот, която той владееше.

- Кои бяха ключовите думи при осмислянето на писателя за света, освен "истина" и "свобода"?

- Неговата безмерна художествена сетивност. Той имаше рядката дарба да одухотворява всичко, до което се докосне, да му придава духовен смисъл, духовно съдържание, духовна субстанция.

- В началото на 2001 г. Георги Марков е награден посмъртно от президента Петър Стоянов с орден "Стара планина" - първа степен за цялостното си творчество, което заема достойно място в българската литература и драматургия, както и за непримиримата си гражданска позиция по времето на комунизма в България. Защо днес, почти 40 години след своята физическа смърт, писателят продължава да живее духовно чрез своите произведения?

- Защото духът, за разлика от физиката, е безсмъртен. Защото духовността е непреходна и еталонът, с който тя се измерва и съизмерва към битието, към бъдещите времена и към потомците, те са едни и същи. Литература значи да търсиш вечните, трайните феномени в битието, тоест да отсееш преходното от непреходното. Това изкуство Георги го владееше както никой друг.

- Ако душата продължава да живее след смъртта на тялото и се преражда в ново тяло, вярвате ли, че ще срещнете душата на Георги Марков отново?

- Да. Аз Ви казах, че се себеразбирам като православен християнин. Съвсем естествено е това мое разбиране да води до извода, който Вие току-що цитирахте за едно бъдещо приобщаване към личността на Георги. Гьоте пише в едно писмо до Екерман, че ако живеем само за този свят - само с мисълта за този земен единствен живот, - ние сме най-жалките и недостойни същества под слънцето. Аз вярвам на Гьоте.

- Вие бяхте един от лекторите, взели участие в поредица лекции "От първо лице за Георги Марков", които се проведоха в пет университета в страната, в периода 17.-21. октомври 2016 г. Целта на инициативата беше да се запознаят българските студенти с важността на литературното и публицистично наследство на Георги Марков. Поредното преиздаване на "Задочните репортажи" доказва, че авторът им е реабилитиран и продължава да живее.

- Безспорно е така. Истинската му реабилитация ще настъпи, като го включим в учебните програми.

- Според Вас писателят категорично трябва да бъде изучаван в българските училища и университети?

- Да, ние работим върху това. Аз работя върху това.

- Кои негови произведения трябва да влязат в учебниците?

- Преди всичко "Жените на Варшава", "Портретът на моя двойник", "Достопочтеното шимпанзе", "Архангел Михаил", "Покривът".

- Как бихте представили писателя пред днешните читатели? Ако пред Вас стоят млади хора, които са чували за Георги Марков, но не знаят какво да прочетат от него и дали изобщо си заслужава да отварят книгите му, как ще ги привлечете?

- С думи прости: така, както привличам и Вас към темата чрез разказа си. Бих им казал, че ако се себепотърсят в сюжетите му, ще се себеоткрият. Това съвсем не е малко.

07.01.2017 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Петър Увалиев (1915-1998) е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. [обратно]

2. Федерико Фелини (1920-1993) е италиански кинорежисьор и киносценарист, представител на неореализма в италианското кино. [обратно]

3. Микеланджело Антониони (1912-2007) е италиански филмов режисьор, който развива темата за самотата на човека в съвременното общество. [обратно]

4. Българска писателка, психотерапевтка, преводачка, режисьорка. [обратно]

5. Карл Густав Юнг (1875-1961) е швейцарски психолог и психиатър, ученик на Зигмунд Фройд. [обратно]

6. Ърнест Хемингуей е един от най-значимите американски писатели, автор на романи и кратки разкази. Носител е на Нобелова награда за литература за 1954 г. и награда "Пулицър" през 1953 г. за повестта си "Старецът и морето". [обратно]

7. Джон Стайнбек е американски писател, драматург и есеист. Носител на Нобелова награда за литература за 1962 г., на "Пулицър" за "За мишките и хората" (1937), "Гроздовете на гнева" (1939) и "На изток от рая" (1952). [обратно]

8. Сол Белоу е американски писател от канадски произход, лауреат на Нобелова награда за литература за 1976 г. [обратно]

9. Хенри Милър е американски писател и художник. Известен е със своите романи, които притежават автобиографични, еротични, философски, мистични елементи. [обратно]

10. Аугусто Пиночет (1915-2006) е глава на военното правителство, управлявало Чили между 1973 и 1990 г. [обратно]

11. Александър Пушкин - "Паметник" (1836). Превод: Димитър Горсов. [обратно]

12. "Златорог" е месечно литературно-художествено списание, което излиза в София в периода 1920-1943 г. Негов основател и редактор е Владимир Василев. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Борисов 1990: Борисов, Георги. [Предговор]. // Марков, Георги. Задочни репортажи за България. София: Профиздат, 1990.

Бочев б.г.: Бочев, Димитър. Христос, варварите и фарисеите. // Христоматия "Омда" <http://old.omda.bg/bulg/news/personal/d_bochev_za_georgi_markov.htm> (24.07.2017).

Бочев 1991: Бочев, Димитър. Междинно кацане. София: Купеса, 1991.

Бочев 1997: Бочев, Димитър. Синеокият слепец. София: Развитие-Холдинг КДА, 1997.

Бочев 2010: Бочев, Димитър. Боготърсачът между беса и слепотата. София: Фондация "Д-р Желю Желев", 2010.

Бочев 2016: Бочев, Димитър. Несъгласни думи. Портрети и размисли. Есета. Том 1. Пловдив: Хермес, 2016, с. 493-494.

Бочев 2016: Бочев, Димитър. Възстановка. // Култура. Портал за култура, изкуство и общество, 09.06.2016 <http://kultura.bg/web/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BA%D0%B0> (24.07.2017).

Да се провреш 2016: "Да се провреш под дъгата" от Георги Марков. // Народен театър "Иван Вазов", 13.10.2016. // <http://new.nationaltheatre.bg/bg/repertoire/item/80> (24.07.2017).

Марков 1999: Марков, Георги. Аз бях той: 121 документа за и от Георги Марков. Подбор, състав. Любен Марков. София: ПК "2 1/2", 1999.

Марков 2016: Марков, Георги. Задочни репортажи за задочна България. Том 1-2. София: Сиела, 2016.

© Цветелина Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2017, № 7 (212)