Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В КАПАН

Ангел Русков

web

Време на действието: Септември 1966.

Място на действието: Севлиево.

Дъждец един ръси, усуква града и Балкана - страховито надвесен над него; вълмо някакво от надигащ се студ, мрак и безнадеждност. И аз - в окото на тая безнадежност - по джапанки, черни дочени панталони и синя силонова блуза на голо. Последният писък на селската мода.

Вървя. Не, не вървя, ами се търкалям в това вълмо. И си крещя наум, ама така крещя, че чак се треса: "На ти сега Ангеле, мирис на прясно боядисан зелен чин! На ти сега Ангеле, мирис на прясно боядисана черна дъска! Един път нали се измъкна? Откачи се като кучка от кур, и вместо да хукнеш да бягаш накъдето ти видят очите, ти позорно се върна като пребито куче. Нали един път сполучливо се отърва?! И добре си беше казал: До тука с науките! А като дойде септември, се огъна, остави се да те надвие носталгията. И то не носталгия като носталгия. Хората какви носталгии имат. А твоята носталгия, ще умра от смях, по прясно боядисан зелен чин, по прясно боядисана черна дъска. Лошо ли ти беше като тухлар? Носиш калъпите четворка, гол и бос, само с една препаска на кръста, колкото да не ти се виждат и претриват срамотиите и си пееш. Ама ти не, училище пак ти се прииска. И с какви науки напираш толкоз да се занимаваш? Ще се изучаваш за младши зоотехник. Няма да бъдеш оператор на биологична единица, сиреч кравар, ами младши зоотехник. Сякаш кравите могат да я направят тая тънка разлика. Цял живот да газиш кравешки лайна. И за благодарност, кравите ще те шибват с опашките си през очите. Да не виждаш изобщо, като и без това не си гледал навремето, когато си избирал професия. Какво си намислил да правиш с младостта си, Ангеле? Да я заринеш в кравешки лайна ли искаш?!"

Сега, четирийсет и кусур години по-късно, с ръка на сърцето мога да кажа, че колкото и искрено да е възмущението от мене си тогава, нещо съм пропуснал, може би не съм искал да го видя или забележа, а то ми е вадило очите; цялото онова лято беше пропито с Дочка - с пръст да го боцнеш, ще потече Дочка. Мисълта за нея ме преследваше денем и нощем. Въжделенията ми към Дочка бяха като стълбче мушици, като месечина: тръгнеш ли, тръгват и те, спреш ли, спират и те. Нито можеш да ги прогониш, нито можеш да им избягаш. На една ръка разстояние, пък хем ги виждаш, хем са непостижими. А бе, какво да приказваме - съдба. Та Дочка също тръгваше да завършва строителния техникум в Търново. А аз оставам в едно разкрачено положение - нито съм за казармата, нито ме искат в училищата. Ще дойде ваканцията, а нали човек заради едната ваканция живее, ще се върне Дочка, а мене няма да ме има. Ей това нито можех да си го представя, нито да го преглътна.

Но нека се върнем към това, как разнасям непогребаната си още в кравешки лайна младост из Севлиево. Из центъра главно, че е по-светло. По-светло, но не и по-топло. А младостта ми точно в тоя момент така зинзика, че не й трябва светлина в тунела, ами топлина. Аз, за съжеление, не съм в тунел. В тунела поне е сухо. В капан съм. Капаните са решетки, които най-напред не виждаш. Решетки, които нито дъжд спират, нито студ. Човек разбира, че е попаднал в капан едва когато той щракне зад гърба му. Иначе всичко си е, както си е било. Нищо необичайно и обезпокояващо. Никакъв знак за надвиснала заплаха. И изведнъж - щрак, - попаднал си в капан. И няма изход. И няма кой да ти помогне. Светът е забравил за тебе. Бог те е изоставил. В капана попадаш сам, никой не те тика в него. Няма на кого друг да се сърдиш, сам си си виновен.

Хайде сега, да не броим семките в лайното. Факт е, че съм в Севлиево; град на седемдесетина километра от родното ми село Овча могила. През няколко баира, дето се вика, ама ако имаш кола. А тогава, даже председателят на текезесето още нямаше кола, ами се друсаше на файтон. Тогава, както и сега, със Севлиево сме в различни области и нямаме директни съобщения. Нито влак, нито автобус. Да тръгнеш от Овча могила за Севлиево, си е цяло пътешествие; със сложни прехвърляния и прикачвания, от автобус на влак, от влак на автобус. Даже първите пет километра до гара Морава извървях пеша, защото влакът, който гонех, беше прекалено ранен и автобусът замижаваше, не го виждаше. Извървяхме ги с бащата на един мой съученик, Енчо. Като разбра, че съм се запътил към Севлиево, това и в тъмното нямаше как да го скрия, той въздъхна: "Знам го Севлиево, до седми клас изкарах в тамошното сиропиталище. Хората там са много морални." И като ми се заби това морални, като трън в петата. Нали моралните ми устои бяха разклатени. Напипа болното ми място.

С влак от Морава стигнах до гара Левски. От Левски с друг влак до Павликени. В Павликени се прехвърлих на автобус до Севлиево. Когато автобусът навлезе в село Добромирка, щях да счупя прозореца да го обглеждам, ами че това е селото, в което се е родил поетът Пеньо Пенев, много тачен и мой идол по онова време. Като го гледаш, село като село, ама родило поет, да не му се надяваш.

В Севлиево пристигнах, когато преваляше вече пладне. Задачата ми тук наглед беше проста. В края на учебната година ми бяха намалили поведението на укорно едно и ме бяха изключили от училище, без да имам право едва година да продължа образованието си в република България. И те от това най-много ме заболя: в края на учебната година. А можеха да ме изключат в началото и щяха да ми спестят бъхтане цяла година. А те даскалята в един глас: власите накрая на Дунава се давят. Зорлем ме направиха влах. Последно стъпало. По-надолу нямаше накъде. Тя една моя съученичка, която все засичах в неграмотност, ме предупреди преди време: "Ти много знаеш, но те ще те изключат!" Останах като гръмнат. Но тя взе, че позна. Взеха, че ме изключиха по най-калташкия начин.

В задния си джоб нося плик, запечатан и подпечатан на три места с червен восък. В него е моето "отпускно", от старото ми училище. Сега носех този строго охраняван документ в Селскостопанския техникум "Ненко Илиев", за да го предам на директора с молба да ме приеме в подопечното му училище. Предал - приел. Нищо по-просто и лесно. Бях изчислил - цялата операция трябваше да се осъществи в рамките на един ден. И всичко вървеше според плана, докато не стигнах до техникума, тази ковачница на селскостопански кадри. Там вместо директора ме посрещна байчото: директорът бил в Габрово, на съвещание преди началото на учебната година.

Тогава всъщност капанът е направил "щрак", но аз не го усетих. Идеята: "Дойдох, видях и се прибрах", рухна пред очите ми. План "А", както се казва сега, пропадна. А аз, толкова самоуверен, че нямах план "Б". Да измина обратния път, без да съм свършил нищо, беше немислимо. А да идвам пак, беше просто невъзможно. Така и така съм тука, занаитих се, трябва да приключа. Ще чакам. Какво по-характерно занимание за нас българите от това, да чакаме?!

Най-простото и най-близко до ума бе, а и всички нормални хора така постъпват, да отида на хотел. И като казах хотел, веднага ми дойде да си откъсна главата през джоба. Нямах паспорт. А кой ще те пусне да припариш в хотел без паспорт. То и да имаш паспорт, не ти е абсолютно сигурен хотелът, камо ли да нямаш паспорт. Годините ги бях навършил откога, но от немокаятлък не намерих време до отида до Свищов да се снимам. На село си нямахмe фотограф. А без снимка Цветан Банчев, секретар на общината, не вади паспорти. Пък и да имах паспорт, не знам дали щяха да ми стигнат парите за хотел. Не можех да искам пари от баща си: изключен от училище, работи като тухлар, а сега иска пари от баща си. И то за какво - пак за училище. Не върви. Тръгнах с наличните запаси, които си бяха жълти стотинки, колкото за път и за някоя баничка, ако се наложи.

Друго приемливо място за спане, което знам, е гарата. Що народ е спал по гарите и е оцелял, от географията знам - железницата беше подминала Севлиево, гара там няма. Има автогара. Автогара, автогара, ама гара все пак. Там стъпих най-напред на севлиевска земя и сега там се върнах. Да ме пита един, защо веднага не хванах обратен автобус. Откъде да знам аз, че автогарите ги заключват нощем, автогара в мойто село няма. Недочакали още последния автобус да се прибере, щракнаха катинара. А вътре закътано, уютно, изтегнали се едни пейки: да си седнеш, да си легнеш, въобще да се разположиш като пет пари в кесия. Да, ама недостъпно. Може това да е морално, но в никакъв случай не е и хуманно от страна на севлиевчани.

Чак сега осъзнах, че съм в капан. На всичкото отгоре продължава да вали, а капанът покрив няма. Тука, в Балкана, и без дъжд нощите са студени. А бе сякаш ноемврийска нощ се вклини в началото на септември. А аз с гардероба си от юли. По онова време само избрани хора имаха такива силонови блузки; аз бях един от тях и се гордеех със себе си. Обаче защо силонова блуза на голо?! Поне един потник да си бях сложил отдолу. Шляпам с джапанките из дъжда, пръските им стигат чак до врата и усещам как паниката лека-полека ме стиска за гушата. Както си вървя и: я, пред мене афиш. Ще дават съветския филм "Усойницата" по романа на Лидия Сейфулина. Киното, както е казал Ленин, е най-важното изкуство. И аз добавям - и най-евтиното. Купих си билет, без да се замислям, и си подсигурих топлина и сушина поне за два часа.

Действието се развива по време на октомврийската революция. Червените срещу белите. Както може да се предполага, нашите са червените. Препускат коне, свистят саби, подскачат тачанки. Първо раниха няколко от нашите, колкото от кумова срама. И после като ги почнахме - сеч, сеч, сеч, бялото платно на екрана подгизна от кръв. Не помня в края на филма дали остана някой жив от белите. Ако питаха мене, нямах нищо против да се секат и до сутринта. Но филмите ги правят не по-дълги от два часа. Екранът трепна, лампите светнаха и се видяхме - народна маса, вцепенена от напрягане, от съприживяване на сраженията.

И киносалона, също като автогарата, това поне го знаех, го затварят след прожекция. Иначе като място за спане не е за подценяване. Ама и то, за разлика от киноизкуството, недостъпно за народа през нощта. Навън дъждът се усилил. Точи едни дебели нишки около уличните лампи. Хората се гушат в якетата си и бързат да се приберат по къщите си. Такива едни моралисти, гледат ме изпод вежди, изпитателно някак, направо рентген. И ми се струва, че всички виждат моето морално разложение. Човек може да е девствен или полудевствен, какъвто бях аз всъщност, и пак да е морално разложен. Вървя и куцам в морално отношение.

Закуцах към най-демократичното място. Там, където птичките пеят, влюбените си гугукат, а недораслите за любов - пушат мрачно. Там, където има място за всички - градската градинка. Сварвам момчетии, накацали по пейките да изпушат по една последна цигара. Разбирам ги, още се крият от родителското тяло, като пушат. Избрах си една пейка близо до тях. Малко преди да приседна, видях че на нея лежи човек. Изтегнал се на цялата пейка. Завит с ватенка и вече откъртил. А ватенката дебела, непромокаема, дъждът нека си вали, юнакът си спи на топло и сухо. Не бях завиждал дотогава на мой ближен с такава искрена и черна завист. Не исках вече кой знае колко от тоя живот. Само една ватенка. Ама къде ти ватенка посред нощите в чуждия град. И тогава се чух да си рецитирам: "Не мечтая безсмъртие и пътища леки, а ватенка топла за зимния ден...". Стиховете, разбира се, са от Пеньо Пенев, който междувпрочем е завършил гимназия тук, в Севлиево. И до там му били науките.

Момчетиите допушиха цигарите и се наканиха да си тръгват. Тогава набрах смелост и застанах пред тях. Не знам откъде го извадих тоя глас. Опитайте да си спомните гласа на някое цигане, което проси пред някоя черква. Нещо такова докарах. Глас, да ти скъса сърцето: "Момчета, вие хубаво се прибирате, ама аз нямам къде да отида. Закъсал съм, спасявайте." Момчетата се заоглеждаха. Някой трябва да каже нещо, но не знаят кой. Един от тях - Данчо, разбрах му името, защото стърчеше над другите и всички му търсеха мнението: Данчо тъй, Данчо инак. Та само Данчо смотолеви: "То хубаво, ама аз съм на квартира. Хазаите в момента правят ремонт и са ме сместили в тяхната кухня, едвам за мене има място, камо ли за още един. Ще ме изгонят. И май на всички останали хазаите правеха ремонт. При такъв аргумент с какво можех да му излеза насреща. И топката пак при Данчо: у дома не може, ама аз карам "Зил". Ще те заведа в автостопанството, в акумулаторното има креват. Ще кажа на пазача да те пусне да спиш там.

И тръгнахме за автостопанството. Тук нощен пазач, там нощен пазач - няма го. А акумулаторното заключено. Станахме вир вода. То няма да стане така, вика Данчо, ами дай да ти отключа "Зил"-а и ще спиш в кабината. Отвори вратата на един "Зил", настанявай се, вика, ето ти тоя забун да се завиеш и си тръгна. Забунът се оказа дълга шаячна шуба, подплатена с овчи кожи и широка яка. Влязох в забуна и се загубих в него. Обгърна ме миризма на машинно масло и бензин, но пък меко и топло. Дъждът си трополи по ламарината, гледам го как се стича по стъклото, ама не може да ме достигне. А аз се гуша и не смея да мръдна, за да не прекъсна проточилото се вече не знам откога блаженство. Безметежният сън вече ме понасяше към най-уютните си гънки, но нещо, не знам какво, все ми пречеше да се добера до тях. Тогава за пръв път открих, че не мога да спя седнал. Седнал мога да чета, да ям, да пия, но не и да спя. И така до ден-днешен. Въртя се, опитвам се да се протегна, белким нагазя в дълбокия сън. Не би. Придрямвах на пресекулки и хълцукания до сутринта.

А на сутринта дъждът спрял. И като се заиздига онова слънце, сякаш нищо не е било. Врабчетата вдигат врява из клоните на черниците. По-смелите се въртят като пумпали из локвите - взимат си сутрешният тоалет. С мъка се разгънах и се сурнах от кабината. Пикаеше ми се неудържимо, което си е нормално в тоя час на деня. И докато се протягах и намествах кокалите, вече обливах гумата на "Зил"-а. Той, милият, цяла нощ къпан от дъжда, блести синкаво на слънцето, сега го къпех и аз. Но поне употребявам топла течност. И тогава виждам един мъж със сини дочени дрехи, униформата на работническата класа, да търчи към мене. Като на нямо кино - движи се, мърда си устните, но звук не чувам. Няма съмнение, това е злополучният нощен пазач. "Какво правиш тука бе?", ми вика той. А то се вижда какво правя - пикая. И змията не закача човека, когато пикае. Нямах нито желание, нито възможност да прекъсна процеса. И изстрелвам: "А ти къде беше снощи, когато те търсихме с Данчо? Ако си беше на мястото, щях да спя в акумулаторното, а не в кабината." Махна някак безпомощно с ръка. Вече облекчен, се измъкнах незабелязано, да не ме видят началниците му и да направя беля на човека.

Шляпам с джапанките по празните коридори на техникума, та чак кънти. Директорът си е в кабинета. Нисък, набит, с прошарен алаброс, гледа ведро, сърбят го ръцете за работа. Ведро гледа, но и изпитателно, претегля ме в морално отношение - севлиевец. Разряза, по скоро сдъвка плика с корейската си ножица, други не се намираха тогава. Чете двата листа. Какво пише там, за мен си остана тайна велика. Но трябва да е бил много силен текст, защото го виждам как целият се напрегна и лицето му изсивя. Извади друг плик запечата го по същия начин и ми го връчи. "Не мога да те приема, вика, учил си по друга система. Иначе няма проблеми, ама системата ти е различна." По каква система изучават кравите в Севлиево не разбрах, но, явно, беше опасно за тях да уча тука.

Има-няма броени минути продължи престоят ми в техникума "Ненко Илиев". Не можах да им помириша нито зелените чинове, нито черните дъски. За толкова късо време към нищо не можах да се привържа тука. Нищо не ме задържаше вече. На всичкото отгоре усещам пак напор в пикочния си мехур. Нямам време да обикалям коридорите да търся тоалетна. Изскоквам навън и в движение още изваждам устройството. Успях само да завия на дясно и да се обърна към стената. Не вдигам крак. Не съм куче все пак. Пикая прав на два крака. Понеже струята толкова силно плющи и има опасност да ми опръска крачолите, пикая малко наведен, да увелича дистанцията, като се подпирам с лявата ръка за зида. Едно е да пикаеш на лопуша и да мислиш, че биеш барабан, друго е да препикаеш цяло училище. Всъщност за пръв път през живота си препикавах нещо толкова едрогабаритно. Честно казано, не откривам разлика - облекчението си е облекчение. Това е свобода, освобождение, разтваряне, разтапяне на капана във въздуха. И ти става някак леко на душата. А за какво са ми всички училища на света, ако си навредя на душата?!

 

 

© Ангел Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2018, № 4 (221)