МЛЕЧЕН ПЪТ

web

На Христо Тотев

Примигват лампите, и без туй жумящи.
Знак за последните клиенти,
че решението, което те от цяла вечност
не могат да вземат, е взето и без тях.
И ще ги повлече нанякъде
калната и безсветулкова река на нощта.
После келнерите, с греещи от отегчение лица,
ще раздигат масите - предоставили лицата се квадратни
за бойните поля на срещи неочаквани.
Ще сметат от пода фасовете
на недовършените разговори.
Пепела от думи
с метално сив и диамантен блясък.
Туптежа на обувките - сърца на жаждата за път.
И ще мият чашите, утаили на дъното
небликнал смях и болка някаква.
Също и една удавена муха,
измамена от кървавия цвят на виното.
А някъде над утайката и малко под горния ръб
стои мъничка черта,
която трябва да е мярката.
А на нея, както знаем, се крепи Вселената.
После дрънкаме като празни гюмове в нощта.
Макар че сме млекопиещи и звездобройци,
не знаехме, и по Млечния път трамвая друса.

1971 г.