СРЕЩИТЕ МИ С ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

Aнгел Русков

web

Като дойдох в София през есента на 1979 г., аз на живо видях най-напред кучето на Левчев - доберман пинчер, и чак година и нещо по-късно и самия Левчев.

С кучето стана така: началото на Октомври е. А той се случи топъл и гальовен. Дърветата жълтеят и червенеят и току откършат по някое листо. Николай Босилков - озеленител и карикатурист, ме е взел на работа в неговата бригада. Официално се водя изкопчия. И това ми осигурява временно жителство за една година и приличен доход. Условието му е: Плащам ти надница само когато се явиш на работа, решиш ли да ходиш в командировка или по редакции, не те уволнявам, но няма и да ти плащам. Това си беше жив късмет.

И така, първи работен ден. Николай идва лично да ме представи на бригадата. На ул. "Велико Търново" № 4, детска градина, както по онова време, така и сега. Та ние ще монтираме в двора на градината пързалка, кълбо за катерене, люлка, както и да подновим пътеката с тротоарни плочки и бордюри. А отсреща на детската градина нова луксозна жилищна кооперация с червени декоративни тухли и големи балкони. На първия етаж едно куче нещо се дърля по балкона и лае, та се къса. Тава е кучето на Левчев, ми казва Николай. Той тука живее.

Цял ден се борихме с тия кълбета и пързалки и цял ден кучето скача по балкона и лае. По мене лае. Подушило е поета и лае. Пази годсподаря си от конкуренция, си казах тогава.

И нали съм добър физиономист, запомних го кучето на Левчев. И година може да има по-късно, пак го срещнах, само че по улица "Сан Стефано". Точно пред "Вкусното кебапче". Водеха го Румен Леонидов и Марин Балтов. Купили му порция кебапчета и го хранят. Те, току-що завършили, още без работа и сигурно гладни, но геройски точат лиги и преглъщат, докато доберманът омита кебапчетата без да мляска, все пак е куче от сой. Тогава под името Владимир Любомиров синът на Левчев, с още жълто покрай устата, издаде първата си книга. Книга, която беше обявена за явление и една солидна група от палаши, гравитиращи около литературния кабинет "Димчо Дебелянов", си изпочупваха краката да го обикалят, да плонжират, да му станат приятели. И покрай това приятелство да влязат в семейството на Левчев. Доколкото си спомням, Румен даже написа стихотворение за доберман пинчер. Спрях се да питам все пак: Това не е ли кучето на Левчев? Негово е, казват, дадоха ни го да го разходим. Разходката им се видяла малко, та решили да му купят и кебапчета. Млади поети. Марин Балтов стана заместник-главен редактор на в. "Пулс", а Румен Леонидов редактор в сп. "Факел" на Любомир Левчев.

Повече не видях кучето на Левчев, но затова пък видях неговия господар и господаря на всички писатели, самия Любомир Левчев. Било е или есента на 1980 г. или ранното лято на 1981 г. По него време съм младоженец и тъка на два стана - редя тротоарни плочки и бордюри из София и пописвам по вестници и списания. Но основното ми занимание е търсене на работа в редакция. Който е търсил работа в редакция знае, че това е свързано с висене в кафенето на писателите "Ангел Кънчев" № 5. Най напред търсех някой познат да ме вкара вътре, защото портиера Боян Пенев не си поплюваше с младите провинциалисти, а после вероятно Максим Максимов ми уреди карта от Кабинета на младия писател, с която имах право да влизам в кафенето, но без да влизам в синия салон. До колкото си спомням, бяхме с Максим, пием кафе и чакаме да отворят ресторанта. В кафенето мернах Божидар Томов и Росен Босев, облечени официално и с напрегнати, делови лица. Те бяха началници в Кабинита на младия писател, което беше нещо като чакалня за Съюза на българските писатели. Така младите хем не са изоглавени, а са под контрол, хем им запушват устата - млади сте още, понатрупайте книги и ще ви приемем и в СБП. Та двамата минаха по всички маси, дето имаше млади хора, слизайте долу в залата, Кабинетът на младия писател ще има среща с председателя Любомир Левчев. Нито Максим беше член на кабинета, нито пък аз. Но явно се бяха притеснили, че председателят ще говори пред празна зала и събираха хора с млади лица. Спогледахме се с Максим, време до отваряне на ресторанта има и се прежалихме, станахме заседателно месо. За какво беше тая среща, нито тогава, нито сега, и да ме убиеш, не мога ти каза. Левчев редеше дежурните си тиради за гръбнака на българския писател, който бил политически. Явно и той трябвало да отчете някаква дейност, пред някого, че работи с младите писатели. И с много сериозен тон говореше дежурни глупости, но сякаш си вярваше. Това винаги ме е изумявало в началниците: как могат да говорят глупости, без да се разсмеят?! Или поне да вкарат някаква иронична жилка?! Поглеждах си часовника на тръни, а Левчев си говореше. Говореше пред нас, но говореше сякаш не на нас. На друг някого говореше той. Искаше да бъде чут от някой друг. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, изтърси: И да знаете млади другари, най-висшата форма на поезията е политиката! А така, си рекох, кой е най-големият политик в България? - Тодор Живков. Значи, според Левчев излиза, че Т. Ж. е и най-големият поет на България. И Любомир Левчев доброволно му отстъпва първенството в поезията.

Това ми беше последната среща на живо с Левчев. Оттогава насам не съм виждал нито него, нито неговото куче. Но неговите "кучета" - да!

© Ангел Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2017, № 5 (210)