БУЙНИ КОНЕ ПРЕПУСКАЩИ

Светла Георгиева

web

Моят кон ме посреща на гарата. Той знае пътя и идва да ме чака. Винаги разбира кога ще дойда. Усеща го. Конете са много умни. Когато влакът наближи гарата, отдалеч го виждам как стои на перона. Като сляза от вагона, направо го яхвам и - хайде!

Моят кон е бял кон.

Има дълга грива и опашката му стига почти до земята.

Аз го яздя без седло - така, както си е истински. Той препуска много бързо. Досега никой не е могъл да го надбяга.

Моят кон е арабски кон. Те са най-бързата порода. Имам го от едни араби. Те са живеели в нашето село и са отглеждали коня още като е бил малък. Обаче изведнъж трябвало да се върнат в Египет и нямало как да го вземат със себе си. Затова, като тръгвали, го подарили на баба ми. Така го отгледахме на село и той постепенно стана жребец. Аз най-много го отглеждах и той свикна с мен. Сега разбира всичко, което му кажа. Когато нищо не казвам - пак ме разбира. Според мен това значи, че ме обича.

Моят кон се казва Гомор.

* * *

Всичко това беше чиста истина в едно далечно време, когато, сгушени в най-защитеното от света място  - нашето въображение, - си съобщавахме важните неща от живота. Бяхме осемгодишни: две срамежливи и невзрачни малки момичета, от онези, които седят незабелязани на задния чин. Първия ден в училище ни бяха сложили заедно и ние задълго си останахме така.

Тя имаше русолява плитка и винаги одрани колене.

Аз имах грозна прическа, закрепена с грозна фиба, и не можех да казвам "р“. Това бяха основателни причини светът да ме сочи с пръст отдалече, а аз да се крия в тихите ъгли на въображението и да подреждам там всичките си съкровища. Не знаех кога ще ми потрябват. Най-общата идея беше: ще видят те тогава!

Не помня коя от нас започна първа. Може би започнахме едновременно и е била нужна някоя незначителна дума, за да отприщи порой от велики събития. През голямото междучасие двете неизменно се скривахме някъде, за да разказваме историите си. В тях препускахме - всяка от нас на своя кон - през полета, гори и всичко, което принадлежи към неописуемото преживяване, наречено "на село“. "Баба ми на село“ беше неясният образ, призван да узакони присъствието ни там.

Бавно се прибирахме от училище и облегнати до една ограда - там, където се разделяха пътищата ни, - продължавахме още дълго да споделяме опияняващите си преживявания. Много години по-късно все още мога да извикам в пръстите си усещането за металната мрежа на онази ограда.

Аз нямах баба на село, а и нямах представа как се живее на село. Но по онова време в моето срамежливо съзнание се криеха огромни неопитомени пространства. Там имаше място за зелени ливади, за някоя бистра река без име, за тайнствена гора и за онзи огън, край който седяхме вечер ние, смелите... тоест аз. Не беше трудно да си измисля този свят: той сам се измисляше с размах и великолепие.

Нашата игра си имаше свои правила. Изслушвахме се търпеливо, с интерес. Въпросите бяха разрешени, но само ако изясняват важни подробности от разказа, или ти подсказват да доизмислиш още нещо, за което не си се сетила по-рано. Никакви провокации, никакви опити за разобличаване. Понякога се съблазнявахме да достигнем границата, но никога не я прекрачвахме.

А ти как успяваш да се метнеш на коня, като е висок и няма седло?

Е, отначало беше трудно, обаче нали знаеш колко време се упражнявам и сега вече съм много добра. А, да: и освен това, той се научи да прикляква и така се качвам отгоре му, много е лесно...

Вярно, аз забравих, че си го дресирала...

Двете чудесно знаехме, че всичко е измислено.

Но завързвахме това съзнание вън пред вратата, когато влизахме на топло в нашия свят. Никога не сме имали усещането, че лъжем. Лъжата е лошо нещо, но ако просто си измислиш истината, това не е лъжа, нали? На този труден екзистенциален въпрос ние по онова време отговаряхме с лекота. Години по-късно опитите ми да го приложа при други условия нямаха същия успех.

Нейният кон беше черен, с бяло петно на гърба. След кратко обсъждане стигнахме до извода, че е мустанг. Те също са много бързи. Мустангите и арабските коне са двата вида най-бързи коне. Остана открит въпросът как точно е достигнал този мустанг от Дивия Запад до селото на баба й. Но решихме, че това няма голямо значение. В живота има толкова неща, които не могат да бъдат обяснени - те просто съществуват и точка. Това също е важна екзистенциална истина и тя, за разлика от първата, работи добре и до днес.

Когато си казвахме "чао“ в края на седмицата, се знаеше, че всяка от нас ще прекара почивните дни при баба си на село.  В понеделник нямахме търпение да дойде междучасието, за да започнем да споделяме приключенията си. Разказите бяха дълги, изпълнени с много подробности и конски тропот.

А твоят кон защо се казва Гомор?

Аз му избрах това име, защото ми хареса.

Това арабско име ли е?

Не е арабско, а е древно.

Истината е, че случайно бях прочела тази дума някъде и тя ми стана любима. Звучеше силно и страшно. Всъщност тя винаги вървеше с една друга дума - Содом, която обаче въобще не ми харесваше. Звучеше някак размекнато. Докато Гомор беше могъщо и загадъчно име, подходящо за кон като моя. Страховитият звук "р“ ме изпълваше с възбуда. А също и с вина, защото не можех да го произнасям.

Това стана причина един ден да избягам от всички други неща и да застана на моста недалеч от къщи. Надвесена над перилата, с гръб към целия свят, аз гледах бавната мазна вода, която носеше листа и боклуци, а под тях просветваха отразените облаци. Повторих към реката стотици пъти противния звук. Кривото "р“ стържеше по небцето ми, а сълзите се стичаха по лицето ми. Упражнявах се часове наред, докато накрая звукът дойде, достоен и категоричен: "Р-Р-Р“. Повторих го за всеки случай още няколко пъти - нямаше съмнение, беше станал мой и щеше да остане при мен. Вече бях нов човек.

Ела тук, Гомор-р-р!...

Дотича в галоп.

След време попаднах на още сведения, но те по-скоро ме объркаха и посяха горчива тревога в представите ми. Пишеше, че Господ хвърлил страшен огън по Содом и Гомор и ги изпепелил и двамата... Содом - както и да е. Аз поначало не го харесвах. Но защо и Гомор? Сигурна бях, че е пострадал несправедливо. От пожара се спасили само един човек и едни дъщери и останалото било сол, обаче повече не ми се четеше, чувствах се огорчена.

Трябваше да го споделя.

Знаеш ли колко съм разтревожена, защото моят кон е болен. Онзи ден ходих на село. Имало голям пожар. Пожарната се забавила и докато хората се чудели какво да правят, моят кон се втурнал в пожара, защото чувствал, че там има някой. И наистина, имало един баща и две дъщери и моят кон успял да ги извади от огъня. Издърпал ги със зъби. Майка им обаче не могъл да спаси и от нея останало само сол... защото температурата била много висока, затова. А те толкова се уплашили, че повече не искали да се обърнат назад и да видят какво става. И чак по-късно дъщерите познали баща си като мъж - защото преди това били толкова уплашени, че не можели да го познаят. Обаче Гомор сега е ранен и ако знаеш колко се тревожа...

Давате ли му пеницилин? Моят кон веднъж беше болен и го излекувахме с пеницилин.

Ами... лекарят му даде едно лекарство, но аз като отида следващия път, ще му дам и пеницилин. Добре, че ми каза.

Ще видиш, че ще се оправи...

...Оправи се.

* * *

От много време се опитвам да си спомня как се казваше нейният кон, но не мога. Нещо ми подсказва, че ако знаех името, заедно с коня бих могла да извикам през завесата на времето разпилените парченца от общия ни свят... Не се получава. През паметта ми прелита неуловим копнеж, раздвижва за миг повърхността и потъва безследно, а през затихващите и отдалечаващи се кръгове мога да видя единствено собственото си отражение.

През годините знаех за нея много и различни неща. Но сега усещам, че в мен е останало едно скрито, неутешимо място, където всичките тези неща не са достатъчно важни. Не и колкото скитащия мустанг, който се мярва в мъглата на отминали ливади и аз много силно искам... но не мога да го повикам.

Когато в детството си имаш Кон, това не е просто притежаване, а състояние на духа. Посвещаване в рицарство. И една непрекъсната заетост, защото изведнъж пред теб се отварят безкрайни полета за надпрепускване, реки за преплуване, огради за прескачане и свят, който трябва да бъде спасяван.

Да се спаси светът е трудно. И се боя, че с годините тази вероятност все повече намалява. Но инстинктът е по-мъдър, отколкото изглежда на пръв поглед, а моят инстинкт тогава ми казваше, че за да спасиш каквото и да е друго, първо трябва да се погрижиш за своите собствени свещени неща. Оттам спасението ще тръгне навън - и докъдето стигне. През многото следващи години неведнъж се убеждавах, че понякога то може да стигне неочаквано далеч.

И така, спасяването на света трябваше да започне от моето село.

...Както всеки друг път, обикаляхме ливадите край селото в безгрижен лек тръс: аз и Гомор. Обикновено, когато наближавахме реката, аз му казвах да се засили и той се затичваше с голяма скорост и скачаше чак на другия бряг. (О, реката е голяма, но нали го знаеш Гомор как скача...) После отивахме в гората, обикновено намирахме различни малки животни и ги спасявахме от беда. В този ден пак стигнахме до гората, но като тръгнахме по пътеката, Гомор изведнъж спря и ми показа едни следи. Разгледахме ги внимателно и разбрахме, че това са следи на лоши хора, по-точно бандити. Конете усещат всякакви миризми, а и то си личеше, като се вгледаш. Решихме да проследим бандитите, за да разберем какво са намислили. Промъкнахме се много тихо и ги видяхме на една поляна пред една пещера. Бяха убили няколко животни и се канеха да ги изядат. Имаха пушки и бомби. И тогава командирът им каза, че като си починат, ще заобиколят селото от всички страни и ще хвърлят върху него бомбите, за да го взривят, защото такъв бил планът. Така разбрахме, че селото е в голяма опасност и решихме да го спасим. Казах на Гомор бързо да доведе милицията. Той знаеше една много тайна пътечка през гората и веднага препусна натам. А аз се скрих зад една голяма скала и заредих пистолета си, който всъщност беше пистолет на дядо ми от войната и ние тайно го пазехме на село. Когато с моя кон излизахме на разузнаване, аз го взимах със себе си за всеки случай. Имах само около шест патрона. Прицелих се много внимателно и убих главатаря им. Те също започнаха да стрелят и стана много опасно, а на мен вече ми свършиха патроните. И тогава ме раниха и бандитите почти щяха да ме заловят, но в това време връхлетя Гомор и започна да се бие с тях и те се изплашиха, а малко след това дойде милицията и каза горе ръцете. Аз лежах цялата в кръв и моят кон ми помогна да го възседна и ме занесе в болницата. После разбрах, че това били едни от най-опасните бандити...

...А къде ти е белегът от раната?

И най-великите дела могат да бъдат съсипани от малки подробности. Настана много трудно мълчание. Никога не уличавай другия в лъжа, гласеше нашият кодекс. Бяхме подхлъзнали света си върху несигурна почва и сега мълчахме, стреснати от опасността да го загубим. Но тя постъпи рицарски и не ме остави да затъна. Посочи рамото ми, където имах стар белег от ваксина.

...Сигурно е това тук, нали?

Разбира се, че беше това. Отдъхнахме си. Тогава аз си спомних, че имам и още един белег, но той не се вижда, понеже ми е на гърба.

* * *

От най-ранна възраст нашите представи са населени с достойни, неустрашими воини, които, възседнали буйни коне, препускат към най-различни хоризонти. С времето човек разбира, че тези хоризонти менят посоката и значението си. И че дали са добри, или лоши зависи главно от мястото, от което ги гледаш. Вероятно е така, защото Земята е кръгла - ако достатъчно дълго препускаш след една идея, рано или късно ще я достигнеш от обратната й страна.

Така или иначе, в представите ни има такива воини и те безстрашно се носят натам, където според географията на нашето съзнание трябва да се намира истината. Враговете на тези воини са хитри и коварни, и вместо да се прицелват в бронираните гърди на ездача, те прострелват галопиращия кон... Обикновено това е достатъчно.

...Времето ли беше нашият враг? Препускахме дълго, може би година, и все по-ясно се усещаше, че наближаваме онази засада, където тетивата вече е опъната. Подсказваха го някои незабележими промени в пейзажа, някои неловки мълчания, първите следи от умора върху потната козина на конете, неусетно окъсялата ми рокля... Ние се преструвахме, че не забелязваме всички тези неща, ала всъщност бяхме обзети от паника.

Някой трябваше да го направи.

...Моят кон лежеше на поляната.

Бяхме победили едни други бандити. Няколко от тях бяха убити, а останалите ги арестуваха и веднага ги отведоха в затвора. Двамата с Гомор се готвехме да тръгнем към къщи. Но точно тогава един от бандитите, когото бяхме помислили за умрял, успя да се надигне, насочи пистолета си към нас и стреля. В последната секунда Гомор скочи пред мен, за да ме защити. Аз стрелях в бандита и този път го убих завинаги. Когато се обърнах, видях, че моят кон е паднал ранен. Кракът му беше пречупен и имаше много кръв. Аз го прегърнах и галех гривата му, и исках да му кажа, че всичко ще се оправи, но не успях, защото плачех. А той ме погледна и ми каза, че за съжаление, няма да може да живее повече. Конете го казват по свой начин, но когато са ти наистина близки, ти разбираш. Исках да му кажа колко го обичам, а той отговори, че знаел. И че също ме обичал, много, много, повече от всички други хора и животни... А сега било време да направя каквото трябва, защото ранените коне вече не могат да се върнат и да препускат както преди. И когато това се случи, трябва да се разделиш с тях.

Опрях пистолета в челото му... или не, може би го улучих право в сърцето... как беше точно? Мина толкова време... и досега не знам - къде трябва да простреляш най-скъпите си неща, когато дойде време да се разделиш с тях?

Моят кон ме погледна за последен път, въздъхна и затвори очи... Така прекрачих в самотата.

Наистина ли не можеше да се излекува?

Не. Когато са толкова ранени, не ги лекуват, а ги убиват. Така се прави. Конете, ако не могат да препускат, се чувстват безсмислени и страдат.

Правилно си постъпила. Но трябва да ти е било много трудно.

О, да. Ако знаеш колко страшно беше! Но понякога се налага човек да преживее някои много големи трудности... Не знам защо. Просто така трябва.

Злото никога не идва само. След няколко дни се разбра, че нейният кон се е заразил от онази болест... как се казваше... нали знаеш, дето конете умират от нея. Не можаха да го спасят, въпреки че му дадоха пеницилин.

...Бяхме си измислили света. Бяхме го опитомявали с любов, за да стане напълно наш. После го бяхме погребали. На никоя възраст няма достатъчно думи, за да опишеш това. Седнахме една до друга в кухнята и плакахме дълго, горчиво и неутешимо - заради всичко, което смътно долавяхме, че тепърва предстои.

След като историите ни умряха, те оставиха след себе си дълбока празнина. За да я запълним, известно време опитомявахме птици. Първо аз намерих едно ранено врабче и го излекувах, а то се оказа толкова умно, че правеше всичко, което му казвах. Дори се научи да говори... разбира се, само пред мен, нали знаеш колко плашливи са врабчетата. Какво съвпадение, че почти по същото време и тя намери изгубена птичка и се погрижи за нея. Така отново имахме истории за споделяне, защото бяхме научили птиците си да вършат изумителни неща... но това не продължи дълго.

Тогава още не знаехме, че не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река. Но истината е, че и години по-късно, когато вече го бяхме научили, някак все не ни се искаше да се примирим. Мисля, че това е нещо, с което човек никога не свиква.

Нашите птици нямаха късмет да живеят дълго, но този път не бяхме много разстроени, защото вече знаехме как е с тези неща. И все пак, природата не търпи дълго празните пространства...

...А пък аз вчера се запознах с едно момче.

Наистина ли? И какво?...

* * *

Много време мина оттогава. Животът предлагаше своите приключения, а те често са далеч по-вълнуващи от измислените. Онези истории останаха засипани под годините и като че ли бяха напълно забравени.

Но с времето постепенно започваш да усещаш, че животът сякаш се движи в кръг. В началото това не се забелязва, тъй като човек не вижда много надалеч, и му се струва, че върви все в права линия. Доста по-късно започваш да разбираш, че прави линии няма. Това, естествено, сме го учили много отдавна в часовете по геометрия, но тогава не го вземахме насериозно. Сега обаче, докато вървя с ръце в джобовете и си тананикам онази песен, на която така и не научих думите... Сега, когато в старата пътна чанта на рамото ми са останали само няколко важни неща, а много други съм раздала или изхвърлила, защото не са били истински нужни... Сега все повече се вглеждам в пейзажа, който иде насреща ми. Все по-често разпознавам в него приближаването на отдавнашни цветове, миризми и звуци. Отначало те се мярват почти неуловими, но присъствието им постепенно се сгъстява, което значи, че вървейки все напред към края на нещата, всъщност се завръщам... Не е чудно, след като знаем, че Земята е кръгла - накъдето и да поеме човек, стига да върви достатъчно дълго, рано или късно ще стигне отново на село при баба си. Или там, откъдето е тръгнал.

Когато животът се извърви целият, краят му ще прегърне началото. И изведнъж всичко ще стане ясно, и смислено, и правилно, и сребърен тромпет ще възвести мига, и ангелски хор ще го възвиси.

Дотогава ще съм любопитна да видя какво има след този завой по пътя, след онзи хълм в далечината, а ако може - и още по-нататък. Не бързам особено, защото знам, че пътят, все едно, ще ме отведе у дома.

Ще пристигна с пътническия влак и ще сляза на една малка запустяла гара, която не е отбелязана на картата. Още не знам кога ще е това, но влакът вече е поел и тича през тунели и простори - потраква, припява, въздиша и съобщава за нашето приближаване с дрезгав глас. Оставяме след себе си дълга следа от черен дим, но зад гърба ми той ще се разсее и небето ще стане пак чисто и ново.

Ще бъде влажносиня привечер и там, на пустия перон, един бял кон търпеливо ще ме чака. Виждам го как пристъпва от крак на крак и фигурата му светлее в здрача. От време на време разтърсва дългата си грива, изправя глава и ушите му потрепват, за да уловят далечния писък на идващия влак.

© Светла Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2016, № 6 (199)

Разказът е отличен с Голямата награда на Международния конкурс "Форум на жените от Средиземноморието" (2016).