Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХУДОЖНИКЪТ ИВАН ПЕНКОВ (1897-1957): ПЪРВИ СТЪПКИ В ИЗКУСТВОТО (1913-1922)

Розалия Гигова

web

1. Увод

Настоящото изследване анализира ранния период в творчеството на художника Иван Пенков, погледнат през призмата на хода на историческите събития, характеризиращи периода 1913-1922 г., но също така и разгледан на фона на специфичните за времето културни и художествени тенденции. Статията анализира периода от живота на художника, чиято начална точка е детството му в Казанлък, когато рисува своите първи рисунки с акварел, най-ранната от които датира от 1913 г., проследява пребиваването му на фронта и ученическите години в Бургас, както и първите години от обучението му в Художествената академия в София, до заминаването му за Германия през пролетта на 1922 г.

Целта на тази статия е да анализира един слабо изследван период от живота и творческото развитие на художника Иван Пенков - неговото ранно творчество, както и да въведе в научно обръщение някои непубликувани досега ранни творби на художника.

До днес е запазен първият акварел на художника, рисуван в Казанлък и датиран от 1913 г.; достигнали са до нас многобройни пейзажи от Казанлък и околностите (акварели върху хартия, 1916-1920 г.), моливни скици на пейзажи от Стара Загора, Шумен и Ниш, скици, изобразяващи домашни животни, рисунки от фронта. Всички те са част от частни архиви и колекции. От ученическите години на художника в Бургас е съхранен до днес един брой на сп. "Отзвуци" (1918), чиято декорация изработва Иван Пенков, и който се пази в Народна библиотека в София. Това, което е достигнало до нас от студентските години на художника и обучението му в Художествената академия, не е много (серия учебни етюди, "Паун", 1921, "Мома с менци", 1918 г., НХГ, "Проект за параван", 1920, архив на НХА), тъй като Иван Пенков прекъсва обучението си в Академията в София и заминава за Мюнхен, на 25-годишна възраст, за да учи в Мюнхенската академия.

 

2. Иван Пенков: Казанлък, на фронта и първи стъпки в изкуството (1913-1918)

Иван Пенков се ражда през 1897 г. в малкия подбалкански град Казанлък. Той е второто дете в семейството на Георги И. Пенков - книгоиздател и фотограф, и учителката Мария Владева. Появява се на бял свят във време, в което в Казанлък сред бедните схлупени къщи на занаятчии и земеделци вече се издигат и новите домове на забогателите търговци на розово масло. В търсене на пазар на скъпо платения и благоуханен продукт, техните пътища ги отвеждат чак до Париж и Лондон (Иречек 1899). Затова не трябва да се учудваме, че в Казанлък времето сякаш започва да тече много бързо - все още по-възрастните казанлъчани говорят с въодушевление за своя стар учител Неофит Рилски, а младите вече се вълнуват от модерните за времето си символизъм и сецесион, популяризирани в Казанлък чрез периодичните издания. Така, по това време малкият град вече е отворен към културните влияния, идващи от Европа. Много негови жители са получили образованието си в чужбина и се завръщат в родния си град, за да станат учители (Юбилеен сборник 1923).

През тези години център на културния живот в Казанлък е читалище "Искра", към което се основават галерия, музей и театър. На сцената на този театър се играят любителски представления по Шекспир и Шилер, а между актьорите са родителите на Иван Пенков, както и известният д-р Кръстю Кръстев (1866-1919), завършил философия в Германия и основал първото в България списание за литературна критика1.

Десетилетия по-късно художникът ще си спомня за този свой пръв досег с магията на театъра: "На сцената на "Искра" ние видяхме още в юношеската си възраст (1906 г.) пиесите "Коварство и любов" от Шилер, "Ревизор" от Гогол, "Монна Ванна" от Метерлинк, "Хамлет" от Шекспир, "Иванко" от Друмев и редица други пиеси, играни с голямо художествено разбиране и майсторство. Трупата на Матей Икономов по онова време беше под покрива на читалище "Искра". Тези силно вълнуващи и художествено въздействащи спектакли събудиха у нас неугасваща любов към театъра. В "Искра" видях за първи път рисуваната с маслени бои завеса от италианския художник сеньор Квинто от 1884 г. Тя представляваше една класическа композиция на Аполон, окръжен от своите музи. На тази сцена видях първите театрални дeкори, чух първата пътуваща италианска опера. Пак в читалище "Искра" видях първата художествена изложба." (Пенков 1956).

По това време в Казанлък вече има печатница и няколко книжарници, една от които е книжарница "Георги И. Пенков &", издаваща и разпространяваща прогресивна за времето си социалистическа литература. Доставят се книги от Русия и Швейцария, а по-късно Георги И. Пенков сполучва да стане и главен агент за България на едно задгранично руско издание в Лондон. Художникът си спомня: "През време на следването си в Пловдивската гимназия баща ми се запознава случайно с някакъв руски емигрант, нихилист по убеждения и фотограф по професия. По-късно това запознанство се превръща в здраво приятелство. Чрез него той се запознава с руските прогресивни писатели, научава добре руски език, а по-късно се абонира за руското списание "Вперед" на П. Л. Лавров." (Георгиева 1998). Така в малката казанлъшка къща "два свята заживяват под един покрив, старите със своите вкоренени предразсъдъци и вярвания и човекът с дългите коси и меката шапка, който вярва само в прогреса на човечеството, в чистата наука и мечтите за новото, свободно общество. Стената, която дели двата свята - стаята на старите и стаята на сина, е отрупана от едната страна с божигробски иконостаси, със светии, светци и архангели, а от другата страна - с портретите на Маркса, Енгелса, Ласаля и Вяра Засулич." - ще си спомня художникът след години за своя баща (Георгиева 1998). По-късно, вече парализиран, Георги И. Пенков е принуден да се посвети изцяло на фотографията.

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 22х26 см, датиран в долния десен ъгъл, 1913 г.

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 22х26 см, датиран в долния десен ъгъл, 1913 г.

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 22х26 см, около 1916 г.

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 22х26 см, около 1916 г.

Дори след години, в тежки моменти от своя живот, когато глъхне тътенът на Втората световна война, вече зрелият художник ще се връща в спомените си отново и отново към безметежните години в родния град и старата къща на ул. "Скобелевска", за да потърси там опора и сигурност. "Тъмно и влажно е. Звездите зъзнат някъде високо в небесата. Тежки и глухи отекват стъпките на нощния пазач и чезнат в сенките на кривите улички. Нощта се е успала дълбоко. Един комин е вече прекадил тънко-тънко и светло-сивият му дим се дипли и разтапя в тъмнината. Дрезгавите гласове на петлите бавно раздират булото на нощта, а сиянието на зората едва докосва върховете на тополите и минаретата. Звънът на махленската камбана пробива завесата на прозореца ми. В полусън аз слушам меките звуци, които се носят на къдрави талази, чезнат, пристигат и галят ухото ми като тихи майчини милувки. Никога няма да забравя тия утринни часове на моето детство. Закътан в топлото легло, нощта е преминала над мене като сянка на бърз летен облак. Дядо ми вече е изправен в ъгъла пред иконата с молитвеник в ръка и шепне... (...) Улицата ни се наименуваше "Скобелевска", но всички я наименуваха по някогашното име - Жабешкият сокак. (...) От улицата се влизаше у дома през дълъг коридор, проврян между сгушени дюкянчета, които ограждаха ъгловия двор. Над тях се крепеше старата ни къща. Тя гледаше към улицата. В нея се беше родил баща ми. (...) Архитектурата беше много странна. Тесни дървени стълби завиваха на три пъти, докато изкачиш втория кат, който всъщност не беше висок. Горе - малко преддверие с чардаче, оградено с нисък дървен парапет. Дъските на двете високи стъпала към него се отваряха като капаци на сандъци. Колко пъти, приклекнал до тях, подпрял капака с главата си, съм се ровил в тия потънали в прах домашни музеи." (Пенков 2006: 79-110).

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 26х22 см., около 1916 г.

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 26х22 см., около 1916 г.

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 22х26 см, датиран в долния десен ъгъл, юни 26, 916

Иван Пенков, Пейзаж, акварел, картон, 22х26 см, датиран в долния десен ъгъл, юни 26, 916

В други запазени спомени на Иван Пенков, записани в неговите тетрадки, пазени от наследниците му, ще изплуват спомените за завесата на стария театър, рисувана по оригинала на сеньор Квинто, за рисунките в руското списание "Нива" и за първата художествена изложба в Казанлък, в която участва ученикът на Джакомо Гроссо в Торинската академия - художникът Захари Желев2 (в спомените си Иван Пенков споменава неговата картина "Самоубийца"), а също така излага своите платна и художникът Радойков (Иван Пенков си спомня за картината "Циганка"). Може би той никога няма да забрави и театралното представление на учениците в керамичната запустяла фабрика и декорите на Иван Милев за него. Тази интелигентна и будна среда, в която израстват художникът и неговите сестри - двете Мари, възпитава у тях завинаги любовта към вълшебния свят на театъра. Двете му сестри ще посветят живота си на сцената - едната става артистка в Народния театър и основава Кукления театър в София, а другата създава Театъра на въоръжените сили. Самият Иван Пенков ще работи дълги години като сценограф в Народния театър и ще оформи над четиридесет постановки.

Рисунки на Иван Пенков от фронта: Войник, молив, картон, 32х24 см, дата долу вляво: София, 17. XI. 1917; Позицията, молив, картон, 32х24 см, надпис долу вляво: 918 Позицията

Рисунки на Иван Пенков от фронта:
Войник, молив, картон, 32х24 см, дата долу вляво: София, 17.XI.1917;
Позицията, молив, картон, 32х24 см, надпис долу вляво: 918 Позицията

В Казанлък най-близки приятели на Иван Пенков са бъдещите художници Иван Милев (1897-1927) и Дечко Узунов (1899-1986), а също така и бъдещият композитор Петко Стайнов (1896-1977). Техните житейски пътища се разделят след ученическите години в родния град, но съдбата отново ще го срещне с някои от тях - в ателиетата на Художествената академия в София или в Мюнхен.

Достигналите до нас сведения за първите стъпки на Иван Пенков в изкуството са съвсем малко. В спомените си отбелязва, че негов учител по рисуване е бил художникът Александър Гайтанджиев, възпитаник на Рисувалното училище. Знаем за хумористичния вестник "Дингил" (1910 г.), който издава заедно със съучениците си от гимназията (съставители И. Пенков, П. Петров, В. Василев, издаван в Казанлък, печатница "Георги Станчев"), за един съхранен и до днес "Карикатурен албум" (1912 г.) и за няколко акварелни пейзажа, най-ранният от които е датиран от 1913 г. (Гигова 1999). Младият художник бяга от училище, скита и рисува акварели. Това е неговият първи творчески порив към овладяване на пространството и натурата и въпреки несигурността на необученото око и неумелата ръка, едни прекрасни цветови хармонии предвещават бъдещия художник.

Но за Иван Пенков краят на безгрижното детство идва бързо. Родителите му умират рано - майка му, когато е едва на 5 години, а баща му, когато става на 12 години и затова той по-късно е принуден да живее при роднини. Неговият настойник е търговец и желае Иван Пенков да завърши търговска гимназия. Така младият художник заминава за Бургас, където през 1914 г. се записва в Търговската гимназия3.

Ето как в една своя автобиография от 1952 г. той описва този етап от своя живот: "Роден съм на 30 април 1897 г. в град Казанлък. Баща ми беше фотограф, а по-късно книгоиздател и един от първите книгоиздатели на социалистическа литература у нас. Майка ми беше основна учителка. Родителите ми умряха твърде рано. Майка ми - когато бях на 5 години, а баща ми, когато станах на 12. По-късно живях при роднини. Настойникът ми беше търговец и той настояваше да завърша търговска гимназия. Възползвах се от това му желание и "избягах" от неговите грижи, като заминах за Бургас, където завърших търговската гимназия през 1918 г. Междувременно беше обявена общоевропейската война 1914-1918 г. Нашият набор 41 беше събран преждевременно, така от втори курс на гимназията постъпих във войската. След кратко обучение бях изпратен на Южния фронт, където дочаках края на войната през 1918 г. Налагаше се вече да се издържам сам и бях принуден да работя в Бургаския театър като декоратор и актьор, така успях да завърша средното си образование."4

Когато е обявена Първата световна война (1914-1918 г.), Иван Пенков от втори курс на гимназията постъпва направо във войската. Първоначално е изпратен на обучение в Шуменския крепостен артилерийски полк, а после е артилерист на Южния фронт. Гладът, безразличието и бездействието, топлите писма от двете сестри и безбройните пощенски картички - ето атмосферата на тези няколко години. На фронта той основава един от първите войнишки театри и рисува непрекъснато - войници и градски пейзажи. Може би с тези рисунки организира първата си изложба. През 1917 г. една отпуска за изпит в Бургас дава възможност на Иван Пенков да покаже творбите си пред публика, заедно с по-възрастния от него художник Янко Анастасов (1892-1958), който завършва през 1919 г. Художествено-индустриалното училище в София при проф. Мърквичка, специализира живопис във Виена (1922 г.) и в Париж (1924 г.), и реставрация в Лувъра. След изложбата Иван Пенков заминава отново на фронта, но после пак се връща в Бургас, за да довърши образованието си, работейки в Бургаския театър като сценограф и актьор.

Освен прецизните моливни рисунки от 1917 г. и 1918 г. ("Войници, с. Радово", 7.04.1918, "Фронта", 4.07.1918), пейзажите от Шумен и Ниш, една запазена декоративна композиция, изобразяваща мома с менци (1918 г. в НХГ) и декоративната украса на бургаското списание "Отзвуци" (1918 г.) разкриват един друг аспект от интересите на Иван Пенков преди постъпването му в Художествената академия в София - приказните образи на символизма и сецесиона пленяват художника през младежките му години, за да властват в неговия образен свят чак до заминаването му за Германия.

Снимка от първата самостоятелна изложба на Иван Пенков. Бургас, 1917 г.

Снимка от първата самостоятелна изложба на Иван Пенков. Бургас, 1917 г.

Снимка на Иван Пенков със своите съученици в Търговската гимназия в Бургас. Иван Пенков - в средата между двамата учители

Снимка на Иван Пенков със своите съученици в Търговската гимназия в Бургас. Иван Пенков - в средата между двамата учители

 

3. Списание "Отзвуци" (Бургас, 1918 г.)

1918 г. - краят на Първата световна война, последната от три продължителни войни. Населението се освобождава малко по малко от този мъчителен кошмар. Още не е стихнал ужасът от войната, от погрома, от загубата на територии, репарациите. Властват настроения на тревога и разочарование. Според съвременници на събитията българската култура по това време е все още концентрирана в столицата, но въпреки това провинциалният културен живот също става по-динамичен. В някои от големите градове се събират интелектуалци, създават се литературни кръжоци, издават се списания, създават се театри и издателства. През тези години се надига "книжен потоп от преводи и оригинали". В София се организират изложби, през 1919 и 1920 г. се основават няколко нови дружества, между които "Родно изкуство", Дружеството на независимите художници, Дружеството на севернобългарските художници. Основава се и сдружението "Дом на изкуствата" - артистичен клуб на софийските интелектуалци, като подобни сдружения се основават и в градовете Варна и Русе. В следвоенните години се осигуряват нови изложбени помещения (Манежът, Тръпковата галерия). Издават се списания, около които се образуват литературни кръгове: сп. "Везни" (1919-1922) на Гео Милев, отличаващо се със своята ориентация към съвременното европейско изкуство (Маринска 2005), сп. "Златорог" на Владимир Василев, списание "Хиперион" (1922-1931), издавано от кръга на символистите, образуван около Теодор Траянов и Иван Радославов. От друга страна, периодичните издания, разпространявани след края на Първата световна война в България, са били една от малкото за времето си възможности за публичност на обществените настроения, на духовните насоки в следвоенна България. Нароилите се литературни вестници и списания след войната отбелязват ентусиазма и активността в областта на духовната изява като реакция срещу "трите дълги години, прекарани в полусъница" по време на войната. Именно през тези години културната ни общественост развива особен интерес към: печатната графика, книжната украса и полиграфията, близък до аналогични явления в европейското изкуство и довели до ново отношение към приложното изкуство (Киров 1984).

Заглавка и винетки за сп. "Отзвуци", Бургас, 1918, Народна библиотека, София

След края на войната, като много свои приятели, Иван Пенков се завръща в Бургас, за да довърши прекъснатото си образование в Търговската гимназия, след като няколко години - от 1915 до 1918 е бил артилерист на Южния фронт. Като ученик в Бургас Иван Пенков изработва декоративната украса за литературно-художественото сп. "Отзвуци", от което излизат само два броя през 1918 г. Случайно се натъкнах на тях в Народната библиотека в София, когато през 1999 г. събирах материали за дипломната си работа, посветена на творчеството на художника. За мен бе голяма изненада да открия едно толкова ранно произведение на художника, реализирано в духа на сецесиона, който е бил предпочитан поради своето декоративно изящество за оформлението на повечето следвоенни периодични издания и книги в България.

Бургаското списание "Отзвуци" публикува преводна и българска литература, поезия и проза, актуални отзвуци от издадени книги, публицистични коментари. То е типично следвоенно издание, както по своята литературна насоченост (символизъм с меланхолични и мистични отгласи), така и в художествено отношение - сецесионнен стил. Редакторският състав, в който участват: поетът-символист Иван Мирчев, ямболският поет П. Керемидчиев, както и Мирко Неволин, на страниците на списанието издига глас против наводняването на книжния пазар с булевардни издания. През тези години те публикуват части от стихосбирката на Асен Златаров - "Песен за нея", лиричната и философска поезия "Гитанджали" на индийския поет Рабиндранат Тагор, за която той получава Нобелова награда, както и част от философското и мистично произведение "Освободеният Фауст" на френският писател Клод Фарер. Тази литература се е радвала на широка популярност в интелектуалните среди; според спомените на Кирил Кръстев интимната поезия на Асен Златаров - "Песен за нея", заедно с "Книгата на загадките" на Н. Райнов и "Гитанджали" на Рабиндранат Тагор, са били съкровените поетични евангелия на младите му съвременници (Кръстев 1988). По този начин сантименталният сецесион, чиято идейна основа представлява символизма (Димитрова 1991; Коева 2000), е бил в синхрон с романтичната, съзерцателна, с нюанси на мистицизъм символистична поезия и проза, публикувана в списанието, а словесните образи, властващи в тази поезия - на нощта, на сенките, на звездите, на нощното небе, размитите очертания на предметите, както и копнежът за бягство от грохота на големия град, са уловени от Иван Пенков и са намерили прекрасна визуална трансформация в декоративната украса.

Създадени не без въздействието на чужди образци, винетките и заглавката притежават композиционна хармония, изчистено силуетно решение и линейна стилизация, които свидетелстват за развито декоративно виждане на автора, въпреки че той все още няма академична школовка. За две от винетките художникът избира изображенията на пейзажи - черни стилизирани силуети на дървета, изобразени на фона на бурно небе, изрисувано чрез поривисто извиващи се сецесионни линии. Източната екзотика и сантименталност на пейзажа, както и особеностите на линейната стилизация на образите напомнят проявите на сецесиона в неговия Виенски или Мюнхенски вариант. От друга страна, така обичаният от художниците-символисти женски образ, характерен със своя изящен силует и елегантни пропорции, откриваме както в заглавката, така и в една от винетките. Профилното решение на женските лица, косите, извиващи се подобно на водна струя, съединявайки се и образувайки орнаментални извивки, както и мозаечният фон, характерни за една от винетките, са творческа интерпретация на подобни мотиви и изображения, които биха могли да бъдат открити в много чуждестранни списания.

Авторът избира за заглавка на списанието обикновен правоъгълник, поставен в горната част на корицата, разполагайки в него отново изображението на жена, изрисувана в профил, на фона на нощно небе, огряно от лунна светлина. Седнала е на скала, а пред нея стои мангал, от който се издигат широки кълба дим. Настроение на самота и отчужденост, което се е харесвало и е било близко до чувствителността на онова поколение художници.

През 1918 г. Асен Златаров издава стихосбирката "Песни за нея"; украсява я с винетки няколко години по-възрастният от Иван Пенков художник Стоян Райнов - отново образи на жени, изрисувани в символистично-сецесионен стил, разтварящи се във въздушно пространство неясни, тъжни силуети, образи на границата между сън и реалност, видение и действителност. Неговият по-голям брат, художникът Николай Райнов рисува заглавката на сп. "Земя" (1919 г.) - правоъгълна, изобразяваща пейзаж. През тези години легендарната и екзотична белетристика на Николай Райнов е нов ориентир в литературната чувствителност на времето и печели все по-голяма популярност. Авторът сам украсява своите "Богомилски легенди" (1918 г.) и "Слънчеви приказки" (1918 г.) със заглавки и инициали, изрисувани с филигранна линия. Както и Иван Пенков, той също изразява образните си търсения чрез езика на сецесиона, пречупвайки го през собствената си чувствителност. Сравнявайки винетките, рисувани от него, с винетките на Иван Пенков за сп. "Отзвуци", прави впечатление орнаменталният ритъм, на който Николай Райнов подчинява сецесионната стилистика, както и осезаемото влияние на източното изкуство. Иван Пенков, от своя страна, търси по-обобщени и лаконични форми и същевременно използва стиловите похвати, характерни за сецесиона в техния по-универсален вариант.

Произведенията на Иван Пенков, създадени преди заминаването му за Мюнхен през 1922 г., принадлежат към една нова вълна в българското изкуство през 20-те години, която е втора реакция на сецесиона у нас. Тя е продължение на създадените преди войните произведения със символистично-сецесионен стил (Димитрова 1991; Коева 1991). Иван Пенков е открито пленен от сецесионната стилистика и иконография, повлиян е от чужди образци и още не се е приобщил към движението "Родно изкуство", което по това време вече намира организационен израз в София (1919 г.).

Сецесионът получава широко разпространение в европейското изкуство през последните десетилетия на миналия век и началото на нашия. Развивайки идеите за книжен синтез, илюстрацията и книжното оформление се съединяват, книгата придобива черти на приложно-декоративното изкуство, поради което цялата култура на списанията на сецесиона се явява резултат на тези търсения. В сферата на внимание на художника влизат всички елементи на книгата - текст, който изисква визуално оформление във вид на шрифт, титулни страници, заставки, винетки, букви и илюстрации (Генова 1991; Киров 1984). Както е добре известно, стилът прониква в България в началото на миналия век, предимно посредством чуждестранните художествени списания, българските архитекти и художници, учили в чужбина - Германия, Австрия и Чехия, както и чрез художниците - чужденци, работещи и преподаващи в България, между които Раймонд Улрих и Йосиф Питер. До войните украсата на книги и луксозни списания се състои предимно в сецесионни винетки и заставки, взети наготово от различни източници.

За разлика от предвоенния период, сецесионните прояви след края на войната - творчеството на Иван Милев, Иван Пенков, Сирак Скитник, Иван Бояджиев, Николай и Стоян Райнови, Иван Лазаров, Кирил Шиваров, Майстора, Никола Кожухаров и Емануил Ракаров, се отличават с по-голяма условност и декоративност на художествената форма. Някои от тях са повлияни от немския експресионизъм, от произведенията на Мунк, Гоген и Матис, както и от уклона към примитивизъм в немското изкуство. Сецесиона те възприемат от различни национални школи - Иван Милев е повлиян от Густав Климт, Сирак Скитник е под въздействието на художниците от "Мир искусства". Тези художници украсяват в духа на сецесиона книги и списания, превръщайки ги в луксозен продукт на полиграфията. Въпреки че в много европейски държави този стил вече е изживял времето си, в България той остава актуален и през 20-те години и съществува успоредно с други стилови тенденции и художествени направления - академизма, експресионизма, импресионизма (Генова 1994; Коева 1991).

 

    4. Иван Пенков в Художествената академия в София (1919-1922)

В един свой бележник Иван Пенков записва: "София 1919 г. ... с 300 лв. към София, срещата с Дечко Узунов, усилена работа с възторг..." Според документите, пазени в архива на НХА, Иван Пенков е следвал в Художествената академия в София "през 1919/1920, 1920/1921 и 1921/1922, само I-во полугодие, II-ро полугодие на същата година и I-во полугодие на 1923/1924 е напуснал за специализация в странство."5

През есента на 1919 г., 22-годишният младеж пристига в София, за да постъпи като студент в Художествената академия в София, тогава Художествено-индустриално училище. В София вече е пристигнал и неговият приятел от Казанлък, художникът Дечко Узунов, който също учи в Академията. През тези години столицата вече е започнала да се възстановява от кошмара на войната и въпреки наличието на политически и граждански размирици, мирът и радостта от нейния край освобождават творческия импулс на населението. Към създадените няколко художествени дружества, се прибавя още едно - "Родно изкуство", на страниците на периодичния печат се разгарят спорове за "родното и чуждото" в българското изкуство, от Париж се завръща художникът Георги Папазов (1894-1972) и през 1919 г. показва на изложба в София абстрактните си творби, Гео Милев (1895-1925) издава списание "Везни" (1919-1922 г.), популяризиращо модерното изкуство.

Рисунки на Иван Пенков от студентските години

Рисунки на Иван Пенков от студентските години:
Кон, молив, акварел, картон, 19,5х 27 см, дата долу вдясно: София, 6 юли, 1920;
Лежащ бик, молив, картон, 10х27 см, дата долу вдясно: 1920;
Пейзаж от Стара Загора, молив, картон, 34х24 см, подпис долу вдясно: Стара Загора, 10, VI, 1920

За съжаление, тези нови стилови направления не са допуснати в ателиетата на Художествената академия, тъй като там все още господства академичната традиция и, може би с право, модерно ориентираният Гео Милев пише критичната си статия по повод изложбата през 1921 г. От друга страна, това е и времето, когато това учебно заведение се утвърждава като институция и печели престиж - през същата 1921 г. Художествено-индустриалното училище е преименувано в Художествена академия. Там Иван Пенков се среща с цяла плеяда талантливи бъдещи художници - с Иван Ненов, Кирил Петров, Екатерина Савова-Ненова, Пенчо Георгиев, с който по-късно ще работи като сценограф в Народния театър, с приятелите си от Казанлък - Иван Милев и Дечко Узунов.

Според програмата на Художествено-индустриалното училище неговите възпитаници е трябвало да учат първо две години в Общия отдел. Иван Пенков завършва само този общ отдел, а след това заминава за Мюнхен. В този общ отдел се е изучавало рисуване и моделиране по гипсови модели и натура, а в отдела по декоративно изкуство - стилизация по животински и растителни мотиви и българска орнаментика. От запазените в музея на академията учебни задачи, изпълнявани в началото на 20-те години, става ясно, че декоративните умения на студентите са били възпитавани главно в сецесионен стил, който в Европа вече е изживял времето си, но в България е още актуален и се разпространява в декоративната украса на периодичните издания и в сценографията (Генова 1999; Иванова 2007). По това време в отдела по приложно изкуство преподават проф. Стефан Баджов (1865-1933) и проф. Харалампи Тачев (1875-1941), едни от първите художници, които още от началото на века разпространяват в българското изкуство сецесиона. Попаднал в тази художествена атмосфера, Иван Пенков се заразява от философията на немските индивидуалисти, от дуалистичната поезия на Едгар Алан По и от Рилке. Чете мистичните откровения на Николай Райнов - неговите "Богомилски легенди" и книгите на руския художник Николай Рьорих, символистичната поезия на Димчо Дебелянов и поезията на Гео Милев6.

От студентските години на Иван Пенков са запазени малко творби, но може би те се явяват отзвук от тези настроения. Стилизиран профил на жена (1920 г.), "Паун" (1921 г.), "Проект за параван" (1920-1921 г.), "Вечерница" (1918-1922 г.) издават едновременно влиянието на неговите професори в Художествената академия, на въображаемия свят на литературния символизъм, а и на картините на Иван Милев, чийто изгряващ талант е оказвал магнетично въздействие върху съвременниците му. Като студент в София Иван Пенков продължава да се занимава и със сценография и по това време изработва декорите за операта "Хофманови приказки" от Ж. Офенбах, поставена на сцената на Народната опера през 1921 г.

Иван Пенков, Глава на жена

Иван Пенков, Глава на жена, туш, четка, бяла темпера, 32, 3х24,5 см.
Надпис долу вдясно: София 22 XII.1920. И.П.

През 1921 г. Иван Пенков рисува "Паун"7 - любимата птица на сецесиона, която със своята екзотика, пищна цветност и символизъм е вдъхновявала много художници от края на миналия век - Джеймс Уистлер "Стаята на пауните", 1877 г., Хайнрих Фогелер - титулен лист на сп. "Die Insel", 1899 г., Отто Екман - винетка на сп. "Пан", 1896 г., Уилям Бредли - "Плакат", 1895 г. (Сарабянов 1989). Стилизираният силует на паун Иван Пенков проектира върху фон, образуван от плоски цветни петна, наподобяващи витраж. Прави впечатление, че стиловите похвати, които Иван Пенков използва в ранните години, са близки до тези на Иван Милев, но докато за Иван Пенков основно изразно средство е съпоставката на плоски цветни петна, съчетано със стремеж към максимален лаконизъм на художествения израз, Иван Милев се опиянява от орнаменталното великолепие, от разточителната игра на линията и цвета. Той утолява жаждата си за багрена пищност и фантазност, населявайки плоскостта на листа с образи от света на приказката и легендата, за което му е необходим и специален художествен материал - гваш, акварел, темпера. От своя страна, Иван Пенков още от самото начало, от студентските си години, изявява явно предпочитание към маслената живопис, към която "приспособява" декоративния стил, без да загубва усета за мазка, за материалност, присъща на тази техника. Може би затова много от неговите творби притежават един своеобразен суров лаконизъм и монументалност - "На чешмата", 1925 г., "Мадона", 1925 г.

Като студент в Художествената академия в София, Иван Пенков рисува един проект за параван (учебна задача от 1920-1921 г.). Според мен тази работа бележи нов етап от развитието на художника - идилично-пасторалният сюжет е първа стъпка към търсене на родна тематика, макар че изразните средства остават както в плен на сецесиона, така i под силното влияние на Иван Милев.

През пролетта на 1922 г., заедно със своя приятел и състудент Дечко Узунов, Иван Пенков организира изложба в общото им ателие на ул. "Оборище" в София. Според рисуваната от двамата художници покана за изложбата, пазена в ЦДА, тя се е състояла на 16 март 1922 г. и е представяла главно скици, може би рисувани от двамата художници по време на студентските им години в София. От продажбата им Иван Пенков спечелва около 1200 лв., според една от запазените му автобиографии, сума, с която може би към началото на април тръгва от София и през Виена пристига в Мюнхен, където постъпва в Мюнхенската художествена академия. Негови преподаватели там са проф. Маерсхофер и проф. Хенгелер, а Дечко Узунов учи при Карл фон Маар, който е и директор на това учебно заведение от 1919 г.

Иван Пенков, Паун, 1921 г., 42х36 см, ХГ Стара Загора

Иван Пенков, Паун, 1921 г., 42х36 см, ХГ Стара Загора

 

5. Заключение

Когато Иван Пенков заминава за Германия през април 1922 г., той поставя край на един етап от своето творческо развитие, към който вече никога няма да се върне. Мюнхен, който, редом с Париж, е един от най-важните центрове на европейския културен и артистичен живот, ще остави неизменен отпечатък върху Иван Пенков като личност и художник. В този бохемски немски град художникът за първи път се сблъсква със съвременните европейски художествени течения, откривайки, че символизма и сецесиона много отдавна не са актуални художествени направления, както в Мюнхен, така и в Берлин и Париж. Бихме могли да си представим въздействието на немския следвоенен експресионизъм върху младия художник, чиято естетическа нагласа и декоративен вкус са формирани в Художествено-индустриалното училище в София, под въздействието на художниците Харалампи Тачев и Стефан Баджов. В Мюнхен Иван Пенков разбира, че немският експресионизъм, социалната критика, гротеската, сарказма, художествената деформация се намират извън траекторията на неговата интимна художествена чувствителност, с която, въпреки всичко, меланхоличният символизъм и изящният сецесион, се намират в синхрон. Писмата на художника от тези години, записаните спомени, както и записките в неговия дневник, ме навеждат на мисълта, че неговото художествено творчество определено е повлияно от експресионизма, но не от немския. По-силно е въздействието на норвежкия художник-експресионист Едвард Мунк, чиито произведения Иван Пенков вижда в немските музеи, както и на руския художник-експресионист Василий Кандински, работил главно в Германия и Франция.

Въпреки че в началото на 20-те години Иван Пенков рисува картини, характеризиращи се със сецесионна стилистика, която, както вече беше отбелязано, не е актуално художествено направление за много европейски центрове на изкуството, безспорно художникът създава едни от най-емблематичните произведения, характеризиращи българския вариант на сецесиона, между които най-известно е платното "Паун" (1921 г., ХГ Стара Загора).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. През 1888-1890 г. д-р Кръстю Кръстев е директор на педагогическото и трикласно училище в Казанлък. През 1890 година е редактор на "Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество", а от следващата година започва да издава списание "Критика". През 1892 г. започва издаването на най-авторитетното българско литературно списание на границата на XIX и ХХ век - "Мисъл" (1892-1907), като във формирания около списанието кръг влизат Пейо Яворов, Пенчо Славейков и Петко Тодоров, за чието утвърждаване в областта на литературата д-р Кръстев има значителна роля. [обратно]

2. Захари Желев (ок. 1868-1942) е завършил местното реално училище в Одеса. От 1884 г. следва в Казанлъшкото педагогическо училище, което завършва през 1890 г. С писмо от инспектора на Старозагорското окръжие му се съобщава, че се определя за учител от "първи разряд" за учебната 1890-1891 г. През 1892 г. заминава за Торино, за да учи живопис. Завършва през 1898 г. и започва работа като учител първо в Шумен, после в Казанлък. Негови етюди и скици се пазят в Художествената галерия в Казанлък. [обратно]

3. Автобиография на Иван Пенков, 1952 г., частен архив. [обратно]

4. Автобиография на проф. Иван Пенков от 23 март 1952 г., пазена в архива на художника. [обратно]

5. Архив на НХА, Главна книга на НХА, № 369. [обратно]

6. Автобиография на Иван Пенков, 1952 г., частен архив. [обратно]

7. Тази творба не е датирана, но в случая се доверявам на датировката от монографията на К. Кръстев, посветена на Иван Пенков. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Генова 1994: Генова, Ирина. Културната ситуация не-център на българското изкуство през 20-те години. // Проблеми на изкуството, 1994, кн. 1, с. 32-38.

Генова 1991: Генова, Ирина. Сирак Скитник и българската книга през 20-те години. // Проблеми на изкуството, 1991, извънреден брой, с. 61-71.

Генова 1999: Генова, Ирина. Художествената академия и българското изкуство в интернационално културно пространство през първите десетилетия на ХХ век. // Проблеми на изкуството, 1999, кн. 2, с.18-27.

Георгиева 1998: Георгиева, Милена. Непубликувани спомени на художника Иван Пенков "Утринните часове на моето детство". // Кула, 1998, кн. 3, с. 3-17, кн. 4, с. 70-77.

Гигова 1999: Художникът Иван Пенков (1897-1957). Живот и творчество. // Дипломна работа, защитена в Националната художествена академия "Н. Павлович" в София. (научен ръководител - доц. Р. Маринска, рецензент - проф. Вера Динова-Русева).

Димитрова 1991: Димитрова, Татяна. За сецесиона в българското изобразително изкуство. // Проблеми на изкуството, 1991, извънреден брой, с. 3-11.

Иванова 2007: Иванова, Вера. Художествената академия. Спомени. // Проблеми на изкуството, 1998, кн. 1, с. 55-60.

Иречек 1899: Иречек, Константин. Из княжество България. София, 1899.

Киров 1984: Киров, М, Насоки в развитието на българската илюстрация през периода 1878-1920 г. // История на българското изобразително изкуство. Том 2. София, 1984.

Коева 1991: Коева, К. Българската живопис през 20-те години - между родното и модернизма. // Проблеми на изкуството, 1991, извънреден брой, с. 16-26.

Коева 2000: Коева, Красимира. Сецесионът и неговият отглас в българската живопис. // Проблеми на изкуството, 2000, кн. 3, с. 18-28.

Кръстев 1988: Кръстев, Кирил. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател, 1988.

Маринска 2005: Маринска, Ружа. Гео Милев и българският модернизъм. София: Международна фондация "Гео Милев", 2005.

Пенков 1956: Пенков, Иван. Ако не беше читалище "Искра". // Отечествен фронт, 31.01.1956.

Пенков 2006: Иван Пенков. Последната кибритена клечка. Съст. Боян Пенков, Джони Пенков. София: Издателско ателие АБ, 2006

Сарабянов 1989: Сарабянов, Д. Стиль модерн. Истоки. История. Проблемы. Москва: Искусство, 1989.

Юбилеен сборник 1923а: Юбилеен сборник"Казанлък в миналото и днес". София: Годишник на Казанлъшката дружба "Розова долина" в София, 1923, кн. 1.

Юбилеен сборник 1923б: Юбилеен сборник"Казанлък в миналото и днес". София: Годишник на Казанлъшката дружба "Розова долина" в София, 1923, кн. 2.

Юбилеен сборник 1923в: Юбилеен сборник"Казанлък в миналото и днес". София: Годишник на Казанлъшката дружба "Розова долина" в София, 1923, кн. 3.

 

 

© Розалия Гигова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.11.2015, № 11 (192)