Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТУВАНЕ ДО ОСТРОВА НА НАДЕЖДАТА

Лора Йорданова

web

...долу светлини като море блестяха
хората под тях отдавна вече спяха
а нощта трептеше глуха като прерия
под нестихващата звездна артилерия...

В. Незвал, "Едисон"

Навън е тъмно. Малки звезди блещукат в здрача. Разпокъсани от безкрайния небосвод, разпилял тъмносините си коси в океан от угасващи желания, те се опитват да намерят път една към друга, но не успяват. Затова са открили по-лесен път - път напред. Една звезда в миг угасва, друга се свлича надолу и се губи в тъмнината. След нея още една... и още една. С последната изгаряща звезда проблясва Човекът - в един миг се учи как да ловува, живеейки сред примитивното, а в следващия се намира заобиколен от безбройните светлини на града, досущ като малките звездици, които обсипват небосвода в тая тъмна нощ. Навън е тъмно и аз затварям очи. Затварям очи и потъвам в дълбините на съзнанието си. Затварям очи и си представям живота. Животът - това е едно пътуване. Пътуване към неизвестното, пътуване към необятното, пътуване към себе си. Пътуваш, за да стигнеш някъде. Но къде е това някъде? В миг осъзнавам, че всеки ден бродя по своя собствен път. Аз го рисувам. И го рисувам непредсказуем, пълен с приключения и идеи, с осъществени мечти и усмихнати лица, поизгорели от слънчеви летни следобеди. Искам да откривам, да не спирам да изненадвам, да удивлявам с действията си. Да обърквам и главозамайвам всеки, осмелил се да навлезе в неразгаданото място, което наричам "душа". Да обичам, да руша, да изцерявам. И пак... И така, докато не открия себе си, онова, което ме подтиква да искам още и още от живота и да не спирам да търся своя пламък в нощта, своята река в пустинята. Да съм неузнаваема, несъвършена и същевременно себе си. Да обърквам и в същото време аз да съм обърканата; да се усмихвам, въпреки че срещам единствено тъга. Искам да променя света.

влезте казах мойто жилище е бедно
сянката ми бе изчезнала безследно
или призрак беше тя самоизмама
аз останах с мойта самота голяма

Отварям очи. Навън още е тъмно. Загубила съм представа за времето. Но това не е важно. Загубила съм представа за себе си. Осъзнавам, че рисувам утопични светове насън. Затварям очи и продължавам. А навън е студено... и тъмно.

Нашият живот не ще се върне пак...

Ето ме пак - под лазурното небе, вървя боса по улицата. Аз съм търсачът от приказките, който преминава през перипетиите на живота, за да достигне целта. Търся и търся... Търся място, на което да мога да бъда себе си - без задръжки, скрити усмивки, празни погледи и самота... Търся и намирам. После пак го губя. И пак... И така, докато не стигна там - в онова място, което наричам "Остров на надеждата", защото единствено мечтите и надеждата никой не може да ни отнеме.

Най-лошото, което може да ми се случи, това са хората, които превръщат живота ми в борба. Изтощителна, неспираща, всепоглъщаща борба за надмощие, за щастие, за живот. Хора, които са около мен и определят моето съществуване, влияят върху емоциите ми, контролират живота ми. Хора, които се опитват да ме променят. Скрити зад фалшивата фасада на своята лицемерност, те се целят в мен като в мишена. Поглъщат ме и ме превземат. Разсмиват ме и ме убиват с усмивката си в същото време. Хора, които ме пронизват с отровни погледи. Гледат на живота през тъмните си очила и всеки различен наричат "луд". Питат ме защо искам да променя света, защо мечтая за неща, които не могат да се случат, защо съм себе си. Но това съм аз - моето въображение, моите мечти и цели. Моята душа, моите чувства. Моят живот.

Нашият живот е тъжен като плач. Неуморим противник, застанал срещу нас. Сами редим частите пъзел на своето битие, а когато изгубим парченце от него, губим и себе си. Тогава Съдбата чука на вратата и ние я каним на чаша чай. Приемаме подаръците й, изчервяваме се от ласкателствата й, и в един момент, когато стане прекалено хубаво, за да е истина, всичко около нас се сгромолясва с пълна сила. "Нашият живот е тъжен като плач"... Като плача на малко дете, което е изгубило любимата си играчка, или като сълзите на самоубиеца, преди да отнеме живота си. Нестихващ плач, пронизителен плач на изгасваща надежда. Плачът по изгубения път. Тогава, когато искаш да изкрещиш с пълно гърло. Вик за помощ, или от лудост. Но вик! Вик надежда. Също като алхимиците и аз търся... търся своя скъпоценен камък и го намирам, но и го губя... Точно както в реалния живот - всичко е преходно - губим нещо, но друго идва на негово място, за да запълни празнотата. Порядък и синхрон. Единствено като че ли аз не се вписам в този безкраен кръговрат. Затова търся, търся своето местенце, заселено с надежда... И го намирам, а понякога не...

Нашият живот е кораб без платна. Намирам се в окото на бурята. Около мен яростни вълни, ветрове и вихрушки водят двубой на живот и смърт. Корабът се опитва да продължи своя курс, но безуспешно - платната ги няма. Дъното ме влече към себе си, опитва се да ме погълне, за да може да ме изхвърли на брега на нищото. Къде е капитанът, къде е екипажът? Къде са всички? Само аз, изглежда, управлявам кораб без платна. Ето - последната вълна приближава с пълна мощ и... И аз отварям очи. Намирам се пак в моята малка тъмна стая в тъмното пространство на нощта. Животът ни е кораб без платна... Ние сме капитаните. Ние сме пасажерите. Ние сме спасителните лодки. Решаваме кога да хвърлим котва, но и кога да отплаваме. Да се отделим от омагьосания кръг и да поемем към Обетованата земя. Но човешката ни натура повелява да останем закотвени. Не сме способни да се отделим от дъното и се носим в едно несъществуващо застинало "тук". А повее ли ни лек полъх, нежен бриз, ние сме способни да потънем. И тогава единственото, което остава след нас, е купчина останки... и котвата на дъното. Нашият живот е кораб без платна. Често в живота ни се струва, че е настъпил онзи момент, когато нищо вече няма смисъл, когато, загубили надежда, ние губим и вярата, и силата си. Изпитанията са пред нас - те ни правят силни. Те отсяват най-непоклатимите души и ги подготвят за действителността. Нищо не запазва първоначалната си форма. Ние трябва да се движим заедно с промените. Да предадем знанието, възможностите и мечтите си. Да знаем, че и ние сме дали нещо на света... Да сме капитани на нашия непотъващ кораб, наречен Живот.

Нашият живот това е вечен кръг. Един се ражда, друг умира. Всичко се върти. Всичко се повтаря. Всичко се руши и се гради наново. Всичко е тук, а после го няма. Дали сме кълбо от несигурност, или лава, която помита всичко около себе си - това зависи от нас. Пътувам към себе си, към страховете си. Обикалям и разучавам из основи своята същност, търся едно по-добро Аз, едно по-истинско Аз. Хората, казват, са чудовища, приели човешки облик. Под обвивката си ние всички крием своите най-тъмни тайни, омраза и онези недостатъци, които се опитваме да прикрием пред останалите. Боря се със себе си. За всяко нещо, което съм направила, нареждам по едно черно и едно бяло топче. После ги кича на огърлица на врата си и нося своя товар. Усещам, че чудовището, което се крие под крехката ми същност, може да си проправи път навън. В него има нещо зло като скръбта... мъка от живота ужас от смъртта. И се страхувам... А ако истинската ми същност се крие някъде дълбоко под пластта на несигурността ми? Защо изобщо я крия? Дали не се опитвам да предпазя себе си от самата мен? И ако е така, защо? Тогава аз пътувам към себе си. Издигам се до небесата, после падам... изправям се и тръгвам. Накъде? Не зная... Това е, което се опитвам да разбера. Но не всичко в живота е обяснимо. Затова тръгвам на път. И се радвам на този миг, защото този миг е моят живот. Животът ми е като нощ и ден. Поела по своя път, аз отварям очи. Навън все още е така тъмно, непрогледно и пусто. Всичко около мен е някак застинало и създава усещането, че миналото Аз е безвъзвратно изгубено някъде между мрака и най-ярката звезда, която се вижда от прозореца ми. Отварям очи и разбирам. Разбирам, че тоя сън, това сладко опиянение, смътно видение, ми помага да изградя момента "сега". А това "сега" е времето на прозрението, че тези, които са способни да създадат промяната, това сме ние. Някои от нас, по-опитните и смели, съумяха да го издигнат на пиедестал и имената им останаха запечатани в архивите на историята. Други, може би от страх или несигурност, правят все още боязливи, плахи стъпки, но и те ще намерят своя път. Защото рано или късно всеки осъзнава, че животът ни е като нощ и ден, а единствено от нас зависи в коя част на денонощието ще съществуваме. И градим себе си и света около нас.

Затварям пак очи и се потапям в моя сън:

довиждане лека нощ разсъмва вън
лека нощ
сладък сън

 

 

© Лора Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2015, № 2 (183)

Есето е отличено с Втора награда от Националния младежки конкурс за есе под надслов "Животът ни е като нощ и ден" (Русе, 2014).