РАЗВЪРЗВАШ ОБУВКИТЕ МИ

web

С моята българска писмена система,
до курсива на арабите,
съкращенията на американците
("LA" - град на ангелите),
и тиранията на препинателните знаци,
вътре в саморастящите женски проблеми,
в саморастящото трапезно човечество:
менструиращата жена е прелюбодейка, проблем е;
бременната жена е бедна, проблем е;
старата жена е жива, проблем е.
Пази се от зажеглена жена, любими -
тя ще драсне устни по челото на селския Христос,
но привечер ще удря по градските врати да й отворят;
ще заспива под топлите минерални лъчи на очите ти,
но ще копнее по първия, който успя да я научи
да свива дивата си коса на кок
и се оттегли като кит към дъното.
С моята ортодоксална меланхолия
защо ми е повече да знам кирилица и латиница,
щом вече е записано без запъване:
"Бъди добър през всичките си дни",
макар че никой не чете (четè ли, четохте ли ме?).
С моята уседналост до децата,
които ме научиха да различавам мъртвия от спящия
и непрекъснато знаят,
че тялото се настига и задминава -
защо да се страхувам от върховете в океана
и нобелите за наука, щом Дарвин е още с опашка?
С моя български език аз още слушам природата,
за да взема нови думи от нея и да запиша останалото.
Аз още не съм записала
"..............................................................................",
а световните езици вече го преведоха погрешно
от ляво на дясно и от дясно на ляво.
С моето незнание, пазено слабо от знанието,
аз още не познавам изток и запад,
защото искам да знам изгрева и залеза.
Аз казвам:
слушайте чуваемата любов,
слушайте новите гледки пред очите си,
слушайте осмелилите се да сменят дома и името си,
слушайте тези, които не търпят дрехи по телата си,
но не могат да се продължат с деца.
Аз все още съм жената,
която казва на мъжа:
вземи да подържиш малко детето ни -
като мъж се борих в леглото да си го взема от теб,
после изори нивата с вола,
но спри, когато той и ти започнете да се задъхвате.
Ти още си с глава на козел, любими,
защото твоята я отсякоха във войните,
а ти с нож настигна козел.
Ела си, любими,
животновъдите са расисти,
растениевъдите са расисти,
влюбените са расисти - оставих само теб жив,
облечена денем с копринени буби,
овце, свине, крави, памук,
а нощем гола, наметната с теб.
Ела си, любими, излез от безстрастието,
изкачи се на мен в оцелялата сила на огъня.
Ела си вкъщи, любими,
въздухът отеснява под разглобените облаци,
водата се изпарява под ноктите на слънцето,
земята омалява за обувките и главите ни.
Рисковано е да останем разделени:
как се разрушават и стопяват
великите човешки тела без любов, любими.
С какво съм нахранила децата ни,
та така хубаво се смеят днес?
Ти ли развързваш обувките ми?

*

Не оспорвайте - Земята е земноводно,
опозиция на универсума,
изтрезвителното, свършекът на човека,
следа от невидим свят,
алчност, която тъгува,
Земята е личност, завладяна от нежност
по богове с имена,
които не съществуват, виждала съм ги.
Обсебена от човешката сетивност,
чакам теб, любими,
а библейският Йов вие в утробите,
реже главите на сперматозоидите,
не го спирайте, мен спрете -
обичам го, не го обичам, змия е ДНК-то.
Прочитам високо гласа си:
академичната общност си разпределя миналото,
как да наместя бъдещето в настоящето?
С духовното лидерство на тополите?
Тополите са хищници, родени в колби,
а аз съм проблем на храмовете - не на религиите:
искам да спя с ДНК-то на Хеопс, Заратустра и Хегел;
с буквите на прокълнатите поети;
с нотите на токата и фуга в ре минор;
с мъжете от пейзажите на Пусен ;
с правописа на Христо Ботев;
с боите на Иванов от Третяковската галерия;
с прахта около изваждането на Давид от камъка;
с отклонението при самолетните катастрофи;
с една секунда ниагарски водопад;
със змийчетата в крясъците на Стивън Тайлър;
с шапитото над София, приплъзвано от Витоша
с...
с...
с...
Разкопчай бронежилетката си, любими,
изсуши косите ми с двете си ръце, изслушай ги,
тихият шум между мъжа и жената
е съвършеното примирие, вярвай в него, любими.
Неверниците да бъдат причаквани,
обграждани, хващани и избивани
с постиженията на всички войни,
не ги оставяйте да се покаят
и ДНК-то им да бъде изгорено, не погребано.
Ускори доброто да пробие през покварата, любими.
Ти ли развързваш обувките ми пред леглото?
Нощ е в леглото ни, съблечи бронежилетката,
свий я на възглавница под таза ми, издигни ме.

*

Покрила петната след любов,
наводнена е луната, давя се.
(искам да ми подариш нещо свое)
Наведена е, ще ме изсипе, ще се разлея.
(една своя тениска)
Капките ми са ранени, с кости са,
от неговите капки са ранени.
(но не нова, а носена)
Изтупвам летящото си килимче,
легло за любов е, любов само с теб.
(по него ми я изпрати, сгъни я хубаво)
Хваната за облегалката на фотьойла,
от който се усмихваме с Мона Лиза,
повръщам в любовта на киното.
Нещо раздига живота ми,
както се раздига маса с покривка -
пластмасова чаша с кафе се наведе и подпря
на двете кристални с изветряло вино.
Колко силно те няма, любими, колко огромно.
(но то не иска да лети, свива се на руло,
като пеещ крак на Джанис Джоплин се свива,
като цигара с червило след щастливо фелацио,
като куха кост от небесен Кинг Конг)
Лепне солена мед, споява коленете и лицето ми,
както само ти можеш да ги споиш.
Колко силно те няма, любими, колко огромно,
и колко безгрижно си играе молецът
с дрехите ми още с етикети,
като избягало от аборт дете си играе молецът -
циганско дете на избягала от него пеперудена майка,
задръжте я, убийте я, нахранете я,
сменете два пъти пола й, доубийте я, пак я нахранете.
Колко силно те няма, любими, колко огромно,
толкова силно и толкова огромно,
че открих трупа на слънцето, чуваш ли смъртта му,
и го погребвам сама под петната на небето.
Ти ли развързваш обувките ми пред леглото,
а челото ти опарва коленете ми?

*

Обръщам наопаки града,
омъжвам се за разкопчаните му нощи:
тореадорът плаче за бика си,
убиецът се самоубива след убийството,
Мерилин Монро още гълта хапчета
и подсилва меланхолията на небостъргачите,
а богатите броят погребалните си агенции.
Обръщам наопаки дъжда,
вкусни са стъкълцата по гръбчето му:
от дете ги облизвам любовно,
от момиченцата съм, които носят рокли
и умело прикриват педофилите си,
приклекнали зад смеха в саксиите.
Обръщам вратата наопаки
куфар в коридора е, ритан от Ейми Уайнхаус:
с него двама тръгнали към високото,
по пътя им свършили цигарите,
пристигнали, но отминали да търсят надолу
хляб, филми и цигари.
Всички пътища минават през Данте,
но не всички знаят това,
когато разкрачат клонките на ашладисаното дърво,
за да берат протеини от тях.
Как плаче с последния си костен лимон дървото
за първата си откъсната ябълка.
Ти ли развързваш обувките ми пред леглото,
а челото ти опарва коленете ми и тръгва нагоре?

© Кева Апостолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2016, № 5 (198)

Други публикации:
Кева Апостолова. Не пишете повече, аз написах всичко. София: ИК "Проф. Петко Венедиков", 2014.