* * *

web | Зрея в мълчанието

Оставете пияния да говори.
Не е ли вик, към нас обърнат
от пустошта на самотата,
кандилкането му в нощта,
когато с плетищата се прегръща
и вие като куче в мрака,
към мъртвата луна извил глава?
О, той ни мрази, но с омраза,
закърмена от обичта му,
от вярата му в добротата.
Очакваше да го приемем.
Но присмех скрит или отявлен
в зениците ни сухи свети
и няма ключ, за да отключи
заключените ни уста.
Той пи, той плака и прегръща,
той моли, страда и проклина,
надява се и ни презря.
Боязънта ни беше низост:
срамувахме се до един от него,
но по-добри не бяхме ние -
приели "мъдро" грозотата,
прикритостта и подлостта.
А той навярно бе по-нежен,
по-чист, по-слаб и по-нещастен:
с ограбено и тъжно детство,
от унижения прегърбен,
бит с тъпа злост и упоритост,
несрещнал обич и другарство,
презрян и лъган от жените
и чужд на своите деца.
Човек без обич е без корен:
изсъхва бавно всичко в него
и той се дави в самота.
Не му затваряйте вратата.
Когато иска да говори,
това е вик към нас за помощ,
ръка, протегната за нежност,
сърце, което чака лек.

© Иванка Павлова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2016
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. София: Ерго, 2016.