ЗАТВОРЪТ

Иван Вълев

web

Слизаме от рейса и мама носи кошницата с капаци, а аз подтичвам край нея. Уморявам се и спирам да си почина.

- Хайде, не спирай, че ще изпуснем часа за свиждане!

- Далече ли е още това... затворът?

Стори ми се, че е страшно далече. Но стигнахме до висока сива сграда без прозорци и с бодлива тел над дувара.

Заедно с много други жени и деца влизаме вътре и заставаме пред една желязна решетка. Зад нея има още една. Тесен проход между двете. В прохода ходи милиционер с големи мустаци и рунтави вежди. Зад втората решетка виждам много мъже с еднакви дрехи, не съм виждал такива дрехи никъде. Всички са остригани.

Мама ме дръпва:

- Ела насам! Ето го нашия татко.

И започва да говори с един от мъжете зад втората решетка. Но всички тук викат, говорят бързо и високо. Заглеждам се в този, който трябва да е моят татко. Той ми се усмихва... Познавам го най-сетне и извиквам:

- Татко!

После мама и татко си говорят нещо неразбрано. Аз се заглеждам в милиционера с големите мустаци. Страшен. И все ходи по пътеката между двете решетки.

След като всички жени и мъже приказваха, приказваха, а някои плакаха, милиционерът почна да влачи някакво желязо по решетката. Звънтеше много силно. И където минеше това дрънкало, затворниците веднага падаха и изчезваха зад ниска стена.

Мама се разплака, а това разплака и мене. Помислих, че вече няма никога да видя татко.

© Иван Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2018, № 3 (220)

Други публикации:
Иван Вълев. Лятно кино. Пловдив: Хермес, 2017.