ВИТРАЖИ

web

І

В небесната църква изгряха витражи,
избухна “Токата и фуга” от Бах.
Огряно от слънце, стъклото ще каже
каквото със думите аз не успях.

Оранжеви страсти, желания сини
се сплитаха с порив безумно червен,
горяха в зелените мои години
и техният дим излетя покрай мен.

Сега съм сразен. Пепелищата ровя,
разнищвам спасеното свое сърце
и търся, изгубвам и диря отново
едничко, запазило цвят, стъкълце.

ІІ

Червено и черно: стърнища горят
и стеле се дим покрай сивия път.
Червеното иде, а черното бяга.
И погледът мой - между двата им бряга.

Изгаря къпина, лисица скимти,
разтворил е адът железни врати,
нощта е разпалила локомотиви
и те се задъхват по стръмните ниви.

Червеното с черното - глупав двубой,
но той е в душата ми, той си е мой,
от малък го нося, от детство го зная:
прескачат искри между ада и рая...

ІІІ

Заблудено фламинго с крилата гребе
и се гмурка в копринено синьо небе.
Водоравно опънало дългата шия,
то спасение търси, предчувства стихия...

А под него зеленият залез блести
и жълтее се плаж, маранята трепти.
Реже с клюна си тази небесна коприна,
прелетя над водата, над плажа премина.

Там, в тръстиките, своето ято откри.
И се вдигнаха рози над тъмни гори,
излетяха внезапно десетки, стотици...
Разгоря се пожар от изплашени птици.

ІV

Резеда, резеда през април, резеда
за безцветната зима света оправда;
потъмнява зеленото, мокро от дъжд
(о, съвсем като погледа, срещнат веднъж!).

Затрептява и жълто: авлига лети
към разтворени райски врати,
а в полето блести до полуда -
озарена - скалата от слюда.

И зеленото с нежна бруталност нахълта
да изтласка страха от душата ми жълта.
Неуморен зефир долината превзе
и ме хвърли пред нечии бели нозе.

Аз прекрачвам църковния мраморен праг -
звездолов ли съм пак, ветрогон и хлапак,
или просто прегръщам до болка Всемира,
че в зелено и жълто не ми се умира?

V

След отчаяно лутане Синевата открих
сред словесното гробище във отломка от стих.
Той започва със думите "невъзможни очи"
и сред северна готика като орган звучи.

Светлината от купола осветява една
в Сатаната загледана синеока жена.
Невъзможно е синьото пред олтара златист,
разтреперан е шепотът като яворов лист.

Посивяха годините - побелявам и аз.
Органистът прегракнало свири в кръчмите джаз.
Синевата - помръкнала, храмът - тъжен и пуст.
Грее капката кървава връз гръдта на Исус...

VІ

От черно към синьо, от нощ към деня.
Лилаво и розово - край на съня:
изниква карминена капка, расте
изгряващо слънце - уста на дете.

Сивее, разтваря се мракът, ръжда
вали по металния гръб на града;
реката безводна - билярдно платно;
градина от нарциси - жълто петно...

Борбата подмолна на цвят срещу цвят:
измамено розово, кървав преврат,
отблъснат е облакът - бик тъмносин -
коварно прегазен от ултрамарин.

Изгнаникът праведен - Белият ден -
пристига на кон, на кондор, на елен...
Съдбата след миг ще отвори очи
и страстите с Бялото ще заличи.

© Иван Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.08.2015, № 8 (189)