ИКОНАТА В ДОЛАПА

Иван Вълев

web

На вратата на черквата имаше катинар. Дядо поп минаваше по улицата край реката и тогава един чичо викаше от отсрещния бряг:

- Кой предаде Левски-и-и?

Групичка младежи, налягали в тревата на отсамния бряг, отговаряше в един глас:

- Попъ-ъ-ът!

Но попът не им обръщаше внимание и си продължаваше по пътя.

Пред магазина баба понякога се спираше да поговори с него.

- Бабо, защо приказваш с дядо поп? - попитах я аз.

- Щото, чедо, той те е кръстил и е записал името ти в книгата.

Значи, да ти запишат името в книгата, било много важно, мисля си аз.

В нашата къща имаше малка стая, в която не спеше никой. Аз прескачах през френския прозорец, а до него стоеше дългата софра, която изнасяха под асмата за гощавка на съборяните. Та в тази стая имаше един долап в стената. Беше заключен с малко ключе. Когато питах баба какво има в долапа, тя отговаряше кратко:

- Мои си неща. Не са за тебе.

Човъркаше ме любопитство: какво ли има там? И един ден се скрих в градинката между цветята пред френския прозорец. Видях как баба отключва долапа. Вътре забелязах някаква картина: жена с малко дете. Пред картината - кандилце. Баба драсна клечка кибрит и запали кандилцето. Прекръсти се и почна да си шепне нещо. Виждах, че устните й се движат, но не можех нищо да чуя.

Мина време. Баба беше отишла на нивата за частно ползване. Влязох в стаята. Ключето си висеше на вратичката на долапа. С разтреперана ръка отключих и видях иконата на Света Богородица с Младенеца (това разбрах по-късно). Заключих вратичката и не казах нищо на баба. Има, значи, неща, за които баба не говори.

© Иван Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2018, № 3 (220)

Други публикации:
Иван Вълев. Лятно кино. Пловдив: Хермес, 2017.