"ФИЗИКА НА ТЪГАТА" ПОТЕГЛИ КЪМ ФИЛМОВИТЕ "ОСКАРИ"

Асен Милчев

web

КОЛКО Е ДАЛЕЧЕ КЮСТЕНДИЛ ОТ МОНРЕАЛ

На тазгодишния ежегоден филмов фестивал "Киномания" в София се случи едно специално събитие. Препълнената зала 1 на НДК аплодира създателите на анимационния филм "Физика на тъгата" на художника Теодор Ушев, по едноименния роман на Георги Господинов. Това бе българската премиера на филма и единствената му прожекция у нас. Срещата с българската публика предхождаше гостуването на "Физика на тъгата" в Париж. Тази канадско-френска продукция е дело на Националния филмов борд на Канада (NFB) и телевизионния канал за култура и изкуство ARTE. Веднага след световната си премиера в Торонто, където тази творба получава Специалната награда на журито (абсолютен прецедент - късометражна анимация да спечели в състезание с игрални филми), тя стартира своя конкурсен живот по различни международни фестивали с прожекции по цял свят. Прибира още няколко награди от престижни световни фестивали - във Ванкувър, Отава и Монреал, и е включена в разширената листа за филмовите награди "Оскар". До края на годината "Физика на тъгата" е вече в селекцията на известните кинофоруми в Лос Анжелис, Ню Йорк, Сеул, Барселона, Валядолид, Токио, Лайпциг...

До неотдавна Тео Ушев бе познат на не чак толкова много професионалисти. Но за милионите зрители (най-вече в България) той получи своята известност и популярност, благодарение на номинацията си за "Оскар" за анимационния късометражен филм "Сляпата Вайша" (2016). А сега вече славата го съпровожда и с "Физика на тъгата". Отново в съдружие с Георги Господинов.

Средата на 70-те години. Наближаваше Нова година (Тогава Коледа бе забранено да се празнува официално). Един мой братовчед ме покани на гости в родния ни град Кюстендил. Бях излязъл от него преди десетина години, веднага след като завърших гимназия. Мислех, че едва ли някога ще се върна там, откъдето нямах хубави спомени. Семейството ни бе белязано като "врагове на народа" с всички негативни последици за нас. Но братовчед ми бе толкова настоятелен, като накрая ме подмами, че ще има купон, на който ще дойдат и две млади, току-що постъпили на работа лекарки. Събрахме се куп младежи - прекарахме весело. Там се запознах с бъдещата ми съпруга, тогава наскоро постъпила участъкова лекарка, изпратена по разпределение в града, с която вече повече от четиридесет години теглим заедно семейната кола. Домакиня на веселбата бе патронажната ѝ медицинска сестра. По едно време, явно, привлечено от музиката, между танцуващите двойки се появи едно няколкогодишно момченце. "Това е Теди" - представи го майка му. Така се запознах с бъдещия художник и аниматор Теодор Ушев, за когото днес се говори с уважение из целия кинаджийски свят. Скоро жена ми се премести при мен в София, но продължавахме да поддържаме, макар и епизодични връзки със семейство Ушеви. Така научавахме и новини за развитието на Теди (ще го наричам и така, както го чух от родителите му). Явно, той бе наследил таланта на баща си Асен Ушев, един от изявените кюстендилски художници по онова време. А както е известно, Кюстендил е не само градът на Владимир Димитров-Майстора. Оттук са излезли още близо 200 други хора на изкуството, повечето с художествено образование, между които Стоян Венев, Кирил Цонев, Асен Василиев, Мориц Бенционов, Николай Дюлгеров, Борис Елисеев, Райна Евтимова... А сега и Тео Ушев. Следяхме ученическите му години в Художествената гимназия за сценични кадри в Пловдив, а по-късно и в Художествената академия в София. Разбира се, той стана свидетел на нашата "нежна революция" и опита за промяна. Майка му Валя бе една от най-активните членове на СДС в Кюстендил. Воюваше по местната радиостанция за новите идеи. А самият Теди разказва за това време: "10-ти ноември ме политизира. Нямаше как спокойно да рисувам етюди в Академията, докато на улицата животът ни се променяше. Там получих уроци по ентусиазъм, възторг и победа, разочарование, социално преживяване, усещане за обща кауза. Все важни неща за един художник. За вдъхновението на артиста е по-важно да строи барикади, отколкото да учи анатомия и перспектива".

И все пак, изглежда, че разочарованието му от развитието на събитията и излъганите надежди е взело връх, тъй като през 1995 година той емигрира в Монреал (Канада). И така започва новият му живот, за който той разказва във филмите си. Докато достигне до днешната си позиция - да провежда и да преподава на различни уъркшопове и майсторски класове в повече от 40 университета и фестивали по света. Анимационните му творби - късометражните филми "Тауър Бауър" (2005), по музика на Георгий Свиридов, детският "Царица" (2006) и "Човекът, който чакаше" (2006) по текст на Кафка - печелят множество награди (те са вече над 100). Неговият филм "Gloria Victoria" (2013) е обявен за най-добър анимационен филм на годината и е номиниран за анимационните награди на Холивуд - "Annie". През 2014 г. Канадският филмов институт издава книгата "Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev" (Тъмно огледало: Филмите на Теодор Ушев), която е посветена на творчеството му. "Като в тъмно огледало" е името и на първата за България инсталация с "миксирана реалност", която Теди Ушев представи миналата година в София. А общоизвестно е вече и най-успешното му класиране - на филма "Сляпата Вайша" (отново по творба на Георги Господинов) сред четирите номинирани за финала на наградите "Оскар".

МИНОТАВРИТЕ СА НА МОДА

Корицата на последното издание на "Физика на тъгата" (2019) е кадър от едноименния филм

Първото издание на "Физика на тъгата" (те вече са осем!) излезе през 2011 г. и веднага се понесе на вълната на успеха. И до ден днешен продължава да е една от най-четените и превеждани книги у нас. Издадена на 15 езика по света, носител на наградата "Ян Михалски" (Швейцария), а оценката на местната критика по този повод е за една "задължителна книга за остатъка от живота ни" ("Kleine Zeitung").

Изглежда, че в наши дни митът за Минотавъра и неговата двойствена същност на човек с глава на бик и Лабирантът, който той обитава, нишката на Ариадна са особено благодатно поле за създаване на метафорични образи и състояния. Самият Георги Господинов определя "Физика на тъгата" като роман-лабиринт. Спомних си, че почти по същото време преведох един друг роман-лабиринт - "Кафене "Хиена" на словашката писателка Яна Беньова, който бе отличен с Европейската награда за литература за 2012 г. (повече за тази книга в бр. 6 и 7/2015 на сп. LiterNet). Нейният Лабиринт е дехуманизираният жилищен комплекс "Петъражалка" в Братислава, който не само е метафора за пространство, от което човек не може да се измъкне, откъдето няма изход, но също така и олицетворение на объркания човешки живот и невъзможността да се ориентираш в него. А Лабиринтите се обитават, разбира се, от минотаври. Един от тях се е скрил в мазето, от което говори едно момче в края на Войната, и в приземна квартира през 1970-80-те, и в старо бомбоубежище за утрешния ден (във "Физика на тъгата"). Очевидно младото поколение писатели използват низвергнатия и онеправдан Минотавър, за да преминат през странните години на соца, за да се върнат и към вечната човешка тъга.

КОГАТО СЪДБАТА РЕШИ ДА СЪБЕРЕ ДВАМА ДУШИ

По време на една зимна ваканция, която прекарвал в Банско, Тео Ушев заел една тънка книжка от хотелската библиотечка. Това били стихове от Георги Господинов. Името не му говорело нищо, но поезията му харесала. Започнал като на шега да прави илюстрации към стихотворенията, направо вътре в книжката. После си заминал, като оставил произведенията си за спомен на хотела.

След време му попаднал романа "Физика на тъгата". Прочел го за една нощ. Развълнувал се. В него познал своята история - на децата-минотаври, израсли в тъмните мазета на социализма. Още на сутринта той вече имал идея за анимационна адаптация за филм. И тъй като не познавал лично Георги Господинов, му писал. За същото време писателят си спомня: "Беше преди повече от 8 години. Получих писмото от Тео, веднага разбрах, че това, което ни свързва, всъщност е точно Минотавъра и тъгата". И така започва тяхното ползотворно сътрудничество...

Въпреки че историята във филма е разказана по много личен начин, той не е биографичен. Там се преплитат случки от живота и на писателя, и на художника, и на техни приятели, всичко това смесено в една фикция. Аниматорът не следва стриктно сюжета на книгата, а създава филм-лабиринт, капсула на времето, в която са събрани обекти, преживявания, спомени, мелодии. Една версия за детството и илюзиите на социализма. Търсене на идентичността, свободата и същността на съществуването в една тоталитарна държава. Пропилените шансове, неслучилите се мечти, изобщо цялостна равносметка на едно поколение. И всичко това с известна носталгия. А не е ли всъщност носталгията също тъга, само че обърната назад във времето?

Кадър от анимацията "Физика на тъгата" на Теодор Ушев

"Дали нашето е поредното "изгубено поколение", още не мога да кажа, но факт е, че не ни се удаде да изпълним мисията си. Всеки един от нас егоистично стана популярен, но като цяло не успяхме да променим света и да го направим по-добро място за живеене, което е и голямата ми тъга - признава си Теди Ушев, а после продължава: - Като в един лабиринт, от който всеки се опитва да намери изход поединично, а милиони хора се лутат напред-назад, търсейки изход от тъгата си. В момента, когато някой случайно го намери, вместо да помогне и на другите, да им даде червената нишка на Ариадна, влиза обратно вътре, за да им се похвали, че е намерил изхода и знае как да излезе. Респективно, отново се загубва" - споделя огорчението си Теди Ушев.

Още преди официалната премиера на филма аниматорът провокира вниманието на професионалистите и с уникалната техника, която използва за направата му. "Физика на тъгата" е първият анимационен филм в света, създаден с енкаустика - може би най-древната техника за рисуване от времето на египетските фараони. Художникът си дава сметка, че всъщност първите капсули на времето са египетските саркофази. Вътре поставяли предмети от всекидневния живот на починалите. На капака рисували реалистичните им портрети с горещ восък и пигменти, които са се запазили 200 века като цвят и текстура. Оттам му хрумнала идеята да използва тази толкова солидна като резултат и толкова флуидна като процес техника. Оказва се, че чрез нея може да се прави и анимация. Художникът е нарисувал над 15 000 кадъра на ръка. Необичайната ситуация го принуждава да "изобретява" в движение как да се раздвижва изображението. 27-минутният филм "Физика на тъгата" му отнема 7 години тежък физически труд. Художникът го сравнява с копаене в мина. В края на работния ден го боляло всичко - гръб, ръце, очи.

Теодор Ушев в в работна обстановка

Въпреки това нито за миг не съжалява, че се е посветил на тази дейност. За него анимацията е медиумът, в който той се изявява най-добре и който включва в себе си всички изкуства. Тя е еквивалент на поезията в литературата. Не се продава масово, не пръска някакъв особен блясък около себе си, нито носи славата на пълнометражните продукции. Но когато се уцели ваксата (восъка) може да се докоснат и много хора.

КОЛКО СТРУВА ГЛАСЪТ НА ДОНАЛД СЪДЪРЛАНД?

За Тео Ушев той е безценен, струва колкото едно новосъздадено приятелство.

Но това е друга история...

Когато търсят подходящ глас за озвучаването на английската версия на филма, се превъртат много имена. Условието на канадския борд, който финансира продукцията, е, естествено, това да бъде канадски актьор. Във френския вариант било лесно - Теди работи отдавна с Ксавие Доланд, с когото се разбират от половин дума. Имат предварителна уговорка с Райън Гослинг, но поради огромната му ангажираност, записът все се отлага и отлага... Тогава им проработва късметът. Жената на продуцента на филма им, която е и звукорежисьор, им предлага да се обърнат към Росиф Съдърланд, един от синовете на световноизвестния канадски актьор Доналд Съдърланд. Гласът на Росиф се оказва много подходящ - дълбок, завладяващ. А чрез него стигат и до баща му, чийто глас завладява мигновено, както приляга на истинско киночудовище. Той също обещава да участва в озвучаването. Целият екип е на нокти. За Доналд се разказват легенди - колко трудно се работи с него - как прекъснал за няколко дни снимките, тъй като някой си позволил да пуши на снимачната площадка. Оказва се много по-лесно, отколкото очаквали. Прочутият актьор проявява слабост към продукцията. Дори кани екипа да направят записа у дома му. Така звездната двойка Съдърланд допринася за разтърсващото звучене на гласовете зад кадър; "Аз съм роден през 1968 г. в България - в един свят, изпълнен с надежди" - прогърмяват те в трейлъра към филма. Доналд им посвещава четири часа от графика си и го прави безплатно. Иначе, казват, че хонорарът му би достигнал до 1,5 милиона долара - повече от целия бюджет за филма.

След като произведението е готово, то е подложено на преценката на колегите от борда на специална прожекция. Авторът си признава, че в такива моменти сърцето му винаги се свива. Каква ли ще бъде реакцията на публиката? И то каква публика? Когато лампите в салона светват отново, всички стават на крака и аплодират. В очите на мнозина проблясват сълзи. Тогава Теди разбира, че наистина са направили нещо значимо.

Кадри от анимацията "Физика на тъгата"

Лентата се завърта. "Аз сме" е ключовата фраза от екрана, която ни приобщава към тежненията на героите. Пусната е "машината за истории", както я нарича швейцарският вестник "Куриер". Отваря се капсулата на времето на Тео. Тръгваме из неговия Лабиринт. Както из лабиринтите и на всички останали, които той си е избрал. Родени веднъж като мушица еднодневка, други път като птичка, преживели гибелта на динозаврите, скрити в цветчетата на попарени от сланите през април (кюстендилски) череши. "Майка ми ме е родила в пещера, за да се скрие от бомбардировките" - нашепва всепроникващият глас на Доналд Съдърланд. Прочувствен, внушаващ всичко, което си пожелае. Какво още има в тази капсула на времето? А, детските години: дошъл е циркът в провинциалния град, малката акробатка Пламена дарява момчето с първата за него пламенна целувка. Но нищо не е толкова хубаво. Те не успяват дори да се сбогуват. На него му остават само обвивките на дъвките, които са споделили. Колко тъжни, но и блажени времена, когато се прожектират филми за индианци! Иначе - скуката на 80-те и трепетите по 90-те години. Войнишката служба. Когато се научаваш да прескачаш бодливата тел в казармата, за да се видиш с някое момиче. Всички сме едно. Всички ни очаква еднаква съдба. Цял живот да търсим своята Пламена. Но както знаем, Лабиринт без Минотавър не може. Дали по-наблюдателните зрители са забелязали, че очите му са като на Георги Господинов? Следва емигрантският живот. Монреал. Местене от квартира в квартира. Тео се стреми да има нормален семеен живот. Дъщеря му все рисува любимото си динозавърче и чака да се върне баща ѝ, за да му го покаже. Висенето по летищата. Сноването от фестивал на фестивал. Куфарите, от които се подава етикетът - заръка: "Да се отвори след края на света". Една хроника на човешката тъга. Сякаш авторът е събрал цялата "мирова скръб" и я изсипва над България. Затова ли (според многобройните анкети) сме най-тъжните и най-нещастни хора на света?

След грандиозния успех на "Сляпата Вайша" и очертаващия се триумф на "Физика на тъгата" тандемът Георги Господинов-Теодор Ушев са вече звезди дори в световната анимация. Но във всички свои интервюта художникът винаги твърди: "Аз съм българин, роден в Кюстендил, който живее и работи в Монреал. Така съм известен. И макар че това само по себе си не ми помага - та аз не се казвам Дион, а Ушев - продължавам да държа на произхода си. Заедно с това трябва да кажа, че номинациите не вървят заедно с държавата. Например на афиша за "Сляпата Вайша" е означено само Теодор Ушев. Няма нито къде съм роден, нито къде живея".

ЗАВЕТЪТ НА БАЩАТА

В деня, когато Теди завършва рисунките за филма си, баща му внезапно се разболява и той трябва бързо да се връща в България. Животът го вкарва в най-лошия сценарий на собствената му творба - страхът на емигранта да не загуби родителите си, преди да се е сбогувал с тях. Наистина, във "Физика на тъгата" има едно разтърсващо пътуване до родния град. През цялото време, докато гледах филма в салона на НДК, сякаш се отъждествявах с Теди и неговото последно пътуване. Ето го на екрана влакът от София за Кюстендил, какъвто го помнех още от детските си години. Тунелите, между два от които (кои ли бяха?) за секунди се мяркаше Скакавишкото водопадче, което тогава ми изглеждаше като Ниагара. Кюстендилската гара, също каквато я помнех от някога. Този път бащата на Теди няма да го чака както обикновено там. Алеите с черешовите дървета навяват есенна тъга. Едно време в този град растяха череши почти във всеки двор, имаше дори и по улиците. За щастие, все пак Теди избягва един от най-тъжните моменти в човешкия живот - баща му, Асен Ушев, го дочаква жив, дори има сили да му повтори отново това, което винаги е казвал: "Никога не скланяй глава и не се съобразявай нито с парите, нито с обстоятелствата, нито с политиката. В момента, когато започнеш да сервилничиш, преставаш да бъдеш независим художник".

И все пак, уверявам ви, като излязох от салона след прожекцията на "Физика на тъгата", не усещах тъга. Задавах си само въпроса накъде ни води тя? Самият Теодор Ушев твърди, че това е най-мотивиращото чувство, което ражда творчество. Спомням си един мой приятел, който в младежките ни години понаписваше стихове. Но един ден сякаш вдъхновението го изостави. И когато го попитах защо, той ми отговори: "Не съм толкова нещастен, за да творя!" Но никога не трябва да се оставяме тъгата да се превърне в меланхолия.

Мечтата на Теди, който води майсторски клас по анимация и у нас, е да създаде с младите си колеги такъв филм и в България. А иначе проявява скромност и не очаква да получи "Оскар" за "Физика на тъгата" - според него филмът е прекалено тъжен и дълъг за вкуса на Академията. Иска ми се да му кажа: "Не е вярно, Теди! Напълно заслужаваш наградата! И дори това да не стане, няма да бъде твой провал, а провал за академиците. А в целия свят вече добре те познават! И знаят на какво си способен. А ние, ние просто те обичаме"!

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2019, № 11 (240)