ДАЛИ ОЩЕ НЕ СМЕ СИ ДОРОБУВАЛИ?
Септември - месецът на съдбовни събития в българската история

Асен Милчев

web

Когато бях ученик в първо отделение, учителката ни (върла комунистка, която в часовете по трудово обучение ни учеше как се кърпят дрехи и се пришиват копчета, та да знаем как да се оправяме, ако се наложи да станем партизани!) развиваше познатата ни и до днес теза за нашите "двойни освободители", като наблягаше на решаващата роля на съветската армия. Тя повтаряше толкова често тези магически според нея думи, че детската ми душица се разбунтува, аз станах и заявих: "Но нали царска Русия ни е освободила от турско робство!" Другарката почервеня и смотолеви нещо като: "Все пак това е дело на руския народ". След тази случка учителката ме намрази и търсеше всякакви поводи да ми намалява оценките. Докато един ден баба ми, вдовицата на подполковник Спас Милчев, герой от три войни, станал жертва на заповед, дошла от Москва, и изфабрикувано обвинение на т.нар. народен съд (всъщност чисто убийство!), не се изправи срещу нея, за да й поиска сметка. Тази смела жена, над която тегнеше клеймото на "съпруга на народен враг", не се уплаши да застане на страната на правдата, без да се замисли за последствията. В резултат класната ни ръководителка започна да ми пише по-справедливи бележки, без да престане да не ме обича, разбира се.

Тези мисли ме споходиха, когато гледах предаването "Панорама" по първа програма на БНТ (датата беше знаменателна - петък, 13 септември). По замисъл на водещия то трябваше да бъде коментар на последните събития, за разлика от друг път, осветлени необичайно подробно от прокуратурата, следствието и Министерството на вътрешните работи. Става дума за безобразията на т.нар. русофили и избухналият "шпионски скандал", но водещият (не за първи път) всячески тласкаше всички разговори към добре познатия ни призив на анимационния герой котарака Леополд: "Ребята, давайте жить дружно!" По презумпция съставът на участниците би трябвало да защитава различни гледни точки, но не се получи така. Както и да е, на фона на нахалството, стигащо до наглост, на представителя на русофилите, изказванията на познатите като "десни" интелектуалци, известни наши писател и поет, чийто талант не подлагам на съмнение, бяха меки и неубедителни и с това спомогнаха да възтържествува тезата на водещия: "Няма шпионски скандал, това са някакви недоразумения и нищо не бива да хвърля сянка върху добрите ни вековни отношения с големия брат." Какво очаквахме да чуем ние, които сме надмогнали пропагандната комунистическа машина, направили сме си труда да намерим независими източници за информация и сме били подлагани, ако не на малтретиране, то поне на пренебрегване от предишния режим? Ясна позиция, която да се противопостави на витаещото в студиото мнение, че русофилите са едно патриотично, безобидно движение, неправителствена организация, която безвъзмездно работи за възстановяване на вековната дружба с Русия и СССР. Нито една критична дума за това, че тези "патриоти", които отявлено се обявяват (бяха представени документи за това) срещу цивилизационния европейски избор на България, за овладяване по всякакъв начин на стратегически за страната производствени и енергийни предприятия, на средства за масова информация, за основаване на партия, като за всичко това са получавали пари от чужбина. И това не е инсцениран процес от комунистическите тайни служби, в каквито те бяха специалисти, а факти, за повечето от които между другото и извършителите не отричат. Невъзмутимо и спокойно. Бяха сигурни, че няма кой да им се опълчи. Че това е само буря в чаша вода, която ще стихне, след като зад гърба им стоят мощните им покровители.

А всичко би могло да се обясни с няколко изречения (това очаквахме и от двамата известни литератори, които припознаваме като убедени демократи). Откакто свят светува, Русия (а и останалите т.нар. Велики сили) са преследвали собствените си интереси, без да се съобразяват с тези на останалите народи и държави. Но никой в историята не е навреждал на интересите на България толкова, колкото Русия. Не че руският човек е лош (напротив, знаем колко широка е руската душа), но от времето на цар Петър I "бащиците" на народа имат една неосъществена мечта - да завземат проливите и да застанат начело на православния свят. И не се спират пред нищо, за да го постигнат. Или както казва един политолог: "Русия се спуска по дъската, която води на юг, но от другата страна останалите Велики сили (и най-вече Англия) я натискат и ги връщат обратно."

Не е тайна, че от памтивека всички българи са били отчаяни "русофили". Митът за "дядо Иван", който ще ни освободи, действа безотказно. Иска ми се днешните русофили да ми отговорят само на един въпрос: Защо мнозина от тези техни събратя след Освобождението са станали заклети русофоби. Кой е виновен за това?

Първият руски цар Иван IV Грозни (1547-1584), първообразът на дядо Иван, от когото векове наред българите очакват да ги освободи от неверниците

Няма да се впускам в разсъждения за ролята на "народа", на довчера "крепостните мужици" при взимането на решения в една, тогава абсолютна, монархия. В случая с Руско-турската война от 1877-1878 година обаче царят и царедворците използват съчувствието на простолюдието и не само на него към съдбата на братята едноверци, за да осъществят вековния блян на Руската империя да поеме контрол върху проливите, да закачат християнския кръст върху кубето на "Света София" в Истанбул и да върнат блясъка на някогашната Византийска империя - Константинопол. В тази доктрина мястото на България е като предмостие към Цариград. А ако по тези земи възникне някаква си държавица, тя трябва да бъде във васална зависимост от своите освободители. Русофилите се бият в гърдите, че Русия е защитавала векове наред православните християни, и най-вече българите. Историческите справки казват нещо съвсем друго: винаги, когато е било възможно, братската страна е заставала на страната на "по-братската" Сърбия - и при Съединението, и при преднамерено неосъществимия арбитраж от страна на руския цар през Балканските войни, и при нахлуването на казаците в Добруджа през Първата световна война (за това по-подробно малко по-нататък). Не случайно големите ни възрожденски книжовници като Захари Стоянов и Петко Славейков (последният дори е възкликнал: "Не ви щем ни меда, ни жилото...") са били критични към освободителите. А пророческите думи на Апостола: “Този, който ще ни освободи, той ще ни и пороби"? Да не говорим за най-големия ни политик Стефан Стамболов, който е правел всичко възможно да се откопчим от пагубната прегръдка на "руската мечка", и плаща това с живота си. Обществена тайна е, поддържана и от чуждестранната преса, че извършителите на пъкленото дело са престъпни дейци, действащи под крилото на ВМРО, подкупени с руски пари, и с негласната благословия на Фердинанд, който не иска да свири втора цигулка. Но с опита си за сближаване с Русия князът извършва може би една от най-големите си геополитически грешки, проявили се в по-сетнешните войни, които България води за осъществяване на националния си идеал, проигран завинаги.

Ала измамата Сан-Стефанска България, разпарчатосана и оставена в различна зависимост от Великите сили, в което деен съучастник е и Русия, има и друга, още по-страшна последица за нашия народ. Противопоставят се българи на българи, издълбава се вековна непреодолима (поне засега!) пропаст между русофили и русофоби. Подклаждат се вътрешни междуособици, преврати, убийства на политици и държавници, саботажи, разбойнически банди, терор, метежи, а по-късно и бясна болшевишка пропаганда, наследила, както споменахме вече, многовековната политика с прийомите и целите на царска Русия за поход на юг към топлите морета. Тези хора нямат нищо свято.

Кат Русия няма втора...

Десетилетия, още от детската градина, съзнанието на масовия българин бе обработвано в чуждопоклонничество и коленопреклонно отношение към големия брат. Едва ли имаше българско първолаче, което да не знае стихотворението "Здравствуйте, братушки" на патриарха на нашата литература Иван Вазов. Или "Кат Русия няма втора, тъй могъща на света/ тя е нашата опора, тя е нашта висота." А почти четири десетилетия по-късно, когато руската конница отново преминава Дунава, но не като освободителка, а като нашественичка, се появява друго знаково Вазово стихотворение:

О, руси, о, братя славянски,
Защо сте вий тука? Защо
сте дошле на полята балкански
немили, неканени гости?

Какво се е случило през този период с възгледите на народния поет? Запален русофил, отначало той ненавижда отстояващия независимостта на Княжество България държавник и довчерашен апостол Стефан Стамболов. След потушаване на русофилския бунт през 1886 г. Вазов емигрира в Руската империя. Но сърцето на поета си остава българско, душата му копнее за сладката майчина реч, за родното небе и бащината стряха. По неповторим начин той възпява героизма на нашия войник по време на Сръбско-българската война. С течение на годините русофилските и славянофилски чувства на Вазов отстъпват пред любовта му към отечеството и верността към националния идеал за етническо обединение. В творчеството си той възхвалява силата на българското оръжие, с което вдъхва небивал устрем у облеклите войнишки дрехи орачи, учители, чиновници през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Заради стихосбирките му "Под гърма на победите" (1914), "Песни за Македония" и "Нови екове" (1916) комунистическата литературна критика го обяви за "певец на великобългарския шовинизъм". Как постъпваха с него апологетите на пролетарската култура у нас? Те просто игнорираха патриотичната част от творчеството му. Тя бе смазана, притеснена и безмълвна в събраните му съчинения. Трябваше да дойдат съветски академици в България, които да реабилитират напълно творчеството на народния поет. Тогава в социалистическата ни родина нямаше национално движение "Русофили", защото целият народ по принуда членуваше в него.

Колко струва свободата?

Да, тя е безценна. Когато е истинска. Но когато става дума за "псевдосвобода", водеща до ново поробване, тя си има точна цена. И тъй като днешните "русофили" тръбят наляво и надясно за безкористната помощ на "братята освободители", настоявам да им кажа, че нашата свобода ни е излязла доста "скъпа", не само в преносен, но и в буквален смисъл.

В последно време бяха осветлени някои смайващи факти от нашата история, които досега изобщо не се коментираха. От публикувания през януари 1884 г. в правителствената газета (Държавния вестник) Указ № 1144 става ясно, че освобождението ни от братушките е струвало на изстрадалия български народ повече от 10 милиона и половина книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези пари в злато е била точно 32,5 тона злато. А ето и самият текст: "Ний Александър І с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските импер(аторски) войски, съгласно с определението на Берлинский договор".

Купюра от 10 рубли, емисия 1884 г., когато е излязъл Указът за разплащане с "братушките"

Какво излиза, че ние сме си платили не за освобождението, а за окупацията. Имперските амбиции на Русия са съзирали у нас бъдеща "Задунайская губерния". По този повод в първия том на издадената през 1954 г. в съветската страна "История на България“ е отбелязано, че "Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели, но използваше лозунга на една освободителна война“. Кратко и ясно. Разбира се, обикновените руски войничета не са знаели за намеренията на своите господари и от искрена любов към събратята православни са оставили костите си по нашите земи. Поклон пред подвига им! Признателността на народа ни се изразява и с множеството паметници, които са им издигнати. Тяхната кръв никога не можем да заплатим! Но парите са поискали други руснаци със задни мисли, а не тези, които всъщност са ни освободили.

Зад цифрите на един чудовищен грабеж

Историята е известна, но като че само част от нея... Изминали са 66 години от Освобождението на България от турско робство. През това време отношенията между България и Русия (и нейния приемник Съветския съюз) преминават през възходи и падения - от "братски" до "не съвсем приятелски". Но все пак (думите се приписват на цар Борис III), доколкото е било възможно, българските правителства са се стремели да не бъдат "никога срещу Русия" (и до ден днешен). Идва Втората световна война. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България, макар че нашите страни поддържат нормални дипломатически отношения по време на цялата война, България е обявила неутралитет и единствена от съюзниците на Третия райх не е изпратила нито един войник на Източния фронт. Без да се съобразява с принципите на международното право, Червената армия нахлува на наша територия в стремежа да се парират евентуални военни действия от страна на Великобритания, която може да открие втори фронт на Балканите и да навлезе в нашата страна. България отново е окупирана, само че от Съветския съюз. Братушките отново са тук като "освободители" и отново нещастният български народ трябва да заплати за това присъствие. Без да се спираме на огромния брой човешки жертви, които те ни причиняват по пряк и косвен начин (чрез подкрепата им за изстъпленията на новосформираното след преврата на 9.09.1944 г. правителство на ОФ и всъщност на българските комунисти), нека кажем няколко думи за материалните щети, които понасяме. Според изследвания на архивите на БНБ цената на новата окупация е 133 млрд. лева, или около 300 млн. тогавашни долара.

Издръжката на съветските войски е изключително тежко бреме за българския държавен бюджет. През 1944-1947 г. около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време. Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Червената армия е ограбвала всяка държава, в която е стъпвал неин крак. У нас обаче чудовищният грабеж е предхождан от заграбване на целия ни национален трезор.

Българи посрещат съветски войници, качени на трофеен немски камион "Опел"

Ето какво споделя за събитията с изнасянето на ценностите от БНБ писателят Йордан Вълчев, когото имах удоволствието да познавам, голям патриот и специалист по въпросите на прабългарския календар, в книгата си "Куциян". (За по-младите това е името на един от първите комунистически лагери (пардон, трудово-изправителни селища), където авторът е лежал (през 1947-49 г.) заедно с един от бившите вицегуверньори на Българската народна банка. По неговия разказ още в първите дни след 9.IX.1944 г. съветски генерал, придружен от войници, дошъл да иска ключовете от помещенията, където се съхранява държавното съкровище. Разтревоженото ръководство на банката се обадило незабавно на финансовия министър, а пък той от своя страна, паникьосан, на минутата осведомил министър-председателя. Премиерът Кимон Георгиев безпомощно вдигнал рамене: "Няма какво да се направи. Та ние сме окупирана страна." Руснаците нахлули в подземията, опразнили до шушка трезорите и ги натоварили на 8 вагона за Москва. За разлика от нас дори литовците, латвийците и естонците са успели да изнесат златните си резерви във Великобритания и в наше време си ги получиха обратно.

Разработени са редица схеми за ограбване, неравностойни търговски договори, докато възмущението става толкова голямо, че в един момент дори фанатичният комунист Трайчо Костов се шокира от случващото се и протестира, което му коства живота. Тъй като на Георги Димитров, който по това време е още в Москва, редовно му съобщават за нетърпимото положение у нас, той се опитва да регулира по някакъв начин процеса. Факт е, че има много наказани съветски военнослужещи - разстреляни за мародерства, изнасилвания и други безобразия, а така също и за неподчинение. Но с това произволът не престава.

Сборището на зомбитата

На 9 септември (!) прокуратурата и ДАНС задържаха няколко души от Национално движение “Русофили". На следващия ден председателят Николай Малинов беше обвинен в шпионаж в полза на руските организации РИСИ и “Двуглав орел" на бизнесмена Константин Малофеев. Стана ясно още, че Малинов е бил посредник между Цветан Василев и Малофеев по препоръка на бившия генерал от КГБ, кръстник на български резиденти и президенти и директор (до 2017 г.) на Руския институт по стратегически изследвания Леонид Решетников, за да може руснакът да купи евтино активи на КТБ като “Дунарит", “Авионамс" и “Виваком". Още тогава беше публикувана и докладна записка на Малинов до Решетников, в която пише, че България трябва да се преориентира към Русия и за това е нужна политическа партия, която да се финансира с пари от тези предприятия. Малинов беше освободен срещу значителна парична гаранция още на следващия ден, което му позволи да участва на традиционния събор на русофилите на 14-ти септември на язовир "Копринка". Там лидерът държа словото си пред около 15 хиляди души от цялата страна. В него той обяви, че международното русофилство има бъдеще. Русофилите използваха скандала с шпионската афера, за да се закичат с лозунга: "Аз съм русофил, арестувайте ме!" Развихри се и подписка в защита на обвинения в шпионаж Николай Малинов. По традиция на XVI-ия събор се развяваха руски знамена и се пъчеха чичковци във фланелки с ликовете на Сталин и Путин. И уличените в шпионаж за чужда страна ръководители на организацията гордо се разхождаха сред привържениците си, правейки се сигурно на мъченици, обвинени несправедливо в продаване на информацията на чужда държава.

На традиционния събор на русофилите в България край язовир "Копринка"

Никой не се изненада, че бе прочетено приветствие от името на президента Румен Радев. В него държавният глава казва: "Днешният празник не е просто носталгична среща на хилядите българи, свързали своята професионална и лична съдба с Русия. Съборът е повод да се потърсят съвременните измерения на здравата историческа връзка между нашите два народа и знак, че отношенията между тях имат своята солидна перспектива. Гради се мост към бъдещето".

Също, както обикновено, на трибуната на събора имаше депутати от различни партии. Тук дойдоха и зам.-председателят на парламента и депутат от ГЕРБ Емил Христов, както и съпартиецът му Красимир Велчев, който е председател на парламентарната група за приятелство с Русия. Едва ли са се чувствали комфортно, след като бяха освиркани от събора.

Само няколко дни след русофилската еуфория прокуратурата публикува нови доказателства по разследването за шпионаж срещу Николай Малинов. Това са разговори от чатове - за дарение от фирма на банкера-беглец Цветан Василев, договор с института на Леонид Решетников и споразумение с руското издателство "Российская газета". Най-любопитни са експертизите на телефоните на Малинов и на секретаря на Националното движение "Русофили" Юрий Борисов (бивш главен редактор на вестник "Дума"). В тях са намерени разговори с техни съмишленици в различни мобилни приложения за комуникация в социалните мрежи.

Ето някои от тях:

"Опасни сте вие в клуба. Нямате търпение да смените властта в държавата и в партията."

"Така искат кукловодите. Ние сме само изпълнители" - отговаря Борисов. (Може би с ироничен подтекст).

Една симпатизантка припомня казани от него думи в предишен техен разговор: "Трябва да се подготви за година-две истинска лява русофилска партия, която да влезе в НС и да играе ролята на балансьор".

А ето и друг любопитен отговор на Борисов: "Съдържанието се диктува от Москва. Жената на Малинов менажира медията."

Изнася се и информация, че Цветан Василев е дал 31 000 евро на русофилите, като обещал да преведе безвъзмездно на Малофеев активи за 1,5 млрд. евро, както пише Малинов.

Иди вярвай, че "Единствената цел на всичко, което правим, е България да бъде по-силна" - както се кълнат русофилите.

Шпионски скандал ли? Хайде холан!

В едно свое телевизионно интервю на големия въпрос: "Има ли в България руски шпиони?", бившият министър на външните работи и президент на Атлантическия клуб, Соломон Паси, отговаря: "Да, има. Само в руското посолство са 68 души. Извън него са над 100. Става дума за може би 200-300 под пагон, а колко за останалите е трудно да се каже. Но това трябва да се знае." По-нататък обаче той е откровен да заяви, че у нас действат и американски шпиони, но за разлика от руснаците те са акредитирани - към Държавната агенция по разузнаване, към ДАНС, към "Борба с организираната престъпност", към МВР и т.н. Те са от партньорски служби и са дошли да работят заедно с нашите. Дори се говори под сурдинка, че именно те са дали сигнал за неправомерните действия (според прокуратурата) на Движението "Русофили", които дадоха основание техни ръководители да бъдат задържани и разпитвани от властите (повече за това по-нататък). Обществена тайна е, че руската шпионска мрежа у нас се активизира особено силно по време на преговорите за закупуване на американските самолети F-16. Лошото е, че към техните усилия да провалят сделката се присъедини и българският президент, а и някои депутати, които дори поискаха оставката на военния министър Каракачанов.

Корицата на романа "Трол", в който се описват събития, свързани с "хибридната война"

Всичко това ни напомни, че живеем във времената на "хибридната война". Както е известно, при нея се използва "мека сила" (чрез нея, между другото, Запада разруши "желязната завеса"), която развива подривна дейност, старае се да раздели и парализира държавните институции, за да не могат да вземат решения. Няма кой да издава заповеди. И когато това се случи, идва ред на войските, които тържествено и без съпротива могат да влязат и окупират "вражеската" държава. (Повече по тази тема можете да научите от романа "Трол" на словашкия писател Михал Хворецки, откъс от който бе публикуван в бр. 7 / 2019 на списание LiterNet, а също така и от рецензията "Лъжата не е алтернативна истина" в същия брой). Такъв начин за водене на война препоръчва на своето правителство руският ултранационалист Александър Дугин, проповедник на панславянския фашизъм и таен съветник на президента Путин. Той открито приканва за пълно анексиране на Украйна, да се възстанови Руската империя. Нещо повече - да се създаде "евразийска империя" под скиптъра на Москва. След като Доналд Тръмп стана президент на САЩ, Дугин написва в блога си: "САЩ са наши" (Явен намек за хибридната помощ, която руските хакери се оказвали на бъдещия американски президент, за което впоследствие срещу него се водеше разследване). А когато избрахме Румен Радев за наш президент, руският националист написа същото: “България е наша". Това не може да не ни смущава. Защото вече сме го изпитали на 08.09.1944 г., когато съветската армия нахлува в Царство България.

Министър-председателят на България (1997-2001) Иван Костов, при чието управление за първи път заради увреждане на интересите на държавата бяха изгонени двамата руски олигарси Майкъл Чорни и Денис Ершов, твърди, че у нас има голям страх от Русия. "Нямате представа колко е трудно да се разговаря с тях" - казва той. Наистина руснаците искат от нас не само да сме им приятели и вечно признателни (за поробването ли?), но и да ги обичаме. Защо ли е така? Само с русофилските настроения у нас ли може да се обясни? Може би защото нямаме самочувствието на унгарците, които имат зад гърба си героичното народно въстание през 1956 г., когато те се опълчиха с голи ръце срещу 3000 съветски танка. Нямаме своята Пражка пролет през 1968 г. като чехите и словаците. Нямаме Лех Валенса и борческите полски синдикати в началото на 80-те години. Дори нямаме мощното партизанско движение на югославските народи по време на Втората световна война. Затова имаме чувство за малоценност пред силните. Затова най-уязвими на сцената на хибридната война са Литва, Латвия, Естония и България.

Накрая нека се върнем към т.нар. "шпионски скандал". В него нещо не се връзва. Навръх 9 септември прокуратурата, която иначе мълчи като риба, реши да разобличава "руските агенти". Премиерът се прави на ни чул, ни разбрал (любима негова поза). Последва общо взето вяла реакция от руската страна. Заедно с това ни поздравиха американското и английското посолство. После с ореола на мъченици русофилите тържествено отпразнуваха своя традиционен събор на язовир "Копринка". Всъщност властите им дадоха самочувствие. После пък се заговори, че догодина очакваме на посещение самия Путин. А едновременно с това доказахме лоялността си към Запада. Нещо ми намирисва на договорки. Този филм вече сме го гледали.

Когато след партийния преврат на 10 ноември 1989 г. и настъпилата еуфория на жадуващите за демокрация хора в България, които се надявахме, че всичко бързо ще се промени (колко ли са ни се подигравали на наивността кукловодите на нашенската перестройка!) и бяхме дълбоко разочаровани от последвалата пълзяща реставрация на комунизма, включително и от загубите в първите, уж, демократични избори, попитах майка ми защо става така, а тя не започна да ми обяснява за "стокхолмския синдром", когато жертвата изпитва симпатия и дори влечение към палача си, а ми отговори съвсем простичко: "Защото не сме си доробували!"

Боже, толкова ми се иска да не е така!