СЕДЕМ ДНИ И ПОЛОВИНА В СТРАНАТА НА ЗАЛЯЗВАЩОТО СЛЪНЦЕ

Асен Милчев

web

Португалия - тази дестинация (каква хубава, побългарена дума) набира все по-голяма популярност у нас и много приятели, след като ходиха там, се върнаха с отлични впечатления. И след като дълго ни агитираха, и ние решихме да видим с очите си тези красоти.

Нашата екскурзия обхващаше, разбира се, столицата Лисабон, а също така и най-южната провинция на страната - АЛГАРВЕ - с най-много слънчеви дни и най-високи температури в цяла Европа. Около 7 милиона чужденци посещават провинцията годишно, а като се включат и португалските туристи, броят нараства до 10 милиона.

За наше щастие, времето в началото на юни тук изобщо не бе топло, за разлика от България. Вечер даже се налагаше да си слагаме кожените якета. Но това бе голям късмет за нас - ако си турист, жегата е пагубна. Но всичко по реда си...

Ден първи - 05 юни
Излитане от София и кацане на летището в Лисабон.
На път оттам към градчето Монте Гордо

Летим на огромен "Аеробус" - над 250 места. Сред пътниците е и групата ни от 45 души. Мъчим се да разберем кои са "нашите хора" сред останалите и почти сигурно ги разпознаваме. Може би по приповдигнатато настроение, зад което мнозина прикриваха страха си от летене. Така и не успяхме до края на екскурзията да се сближим с някого (дори не научихме имената на поне някои от тях), но ние, двете семейни двойки, които със сигурност сме сред най-възрастните в групата, си бяхме самодостатъчна компания. Освен това програмата ни бе толкова натоварена, че не ни оставаше време за коментари. В замяна на това екскурзоводът ни Ленко, който ни посрещна на летището в Лисабон, бе изключително мил и компетентен младеж, към когото винаги можехме да се обърнем. От него научихме, че името на държавата произлиза от втория по големина град Порту, който в стари времена се е наричал Портус Кале (от латинското "красиво пристанище"). По-късно наименованието станало Портукале, а в наши дни Португалия.

Част от километричните плажове на Монте Гордо

Автобусът ни се движеше по магистралата с максимално допустимите за страната 120 км/час. С помощта на европейските фондове и заеми в Португалия са построили около 3 500 км магистрали. Но всяко нещо си има цена. Парите трябва да се връщат. Затова се използва не много евтина ТОЛ-система за изплащането им. Хората негодуват. Но те имат алтернатива - и първокласните им пътища са в първокласно състояние. Бензинът обаче е почти два пъти по-скъп от нашия. Покрай прозореца се мяркат странни дървета, на които долната част на дънерите им е изрязана. Това е корков дъб (страната е световен производител!). За какво се използва тази кора си личи по името й. Тук коркът е популярен материал - на само за тапи за бутилки и подметки на дамски обувки, както обикновено си мислим, но и за всевъзможни стоки и сувенири. Където и да отидехме, навсякъде ни се предлагаха портмонета, калъфи за очила (и аз си купих един и съм много доволен), дори дамски чанти. Другата екзотична растителност, която не познавахме, бяха евкалиптовите дървета. Цели горички. За тях самите португалци подхвърлят шеги: "Остава ни само да си внесем коали и ще се превърнем в австралийците на Европа". А защо точно евкалипти? За добиване на целулоза и производство на хартия, важна експортна стока.

Окото се радваше на кичестите корони на средиземноморските чадъровидни борове (пинии), устойчиви на сухо и горещо време, както и на въздействието на соления въздух. Имаше и класически средиземноморски бор и великолепни, разцъфтели в лилави цветове палисандрови дървета. Името ми напомня за скъпоценната тропическа дървесина и дизайнерските мебели, за богатство и лукс...

Един от десетките магазини за спортни стоки на футболната звезда Кристиано Роналдо на главната улица в Монте Гордо

Най-сетне в късния следобед се настанихме в хотела "Йелоу Монте Гордо" (три звезди). Не минава и без традиционните недоразумения - оказа се, че не са ни предвидили за вечеря и ще ни дадат пакети със суха храна. След дългия път и гладът, който вече ни мори (поне при мен е така), сме разочаровани. Обещават, че в следващите дни ще ни компенсират. Кой знае? Стаята ни обаче е прилична и гледа към океана (за тази екстра сме заплатили допълнително). Намираме се на втора линия, но плажът е на хвърлей разстояние. Широка плажна ивица (трябва да свикваме с размерите на тукашните плажове, предстои ни да видим още по-внушителни на ширина и дължина). От прозорците ни се виждат разноцветните плажни чадъри и ярките рибарски съдове. Пред хотела ни минава главната улица, която отделя крайбрежието от жилищните квартали. После започва широка пешеходна зона с палми и скамейки, а после - то се знае - нови многочислени плажове. И тъй като до мръкване има още време, с любопитството на всички новодошли излизаме на разходка. На няколко десетки метра от хотела има магазин за спортни стоки на Кристиано Роналдо - един от десетките из цялата страна. Няма как - купуваме си по една фланелка с надпис "Португалия". Излизаме на вълнолома. Слънцето залязва и аз осъзнавам, че за първи път в живота ми ще наблюдавам залез в океана. Досега бях посрещал изгреви на слънцето, но сега то залязваше на запад - бяхме попаднали в страната на залязващото слънце. А залезът бе наистина великолепен. Как да не го снимаш?

Залез в океана в страната на залязващото слънце

Ден втори - 06 юни
Фару - Лагуш - Понта да Пиададе (Червените скали) - Сагреш - нос св. Винсент

Силата на съдбата

Всеки уважаващ себе си турист, който идва в Португалия, не може да си позволи да не знае двете съдбоносни за тази страна събития. Почти по времето, когато българският хан Тервел разбива арабите пред стените на Константинопол (718 г.) и спасява християнска Европа от завоеванията на Арабския халифат, от другата страна на континента, откъм Северна Африка, на Иберийския полуостров нахлуват маврите (така се наричат арабите по тези земи). Така от VIII до XIV век Португалия губи независимостта си.

Да си признаем, че като кажем "мавър" си представяме Шекспировия Отело, или някакви мургави пирати, донесли многобройни страдания на християнския свят на Иберийския полуостров (и не само там). Всъщност маврите са средновековни мюсюлмански обитатели на Западното Средиземноморие и Западна Сахара (макар че самото наименование предхожда исляма). Под това име най-общо се разбира арабин, бербер или североафриканец. За нас бе малко неочаквано, че тук говорят за своите "поробители" с уважение. За разлика от османските турци, които са властвали пет века по нашите земи и са унищожили почти цялото ни културно наследство, маврите са наложили своята култура (наричат я Андалус) на полуострова. В много отношения те са били по-развити от тогавашния християнски свят и са повлияли в развитието на науките и изкуствата, образованието (университетите), обществените библиотеки, градоустройството, земеделието...

Другото събитие, белязало развитието на страната, е природно бедствие - Лисабонското катастрофално земетресение през 1775 г., което срива със земята голяма част не само на столицата, но и на редица градове около нея. То се разразява на 1 ноември и е последвано от цунами и пожари. Според съвременните методи на изследване се смята, че магнитудът му е бил около 9-та от 12-степенна скала.

Първата спирка от екскурзията ни е Фару: 60-хиляден град, който през лятото многократно нараства. Има и около 10 хиляди студенти, които му придават младежки облик. Твърди се, че е едно от най-красивите места в страната. Крайбрежието му е свързано с колонизирането от маврите, които са го наричали ал-Гарб, откъдето произхожда и наименованието на цялата провинция - Алгарве. Тук е излязла и първата печатна книга по тези земи - Стария завет, - дело на еврейската общност. През 1850 г. градът става жертва на прочутия английски пират Франсис Дрейк. Както е известно, по онова време Англия, Испания и Португалия се борят за господство над световния океан. Използват всевъзможни средства, включително и пиратство, за да добият надмощие. Между другото Дрейк е известен мореплавател, изследовател и герой на много морски битки. Въпреки настояването от испанска страна морският разбойник да бъде наказан, кралица Елизабет II го покровителства и дори му дава благородническа титла. Дрейк ограбва целия град, дори задига библиотеката, която днес може да се види в университета в Оксфорд в Англия.

След като през 1755 г. Лисабонското земетресение почти разрушава дотогавашния център на провинцията Лагуш, Фару става главният й град, седалище на епископа.

Излизайки от града, на очи се набива една негова съвременна забележителност - местният стадион, построен за световното първенство в Испания през 1982 г. Сега на него международните си срещи играе националният отбор на Гибралтар (само на около 300 км оттук). На мен пък ми правят впечатление големият брой щъркели, които гнездят по електрическите стълбове в околността.

А ето го и самият Лагуш: в периода 1556-1576 г. е бил главният град на провинция Алгарве. Когато тук дошли маврите, те укрепили пристанището. Даже когато крал Алфонсу III завоювал повторно Португалия (Реконквистата), южната част от страната (Алгарве и Алентежу) останали под владичеството на маврите. А когато през 1249 г. провинцията била изцяло отвоювана, португалският крал започнал да се нарича "Крал на Португалия и Алгарве", което показва, че след дългото присъствие на маврите тази сегашна провинция се е смятала за отделна държава..

На пазара за роби

Именно от Лагуш през XV век започва епохата на Великите португалски географски открития. Оттук са тръгвали големите мореплаватели и изследователи към западното крайбрежие на Африка. Голяма част от живота си тук прекарва третият принц на крал Жуао I - инфантът Енрике, известен като Енрике Мореплавателя. Свидетелство за това колко важна е била ролята на Лагуш във времената на Великите географски открития е фактът, че вторият по големина град в Африка е наречен Лагос.

Паметникът на Енрике Мореплавателя на някогашния площад за роби в Лагуш

Слизаме от автобуса на някакъв площад. Енрике Мореплавателя, сякаш седнал на трон, е вперил взор в океана отсреща, от височината на постамента на паметника му, построен в чест на 500-та годишнина (1460-1960) от рождението му. Не знам дали е сторено преднамерено, но на същото място се е намирал първият пазар за роби на нашия континент. Като главен организатор на експедициите към Африка на лов за роби, инфантът е получавал една пета от продажната им цена. 2/3 от приходите обаче отивали за кралската хазна. И с тези кървави пари строели манастири и църкви! Може би да изкупуват греховете си? Какво лицемерие! Кралят печелел и 7% от налога върху внесените с корабите подправки.

Модерната статуя на нещастния крал Себащияу I в Лагуш, загинал във война в Африка

Този град е пълен с паметници! Около модернистичната статуя на Себещияу I Желания са се струпали младежи, които свирят на различни инструменти. Наоколо десетки туристи ги наблюдават. Кой го интересува, че вдъхновен от плановете за голям кръстоносен поход против арабското кралство Фес в Мароко, през 1578 г. в Лагуш 24-годишният крал застава начело на огромен флот. За зла участ само две години след това той загива в тази война като тялото му дори не било открито. Смъртта му довежда до династична криза. На трона се възкачва прачичо му - възстаричкият Енрике, който умира само две години по-късно. От това се възползва испанският крал, който окупира Португалия, поставяйки нейната империя под свой контрол. Така се поставя началото на Иберийската уния, която просъществувала до 1640 г. Испания обаче признава новосъздадената независима Португалия едва през 1668 г. След това постепенно тя отслабва икономически и дори е заплашена от холандците да загуби свои територии в Бразилия.

Чудесата на свети Антоний

Катедралният храм на Лагуш е "Св. Антоний" - един от най-почитаните светци на християнството. Пред храма се чака на опашка. В момента е в ремонт, но срещу смешна сума ни позволяват да надникнем. Разбира се, забранено е да се снима. С великолепието си бароковите позлатени дървоскулптури могат да те накарат да си загубиш дъха. А ние се загубваме в обясненията колко килограма злато е вложено в украсата на тази черква.

Олтарът на черквата "Св. Антоний" в Лагуш

Макар че остава известен в историята като свети Антоний от Падуа, той е роден в Лисабон около 1195 г. Легендата разказва, че бил син на богат търговец, който трябвало да наследи баща си, но се отказал от богатство и признание, надянал един чувал от зебло през глава и се впуснал да проповядва словото Божие. Един ден в едно португалско крайморско градче той напразно се мъчел да събуди интерес у съгражданите си, но никой не му обръщал внимание. Тогава изведнъж океанът се развълнувал и от дълбините му изплували огромни пасажи от риби, които повдигнали главите си над водата и се заслушали в думите на светеца. Тогава и хората го забелязали и се обърнали към Бога. Оттогава рибата сардина е на особена почит в Португалия. Образът й се изписва върху керамични плочки и всевъзможни сувенири, които срещаме на всяка крачка, а едно от най-апетитните местни ястия са печени сардини на скара.

Истинската история на свети Антоний е, че като младеж той получава добра богословска и философска подготовка. След време се присъединява към францисканския орден, качва се на един кораб и се отправя с мисионерска задача към Африка. Но буря отклонила кораба им чак към Италия, където той се установил. Неговите съвременници го описват като изключителен човек - благ, милостив, "светец още приживе". Затова след като извършил много чудеса, когато завършил земния си път папата го канонизирал още преди да е минала една година от смъртта му. А тъй като бил погребан в Падуа, той става известен като свети Антоний Падуански.

И така, старият и славен град Лагуш бил много красив, с многобройни паметници, докато не бил разрушен от Лисабонското земетресение. Така, както казахме вече, той загубил положението си на пръв град в провинцията. Днес от миналото му величие са останали само част от реставрираните крепостни стени от XVI век и замъкът на губернатора от XVII век.

Разходка със скутери и каяци по изумрудените води през пещерите на Понта да Пиедаде (Червените скали)

По пътя се отбиваме до Понта да Пиададе (Червените скали), където морски пещери са скрити от погледа и създават контраст с кристално зелените води. Долу със скутери и каяци туристите могат да направят разходка из пещерите. Завиждаме им за преживяването, но в програмата ни няма предвидено такова удоволствие. Може би по-добре - и без това тя е претоварена и човек трудно асимилира многобройните впечатления. А нас ни очакват нови незабравими гледки.

Отправяме се към градчето Сагреш, известно със знаменитото си училище за морска навигация, основано от Енрике Морепавателя през 15. век. За самите португалци днес това име означава най-популярната местна бира (наистина е чудесна!). Тя отдавна не се произвежда в градчето, а в Лисабон, но името си остава. Марката "Сагреш" срещаме многократно по шосетата върху транспортните камиони, които я разнасят из цялата страна. Тя грее и върху екипите на националния отбор по футбол на европейските шампиони от Португалия. Но както може да се предполага, след Лисабонското земетресение градът запада.

Под разцъфналите палисандри в който и да е град на Португалия през този сезон

Най-сетне достигаме до нос свети Винсент - най-югозападната точка на Европа и символ на Великите географски открития през XV век. Свещено място, където свършва сушата и започва океанът. Според легендата някога по тези земи живял иберийският дякон Винсент. Миролюбив и благочестив християнин, който веднъж се опитал да помири две враждуващи села, но бил убит, а тялото му - изхвърлено в океана. След няколко дни то изплувало от дълбините недокоснато, сякаш дяконът бил още жив. Тогава хората се опомнили и тържествено го погребали. По-късно той бил обявен за светец, на това място построили морски фар, а носът започнал да носи неговото име. Тук скалите се издигат вертикално над Атлантическия океан. Най-високата им точка е 75 метра от водата. Какъв изглед! Районът изобилства от редки птици, които гнездят по скалите.

Ден трети - 07 юни
Свободно време. Най сетне на плажа

Днес имаше предвидена още една екскурзия, но ние предпочетохме да си останем в хотела. Предстояха ни още няколко напрегнати дни и имахме нужда да си починем. И да осмислим огромната информация, която ни се струпа. А и най-сетне да отидем до невероятните плажове, които досега наблюдавахме само отстрани. Няколко крачки и сме на бреговата ивица. За щастие, времето е хладно по местните стандарти. Но това ми костваше сума неприятности. Спокойно се разположих в шезлонга и се изложих на привидно благосклонното слънце. Много неблагоразумно! Задрямал съм, а когато се усетих, ужасно бях изгорял. Това невнимание ми струваше доста страдания през цялото време на останалата част от престоя ни. Дори и след това. И тъй като имахме достатъчно време, се разходихме из сергиите около плажа и магазинчетата на крайбрежната улица. От такова разнообразие на сувенири ме заболя главата. Направи ми впечатление, че освен емблематичните риби сардини, за които вече споменахме, отвсякъде ни гледаха наперени петлета - по-малки и по-големи, върху коркова поставка и керамични плочки... Попитахме една от продавачките на какво се дължи привързаността към тази птица. И тогава последва една от най-чудноватите истории, които бях чувал.

Историята на португалското петле

В едно северно португалско градче по пътя към католическото светилище в Сантяго де Компостела (Галиция - северна Испания) замръкнал един поклонник. Тъй като нямало къде да пренощува, му разрешили да остане през нощта в местната черква. Но в ранното утро на другия ден вътре нахлули полицаи и го арестували. Обвинили го, че е откраднал сребърните свещници на местния епископ, които били изчезнали през нощта. Кой друг, ако не пришълецът бил виновен за това? Изфабрикували набързо съдебен процес и осъдили нещастника на смърт. Все пак полицаите отстъпили пред молбите му и го завели при епископа, от когото да потърси съчувствие и да го помоли за застъпничество. Заварили епископа да посреща гости. Той приел осъдения, изслушал го пред всички и му казал: "Може ти да не си откраднал среброто, но вече са те осъдили и аз не мога да се меся в работата на съда. А и как можеш да докажеш невинността си?" "Ако аз съм невинен, петелът, който сега се пече във фурната, ще се съживи и ще изкукурига!" - рекъл странникът. Думите му накарали всички присъстващи да избухнат в смях и веднага го изгонили. През нощта обаче епископът спал неспокойно. Присънило му се как петлето наистина възкръснало от пещта и закукуригало. При пукването на зората божият служител се сепнал, приел съня си за знамение и хукнал да спасява осъдения поклонник. Задъхан, пристигнал на градския площад, но там заварил само бесилката и едно скъсано въже на нея. Отчаян, че е закъснял за спасителната си мисия, той бил готов да си тръгне, когато някой го повикал. Това бил осъденият, жив и здрав. Екзекуцията не могла да се състои, тъй като според обичая, когато бесят някого и въжето се скъса, наказанието му се отменя. Епископът разказал какво му се присънило и двамата решили, че Божията милост се бе проявила чрез гласовитото петле. Казват, че оттогава петелът е нещо като тотем за португалците. Ето защо го извайват от различни материали, боядисват го в различни цветове и украсяват с образа му всевъзможни сувенири. Купихме си, разбира се, няколко разновидности от знаменитото португалско петле.

Имахме време дори да поседнем в едно крайбрежно кафене. Тук разбрахме, че ако искаш "дълго" кафе, това не е "лонго" или "лунго", както може да се предполага, а "кафе американо". Сигурно защото го правят толкова голямо, колкото самата Америка. Нищо подобно! Иначе "късото" кафе е "еспресо" и се сервира също като италианския си оригинал в миниатюрни чашчици и е толкова силно, че може да те задържи буден през цялата нощ. А "капучиното" си е просто "капучино". Имахме възможност да се уверим, че тук цените бяха по-високи с около 10% отколкото у нас. Впечатление ни направиха и павираните с черни (базалтови) и бели (варовикови) павета улици и площади. От тях се плетат чудни картини - цветя, птици, мозайки... Една дългогодишна традиция, пренесена по-късно и отвъд океана в Бразилия. И до ден-днешен португалците подържат специални отношения с бившата си най-голяма колония. Всеки 4 от 5 полета от Европа натам се изпълняват от Португалия.

Ден четвърти - 08 юни
Отпътуване за Лисабон. Спирка в Евора

След закуска потегляме към столицата на Португалия Лисабон (на португалски се произнася Лижбуа). Най-старият град в Западна Европа, център на Португалската империя и Великите географски открития! Градско население от около 2 900 000 души (с предградията).

В туристическите пътеводители твърдят, че предлага невероятна атмосфера. Ще видим... Дано да е така! Но докато влезем в столицата, има още време. Дотогава в обиколката ни е предвидена още една грандиозна туристическа атракция.

Евора - перлата на португалския "Златен век"

Това е най-добре запазеният паметник от епохата. Затова е и обявен от ЮНЕСКО за паметник на Световното културно наследство.

Пищна поредица от резиденции и дворци, в чиято архитектура се преплитат елементи от готика към ренесанс, неокласицизъм, от вдъхновения от Великите географски открития местен стил мануелин (наречен на крал Мануел I), в който има морски елементи като усукани корабни въжета, раковини, корали, риби, вълни, котви...

Евора. Храмът на Диана от епохата на римляните

Изкачваме се по стръмна уличка, покрай магазинчета и кафенета. Най-сетне стигаме върха й, където са руините на монументалния римски храм на Диана (някои учени твърдят, че е на Аполон). Казват, че е най-добре запазената римска сграда в Португалия. Наистина, четиринадесетте коринтски гранитни колони на храма и техните капители от мрамор са в учудващо добро състояние. Около храма се е простирало езеро, но по-късно било затрупано от маврите. Наблизо има паметник на Вашку да Гама, подпрян на котва. И тук се отдава почит на мореплавателите, макар че Евора е единственият град в околността без пряк излаз на океана.

Благосъстоянието си през XII век той дължи на християнския рицар Жералдо Семповар, който го освобождава с хитрост от маврите. Изпраща двама от своите, които убиват входната стража. Влизат вътре и бият тревога за пожар. Войниците от гарнизона се впускат към центъра на крепостта да гасят, а преоблечените "диверсанти" отварят портите за португалската войска. Благородникът бил обявен за пожизнен кмет на градчето. През годините кралският двор често пребивава тук. Съществували са три вида крепостни стени: римски, португалски и мавърски. Катедралата, построена през XIII век, е другата забележителност на Евора. Промените в следващите векове, в различни архитектурни стилове, засилват внушителността й. Седим пред нея и си представяме как през 1497 г., преди да отплава с флотилията си на историческото пътешествие към Индия, Вашку да Гама освещава тук вимпелите на корабите си.

Тук розовото е цветът на кралските палати. Спрели сме се на площада, където са се провеждали семейни и религиозни празници, включително и една кралска сватба. Мануел I (свързаният със стила мануелин) поставя сам корона на градския фонтан, която е запазена и до днес. Чудим се как по тесните и сбутани балкончета около площада са се настанявали зяпачите. На всичкото отгоре те е трябвало да се бръкнат дълбоко в джобовете си заради гледката. След 1500 г. започва да се строи църквата "Св. Франциск". Влизаме вътре - там има 12 олтара - по 6 от двете страни, единият от които е в мавърски стил. Веднага си личи кой е.

Разглеждаме и катедралата на града - готическата църква "Сао Жоао Еванжелиста" от 1485 г., облицована с типичните за Португалия плочки "азулежу" (ръчно оцветени бяло-сини керамични плочки, обикновено с квадратна форма). За техния произход се спори: дали те са отглас от мавританското декоративно изкуство, или са привнесени от холандски майстори, в чиято родина има подобен фаянс и керамика). Предстои ни да видим на много места сгради с плочките азулежу. Времето ни за разходка обаче из града е ограничено. Затова не можем да надникнем навсякъде.

Градът на голямата река и седемте хълмчета

На път към Лисабон. Единствената европейска столица на Атлантическия океан и най-западната от всички. Разположен е на седем ниски хълмчета (както и други велики градове с древна история - например Рим и Пловдив) около възникналото по естествен път пристанище при вливането на река Тежу в океана (днес второто по големина в Европа след това на Ротердам). Предупредиха ни, че много от лисабонските улици са много стръмни за автомобилите, затова тук има три специални трамвайни линии - фуникулери, а също така и гигантски асансьор (елевадор). Обикаляме по тесните улички в старите мавритански квартали, където човек може да си помисли, че е попаднал в старомодно провинциално градче. По пътя се срещат и кафененца в стил арт-нуво. И заедно с това поддържаните дворци, великолепните черкви и замъкът на маврите, който виждаме отдолу, надвесен над стария град. Не случайно Лисабон е необикновен - от една страна, съвременна европейска столица със собствен забързан ритъм на живот, а от друга - място, където сякаш ходът на времето е спрял.

Опитваме се да общуваме с някои хора от улицата. Разбира се, на английски. И се разбираме прилично. Но когато един от групата ни се пробва на испански, удари на камък. Хората тук разбираха този език, но не желаеха да си служат с него.

За съжаление, трябва да се съобразяваме с ускорения ни график, но все пак се надяваме да вкусим още от тукашната незабравима атмосфера.

Навлизането в Лисабон става по 17-километровия висящ мост "Вашку да Гама" над река Тежу

Революцията на карамфилите

Навлизаме в Лисабон по огромно висящо стоманобетонно пътно съоръжение, което пресича фуниевидното устие (естуара) на река Тежу, и свързва северния с южния бряг. Този мост е дълъг 17 185 м, има 6 пътни платна и до неотдавна бе най-дългият в Европа (докато през последните години руснаците не построиха по-дълъг над Керченския проток в анексирания полуостров Крим). Носи името на прочутия португалски мореплавател Вашку да Гама и е завършен през 1998 г. в чест на Всемирното изложение в Лисабон.

Другият, по-стар висящ мост, се нарича "25 април", дълъг е 2 277 м и е пуснат в действие през 1966 г. Той има 6 платна и 2 жп линии. Построен е по модела на световноизвестния "Голдън гейт" в Сан Франсиско. По него преминават по около 150 хиляди автомобила и 157 влака дневно. Преди мостът е носел името на Антониу Салазар, местен икономист и политик, министър-председател на Португалия и фактически диктатор от 1932 г. до 1968 г. На по-възрастното поколение у нас името му предизвиква неприятни чувства. Спомняме си как комунистическата пропаганда го заклеймяваше (заедно с испанския диктатор Франко) като заклет враг на нашия лагер. А когато на 25 април 1974 г. в Португалия избухна военен преврат, придружен от гражданско неподчинение, слушахме с вълнение новините за свалянето на наследника на диктатора Салазар и установяването на демократично управление. Тази безкръвна смяна на режима бе наречена "революция на карамфилите", тъй като в дулата на оръжията на участващите войници поставяли такива цветя. Оттогава португалците празнуват 25 април като Ден на свободата.

Мостът "25 април", направен по подобие на прочутия "Голдън Гейт" в Сан Франциско

На 2 минути от най-дългия плаж в Европа

Най-сетне пристигаме в хотела ни - TRYP LISBOA CAPARICA MAR (4 звезди). От това наименование трябва да запомним само думичката Капарика. Това е най-дългият плаж в Европа. Този път хотелът ни е на първа линия, с панорамен изглед към плажа. На 2 минути пеша от пясъчната ивица, която се простира на 30 км. Само на половин час от Лисабон, на противоположния южен бряг на Тежу. Гледам от терасата и сякаш чувам виковете на жените, които така са разгласявали за пресния улов. В миналото тук е било традиционно рибарско селище, а сега е най-близкият до столицата летен курорт. Предпочитат го, защото ги няма големите хотели, характерни за други курорти в Португалия (например Кашкай и Ещорил). През летните месеци отварят врати многобройни ресторантчета и барове, предлагат се рибни специалитети, можете да наемете и някоя от цветните лодки на плажа. Дали да не излезем. Засега не - натрупали сме такава умора, че след вечеря се разпръскваме по стаите си.

Ден пети - 09 юни
Панорамна обиколка на Лисабон. Свободно време в столицата

Отблясъците на една имперска метрополия

Автобусът ни връща обратно към центъра. Преминаваме отново по моста "25 април", или както се е казвал преди - "Антониу Салазар". Правят ни впечатление спретнатите жилищни блокове и къщи. Екскурзоводът ни обяснява, че това е въпрос на държавна политика! Именно по време на Салазар за пръв път е гласуван закон, че на всеки 5 години фасадите на сградите трябва да се боядисват от техните собственици. Сега контролът на изпълнението на това изискване се осъществява от общинските власти. Но освен този полезен закон, диктаторът е приел и някои (меко казано) странни разпоредби - например, че учителките и медицинските сестри нямат право да се омъжват. И че повече от трима души не могат да се събират вечер на едно място. Салазар обаче бе успял да избегне участието на своята страна във Втората световна война, за което и до-ден днешен са му признателни. Вярващите католици в Португалия са убедени, че това е Божия отклик на молитвите им. В знак на благодарност жителите на страната са събрали средства за изграждането на статуя на Христос - копие на световноизвестната в Бразилия на хълма над Рио де Жанейро. И през 1959 г. 28-метровата статуя е издигната над града на пиедестал с височина 84 метра. Христос Спасителя е протегнал ръце, сякаш иска да прегърне целия град. А на мястото, където Исус се възвисява, двата бряга на реката се съединяват чрез моста "25 април". Какъв символ!

Статуята на благославящия Христос в Лисабон

Разполагаме само с един ден, за да разгледаме забележителностите на Лисабон. Крайно недостатъчно, но ще направим, каквото можем. И ще оставим нещо за следващото ни посещение на един от 20-те най-посещавани градове в света.

Кулата Белем

Кулата Белем - символът на Лисабон

Откъде другаде да започне нашата обиколка, ако не от символа на Лисабон - кулата на Белем (Торе-де-Белем)? Тя е построена през XVI век в района, откъдето са потегляли повечето морски експедиции, включително и епохалното пътешествие на Вашку да Гама към Индия. Както може би се досещате, името й произхожда от португалското произнасяне на библейската дума Витлием. Това е било съоръжение, част от цялостната система за защита на града от пиратски набези или неприятелски войски. Заставаме в основата й. Не е трудно да различим вече познатия ни архитектурен стил мануелин. Кулата е с характерните каменоделски мотиви и е украсена със символите на крал Мануел. Чувства се обаче и влиянието на мавританското декоративно изкуство. Изградената изцяло от варовик Белем се дели на две части: шестоъгълен бастион, укрепен със 17 голямокалибрени оръдия и 35-метрова пететажна кула със статуите на св. Винсент и св. Михаил. Едновременно с това тя е била и тържествена врата към Лисабон, и последното нещо, което са виждали мореплавателите, тръгвайки към новите земи. По времето на изграждането й е била на остров, заобиколена отвсякъде с вода. Когато през 1580 г. в Португалия нахлула испанската армия, кулата била превзета от прочутия с жестокостта си херцог Алба и превърната в затвор. Кулата Белем е включена в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, а през 2007 г. португалците са я обявили за едно от седемте чудеса на Португалия.

Паметникът на откривателите

Паметникът на откривателите

В непосредствена близост до кулата се намира Паметникът на откривателите (Падрон-дош-Дескобриментуш). Негов временен вариант е бил направен през 1940 г., при режима на Салазар, по случай Всемирното изложение в Португалия. Представлява романтична идеализация на португалската история, каквато използвала тогавашната пропаганда. През 1960 г. по случай 500 г. от смъртта на Енрике Мореплавателя използваните нетрайни материали са заменени с бетон. Сега този грандиозен ансамбъл на брега на река Тежу се издига на 52 метра. Представлява носа на каравела от епохата с прочути мореплаватели като Енрике, Педру Алвареш, Вашку да Гама, Кабрал, Магелан, а също така и крале, хора на изкуството, учени, картографи, мисионери, все личности, свързани с Великите географски открития през XV и XVI век. Пред монумента е разположена мозаечна карта на света и компас с розата на ветровете (подарък от Южна Африка). Стъпваме върху картата на мястото, където трябва да се намира България.

Хидропланът, с който през 1922 г. съвременните откриватели - португалски авиатори - са прелетели Южния Атлантик

Манастирът Жеронимуш

Пред манастира Жеронимуш непрестанно се тълпят туристи

Не може да не посетим още една световна забележителност, която се намира в същия квартал Белем, в който са съсредоточени много дворци и музеи. Няма да ни стигне цял ден, за да ги разгледаме всичките. Тълпи от туристи почти се блъскат да влязат в манастира Жеронимуш (Мостейро-дос-Жеронимуш). Строителството му започва през 1502 г. по заповед на самият крал Мануел I и в чест на завръщането на Вашку да Гама от Индия. Продължава цели 50 години. През 1450 г. на мястото на стара обител на Йеронимитския орден Енрике Мореплавателя основава манастир, в който през 1497 г. Вашку да Гама и екипажът му прекарват цяла нощ в молитви, преди да се отправят към неизвестното. Говори се, че по-късно за проекта са използвани средствата, натрупани именно от тази експедиция.

Това е най-добрият архитектурен образец на типичния португалски стил мануелин - знаем вече, че е с пищна орнаментика и морски мотиви. Това е перлата в короната от паметници в Лисабон. Като по чудо той е оцелял почти невредим след Лисабонското земетресение. Влизаме вътре, в богато украсената черква се помещава гробницата на Вашку да Гама (и не случайно - видяхме, че той е свързан съдбовно с това място!), а също така и на великия поет от "Златния век" Луиш ди Камоинш. Заслужено манастирът е под защитата на ЮНЕСКО, а тук през 2007 г. главите на държавите от ЕС подписаха Лисабонския договор, с който се постави основата на европейската Конституция и големите реформи в Съюза. Автобусът ни стоварва в центъра. Сега имаме свободно време да ходим, където си искаме. И накрая да се върнем сами. Обясняват ни как. И тръгваме.

Гробът на Вашку да Гама в манастира Жеронимуш в Лисабон

Паркът Едуард VII

Нашият тур започва от най-голямата зелена площ в центъра на Лисабон - паркът Едуард VII. Името си е получил, когато през 1903 г. английският крал открива великолепните, прилежащи към него зимни градини Ещуфа-Фриа (студената оранжерия), където съжителстват тропически растения и птички. Оттук се разкрива прекрасна гледка към града. Има спортен комплекс с тенис-кортове, зала за тренировки, басейн и ресторант. Мястото е много популярно сред бегачите и любителите на разходки с кучета, а в периода между май и юни тук се организират панаири на книгата.

Поглед към Лисабонското пристанище

Площадът на маркиз де Помбал

Паметникът на маркиз де Помбал, възстановителя на Лисабон, придружаван от лъв

Естествено продължение на парка е площадът, носещ името на премиер-министъра на крал Мануел I маркиз де Помбал (Праса-Маркеш-де-Помбал), който местните наричат ротондата (площад с кръгово движение). Тук се пресичат линиите на метрото, площадът е един от най-оживените транспортни възли на града. В центъра му се издига 9-метровата статуя на маркиза, изобразен с лъв върху 34-метров постамент. Още докато правехме обиколката сутринта, го зърнахме. Паметникът е посветен на възстановяването на Лисабон след земетресението през 1755 г. Върху каменния пиедестал са запечатани сцени от реконструкцията на града, а също така от самото земетресение и последвалото го цунами. След катастрофата попитали де Помбал какво трябва да се направи, а той изрекъл знаменитата си фраза: "Ще погребем мъртвите и ще се погрижим за живите". И независимо от бедствието, Лисабон не бил покосен от никаква епидемия и за една година бил възстановен в класически стил, наричан "помбалино", който е характерен за днешната по-ниска част на града. А бронзовият маркиз е устремил поглед към своето творение - квартала Байша.

Булевардът на свободата

Христов марш по Авенида-да-Либердаде (Булеварда на свободата)

Нямаме време и с ускорени крачки тръгваме от площада на маркиз де Помбал в посока към реката, където започва широкият и сенчест булевард на свободата (Авенида-да-Либердаде). Неусетно забавяме ход и тръгваме като на разходка. Вероятно такава е била целта на създателите на първия градски парк на това място през 1771 г. Гражданите свикнали с него и го заобичали. Затова, когато през 80-те години на XIX век решили да го преустроят по образ и подобие на Champs Elysées (Елисейските полета) в Париж, много лисабончани горчиво съжалявали за загубата на любимия си парк, тъй като сега той се превърнал в една от най-оживените улици. Напълно сме съгласни с това, което са написали в началото на XX век: "Булевардът няма чара и великолепието на Champs Elysées, но все така си остава един от най-красивите в Европа". Учудваме се, че въпреки разрушаването на редица постройки в средата на XX век, за да се направи улицата по-съвременна, са се запазили някои сгради в първоначалната им красота - например зданието в стил арт-нуво, в което сега се помещава магазинът на "Прада". И досега витрините му блестят и дамите от групата замръзват пред гледката на изящните обувки. Или зданието на театъра "Тиволи" в неокласически стил, което в момента се реконструираше. В сенчестите алеи е разположена статуята на мъж с две стомни в ръце, от които се излива вода в едно езерце. Това е алегория на двете главни реки на Португалия - Тежу и Дуро. През 1931 г. на булеварда открили паметник в памет на загиналите в Първата световна война. Днес булевардът на Свободата е широка пътна артерия с фонтани, скулптури, улични кафенета в сенките на дърветата. И със световноизвестните марки "Луи Вуитон", "Хуго Бос" и други.

Площадът на реставрацията

Площадът на Реставрацията - обелискът в чест на освобождението през 1640 г.

Ето че булевардът Авенида ни довежда до още един площад, наречен Площад на реставраторите, по-точно на реставрацията (Праса-дош-рестаурадареш). Тук се издига обелиск, построен в чест на освобождението на страната през 1640 г. от испанско владичество и възстановяването на португалската държавност. Наоколо се стеле познатата черно-бяла настилка (калсада). Изпъква зданието в стил арт-нуво, известно като Eden Cinéma, и няколко уютни кафенета. По-нататък е красивата гара Росиу, чиято фасада е шедьовър на неомануелизма. Осемте красиви чугунени врати се съчетават с деветата, с подковообразни прозорци, богато украсена часовникова кула, разположена на върха в центъра на фасадата. Гарата е открита през 1890 г., а отскоро е свързана и със станция на метрото.

Гарата Росиу - шедьовър на неомануелизма

Площад Росиу

Докато стигнем реката, трябва да минем през Площад Росиу (Праса-до-Росиу), централният, най-важният в Лисабон, който местните жители наричат просто Росиу. През XVI век по време на Инквизицията тук извършвали публичните екзекуции. На този, наскоро ремонтиран площад, се намира построеното в стил класическо арт-деко Café Nicolas, където сервират собствена марка кафе и сладкарски специалитети. За съжаление, не можем да отидем (по разбираеми причини) на някой спектакъл в Националния театър "Дона Мария II". Някога сегашното му здание е било дворец на инквизицията, а сега е централен елемент от площада. Статуята на дон Педру IV (известна също така и като Педру I, първият император на Бразилия) стои на мраморен пиедестал с изображения, представляващи различните добродетели. Мнозина твърдят, че първоначално това е била статуя на Максимилиан - императора на Мексико, който бил убит, преди да могат да я доставят, после купили евтино статуята и я предоставили като Педру IV. И тази история се е загнездила толкова дълбоко в общественото съзнание, че дори опровергаващи я факти не могат да хвърлят съмнение върху нея.

Улица Аугуща

Улица Аугуща (Руа Аугуща) е широк булевард, създаден през XVIII век като главна пешеходна търговска улица. Тя съединява площада Росиу и триумфалната арка пред Дворцовия площад (Терейру-ду-Пасу). Тук е такава лудница: подвизават се многобрийни улични търговци, продавачи на цветя и шалове, улични артисти и музиканти. Разбираме защо го считат за едно от най-колоритните места в града. Успоредно на главната търговска улица се проточват деуги, на които има множество магазини за обувки (твърди се, че са едни от най-хубавите по света), за злато, за сребро, които носят красноречиви имена: улица "Обущарска", "Златарска", "Сребърна" и т.н. До голяма степен е запазен своеобразният стил помбалино, въведен след земетресението през 1755 г. А дали някоя от дамите от групата ни си купи нещо от мамещите магазини? Едва ли, тъй като цените тук са доста солени.

Асансьорът Санта Жуста

Асансьорът Санта Жуста предоставя възможност на туристите да погледнат Лисабон отвисоко

В уличките около Руа Аугуща има една забележителност, с която съм свързан по особен начин. В един от романите, които преведох, част от действието се развиваше в Лисабон, а една от най-силните сцени се разиграваше на Елевадор-де-Санта Жуста. (Асансьорът света Жуста). Исках на всяка цена да се изкача с него, но имаше голяма опашка от туристи, а аз не можех да чакам. Все пак го снимах. А историята му знаех наизуст: Класическа стоманена конструкция, смътно наподобяваща Айфеловата кула. Разработена е от Раул Месние дьо Понсар, португалски инженер от френски произход (има недоказани предположения, че е бил помощник на Густав Айфел). Построен е през 1902 г. и отвежда пътниците до 30-метрова платформа, откъдето пешеходна пътека води до руините на готическа църква, частично разрушена по време на голямото земетресение през 1755 г. Както повечето подемници от онова време, отначало той се придвижвал с пара, а през 1907 г. преминава на електричество. Кабината му с дървен интериор побира 29 човека. За щастие, асансьорът не е повреден от пожара, избухнал през 1998 г. в квартала. А на мен ми остава да съжалявам. Казват, че отгоре се разкривала приказна панорама към града.

Дворцовият площад

Дворцовият площад с Триумфалната арка

Преди да стигнем брега на Тежу, Руа Аугуща преминава през великолепна Триумфална арка. През нея се встъпва на Търговския площад (Праса-да-Комерсиу), известен като Дворцовия площад (Терейру-ду-Пасу), тъй като в продължение на повече от 200 години тук е бил кралският дворец. През 1511 г. крал Мануел I се пренесъл от резиденцията си в замъка Сан-Жорже тук. В кралската библиотека е имало над 70 000 тома, които са унищожени по време на голямото земетресение. Реконструкцията на площада била ключовият момент в проекта на маркиз де Помбал за възстановяване на града. Сега тук са разположени сградите на правителството. Конната статуя на крал Жозе I Реформатора на площада е издигната през 1775 г. от прочутия португалски архитект Фернандо Песоа.

Такива жълти трамвайчета-фуникулери катерят хълмовете на Лисабон

Продължаваме по течението на реката до морската гара. Ще се прехвърлим с ферибот на отсрещния бряг, където е хотелът ни. По пътя срещаме прочутите лисабонски трамваи фуникулери, повечето в жълт цвят, които са неизменна част от духа и вида на града. Те са истинска атракция, която туристите използват, за да се катерят по баирите и тесните улички. Предупреждават ни, че вътре в тях върлуват банди крадци. Но и без това нямаме време да се возим с тях. Тук фериботът е част от градския транспорт. Чака се твърде кратко. Пътуването е също бързо. Докато да се полюбуваме на гледката на естуара на реката, и пристигаме. Оттук до хотела ни е 10 минути с такси. Цената е съвсем поносима. Слава богу, вече сме си у дома (хотела)!

Ден шести - 10 юни
Синтра - Кашкайиш - Кабу да Рока - Ещорил

Приказните палати на Синтра

Синтра - самото име на това градче звучи като музика. Лорд Байрон вече бил видял голяма част от нашия континент, когато писал на майка си оттам, наричайки го "може би най-възхитителното селище в Европа". Любима лятна резиденция за португалските крале от династията Кобург-Гота повече от 500 години. Затвърдило се е мнението, че ако не си бил в Синтра, все едно не си видял нищо от Португалия. На нас ни оставаше само да се уверим в това.

За да стигнем до града, който е само на 27 км от Лисабон, преминаваме през хълмове, гордо пъчещи се с името "планина". И така, планината Синтра (603 м) е от вулканичен произход и е обрасла с диви евкалипти и средиземноморски бор, от който се добива смола. Събират се и кедрови ядки. Синтра е била основана преди 10 века. Тук маврите издигнали мощна крепост, чиито руини зърнахме отдолу. А след като те били изгонени от страната, мястото било харесано от монашески и рицарски ордени. Но времето няма да ни стигне да посетим всичко, което заслужава внимание. Кралският дворец (Паласиу-Насионал), който се вижда от всяка точка в града, е свидетел на множество исторически събития. Тук си отишъл от този свят крал Алфонсу V и на престола се възкачил Жуан II, Мануел II съобщил за първи път за откритите нови земи. Оттук тръгнал на злощастния си поход крал Себащияу I и е прочетена за първи път поемата "Лузиада" от португалския Омир Луиш ди Камоинш.

Тайнственият замък Кинта да Регалейра в Синтра

Дворцово-парковият комплекс Пеня се набива в очи. Той е най-старият в псевдосредновековен, романтичен стил и е избран за едно от 7-те чудеса на Португалия. Причудливо съчетание от ярки източни минарета, традиционните за европейските замъци кулички, масивни крепостни стени, пищни ренесансови портали, високи мостове и напомня на дворец от вълшебните приказки. Палатът е построен по заръка на принц Фердинанд, съпруг на португалската кралица Мария II, който искал да направи в страната си втори Нойшванщайн (прочут замък в Бавария). Около двореца създали великолепен парк, за който донесли растения от всички краищи на земята.Той се намира на един от хълмовете на Синтра и понякога днес се използва от президента на страната и членове на правителството за официални приеми.

И все пак ще разгледаме една от най-загадъчните, тайнствените и удивителни забележителности в Синтра и най-посещаваното място в Португалия - имението с обширен парк Кинта да Регалейра.

Кладенците в градината на замъка Кинта да Регалейра в Синтра са пълни със загадки

Името му идва от фамилията на баронеса Регалейра, която го владее от 1840 година. Но истинската му история започва, след като през 1892 г. то е закупено от бразилския милионер Карвальо Монтеро. По негов замисъл архитектурата на двореца и парковият дизайн трябвало да отговарят на философските виждания на ексцентричния масон. Не всички обаче днес виждат в парка мистическите символи на масонството, на тамплиерите и древните религии, на алхимията. Те просто се възхищават на причудливите пещери, водопади и беседки. В парка се съчетават няколко стила - готика, ренесанс и мануелин.

Дворцово-парковият комплекс Пеня в Синтра - като замък от вълшебните приказки

И така, тръгваме из този лабиринт: промушваме се из тесни пещери, слизаме по вити стълби в кладенци, минаваме по мостчета над водоеми с патици и златни рибки, провираме се под водите на водопадчета, разхождаме се из невероятната градина, в която има антични статуи. И на всяка стена, всеки фронтон и водоскок има някакъв символ. Например витата стълба на трийсетметровия кладенец има девет нива, всяко от които е с по петнайсет стъпала. Те символизират деветте кръга на ада, чистилището и рая. Но откъде този афинитет към ранните масонски знаци? Работата е там, че когато през 1312 г. из цяла Европа жестоко изтребват тамплиерите, много членове на ордена им намират убежище в Португалия и по заповед на крал Диниш I продължават дейността си под друго име - Орден на Христовите войни. Те са слагали червени кръстове - своя символ - върху платната на корабите си. По-късно, като своеобразен знак на благодарност, под егидата на масоните и тамплиерите били извършени всичките велики географски открития. Излизайки от това необикновено пътешествие, все пак се питаме: Дали наистина Карвальо Монтейро, в чийто герб е преплетен кръстът на тамплиерите, е замислил парка си като колекция от тайнствени знаци и символи, или не?

Кашкайш - перфектен като на пощенска картичка

Автобусът преминава през няколко кокетни села. Ленко ни каза, че си е избрал една от тези къщички за лятна резиденция на океана. Само трябва да спестява още доста време, за да я има. Кашкайш е симпатично курортно селище със сравнително малки плажове и повече отвесни скали. Било е известно като рибарско селце, чиято съдба се променила, когато крал Фердинанд II (1816-1885) преместил лятната си резиденция тук. Така то било открито и от европейските благородници и се превърнало в топ дестинация за отмора от държавническите дела. Наричали го даже "Градът на кралете и рибарите". Днес туристите го заливат. Личи си, че е любим летен курорт на англичаните. Не случайно тук е сниман един от филмите за Джеймс Бонд. А дивите плажове Гиншу на север от Кашкайш и силните ветрове го правят идеално място за сърфистите.

Кабу да Рока - усмивки от другия край на Европа

Фарът на Кабу да Рока - най-западната точка на Европа

Не мога да скрия вълнението си от срещата с нещо колкото въображаемо, толкова и реално - най-западната точка на европейския континент. Култово място! За прадедите ни тук свършвал познатият свят, нататък ги очаквала неизвестността. Това било последното късче твърда земя, зад която първооткривателите тръгвали към нищото... Нос Кабу да Рока - висок скалист бряг на 140 метра над морското равнище. Още щом слязохме от автобуса, вятърът ни подхвана. Нормално за такива места. Римляните са го наричали Promontorium Magnum, а в епохата на Великите географски открития се е казвал нос Лисабон. Може би защото се намира само на 40 км от столицата. Върху една каменна стела са нанесени координатите: 38 градуса и 30 минути северна ширина и 9 градуса и 30 минути западна дължина. Всички бързат да се снимат пред нея. На възвишението има традиционните за такива места морски фар, поща, ресторант и магазинче за сувенири. В малки бели къщички се продават и свидетелства, че си бил тук. Само че без мен. Но все пак и аз се поддадох на емоциите и си купих една чаша за кафе, на която пишеше Cabo da Roca. Някой се сети, че най-източната точка на Европа, всъщност на Европейския съюз, а не на Евразия, е нос Шабла, ама никой у нас не се е сетил да направи туристическа атракция от това.

Казино "Роял"

Казиното в Ещорил - най-голямото в Европа

И накрая, когато, право да си кажем, почти не ни бяха останали сили да ходим, спираме за малко в Ещорил. Името му бях чувал от пистата за автомобилни състезания от "Формула 1", на която се провеждаше кръг от световната купа. (В момента тя не е включена в надпреварата). Ещорил е малко курортно селце, но с прекрасни богаташки вили. Една от тях е била вила "Янтра", в която българската царица Йоанна е прекарвала години от живота си. Казват, че веднага след кончината й вилата е била продадена от нейните наследници. По време на Втората световна война Ещорил е смятан за гнездо на шпиони от цял свят, място за срещи на политически лидери и кралски особи, свърталище на авантюристи. Говори се, че инкогнитото на залагащите в местното казино (в момента най-голямото в Европа) било осигурявано, като те преминавали по таен проход, който го свързвал с отсрещния хотел. Освен царица Йоанна (1907-2000), тук са живели и други известни личности - кралят на Румъния Карол II (1893-1953), унгарският държавен глава от Втората световна война адмирал Хорти (1868-1957), световният шампион по шахмат Александър Алехин (1892-1946). Създателите на филмите за агент 007 са се вдъхновили от местната историческа действителност и атмосфера за поредната им версия - "Казино Роял".

Ден седми - 11 юни
Обидуш - Манастирът на победата - Виктория - Баталя - Назаре - Фатима

Обидуш - градът на кралиците

Обидуш - градът на кралиците

Чувството да дойдеш тук е невероятно! Загънат в мавританските крепостни стени, варосаният градец Обидуш бил смятан за толкова прелестен, че станал зестра на една кралица. През 1282 г. крал Диниш I - Трубадура, или Краля поет - дарява на своята Изабел това имение като сватбен подарък и през следващите 600 години всеки португалски монарх прави същото. Сега там властват съпругите на президентите. Обидуш е град-музей, национален паметник и е толкова живописен, че привлича легиони посетители, въоръжени с фотоапарати и мобифони в ръка. Присъединяваме се към тях. Тук са се подвизавали римляни, вестготи и разбира се - маври. След тях, през XII век, Алфонсу I Завоевателя го възстановява. Тук е първата готическа църква в Португалия (обект на ЮНЕСКО). Писаните и накичени с цветя старинни къщи, които още са обитавани, демонстрацията на стари занаяти и кралският дворец, превърнат в средновековен хотел, са притегателен мотив за посещение. Убеждаваме се, че в Португалия е традиция манастири, крепости, дворци и други исторически паметници от далечното минало да се превръщат в бази за настаняване на туристи.

Спираме пред едно малко дюкянче, за да опитаме тукашния специалитет - местната вишновка, наречена "жиня" в чашка от шоколад, също тукашно производство. И отново на път...

Историята на португалските Ромео и Жулиета...

Един от дворовете на Манастира на победата "Санта Мария да Витория" в Баталя

Следващата ни спирка е доминиканският манастир на победата "Санта Мария да Витория" в градчето Баталя (означава "битка", за която става дума по-нататък) - шедьовър на готическата архитектура със забележителни цветни витражи на прозорците - под закрилата на ЮНЕСКО. Строен е от седмина крале и четиринайсет архитекти. Някои от тези короновани особи, както и техни наследници (например Енрике Мореплавателя) са погребани в гробницата на манастира. Строителството му започва през 1385 г. съгласно оброк на крал Жуау I и в знак на благодарност към Дева Мария за удържаната от него победа над кастилците при Алжубарота (13 август 1385 г.). Това било истинско чудо, тъй като едва 18-годишният португалски владетел е трябвало да се сражава с една превъзхождаща го кастилска армия, която той унищожил. Така Жуау I се утвърдил на престола и се оженил за дъщерята на херцога на Ланкъстър Филипа. Чрез този брак се утвърдил съюзът между Англия и Португалия, който с известни прекъсвания продължава до XX век. В знак на голямата любов между Жуау и Филипа мраморните им образи от саркофазите тук са изобразени със сплетени ръце.

Но тази любовна история бледнее в сравнение с тази на баща му Педру I, чийто незаконен син е Жуау, и която чух в тази гробница. В нея има всичко: страст, омраза, убийства, мъст, възвеличаване и е свързана с името на знатната кастилската благородничка Инес де Кастро Тя пристига в Португалия като придворна дама на кастилската инфанта - Констанса Мануел Кастилска, която се омъжва за португалския престолонаследник Педру. Инес обаче засенчва с красотата си своята господарка и скоро Педру се влюбва безумно в нея. Заради тази връзка отношенията между Португалия и Кастилия се обтягат. Инфантата умира, но тази връзка продължава. Инес ражда на Педру четири незаконни деца, което събужда подозрения у крал Алфонсу IV Смелия, че един ден те могат да предявят претенции към португалския трон. За да раздели любовниците, бащата затваря непокорната кастилка в манастира "Санта Клара" в Коимбра. Но тъй като Педру категорично отказва да се ожени повторно за друга жена, освен Инес, в кралския съвет е решено тя да бъде убита. С тази задача натоварват двама от съветниците на краля. И те изпълняват заповедта, обезглавявайки дона Инес пред очите на по-малкото й дете. Педру е шокиран и въстава срещу баща си, въвличайки страната в кръвопролитна вражда, завършила накрая с примирие. Малко след това старият крал умира и на престола се възкачва самият Педру. И въпреки че е дал обещание да не търси възмездие, убийците на Инес де Кастро са екзекутирани публично в присъствието на новия крал, който според легендата изтръгнал лично сърцата им. Оттук вероятно произлиза и двойственото прозвище на Педру I - Справедливия и Жестокия. Но историята не свършва с това. Педру I обявил посмъртно Инес за своя законна съпруга и истинска португалска кралица, за която се бил венчал тайно, макар че не съществуват категорични доказателства за това. От тази трагична любов се ражда легендата, че по заповед на краля тялото на Инес е ексхумирано и облечено в пищни кралски одежди, след което трупът бил коронован и поставен на престола. Истината е, че останките на Инес де Кастро били тържествено пренесени от манастира в Коимбра в царствен саркофаг в манастира Алкобаса. По-късно тялото на Педру I е положено също в саркофаг, разположен срещу този на любимата му.

Част от стените на "Санта Мария да Виктория" в Баталя са под голо небе

За съжаление, гробниците в Баталя и Алкобаса са били осквернени от войниците на Наполеон. Те са запалили тукашната черква, част от стените на която и до днес са голи. През XIX век в Баталя са извършени мащабни възстановителни работи, а от 1980 г. е отворен национален музей. В него стоят на почетна стража пред гроба на Незнайния войн.

Чудотворната мадона на Назаре

Назаре (така се нарича библейското селище Назарет на португалски) е основано през 1514 г. С годините в него са се оформили три квартала: новият - по протежение на плажовете, старият град на висока скала над океана и стара част, разположена на един хълм. Преданието разказва, че в едно мъгливо утро ловна дружина на местния владетел преследвала дивеч в околността. Подгонили един елен, който им се изпречил на пътя. Най-отпред, разбира се, препускал предводителят им. Изведнъж конят му се изправил на задните си крака и изцвилил. Отпред стояла Богородица и им препречвала да вървят напред. В този миг мъглата се вдигнала и той с ужас разбрал, че е бил на ръба на пропаст. В чест на чудото, на това място, на стръмния бряг, построили черква на Паметта (Capela da Memória). Няколко пъти престроявана, и до ден-днешен тя се издига на непристъпната скала и вече 900 години привлича поклонници от цял свят. Интересна забележителност в стария град на хълма е бароковата църква Nossa Senhora da Nazaré (Нашата Богородица от Назаре). Там се намира и чудотворна икона на Дева Мария (патронката на града).

През лятото градчето се пръска от летуващи, а през есента и зимата е превзето от любителите на сърфа. Изобщо тук е рай за сърфистите. Измерени са най-високите вълни в Европа (рекордът е 25 метра) и са установявани световни рекорди в обяздването им. В Назаре се провежда единственият кръг от световната купа по сърфинг в Европа. Даже не мога да си го представя!

Само че вече почти не са ни останали сили да обикаляме още. Затова сядаме за малко в симпатично ресторантче, на самия бряг, с каквито е пълно наоколо. Ще се насладим на местната кухня. Поръчваме си, разбира се, печени сардини на скара. Донасят ни едно малко (наистина!) блюдце с морски дарове. "Комплимент на заведението" - мислим си ние с доволни усмивки. Само че, когато дойде да плащаме, се оказва, че този "комплимент" съвсем не е безплатен, а струва цели 20 евро. У всички ни остана горчилката, че не ни бяха предупредили. Какви наивници сме! Бяхме забравили добрата максима, че безплатни обеди няма.

Фатима - едно свещено място

Предстои ни последната точка от днешната екскурзия. Може би затова сме в приповдигнато настроение. Разговорът се върти около португалските вина. На първо място, разбира се, се споменава портото (портвайна). Опитвал съм някога, но не съм останал с някакви изключителни впечатления. Доколкото си спомням, то бе ликьорно, подсладено вино с тъмнозлатист цвят. Произвежда се в Североизточна Португалия в долината на река Дуро, протичаща и през град Порто. Има основно червено, но и бяло порто. Най-общодостъпното португалско вино е "вино верде (зелено)". Разбира се, цветът му не е такъв. За него гроздето се събира рано, ферментира бързо и се пие още докато е "младо". Има киселичка жилка и ниско съдържание на алкохол. А това го прави подходящо за консумация заедно с рибни деликатеси и морски дарове. Друга според мен световноизвестна марка е мадейра. Очевидно е свързано с остров Мадейра. То също е ликьорно, подсладено, с тъмнозлатист цвят, но се произвеждат и сухи вина. Ала докъдето и да стигнеше разговорът ни, накрая свършваше със заключението, че от нашенските вина по-хубави няма. А най-хубавото е, че всички сме убедени в това. Преминаваме през хълмиста земя. Познатите ни вече евкалиптови гори, лозя, маслинови горички с не много вкусни маслини, от които обаче ставал великолепен зехтин.

Движим се по магистрала, маркирана със синьо и жълто. Така се обозначава пътят към свещените за католиците места - Фатима (Каминуш де Фатима) в Португалия и прочутия Ел Камино към Сантяго де Компостела в Испания. Уви, истинското поклонничество, което някога изисквало да се извървят стотиците километри по тези маршрути, днес се свежда до това, че свещеният път може да се премине както пеша, така и с велосипед или кон. Смята се, че мисията е изпълнена, ако сте изминали 100 км пеша или 200 км с велосипед или на кон.

Площадът във Фатима, който побира 200 хиляди поклонници на чудото на Дева Мария

Според една легенда от XII век Фатима била дъщеря на мавърски благородник, носеща името на дъщерята на пророка. Но се влюбила в един рицар и заради него приела християнството. Хората не я забравили, като кръстили едно селище на нейно име. То е разположено на 130 км северно от Лисабон. Това е второто по брой на поклонниците място за католиците след Ватикана. Днес целият свят знае за чудото, станало тук на 13 май 1917 г., когато Дева Мария се явява насред полето на три местни овчарчета и им дава тайни послания...

Излизаме на огромния площад, който побира 200 хиляди вярващи и наподобява "Свети Петър" в Рим. В единия край, където се е случило чудото, се издига черквата "Св. Троица" (символизираща трите овчарчета), а в другия има нова, модерна, дори модернистична черква, в която могат да се поберат 6 хиляди седящи богомолци (четвърта в света). По средата на площада е опъната пътека, по която по колене се влачат поклонниците, дошли да просят опрощение. Те трябва да достигнат до катедралата, да се помолят на свети Яков и да оставят някакво дарение.

Ден осми (наполовина) - 12 юни
Прощаване с океана. Трансфер до летището. Сбогом, земя на откривателите

Дойде време да си ходим. Опиянен съм от видените красоти и главата ми е пълна с впечатления. Кратка разходка на плажа и последен поглед към океана. Ще пресечем още веднъж града. Лисабон - голямото и шумно сърце на Португалия, тълпите от туристи и забележителностите му, скърцането на старите трамваи. Градът, който представя красивата и страстна душа на страната. Като се запитах с какво ли той ми е направил най-силно впечатление, осъзнах, че съм бил в един истински имперски град, каквито не са толкова много в Европа - Лондон, Париж, Рим, Виена, Истанбул, Петербург. Седим смълчани в автобуса. Не научихме имената си, но се сближихме заради общите преживявания. От шофьорската кабина по радиото звучи "Хотел Калифорния" на "Йигълс". Младият мъж зад волана приглася. Разбрах, че в музиката не съществуват никакви различия - нито национални, нито естетически, нито възрастови...

Самолетът ни очаква. Сбогом, земя на откривателите. Благодарим ти, че ни даде възможност да те открием.

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2018, № 9 (226)