ЗА АВТОРА НАЙ-ВАЖНА Е ПОСЛЕДНАТА МУ КНИГА
Разговор със словашкия писател Павол Ранков по време на 26-ия международен панаир на книгата в Братислава

Асен Милчев

web

"Инхеба" е най-голямата панаирна палата в Словакия. Красиво разположена на десния бряг на Дунава, в началните, доста топли дни на ноември, тя бе буквално щурмувана от многобройните почитатели на книгата от словашката столица. Вече и най-малките деца тук знаят, че това е времето на международния панаир "Библиотеката", чието 26-о издание премина успешно. Организаторите винаги подреждат програмата си така, че част от нея да обхваща уикенда. Очевидно е желанието им по този начин да стимулират желаещите да ходят семейно на това голямо културно събитие. И ефектът беше поразителен. От входа се виеше опашка от десетки, да не кажем стотици щастливи деца, заедно с не толкова очарованите им заради стоенето родители, които търпеливо очакваха да им дойде редът, за да получат автограф от авторите на книжката "Татковци", станала популярна от едноименния сериал, който в момента вървеше по тукашната телевизия. Групи от ученици, за които някога бихме казали, че са доведени "под строй" от учителите си, сега обикаляха по своя воля (поне така изглеждаше) и с нескрит интерес разглеждаха щандовете. Възрастни хора мъкнеха торби с литература, използвайки солидното панаирно намаление до 50%...

Панаирният щанд на Литературния и информационен център към Министерството на културата на Словакия, където се проведе представянето на свързаните с България книги

С известния словашки писател Павол Ранков (носител на многобройни местни и международни литературни награди, между които най-високата словашка "Anasoft Litera" и на Европейския съюз за 2009 г.) обикаляме из панаира, докато очакваме да ни дойде времето за представяне на най-новия превод на български на романа "Белвю" от Ивана Добраковова (подробности за романа читателите могат да добият от откъса, публикуван в бр. 5, 2018 г. на LiterNet - б.м., А.М.) на щанда на Литературния и информационен център на Словакия. Той ще е водещ на проявата. Припомняме си как се запознахме лично преди 4 години на същото това място, когато представяхме българския превод на романа му "Майки" (2014 г., изд. "Безсмъртни мисли"). Тогава водещ бе друг словашки писател - Михал Хворецки. А първото нещо, което Ранков ми каза след срещата, бе: "Защо с Михал си говорите на ти, а с мен на вие?" А аз шеговито му отговорих: "Защото съм превел вече две негови книга, а само една твоя". Разбира се, вече сме добри приятели, а той ме ласкае, че вече имам повече познати словашки писатели, отколкото той. Попитах го:

Как се чувстваш на панаира? Толкова книги!

Като читател съм очарован. Огромен избор! Но като автор съм депресиран, защото виждам огромната конкуренция. И у нас книгоиздаването се превръща в огромен бизнес и трябва да се бориш "със зъби и нокти" да привлечеш вниманието на читателите. Необходимо е да използваме, че сме на гребена на вълната и да не ги разочароваме. Защото, ако отблъснем веднъж читателската публика, много рудно тя отново ще се върне към нашите книги.

Знаеш ли, че в България отказаха да те включат в подготвяния специален брой на нашия "Литературен вестник", посветен на съвременната словашка литература?

Така ли? И защо?

Бил си най-превежданият словашки автор в България (с три издадени книги), а те търсели по-неизвестни имена...

Не знам дали да се радвам, или да скърбя.

Последният път, когато се видяхме, ми каза, че преставаш да пишеш. Но след това излязоха още две твои произведения. Как стана така, че промени намеренията си?

Когато говорихме, наистина имах такова вътрешно убеждение. Ако щеш го наречи творческо изчерпване. После ми хрумна, че бих могъл да работя под псевдоним. И накрая отново се върнах към собствената ми самоличност.

Беше ми тъжно, че словашката литература ще загуби едно от най-талантливите си пера. Сега читателят ще се радва, че си променил мнението си.

Дано да е така.

Значи се върна. Но за какво пишеш сега - за пари или за слава?

Май че нито в едното, нито в другото съм преуспял (усмихва се).

Критиката твърди, че читателите те обичат. Имаш ли много срещи с тях?

Не, не много. Не по-често от веднъж на два месеца - т.е. 5-6 срещи годишно.

И тукашният панаир изглежда като повечето по света: най-големите местни издателства като "Мартинус", "Икар", "Панта Рей", "Словарт", "Арт-Форум" и още други искаха да смаят посетителите с бляскавите си експозиции. Значителни панаирни площи, отрупани с продукция, специална реклама за новоиздадените произведения, кътове за дискусии и раздаване на автографи. Словаците имат особен ритуал при премиерата на книгите. Той се нарича "krst knihy" - кръщене. И се извършва, то се знае, като те се поливат с вино. Язък за книжното тяло! Изглежда малко варварско, нали?

Продължаваме разговора си:

С какво се занимаваш, освен с писане?

Преподавам във Философския факултет на университета "Коменски". Специалност "Книгознание и информатика". За най-новите информационни технологии при медиите. Информация за четенето, за перцепцията - възприемането на текста и т.н.

Задоволява ли те професията? Имаш ли достатъчно време да пишеш?

Словакия е прекалено малка страна, за да може някой да се изхранва само с писане. Затова нямаме много професионални писатели. Не мога да си представя, че ще имам избора дали изцяло да се отдам на писане, или не, че ще мога да се противопоставя на силния натиск, че ще съм принуден да пиша непрестанно, дори когато не ми се иска. Затова не съм разглеждал тази ситуация - да стана професионален писател. У нас те се броят на пръсти и обикновено не създават най-качествената литература. Но мисля, че винаги е било така. Всъщност времето ще реши кой какъв е... За съжаление, не съм достатъчно "пазарно" успешен, за да разчитам на добри и сигурни доходи. Типичен пример в това отношение е общият ни приятел Михал Хворецки, един доста продуктивен писател. Докато не бе създал семейство, беше нещо като "полупрофесионалист". Но когато се ожени и дойдоха децата, бе принуден да се хване на постоянна работа.

На панаира отвсякъде се надпреварваха за вниманието ни - университетски издателства, областни библиотеки, религиозни общности, издания на словаците в чужбина (главно от Чехия, Полша, Сърбия, Румъния). До не много отдавна компактна словашка колония е имало и у нас - в Плевенско. Имаше и полиграфични фирми със смайващо изгодни оферти, дори и информационен щанд на Европейската комисия на ЕС. Всяко време със своите реалии! Впечатление правеше, че на този панаир няма много чуждестранни представители. Вероятно профилът на панаира е такъв - не е за договаряния.

Какво пишеш по-лесно - разкази или романи?

Различно е. Едни читатели харесват разказите ми, други - романите. Но почти никога и двете. Както е известно, всеки жанр е специфичен. Разказите се пишат по-бързо, често на един дъх. Романите имат и "спокойни" места, когато можеш да си поемеш дъх. Сега обаче съм на вълната на класическите приказки.

Тази година на панаира бяха отделили и повече място за антикварните книги и карти. Истински рай за колекционерите. Разбира се, на такова място не може да се мине и без щанд "Книги от Русия". Защо ли не бях изненадан, че най-отпред се мъдреше книга за Путин и едно луксозно издание с многозначителното заглавие "Военната мощ на СССР". Мнозина са дошли тук да купят коледни подаръци за близките си. Каква по-добра изненада например може да направиш на тъща си, ако я ощастливиш с една дебела луксозна готварска книга "Научете се да готвите"? (Тази идея не е моя - дочух я от някакъв мъж от тълпата, който се мъчеше да се пошегува със съпругата си). Но най-весело бе при "Игрището" за деца с предоставени им "обществени играчки" - мозайки, карти, игри със зарчета... Бяха дошли дори и майки с бебешки колички. Имаше и специална "Лаборатория за деца и родители", където по-старото поколение обучаваше по-младото в тайнството на писмената и устната реч.

Използваш често в книгите си цитати. Защо?

Защото искам с тях да насоча читателя в желаната от мен посока. А някои мисли са дошли и на други хора, някога, много преди да осенят и мен.

Последният ти роман "Легенда за езика", който се представя на този панаир, е исторически. Откъде си се сдобил с информация за него?

Досега съм написал общо три исторически романа. Те обхващат три различни времеви хоризонта: годините 1938-1968 в "Случи се на 1-ви септември" (превод Николай Фенерски, изд. "Ерго" - б.м., А.М.), краят на Втората световна война и сталинските лагери "ГУЛАГ" в "Майки", и 1972 г. - времето на така наречената у нас "нормализация". За всеки от тях проучвах много дълго - книги, рових се в интернет. А в последния случай за първи път направих и консултации. В Института за народната памет. И в архиепископията. Пристъпих без предубеждения, казах си, че вярвам на всички, дори взаимно изключващи се източници. Тъй като се нуждаех от информация, която никога не е била обществено оповестявана. Трябва да кажа, че при проучванията ми се забавлявах повече, отколкото при самото писане. Открих наистина любопитни, дори невероятни неща. Досега например бях смятал, че системата на тайната полиция в този период е била застинала, непроменяща се. От документите научих, че по време на "нормализацията" са били извършвани чистки и в тези среди. Търсели са се от "верните най-верните" кадри.

Вече можеш да напишеш учебници в тази област?

Би било чудесно, ако някой с талант напише учебници като роман.

Само че какво ще стане тогава с учебниците по физика, химия, математика...

Когато ме канят в някое училище в часовете по история, не се радвам. Предпочитам да ме канят в часовете по литература. Не обичам да ме разпитват за историческите факти. По-добре да говоря за литературната страна на книгите си.

Какво си искал да кажеш чрез последния си роман?

Както казах вече, действието в него се разиграва през 1972 г., след Пражката пролет - краткия демократичен период. Ресъветизацията в чехословашкото общество. Постарах се да хвана тогавашната атмосфера, когато всичко беше сиво, блудкаво, безнадеждно. Най-вече за младите хора, които бяха изживели опиянението на свободата, а после се налагаше отново да сведат глави. Така че това е отчасти роман за това поколение. Възхищение и благодарност към тях, родените около 1950 г. За всичко, което те са изживели по време на т.нар. нормализация. Тази дума произлиза от комунистическия речник. Това са думи на Първия секретар на компартията и президент на Чехословакия Густав Хусак, който след интервенцията на войските от Варшавския договор през август 1968 г. смята, че нещата се завръщат към нормалното русло. Хората дотогава са си мислели, че съветските танкове отново ще си отидат, ще се върнат някои предишни свободи, така ще станем малко по-нормална страна. Нормализация означава, че всичко е според нормите. Може да се размишлява само за онова, което позволява нормата. Комунистите правят така, че всичко да бъде според нормите. Стандарт!

Докато събирахме впечатления от братиславския международен панаир на книгата, срещнахме някои мои стари познайници. Писателят Йозеф Банаш е най-издаваният и превеждан в момента словашки автор. (У нас е познат с романа си "Зона на ентусиазъм", издаден през 2015 г. от издателство ПИК (Велико Търново) в превод на Фабиола Виценова. Книгата е представена в бр. 1, 2016 г. на сп. LiterNet с рецензията ми "Ентусиазмът на Йозеф Банаш". Предстоеше премиерата на най-новия му роман, посветен на словашкия национален герой Милан Щефаник. Но той се вълнуваше повече от наскоро преведения му в Индия разказ, който бил излязъл в един тамошен литературен вестник в тираж 1 милион екземпляра. Какво означават мащабите!

А какво целеше лично ти с написването на романа?

Да се помиря с времето на "нормализацията", което обхваща част от детството и младостта ми. Да не се заблуждаваме - тогава по света имаше също терор, както и днес - отвличания на самолети, действаха "Червените бригади" в Италия, бандата Бадер-Майнхоф във ФРГ, атентатът в олимпийското градче в Мюнхен през 1972 г. Не трябва да си мислим, че единствено ние в Източния блок сме страдали от Студената война и реставрацията на твърдия комунизъм у нас.

И какво, станахме ли "нормални"?

Мисля, че не. Всъщност ми се струва, че се отдалечаваме от "нормалното" в смисъл на онова, което трябва да бъде. Преди 10 г. бих казал, че постепенно се приближаваме към него, но сега сякаш доста бързо се отдалечаваме. Много съм скептичен относно развитието на словашкото общество.

На щанда на издателство "Артфорум" заварихме известната словашка писателка Моника Компаникова (носителка на многобройни награди, включително и най-голямата словашка за литература "Anasoft Litera"), чийто роман "Петата лодка" излезе през 2016 г. у нас в издателство "Нов Златорог" в превод на Асен Милчев. (Допълнителни сведения за авторката и произведението й можете да прочетете в бр. 9 и бр. 10 на сп. LiterNet от същата година - "За света на децата, който възрастните не разбират" и откъс от "Петата лодка" - б.м., А.М.). Очевидно и тя не можеше да се издържа само с писане на книги. Трудеше се здраво да разпространява издателската им продукция. Не можеше да разчита да се самоиздържа само с писане. Разговаряхме за превода на един неин разказ, включен в бъдещия брой на "Литературен вестник", посветен на съвременната словашка литература.

Докъде се простира авторската фантазия в един исторически роман?

Тя е безгранична, но героите би трябвало все пак да се придържат към събитията. Трябва да бъдат достатъчно реалистични.

Кой е любимият ти герой в последния роман?

Всеки образ ми е близък по свой начин. Докато пиша, живея с него. Но след време постепенно се отдалечават от мен. Ето например, когато наскоро ме попитаха за Клара, една от главните героини от "Легенда за езика", аз почти я бях забравил.

Коя е най-важната книга за автора?

Откакто си казах, че повече няма да правя литература, преди около година и половина, а след това се върнах отново към това занимание, започнах да пиша, не по-бързо, но повече. Сега подготвям по една книга годишно. Продуктивният ми период е около година и три месеца. Но докато тя излезе, минават още някъде около 9 месеца. Така че след като се появи съвсем готова, аз вече отдавна съм започнал да пиша друга. В момента последната книга, която имам вече в компютъра, това са приказки. Тя е тази, над която постоянно мисля. За мен тя е най-важната.

Представяне на българския превод на романа "Белвю" от Ивана Добраковова на панаира на книгата в Братислава (отляво надясно - водещият на проявата, писателят Павол Ранков, преводачът Асен Милчев и Мариана Янчева - председател на сдружението на българските интелектуалци в Словакия)

Трябваше да бързаме за нашето участие в програмата на панаира. За трета поредна година имахме възможността да представим едновременно както словашки роман, преведен на български, така и на българска стихосбирка в превод на словашки. Вече стана дума за романа "Белвю" (2018 г., изд. "Наука и изкуство") на една от най-обещаващите млади словашки писателки Ивана Добрако(во)ва (от български произход, както се вижда от името й), а стихосбирката "Като морска вода съм" е от нашата поетеса Димана Иванова (съставител и преводач Игор Хохел, издателство "Арс Поетика" от Братислава).

Дойде време и за последния ми въпрос към моя домакин:

Какъв е въпросът, който би искал, но не съм ти го задал?

Повечето неща, които бих искал да кажа, се стремя да ги изрека чрез моите романи. Затова, нека ги прочетат.

Дано да се изпълнят всичките ти планове и българският читател да прочете новите ти книги.

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2019, № 6 (235)