Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪБИТИЕТО, КОЕТО РАЗДЕЛИ НАЦИЯТА НИ ЗАВИНАГИ
75 години от приемането на наредбата-закон за т.нар. Народен съд

Асен Милчев

web

Най-напред - през настъпилата 2019 г. се изпълват 75 години от събитията на 09.09.1944 г. За едни на тази дата е станало "общонародно въстание" и начало на "социалистическата революция" у нас, за други - "начало на съветската окупация", а всъщност се е извършил поредният военен преврат, осъществен благодарение на навлизането на Червената армия у нас. Според историка проф. Драгомир Драганов, чиито леви убеждения са всеизвестни, сутринта на 9 септември от един сеновал в "Коньовица" едва успяват да изровят 16 партизани, а по това време широко рекламираният по-късно като "ръководител на щаба на въстанието" Тодор Живков е при жена си д-р Мара Малеева и дъщеря си Людмила в Говедарци. Друг член на щаба признава в спомените си, че за промяната е узнал от речта на министър-председателя на новосформираното ОФ правителство Кимон Георгиев. Колкото до съветската окупация, която предполага съответна съпротива, жертвите на съветската армия, които тя дава на наша територия, са тези, които са разстреляни лично от нейната НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) войници за пиянство, грабежи и изнасилвания. (Да, има официални свидетелства, че така са се държали на места военните от съветската армия освободителка.) Истинската окупация започва след подписването на мирните договори след края на Втората световна война и разделянето на Европа между великите сили.

Един от най-важните инструменти за саморазправа с политическите противници след преврата е така нареченият Народен съд, през който по привидно законен начин се ликвидира цветът на българската интелигенция. Той е илюстрация за развихряне на най-долните страсти, на слепия фанатизъм, довели до реки от кръв, нечовешки страдания, оставили една дълбоко разделена и до днес страна. Вследствие на "народният" съд бе разбит животът на хиляди семейства. Едно от тях бе нашето. Ще ви разкажа за неговата съдба, както и за съдбата на някои от засегнатите тогавашни видни интелектуалци, с които бях свързан по различен начин.

Но нека първо да видим каква е картината в България през бурната и съдбоносна есен на 1944 година. За достоверността на повечето факти и цифри, които използвам в случая, се уповавам на народния представител от СДС от 36-тото до 41-то Народно събрание Лъчезар Тошев. Безрезервно му вярвам, тъй като той е потомствен последовател на учението на Петър Дънов, в което истината е един от основополагащите принципи.

 

ВРЕМЕ НА ЧИСТКИ И МАСОВ ТЕРОР

В първите дни след 9 септември у нас започват масови убийства без съд и присъда, непознати дотогава в българската история. Само през първия месец са убити 28 000 души, сред които 18 000 с висше образование. Това са образовани хора, които са потенциален противник за налагане на комунистическия режим. По това време в страните на Източна Европа, в които е навлязла Червената армия, в политически чистки са избити общо около 100 000 души. Почти 1/3 от тях в България. Разбира се, в тази безразборна сеч, има и случаи на лично отмъщение, разчистване на сметки, криминални престъпления... Стреснати от мащабите на чудовищните злодеяния и под международния натиск от страна на съюзниците (САЩ, Англия и Франция), комунистическите ръководители на терора са принудени да приемат закона за т.нар. Народния съд, чрез който поне привидно да се сложи край на саморазправите.

На 25 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) уведомява Георги Димитров в Москва:

Законопроектът за Народния съд е готов. Приета е най-кратката процедура, но докато почнат да действат, ще мине известно време. Това може да се използва за негласната ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

Спиридонов

Под този псевдоним се подвизава Трайчо Костов, когото "безмилостните фашисти" помилват от смъртната му присъда (интересно защо ли точно него?), но другарите му го изпратиха на бесилото в прочутите сталински политически процеси през петдесетте години.

Сред имената на "най-злостните врагове" фигурират неколцина журналисти и писатели. "Тройките", които всъщност са упълномощени от Партията убийци, ликвидират Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Йордан Бадев, Ненчо Илиев. Крапчев е пребит с камъни и сопи насред Горна Джумая (днес Благоевград). Райко Алексиев е умъртвен в Дома на слепите в Коньовица. На слепите, та никой да не види!

На 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема историческата "Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу Съюзените народи и злодеянията, свързани с нея." Той е обнародван в Държавен вестник на 6 октомври. Според този закон т.нар. Народен съд се състои от 12 върховни и 68 областни състави, в които са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души, срещу 10 919 са повдигнати обвинения. Съдбата на повечето от останалите е неизвестна. Съдебната палата в София се оказва тясна да побере подсъдимите и магистратите. Затова част от делата се гледат в Софийския университет.

Главният организатор и ръководител на т.нар. Народен съд е Георги Димитров. Той отдавна живее в Съветския съюз и познава отлично механизмите на сталинските процеси, като умело дърпа конците от разстояние, служейки си с псевдоюридически аргументи. В Централния държавен архив се съхранява кореспонденцията на комунистите в София с Димитров. Има запазен микрофилм за цялостната операция около конструирането на т.нар. Народен съд. Ето още две телеграми между един от вождовете на световния пролетарият и агент Спиридонов - т.е. Трайчо Костов.

ДО ДИМИТРОВ

Утре започва народният съд. Тодор предлага министрите от кабинета на Филов и Божилов да бъдат осъдени на смърт. Божилов и компания - на доживотен затвор, а от кабинета на Муравиев - някои дори да бъдат оправдани. Ние още не сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Станишев, Сталийски и Руси Русев - на смърт. Останалите от този кабинет- на 15 години. Не ни се иска да бъде освободен който и да е от кабинета на Муравиев, с изключение, ако решим, че Гичев например ще бъде нужен за борба с Гемето. Разбира се, техните наказания ще бъдат минимални. Как мислиш ти?

Спиридонов
20 декември 1944 г.

 

Оправдать никого не следует! (Никой не трябва да бъде оправдан! - рус.)

ДО СПИРИДОНОВ

Според мен "Оправдать никого не следует!" ("Никой не трябва да бъде оправдан"! - б.м., А.М.). Всички те са отговорни и трябва да бъдат наказани. Разбира се, размерът на наказанието трябва да се определи в съответствие със степента на отговорност. Например за министрите от първите два кабинета и за тези от третия, които непосредствено отговарят за палаческите действия против народа и за ограбването на страната - най-високата степен на наказание. За останалите от третия и четвъртия кабинет - доживотен затвор и от 15 до 1 година. Много важно е всичко това да бъде съгласувано с най-важните партньори, а също така да бъде достатъчно обосновано в присъдата на съда.

Дед (Димитров)
20.12.1944 г.

Да му настръхнат косите на човек от тази гавра с правосъдието. Присъдите на интелектуалците, с които се занимава Шести върховен състав, се знаят предварително. Още на 4 октомври във в. "Работническо дело" излиза статията "Фашизмът в нашата литература". В нея критикът Борис Делчев сочи кой трябва да бъде наказан.

Фашистките влияния - пише той - проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други, без да могат да се изброят всички. Ала особено трябва да се подчертае фашисткият облик на Фани Попова-Мутафова, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Димитър Талев, Ненчо Илиев и в областта на хумора Фра Дяволо. Тези автори се опитаха да изградят произведения на фашистка основа...

Фашистките тенденции проникнаха по разни пътища в различна степен в писанията на повечето официални български писатели. Наша длъжност е да ги търсим, откриваме и посочваме на читателите - заключава авторът.

Класиците Ангел Каралийчев и Димитър Талев фашисти! Това е върхът! Днес може да ни изглежда абсурдно, дори смешно, но тази статия обръща съдбата на много талантливи творци, включително и на тях! Като бивши министри на просвещението Борис Йоцов и Михаил Арнаудов вече са осъдени от Първи върховен състав, пред който са изправени бившите министри в последните правителства от 12.02.1940 г.до 9.09.1944 г, регентите и царските съветници. Йоцов е наказан със смърт, а Арнаудов с доживотен затвор. Но Ненчо Илиев-Сириус, Райко Алексиев-Фра Дяволо вече са ликвидирани от наказателните комунистически тройки. Така т.нар. Народен съд се записва в историята и с това, че осъжда вече убити хора. От 96 интелектуалци 16 са осъдени на смърт, 12 на доживотен затвор, останалите получават различни срокове зад решетките. Заклеймената в статията на Борис Делчев Фани Попова-Мутафова е наказана със 7 години строг тъмничен затвор.

Осъдените на смърт от Народния съд са извозвани оковани във вериги към мястото за екзекуция

Осъдените на смърт от Народния съд са извозвани оковани във вериги към мястото за екзекуция

Изобщо мисията на т.нар. Народен съд е да обезглави политическия, военния и интелектуален елит на нацията и да разчисти пътя за съветизация у нас. Или, както образно се изразява един съвременник, "на мястото на изсечената гора да поникнат храсти!" Произнесени са 2 730 смъртни присъди. Тази кървава баня ни изкарва най-големите фашисти на света. Рекорд, с който може да кандидатстваме в "Гинес". Трябва да кажем, че подобни съдилища е имало и при други съюзници (и не само) на Германия във войната. За сравнение - в Норвегия има само 40 смъртни присъди. В първата независима в историята Словашка държава, също съюзница на Хитлер, са издадени 29 смъртни присъди, от които са изпълнени едва 17. И то в държавата, която е изпратила около 60 хиляди свои евреи в лагерите на смъртта, от които се завръщат едва 800. Във Франция най-тежкото наказание получават около 3 000 души, но от тях са екзекутирани само около 700 (дори е помилван маршал Петен, държавният глава на т.нар. Френска държава (1940-1944), начело на колабористичен на нацистка Германия режим). А в самата родина на Злото Международният трибунал в Нюнберг за съдене на висшите хитлеристки ръководители, виновници за ужасите на Втората световна война и Холокоста, издава едва 19 смъртни присъди. В циничния си доклад главният обвинител в Народния съд Георги Петров се хвали и обвинява другите (вече братски) страни като Румъния и Югославия, че се бавят и издават твърде малко смъртни присъди. Възхвалява тази масова месомелачка, без аналог в Европа, която поставя началото на извратеното политическо съдопроизводство.

 

Из дневника на царица Йоана

Царица Йоанна е единственият хронист на Кървавия четвъртък - 1.02.1945 г., когато са изпълнени смъртните присъди на политиците. Тя проявява завиден кураж, когато я пускат да се сбогува с жертвите. Спомените й документират трагичните събития по-късно, през 1964 г., когато отдавна е в изгнание. Те са издадени на италиански език в Милано и са изключително важно свидетелство за безпощадната жестокост на настъпващия у нас комунизъм.

Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири следобед. Беше четвъртък. Чух четенето по радиото. Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. До мен беше Мария-Луиза (на 12 години),която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също бе много привързан към чичо си, и плакаха заедно.

Ескортът беше подреден в двора на съдебната палата откъм входа на ул. "Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика "Помощ", но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се с бастун, изведнъж извика: "Не трябва да плачете за нас, а за България." И запя националния химн "Шуми Марица". Бе убит с удар с револвер.

Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни, заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър. На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата им вече бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.

В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези "вече готови" ями. Някой, не виждайки строен наказателен взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце.

Изглежда, че на всеки убит, проф. Ал. Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Имал е върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти докато остане сам и последен, за да бъде убит. Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения.

Узна се обаче по странни пътища на ухо vox populli (глас народен) кого покриват тези черни могили. Жени, млади и стари, се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб...

Нека всички тези, които са склонни всячески да оправдават т.нар. Народен съд, да прочетат тези редове, сякаш излезли от древногръцка трагедия. А нека после да продължават да го смятат, че е бил "необходима и неизбежна мярка" за времето си (според Изпълнителното бюро на БСП)?!

Десетилетия вече около годишнината на 1 февруари 1945 г. избухват дискусии между хора, изповядващи противоположни позиции относно т.нар. Народен съд. Леви политици, историци, политолози и социолози се мъчат да прокарат схващането, че този трибунал е организиран под натиска на съюзниците във Втората световна война, а нашите комунисти и техните подгласници в правителството на ОФ само са изпълнявали чужда воля. (Вярно е, че дори бъдещият ръководител на опозицията у нас Никола Петков подписва указа за приемането на Наредбата-закон, което впрочем не го спасява по-късно от бесилото - б.м., А.М). Какво обаче се премълчава?

Стотици хора бяха принудени да участват в "спонтанни" митинги в подкрепа на т.нар. Народен съд

Стотици хора бяха принудени да участват в "спонтанни" митинги в подкрепа на т.нар. Народен съд

В т.нар. Народен съд няма нищо "народно", макар че пред съдебната палата и Университета, когато се водят процесите, насила са изкарвани десетки хора, които скандират "Да живее Народният съд", "Смърт на фашизма" и какви ли не човеконенавистни призиви. Познавах един виден музикален критик, който бе загубил работата си само защото бе отказал да носи плакат "Смърт на...". Не бива да се забравя, че този по същество военен трибунал се провежда в условията на масирано присъствие на Червената армия у нас. Години след тези събития в многократни разговори с моя първи главен редактор във в. "Септемврийче" Николай Зидаров, на когото дължа изключителна благодарност, че независимо от "неблагонадеждния ми произход" ме взе на работа, признаваше, че без намесата на съветската армия "освободителка" (от кого?) у нас комунистите не биха могли да вземат властта. Но той можеше да си позволи да коментира тези събития от непоклатимата си позицията на ремсист и политзатворник и по онова време, мисля, партиен секретар на Съюза на българските писатели.

 

Правосъдието на Победителя

Какво всъщност е това Народен съд? Извънредна институция, която си присвоява правата на съд, но няма неговите компетенции. По-скоро това е революционен трибунал, каквито е имало още по времето на Великата френска революция и съпътства всички революции. Не е съд, защото към тези, които ще бъдат привлечени, няма изисквания за професионална квалификация и стаж, а случайно избрани хора, някои от които полуграмотни, но изключително от редовете на БКП. Помагат им новосъздадените структури на Народната милиция и Държавна сигурност, с кадри само от БКП. Ясен инструмент в ръцете на Партията за разчистване на политическото си бъдеще.

Ето защо над самата законност на закона за Народния съд витаят големи съмнения. Преди всичко той противоречи на действащата тогава Търновска конституция. Например тя забранява да се създават извънредни съдилища със специален статут. Не допуска да се подвеждат под отговорност регентите, а министрите да се съдят за свои изказвания и гласувания само въз основа на решение на парламента. (Какво ли би станало със сегашните ни министри, ако ги съдеха по този извънреден закон - б.м., А.М.) Но с различни юридически трикове новата власт, под диктовката на Москва, създава нови правила за съдене, чрез които тези действия поне привидно да изглеждат допустими. Не маловажен е фактът, че преди да бъдат изправени пред съда високопоставените подсъдими са били отмъкнати и разпитвани в Съветския съюз.

Другата "опорна точка", за която защитниците на т.нар. Народен съд се хващат, е, че той е естественото правосъдие на победителите. Имат се предвид съюзниците, спечелили Втората световна война - СССР, САЩ и Великобритания. Те изисквали от България създаването на такъв трибунал. Това твърдение може лесно да се обори, като се сравнят някои дати от документите, които се отнасят до капитулацията на България пред съюзените народи.

В чл. 6 на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. е записано:

Чл. 6. България ще сътрудничи за задържането на лицата, обвинени във военни престъпления и за тяхното съдене.

Оттук се подразбира, че други трябва да извършат основната работа, а ние би трябвало да им помагаме. А кои са тези други, които ще преведат в ход обвинението? Този въпрос се прецизира от Парижкия мирен договор. Той е подписан в Люксембургския дворец във френската столица, в залата на Сената, на 10 февруари 1947 г. и в него не се споменава нищо за някакъв Народен съд. Но нека погледнем отново датите: Московското примирие е от 28 октомври 1944 г., а Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. А кога влиза в сила Наредбата закон за Народния съд? На 6 октомври 1944 г., което е много преди 28 октомври 1944 г., да не говорим за 10 февруари 1947 г. И двата цитирани международни акта не предвиждат ретроактивност - т.е. обратна сила, която да ги свързва с приетата наредба за т.нар. Народен съд. Той е създаден преди съюзниците да запишат съответно изискване за сътрудничество от страна на България в осъждането на военнопрестъпници.

С други думи, всичко е било предрешено, а в последствие се търсят някакви оправдания, които на всичкото отгоре са несъстоятелни. А разигралите се впоследствие трагедии вследствие на т.нар. Народен съд не може да се приписват на всички съюзници, а само на един от тях - СССР. От архивите на т.нар. Народен съд могат да се открият множество доказателства, от които се вижда, че той е защитавал всъщност интересите на една-единствена страна у нас. И това не е правосъдие на победителите, а на Победителя.

 

Съдбата на "бившите хора"

Освен чудовищния брой на смъртните присъди, т.нар. Народен съд налага и редица други наказания. Ала съдбата на избягналите най-тежкото е не по-малко за окайване. Животът не само на тях, но и на техните семейства е опропастен, нещо като бавна и мъчителна смърт. В този случай човек се пита не е ли била смъртната присъда проява на извратено милосърдие? Жесток въпрос. Така наречените "бивши хора" или са били осъдени до живот, а после присъдата е заменена, или са били защитени на местно ниво (има и такива случаи) на някой от 130-те съдебни състава в провинцията. После са изпратени отново в затвора или на лагер (общо над 250 хиляди се преминали през тях), където малцина оцеляват, или накрая са освободени, но никога вече не получават обществено признание или някаква длъжност. Какъвто е фрапиращият случай на Никола Мушанов - френски възпитаник, адвокат и политик, министър-председател на три правителства, участва и в последното преди 9 септември 1944 г. на Муравиев, което се мъчи да спаси България от война със СССР. Осъден на 1 г. затвор, а после помилван и освободен, интерниран, отново арестуван, умира по време на мъчения в Държавна сигурност. В документите фигурира като "помощник свинар". Световноизвестният правист Венелин Ганев също е бил "свинар" в Белене. Семейството на проф. Борис Йоцов, славист с международна известност, юрист, литературен историк и критик, политик, член-кореспондент на БАН, убит по присъда от т.нар. Народен съд, е интернирано, а цялото им имущество е конфискувано. По-големият му син Иван Йоцов е изключен от университета и единствената работа, която му дават, е на каруцар. Знам го, тъй като той беше съпруг на лелята на жена ми.

Мемориална плоча на един от спасителите на българските евреи Димитър Пешев на булевард "Йерусалим" в град Яфа в Израел

Мемориална плоча на един от спасителите на българските евреи Димитър Пешев на булевард "Йерусалим" в град Яфа в Израел

А какво да кажем за нелепите присъди срещу депутатите, подписали декларацията срещу депортирането на евреите? Въпреки този смел акт 20-тима от тях получават смъртни присъди, а подпредседателят на тогавашното Народно събрание Димитър Пешев, един от двигателите за спасяването на българските евреи, е осъден на 15 години затвор за "фашизъм и антисемитизъм" !? След 13 месеца го освобождават, благодарение на ходатайството на евреи с високи позиции в Партията. Но му е отнето цялото имущество, правото на работа и препитание. По-късно израелците му отпускат пенсия - 40, а после 50 долара. (В подобно материално затруднение се намираше и дядо ми Асен Суйчмезов, един от кюстендилската петорка, повдигнала първа глас срещу изпращането на местните евреи в лагерите на смъртта и подтикнала своя народен представител Пешев да противодейства по парламентарен път срещу човеконенавистното разпореждане. Като занаятчия и търговец на него му бяха национализирани работилниците и магазините и тъй като нямаше пенсия, разчиташе на същите тези пари от израелците.)

Ами съдбата на семействата им? До коя линия ги преследваха? До "девето коляно" ли? Изселванията достигат до 20 хиляди!

 

Наградата за лоялност и мъжество

Дойде време да разкажа накратко историята на нашето семейство като жертва на т.нар. Народен съд. Затова как един офицер, който не принадлежи към висшия команден състав и не би могъл да бъде отговорен за въвличане на страната във войната, нито е вършил някакви злодеяния, а само съвестно е изпълнявал задълженията си и е проявявал храброст на бойното поле, е осъден на смърт и конфискация на цялото му имущество с всичките ужасяващи последствия за близките му след това. Следващата история съм я чувал нееднократно от баба ми. Разбирам я, тъй като тя наистина бе преобърнала живота й.

Подполковник Спас Милчев, герой от три войни, осъден на смърт от Народния съд по фалшиви обвинения

Подполковник Спас Милчев, герой от три войни, осъден на смърт от Народния съд по фалшиви обвинения

Събитията в началото на есента на 1944 г. се развиват с главоломна бързина. По онова време дядо ми, подполковник Спас Милчев, е командир на полка в град Велес, част от нашите войски, отишли в новоосвободените от югославско (по-скоро сръбско) владичество земи. От историята знаем, че след капитулацията на Югославия пред силите на Вермахта, германските ни съюзници ни "преотстъпват" за администриране почти цяла Вардарска Македония. Само че ходът на войната се обръща не в наша полза. Германската съюзническа армия търпи повсеместни поражения. В желанието си да се измъкнем от опасността да воюваме с наближаващата границите ни Червена армия на 6 септември българското правителство взема решение да обяви война на Германия, считано от 8 септември. Задачата е в този срок да се прегрупират българските войски в Македония и Източна Сърбия, за да не се позволи на германците да атакуват София с цел да подпомогнат подготвяния от генерал Константин Стоянов преврат, чрез който някои искат да върнат страната ни в орбитата на Третия райх. Все пак заговорът се проваля и генералът е арестуван на 6 септември в столицата. Същият ден в щаба на Пета българска армия е получена заповед всички български войници от Вардарска Македония да се съберат до 9 септември в Прилеп и след това заедно да се изнесат към предвоенните граници. По този начин Пета армия фактически не трябва да допуска бившите съюзници да настъпят към старите предели на България. Това действие обаче изиграва двояка роля. Българските части са объркани и деморализирани и започват отстъплението си дезорганизирано и хаотично и изтеглящите се от Гърция германски войски масово ги пленяват. Междувременно на 7 септември новият командващ на тази армия на мястото на генерал Стоянов - генерал Александър Попдимитров - сключва с германския щаб в Скопие споразумение за "символична" война между двете държави на територията на Македония. По това време дядо ми се свързва със семейния приятел генерал Симеон Симов, тогава командващ двадесет и четвърта пехотна дивизия в Ниш, който го съветва да се предаде на идващите по течението на река Вардар немски войски и заедно с тях да се изтегли на Запад. "Комунистите идват в България и ще ни убият" - лаконичен е той. "Защо да бягам? - недоумява дядо ми. - Нищо не съм направил. Не се занимавам с политика и само съм изпълнявал заповедите на началниците ми. А и как да изоставя семейството си?" Скоро преминаващите през Велес отстъпващи от Беломорието германски части наистина изпращат парламентьори при командира на полка в града - т.е. дядо ми. Предложението е нашите да се предадат, за да не се пролива излишна кръв. Следва твърд отказ: "Българският войник никога не се предава!" И за да не се навреди на местното население при евентуални въоръжени сблъсъци, той смело повежда подчинените си войници през една територия, където действат различни вражески формирования - освен доскорошните съюзници от Германия, югославски партизани, сръбски чети, албански националисти. Полкът се придвижва нощем, а се крие през деня. И така, без да дадат нито една жертва, до Стара България. Военното министерство награждава подполковник Спас Милчев с орден за храброст и го оставят на "разположение". Само за броени месеци, когато новата отечественофронтовска власт го арестува, изправя пред Народния съд и по измислено обвинение го осъждат на смърт. Такава е съдбата на един герой - доброволец в Балканските войни, избягал от плен през Първата световна война и спасил от унижение и може би смърт десетки български войни. Но тогава комунистите с всякакви средства си разчистват пътя към безконтролната си тиранична власт.

По същото време генерал Симов наистина се оставя да бъде пленен от германците. Въдворен е във военнопленническия лагер "Офлаг-8", отказва да се присъедини към прогерманската и антисъветска Руска освободителна армия на генерал Андрей Власов и в крайна сметка се завръща в родината. Но е спечелил решаващо време. Пикът на бурята е отминал. Първоначално е осъден задочно на смърт, а по-късно оправдан и освободен от Народния съд. Изселен заедно със семейството си и лишен от средства, е принуден да работи до края на живота си в ТКЗС. Но остава жив. Дядо ми няма този късмет, но сигурно би бил щастлив да знае, че оставя след себе си три невероятни, сплотени жени, които ще се справят с всички трудности в живота. Веднага след като семейството е обезглавено и на този свят се появявам аз, във времената на недоимък и лишения, на купонната система, току-що завършила гимназия, леля ми заминава като нередовна учителка в махалите в Радомирско. Спи на сламеник и си свети с газена лампа. Всяка събота и неделя, ходи по няколко километра да стигне до гарата и да хване работническия влак за Кюстендил в 5 часа сутринта. А от претъпканата й раница раменете й посиняват. Но тя е щастлива, защото носи хранителни продукти и най-вече млекце за малкия племенник. И тогава, и по-късно аз бях единственото им упование. Дано да съм оправдал надеждите им!

Често съм се питал какъв ли човек е бил дядо ми Спас? Освен героичната страна на неговия живот - 18-годишен доброволец през Балканските войни, който разнася войнишките писма под дъжд от куршуми на фронтовата линия, беглец от плен през Първата световна война, опълчил се на немските войски и спасил полка си от плен или унищожение през Втората световна война - всичко това съм чувал от близките ми, но външни хора са ми разказвали, че той се е грижел като баща за войниците. Следял за дажбите им, борел се с мошениците и търгашите, които и тогава са се подвизавали под военни пагони. Ходел дори нощем да проверява дали не се извършват някакви опущения срещу тях, дори ги завивал, докато спят. Сигурно някои от засегнатите в службата се бяха обърнали срещу командира си и бяха подготвили гибелта му. Основното, смехотворно по същество обвинение срещу него е, че като началник на гарнизона в Карлово не си е затварял очите пред опитите на "борците за свобода" - партизаните да откраднат боеприпаси от военните погреби. (Сякаш такъв род нелегална въоръжена съпротива срещу законно правителство не се преследва навсякъде по света). Някой от неговите подчинени обаче го бе сторил, бе пристъпил клетвата си да служи на царя и отечеството, и бе обслужил чужди интереси. В предсмъртното си писмо до своите най-близки подполковник Спас Милчев написва: "Отивам си невинен. Моите подчинени искат да ме унищожат. Следвайте пътя на свободна и добродетелна България. Обичам ви. Да живее България!"

Извлечение от Държавен вестник бр. 217/18.09.1945 г., в който фигурира името на осъдения на смърт Спас Милчев

Извлечение от Държавен вестник бр. 217/18.09.1945 г., в който фигурира името на осъдения на смърт Спас Милчев

 

Родил съм се роб и роб ще си умра

И така, т.нар. Народен съд беляза съдбите на три поколения българи. Първото - на баба ми, второто - на майка ми и леля ми, и третото - на мен самия. Но нас поне не ни бяха интернирали. По-късно слушах вкъщи как говореха, че съм ги спасил аз, още пеленаче. Нечувано - но сякаш бях омилостивил местните велможи да не ни отпратят някъде накрая на България. Затова пък майка ми никога не получи постоянна работа. След като по чудо (според признанието на партийния секретар на правния факултет) я бяха оставили, без да я изключат, и тя се дипломира, единственото, което й предлагаха, бе да стане касиерка на входа на банята в Кюстендил. Тя, разбира се, отказа, с което пропусна да стане може би най-високо образованата касиерка в страната. (Не ме разбирайте криво - моите почитания към всички почтени касиерки и тяхната професия! Но все пак става дума за квалификация). Работеше на хонорар в радиото, където въведе прекия репортаж от откриването на художествени изложби. Аз живеех с баба ми в Кюстендил. Като по милост ни оставиха да останем в нашата конфискувана къща, но трябваше да плащаме наем за това. В собствената си къща! Каква наглост! А те бяха убедени, че ни правят благодеяние.

Не знам как непреклонната ми баба успяваше да свързва двата края. Нея бяха лишили от наследствената й офицерска пенсия от дядо ми. Самата тя бе завършила педагогическа гимназия в София и следвайки мъжа си, граничен офицер, бе работила като учителка на самия край на южната граница - в затънтените тогава Палас (Рудозем) и Пашмакли (Смолян), за да учи помашките деца на българско четмо и писмо. Младото семейство събирало пари, за да си построят дом, който после им отнеха. (След промените предишните властимащи и техните издънки, побързаха да продадат и препродадат нашата къща, за да предоставят отговорността на "добросъвестни купувачи", а те самите да не трябва да връщат заграбеното. А нас ни окичиха с презрителното прозвище "реститути").

Често на младата учителка се налагало да пътува с кон по планинските пътища, където през 20-те години бродели шайки разбойници. Можем да си представим какво би могло да се случи на жената на началника на граничната застава, ако я бяха хванали. Веднъж конят й спрял и не искал в никакъв случай да продължи. После разбрали, че наблизо са минавали злосторниците. Животното бе усетило опасността и я бе спасило. И всичко това в името на бъдещия собствен дом! (После на нея не й признаха материално съучастие в изграждането му.)

Без каквито и да е доходи, тя се превърна във факир - разпореждаше се по невероятен начин със скромните пари от хонорарите на майка ми. Колкото и да се стараеше обаче, те бяха не само недостатъчни, но и идваха нередовно. След като ги получаваше, майка ми тичаше на гарата да ги изпрати по някой познат, за да достигнат до нас по най-бързия начин. Баба разпределяше мизерните средства, така че да не гладуваме. Когато ни свършваха парите, тя ме утешаваше: "Не се бой, имаме си достатъчно хранителни продукти да изтраем". Останалата на 40 години вдовица обаче не стоеше със скръстени ръце, даваше под наем една стаичка от етажа, ходеше да работи сезонно при сортирането на ябълки в складовете на гарата. Тя, жената на началник гарнизона в Карлово, на която всички бяха ставали на крака и музиката бе свирела, когато влизала в салона на Военния клуб по време на традиционните балове. Сега се бе смесила с местните циганки. И за да ме контролира все пак какво правя, след като се върна от училище, всеки ден в обедната почивка биеше пътя от гарата до вкъщи (някъде 2-3 км). А аз се отблагодарявах на близките ми с това, че се учех отлично и не се замесвах в никакви младежки лудории. Защото усещах, знаех, че за да бъда първенец на випуска, трябваше да знам два пъти повече от съучениците си. А ако случайно кривнех от "правия път", не можех да се надявам на никаква снизходителност, нямаше кой да ми помогне. Все пак отличният ми успех и безупречното ми поведение не ми стигнаха да ме издигнат за знаменосец на гимназията. От градския комитет на БКП "спуснаха" друг кандидат, чийто баща бе "активен борец срещу фашизма". Повечето хора обикновено си спомнят с умиление за детските, ученическите и студентските си години. Не казвам, че и аз нямам хубави спомени от тях. Но тази нищета, в каквато ни бяха набутали, даде отражение върху целия ми живот. Когато, в много редки случаи, ме водеха на сладкарница и ми предлагаха да си избера някаква паста, аз отвръщах, че не ми се яде, докато лигите ми течаха. Защото знаех, че с това ще посегна върху ограничения ни домашен бюджет, а не исках да затруднявам роднините си с това. Трябва обаче да кажа, че никога не са ме оставяли да гладувам. Самоотвержените ми майка, баба и леля сигурно буквално бяха "късали от залъка си", за да има за "детето". И все пак и до ден-днешен у мен се спотайва сянката на тези години, когато трябваше да се "цепи стотинката на две", когато като студент нямах достатъчно пари да поканя някоя приятелка на кафене или ресторант, или да си позволя да имам модерни дрехи както състудентите ми. Днес може би дъщеря ми ме мисли за "циция", а жена ми се сърди, че все търся стоките с промоционални цени, но аз знам, че за това си има причина - аз съм белязан за цял живот от немотията на някогашното време. Моят приятел бай Георги, военен музикант, който бе успял на времето да се уреди да свири във филхармонията в град Хале в ГДР, и дълги години бе живял в чужбина, ми сподели, че и до ден-днешен, след като отдавна пътуваме свободно из цяла Европа, когато преминава границата, усеща "пеперуди" в стомаха си. "Защото съм се родил роб и роб ще си умра" - казваше с огорчение той.

 

"Докато е жив, няма да види чужбина"

Освен работа, на майка ми не й даваха и "софийско жителство". (Обяснявам за по-младите: Комунизмът бе изградил такава система да контролира хората. Всеки трябваше да живее на определено място, а ако се отклонеше и отидеше другаде, подлежеше на санкции. А и не можеше да постъпи на работа. Така се получаваше омагьосан кръг - ако искаш работа, ти искат жителство, ако поискаш жителство, ти искат да работиш. Каква перфидност!) За да не попадне в полезрението на кварталните милиционерски отговорници, тя сменяше квартирите една след друга, всяка вечер не знаеше къде ще замръкне. От лишения и постоянен стрес заболя тежко и тръгна да се лекува в провинцията. Но Бог я запази!

Когато завърших основно образование с пълно отличие и исках да кандидатствам в Английската гимназия, от моето училище отказаха да ми издадат бележка за политическа благонадеждност. А без нея не приемаха документите ми. Бях на 14 години и вече фигурирах като "неблагонадежден". Тогава изживях едно от най-големите унижения в живота ми. По настояване на близките ми отидох да се моля на първия секретар на Градския комитет на партията в Кюстендил да се застъпи за мен. Той беше "купил" от "Жилфонд" (държавна служба, която стопанисваше държавния жилищния фонд) конфискуваната ни къща (след като бяха ремонтирали основно имота за държавна сметка) и ние заживяхме другаде. Но може би, споходен от някакви угризения, че ни маха от дома ни, бе обещал при случай да ни помага. Позвъних отдолу и почервенял от срам запелтечих молбата си. Той стоеше на балкона на втория етаж, където се бях родил, в копринен халат, в позата на местен феодал, и ме гледаше, без да ме вижда. Обеща ми, че ще се обади, където трябва". Разбира се, не си мръдна и пръста. А на мен ми остана срамът да се моля за нещо, което ми се падаше според конституцията. Това бе първият ми директен сблъсък с неправдите на комунистическата власт. Зарекох се никога повече да не се моля на никого. И без чужда помощ да се придвижвам напред. Удържах обещанието си. Завърших гимназия с пълно отличие и златен медал (единствен от училище с над 2 000 ученици). Преборих се чрез конкурсни изпити с децата на "активните борци срещу фашизма и капитализма", които имаха запазените места в университета, т.е. ползваха привилегии (не се ли бяха борили тези активни борци именно срещу привилегиите?!) и се дипломирах като инженер. Обикновено такива наборници като мен ги приемаха в школите за запасни офицери. А мен за награда ме изпратиха да отбивам военната си служба в строителни войски. Това бе наказателният взвод за младежите с "лош" произход. Междувременно леля ми, художничката Мила Милчева, спохождана от поредица неправди към нея (за някои от тях по-нататък), и водена от мечтата си да твори свободно изкуство в свободна страна, емигрира на Запад. Това също е една от последиците от т.нар. Народен съд за още един член от нашето семейство.

Още от малка леля ми Мила има безспорен талант за рисуване и баща й иска да я изпрати да учи в Италия. След като преживява трагедията да го загуби в ранна възраст, мечтата й се пренася в неудържимо желание да постъпи в Художествената академия. Само че там ректор е не кой да е, а другарят Крум Кюлявков - фанатичен комунист, емигрант в Съветския съюз, поставен на този пост, за да брани чистотата на кадрите, които ще творят "социалистическото" изкуство. Негови думи са: "И 1% талант да имат нашите момичета и момчета, ще ги направим художници." Но кога ли някъде някой бездарник е бил "направен" художник? За лош късмет на Мила този безпощаден пазител на политическата правоверност е от родния край на баща й: "Аз не мога да си сложа жар на главата и да приема в Академията дете на "народен" враг". Мила кандидатства година след година, изпитните й работи са отлични, но тъй като не отговаря на политическите условия за "добър" произход, я отхвърлят. Преследва я формулярът, който трябва да се попълва: "Имате ли близки, засегнати от мероприятията на народната власт?" И това е така, докато ректорът се сменя, след което Мила е приета веднага. И по ирония на съдбата, скоро като отличничка на випуска носи траурния венец на погребението му. Ала следването й не е безоблачно. По време на унгарската революция срещу съветската окупация през 1956 година, така наречените у нас "унгарски събития", въпреки несъгласието на преподавателите, тя е изключена като "опасен" елемент. Отново мечтата й да стане дипломирана художничка се отдалечава. Този път обаче съдбата е благосклонна към нея и тя случайно среща на една изложба тогавашният министър на просветата и културата, доскорошния авторитарен вожд Вълко Червенков. През кордона на охраната се добира до него и накратко разказва историята си. Първенец на випуска, подкрепена от професорите си. "Защо децата трябва да отговарят за постъпките на родителите си?" - поставя ребром въпроса си изключената студентка. И чудото става - министърът се разпорежда да възстановят студентските й права. Загубила е още една година, но все пак може да продължи да следва... И да се дипломира с рядката оценка "отличен с похвала".

 

Несбъднатото пророчество на един агент на КДС

Главният редактор на вестник "Септемврийче" Николай Зидаров, на когото вече благодарих, че ми подаде ръка, когато бях на кръстопътя накъде да поема след казармата, бе откровен с мен за причината да ме вземе в редакцията: "Не искам да назначавам протежета!" Оказа се, че за освободеното място на редактор в приложението за наука и техника на вестника "Радар" се натискат мнозина "връзкари". Най-опасна от гледище на главния редактор била някаква племенница на Константин Телалов, тогава завеждащ отдел "Външна политика и международни връзки" на ЦК на БКП, а после и секретар на ЦК. Голям началник! Но моята кандидатура е безупречна: млад, пишещ инженер с вече известен журналистически опит. Правех главоломна кариера! На 25 години бях завеждащ отдел във вестника, най-младият в целия младежки печат. Тогава един ден ме привика зам.-главната редакторка, която всъщност ми симпатизираше, и ми каза в прав текст, че това, което съм постигнал, е върхът на моя административен възход. По-нагоре няма да ме допуснат. Произходът не ми позволява. След време от КДС се опитаха да ме вербуват, а след като им се изплъзнах, си отмъстиха жестоко. Пуснаха за мен "желязната завеса" - не ми разрешаваха "изходна виза" не само за чужбина, но дори отказваха да ми издадат открит лист за граничните области. Най-много ме болеше от загубената свобода. Но не можех да не бъда горд, че толкова се страхуваха от мен.

Помолих един приятел с достъп до службите да провери досието ми. Той се хванал за главата: Единият ми дядо е съден и убит от т.нар. Народен съд, другият е пострадал от национализацията, майка ми дъновистка, леля ми - невъзвръщенка, дори и най-добрите ми приятели живеят зад граница. Каква ужасна от гледище на комунистическия режим атестация! "Докато е жив, никога няма да види чужбина" - категоричен е агентът. Слава Богу, пророчеството му не се сбъдна. След броени години режимът падна и аз не само че видях чужбина, но и бях на държавна работа там.

 

КОГАТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО СЕ ПРИЕМА САМО ЗА ГРЕШКА

След всичко, казано за т.нар. Народен съд, естествено е да се запитаме може ли да е имало наистина виновни, които справедливо са били осъдени от него? Все пак сме преживели национална катастрофа, приет е бил Закон за защита на нацията и са били въведени ограничителни мерки спрямо евреите (макар че ние сме единствената страна в Европа, освен Дания, която спасява своите евреи от лагерите на смъртта!). Е, един сериозен съд сигурно щеше да издаде някакви крайни присъди, но не и да се отдаде на такава безпощадна сеч. И това би се приело за съвсем естествено. Стига всичко да бе протекло по законен, нормален, разумен начин. С правомерно определяне на вината от един истински съд от юристи, който да посочи действителните виновници (например в 7-и състав за антисемитизъм). Ако българските комунисти и московските им господари не се бяха престарали. Но един сериозен съд изобщо не би могъл да действа по този начин: обвинени десетки офицери, полицаи, жандармеристи... Да не говорим за размера на присъдите. Станалото хвърля сянка върху цялата процедура. Не може с политически средства да се раздава правосъдие. А къде отива презумпцията за невинност? За противоконституционният характер на т.нар. Народен вече говорихме. Затова през 1996 г. Върховният съд отмени някои от основните политически присъди на 1-и и 2-и състав, отричайки мотивите им. Отделно има решение на Конституционния съд, че т.нар. Народен съд няма място в правораздавателната ни система. Той е вписан като едно от престъпленията на комунизма в закона за обявяване на този режим за престъпен. Много хора, наследници на осъдени, атакуваха присъдите и те паднаха (един от оправданите бе и дядо ми подполковник Спас Милчев).

Доказано е, че хората имат къса историческа памет. На това се уповават не само динозаврите на комунизма, които и до днес все още не губят позиции в обществото, но и за съжаление, техни млади последователи. Любим техен прийом е да правят несъвместими сравнения: На присъдите от т.нар. Народен съд противопоставят някои истински зверства, извършени по време на някои правителства преди 9 септември. Не може по идеологически съображения за едните убийството да е "злодеяние", а за другите - "героичен акт". Налага се изкривено понятие за вината и степента й. Това сякаш има отражение чак до наши дни, когато в затворите лежат кокошкари, а крадците на милиони получават условни присъди. Комунистите никога не се признават за виновни. Те винаги са безпогрешни. Смятат извършените от тях престъпления, за обикновени "грешки".

Сигурно мнозина от по-младото поколение ще възразят: "Докога ще ни занимавате с този Народен съд? Ние гледаме напред." Ала ние, по-старото поколение, което е било свидетел на неправдите на миналия режим, трябва да им отворим очите. При всеки подходящ случай трябва да им се напомня за него. В името на хилядите невинни жертви. Не бива да се оставя това зловещо време да се покрие с булото на забравата, да се омаловажава и да се преиначава. Заради християнските добродетели.

Всяка година на 13 март у нас бе тъжен ден. Ходеше се на черква, палеха се свещи. Тогава е годишнината от екзекуцията на подполковник Спас Милчев. Майка ми се опита да открие къде е неговият неизвестен гроб. Говореше се, че някъде около казанлъшкото село Розино са нахвърляни в обща яма жертвите на един от пловдивските състави на Народния съд. Местните власти активно й пречеха. Не искаха да се сложи кръст над могилата на тези страдалци. Но народната памет за престъпленията остава. За съжаление, всички се концентрират върху високопоставените подсъдими от 1-и и 2-и състав. А мнозинството от останалите жертви остават почти анонимни .

Защо има хора, които все така не признават, че т.нар. Народен съд е довел до една, разделена и до днес, страна, която ще остане такава, докато не се произнесат ясно и отчетливо думите за прошка и не се получи опрощение.

Тогава тези трагични събития ще останат като едни от немалобройните страници от историята, пълна с насилие. Но вече ще бъдат част от истината за нашето минало. Отново ще кажем: за да се получи прошка, тя трябва да се поиска. До сега не сме го чули.

Днес знаем, че всичките тези жертви са принесени в името на "голямата" политика. Следствие на договорки между победителите във войната. Но това не е оправдание за ничии злодеяния. За престъпленията срещу човечеството няма давност. Независимо от коя страна са били извършени.

 

ОЧАКВАМЕ ГОЛЕМИЯ ЛЕТОПИСЕЦ НА ТРАГЕДИИТЕ

Накрая да се върнем към осъдения, а после помилван депутат и подпредседател на Народното събрание, спасителят на евреите, праведник на света в държавата Израел Димитър Пешев. Разбира се, той е потресен от станалото по време на т.нар. Народен съд. Дори не толкова от извършеното, колкото от отварянето и развихрянето на нови, безскрупулни политически страсти, раздухвани от най-високо място. Като юрист не поставя под съмнение, че това е по същество извънреден трибунал, политически мотивиран и с партийно обагрени мотиви. Стремежът е да се разчисти политическият терен. По нареждане и в подчинение на външни сили, ръководен от СССР и в негова полза. Основната му цел са репресиите. Следват политическите процеси след него. Изселвания, концлагери. Система за уреждане на политически сметки, за разчистване на идеологическия (интелектуалците) терен и разграждане на духовното и идейното поле у нас. За да може да нахлуе догматиката, пролетарския интернационализъм и пролетарската култура. Изтребена е една европейска интелигенция, част от тогавашния елит. Така България прекъсва своето естествено европейско развитие. А вината на тези хора бе, че пречеха на новата комунистическа власт.

И така, видяхме, че т.нар. Народен съд не раздава никакво правосъдие, защото идеята на правосъдието е да раздава справедливост. Ще повторим: той не се стреми да раздава правосъдие, а да разчисти пътя на новия режим, в името на което трябва да се унищожи интелигенцията. По този случай Пешев е записал: "Може би след време, когато се погледне по-спокойно на Народния съд, някой гениален писател ще опише събитията и ще накара следващите поколения да изтръпнат...".

България още чака този гениален писател.

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2019, № 1 (230)