Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЧТИТЕ НА СЕЛСКАТА ДАСКАЛИЧКА
По повод възпоменателната изложба "Прозорец към душите" на художничката Мила Милчева (1934-2014)

Асен Милчев

web

Докато с младия дизайнер Драго, умен и високообразован младеж, завършил Художествена гимназия и Художествена академия, подготвяхме каталога за възпоменателната изложба на леля ми, художничката Мила Милчева, му разказвах накратко нейната необикновена биография, която включва: ранна загуба на бащата офицер, убит от т.нар. Народен съд, политически репресии на семейството, многократен отказ за приемане в Художествената академия, въпреки отлично издържаните приемни изпити, а след като накрая се добира дотам, само след две години я изключват по политически причини, после я "възстановяват" след намесата на съдбата, дипломира се с оценка "отличен с похвала" и накрая, след още редица творчески разочарования и огорчения от действителността, бяга на Запад през "зелената граница", без паспорт, с риск да я върнат в България с окови на ръцете. Следва емигрантски живот в Германия. Започнала от нулата, тя достига голямо признание в чужбина...

На моменти Драго ме наблюдаваше с недоумение и аз разбрах, че много от събитията в миналото не му говореха нищо. Как е възможно да си издържиш изпитите и да не те приемат? Да те лишат от право на стипендия, въпреки че отговаряш на всички условия да я получаваш? Да те изключат по политически причини? Да не можеш свободно да заминеш зад граница? Помислих си, че може би е по-добре да не знае за онези страшни времена, но после реших, че "нищо не трябва да бъде забравено и никой не трябва бъде забравен". А на всичкото отгоре на Драго му бе интересно. Дори само затова си заслужаваше да научи нещо повече за историите, които принуждаваха някога надарени хора от България да напускат родината си. Комунистическата власт ги наричаше с презрение и омраза "невъзвращенци". За да стовари върху тях вината за стремежа им към свободно пътуване. Като че ли самите управленци не им "отрязваха" обратния път към родината чрез абсурдните си закони за издаване на задгранични паспорти и "изходни" визи.

На младежа най-трудно му бе да схване, че в социалистическа България е могло да те отхвърлят от достъп до висше или специално образование заради "лош" произход - ако родителите или други близки твои роднини са били обявявани за "врагове на народа" и "неблагонадеждни" граждани на Народната република, много често по скалъпени съдебни процеси или така - по усмотрение на някой комунистически велможа. Леля ми, тогава съвсем младо момиче, е трябвало да отиде да работи, за да получи "блестяща" работническа атестация и да измие "срамното петно", че е дете на убит от "Народния съд", чиито присъди в наши дни се доказа, че са се диктували директно от сатрапа Сталин от Москва. Но тогава никой не обръща внимание, че бащата - подполковник Спас Милчев - е достоен човек и офицер - доброволец от Балканските войни 1912-1913 г. Избягал от плен по време на Първата световна война. Опълчил се на довчерашните ни германски съюзници през септември 1944 г. и отказал да обезоръжи полка си в Македония, като успял да го върне без нито една жертва в стара България. Предложен е за повишение в чин и орден за храброст. Но дни по-късно комунистите (маскирани зад правителството на ОФ) го арестуват и осъждат на смърт. Цялото му имущество е конфискувано, а близките му остават без средства за съществуване, като ги преследват и унижават години наред. И както днес вече би трябвало да знаем, но често забравяме, такава е била съдбата на хиляди и хиляди честни българи, чиято единствена вина е била, че са били родолюбци и са изпълнявали съвестно задълженията си.

За детето на убития офицер няма място за работа в родния град. И Мила може да отиде там, където не иска никой друг, поради тежките условия - като нередовна учителка на слети класове (от I до IV отделение) в отдалеченото от цивилизацията радомирско село Чепино, където няма електричество, трябва да се спи на сламеник и да се ходи пеша с километри до най-близката гара. Но и там живеят мили и любезни хора - има будни деца, които жадно попиват всичко, на което ги учи даскаличката. А тя се подготвя за всеки урок през нощта, на газена лампа, като се отоплява със старо пушещо кюмбе. Децата и родителите им я обичат, а тя им дарява целия си младежки плам. Рисува стенвестници, с които печелят състезанието измежду всички училища в общината в чест на Празника на труда 1-и май. Добрите резултати от работата й се разчуват и тук идва лично инспектор от дирекция "Просвета" да се увери как се изявява младата учителка. Удивен от видяното, той възкликва: "Честита е тази майка, която ви е родила". А момичето, докато се мъчи да рисува с премръзналите си ръце, отправя молитвата си: "Господи, помогни ми да вляза в Художествената академия и да стана истинска художничка." Едва ли и в най-смелите си мечти това девойче е очаквало какво ще се случи след около 30 години.

Das Madchen mit den goldenen Augen (Момичето със златните очи), 1989 г.

Das Mädchen mit den goldenen Augen (Момичето със златните очи), 1989 г., маслени бои върху платно 240/145 см.

 

"УРА, ПРИЕТА С ОТЛИЧИЕ!"

Още една година е изминала. Мила се готви за следващите приемни изпити. Няма средства да посещава подготвителни курсове по рисуване. Затова се упражнява сама. Посещава местни училища и старческия дом в Кюстендил, където рисува подбрани модели. Междувременно решава, че трябва да отиде в София, за да бъде по-близо до Академията. Но тъй като няма софийско жителство (отново трябва да обяснявам на Драго, че това е една форма на почти феодална зависимост, чрез която режимът държи хората от провинцията далеч от столицата, за да ги контролира по-лесно, свободното придвижване на хората не е по вкуса на властите), не може да живее там. Изключения се правят само за "дефицитни" кадри, за професии, упражнявани в тежки и вредни условия и за... слугините, или както сега ги наричат "домашни помощнички". И младото момиче тръгва по този тежък и понякога унизителен път. Става член на организацията на "домашните помощници", после работи като предачка в памукотекстилен комбинат, където за малко да нарани тежко ръцете си. Дали е случайност, че само след няколко години дипломната й работа - керамичен фриз, оценена единодушно от приемателната комисия, с "отличен с похвала", ще бъде на тема "Предачки", и ще бъде откупена от голямо текстилно предприятие в Хасково? Накрая се приютява и във фабрика за дървени играчки, където й поверяват да боядисва моделите с отровни ацетонови бои и противогаз. Съдбата ще й се "реваншира", след като няколко години след дипломирането за кратко е назначена за Главен художник на тогавашното голямо предприятие "Културен отдих и художествена украса", където диктува художествения вкус на произвежданите в София сувенири и самата създава множество авторски модели на кукли в нашенски носии.

Неусетно идва времето за новите приемни изпити. Те са три: най-трудно е рисуването на глава от натура. Явяват се стотици кандидати за 40 места във Факултета по изящни изкуства и 40 за Факултета по приложни изкуства. Много от местата са запазени за децата на т.нар. активни борци против фашизма и капитализма, с каквато титла се кичат вече хиляди знайни и незнайни "борци". (Драго кокори очи). Кандидат-студентите влизат в голяма зала, където седи моделът. Теглят жребий за позицията, от която ще рисуват с молив главата: анфас, профил, 3/4 и т.н. На Мила се пада може би най-лесното: анфас. Но при нея идва разтреперано едно момче: "Изглеждате ми добър човек. Спасете ме! Падна ми се "тъмен профил", а аз никога не съм се упражнявал с него. Хайде да се сменим! Вие ще успеете и с него!" Мила е уверена в себе си и поема по-трудната задача. Може би този път на чужд късмет ще успее!

След няколко дни отива да си прибере рамката, върху която е бил опънат листа за рисуване. Влиза в двора на Академията в момента, когато група младежи са наобиколили един преподавател, който споделя впечатленията на комисията от изпитите: "Изключително впечатление ни направи главата от натура тъмен профил на една кандидат-студентка. Рисунката би правила чест дори на дипломиран опитен художник. Поставихме й оценка "Отличен +". И това момиче сигурно ще влезе, стига да получи и политическо одобрение." Мила не може да се въздържи: "Това съм аз" - възкликва тя. Преподавателят я прегръща и поздравява: "Честито, колежке!" По заобиколни пътища, чрез роднини на големия български художник Дечко Узунов, сестра й Тинчето, с която я свързва изключителна връзка за цял живот, първа научава, че този път наистина Мила е приета. Тича на пропуска на фабриката, където момичето работи, и й съобщава новината: "Мило сестриче, приета си!" Двете се отправят към Академията и застават пред таблото с резултатите. На Мила й се иска да прегърне целия свят. Гали името си през стъклото и плаче от радост. Веднага отиват на пощата и изпращат телеграма до майка им - Майчето в Кюстендил: "Ура, приета с отличие!"

 

В АКАДЕМИЯТА - ИЗКЛЮЧЕНА И ВЪЗСТАНОВЕНА
(Съдбоносната среща с Вълко Червенков)

Отначало следването върви успешно - първа по успех, старателна, отговорник на курса. Преодолява някак си мизерията, породена от безпринципното решение да я лишат от стипендия. Получава от време на време по някоя поръчка за рисунки във вестници и списания. На сестра й Тинчето също не й дават постоянна работа и затова се труди като журналист на хонорар. Каквото изкарва, го изпраща на Майчето и синчето си в Кюстендил. Но от малкото, което си оставя за нея, заделя по някоя паричка и за Моката. Тогава е празник. Тя може да си купи по някой купон за Мензата. Като далечно ехо до България достигат изстрелите от въстанието на унгарския народ срещу окупационните съветски войски през октомври 1956 г., което местните власти наричат "унгарските събития", или "унгарската контрареволюция". Има почти пълно затъмнение за станалото в тази "братска" социалистическа държава. Мила отива да се запише за пролетния семестър на 1957 г. Качва се по стълбите в Академията. В шепите си стиска парите за таксата, събрани от Майчето. Влиза в канцеларията. Изведнъж всичките й колеги, които са вътре, млъкват. С виновна физиономия към нея се приближава секретарката: "Не видя ли съобщението отвън на таблото?" Мила не разбира какво й говорят. "Трябва да ти кажа една неприятна новина: по нареждане на Министерството на просветата и културата нямаш право да запишеш следващия семестър. Изпратиха ни списък с 12 имена на студентите, които сте изключени." Очевидно властите страдат от параноята неблагонадеждни хора с "лош" произход да не минат на страната на контрареволюцията. И да си отмъстят на "класовия враг". Краката на Мила се подкосяват. Отново посягат на мечтата й. След като с толкова мъки и лишения достига до Академията, я изхвърлят навън. Нея, първенецът на випуска! Нищо не ги интересува. Омразата им е безгранична. Дори срещу млади хора, които нямат нищо общо с политическите събития. Слиза по стълбите и усеща, че всеки миг ще се строполи. И в този миг някой я подхваща. Сестричката отново е до нея да я подкрепи, винаги в точния момент. "Ще се боря докрай" - решава Мила. Напразно се опитва да стигне по официален начин до министъра на просветата и културата да търси справедливост. Изобщо не я допускат до него. Минават й мисли да го причака на улицата и да се хвърли под колата му, за да й обърнат внимание. Тя се мъчи да работи нещо. Оцветява и рисува върху стъкло. Пада и си наранява ръката, където й остава белег за цял живот. А времето си тече... Вече е януари 1957 г. Изминала е почти една година, откакто Мила е изключена. Сестра й се мъчи с всички сили да я отклонява от тъжните мисли. Да я развлича. На 8 януари в голямата изложбена зала на улица "Раковска" се открива изложба на известния художник комунист Цочо Стоянов, политемигрант в Съветския съюз. Тинчето трябва да вземе интервю от него за радиото. Поканва и Моката да дойде на откриването. Тук, разбира се, ще има и много официални гости. Атмосферата е приповдигната. Изведнъж настъпва суматоха. Няколко бабаита - гавазите, които на съвременен език наричаме бодигардове, разблъскват публиката и дават път на една мастита фигура. Моката замръзва - самият Вълко Червенков, министърът на просветата и културата. За секунди съобразява, че едва ли ще има по-подходяща възможност да стигне до него. Само че дали гавазите ще я допуснат? Тя устремно се впуска, без да слуша предупрежденията на колегите и приятелите си, разкъсва кордона около министъра и се доближава до авторитарния комунистически и държавен ръководител. "Оставете гражданката да говори!" - заповядва той на охраната си. "Другарю Червенков - започва тя, - аз съм студентка, изключена от Художествената академия във връзка с унгарските събития. Първенец на випуска съм и ръководството на Академията желае да продължа следването си. Дъщеря съм на осъден от Народния съд и екзекутиран офицер. Но защо децата трябва да отговарят за делата на своите родители?" Вълко Червенков я изслушва с внимание, пита за името й и я съветва от Академията да направят изложение за нейния случай до Министерството. Ако тя наистина има необходимите лични качества и висок успех, може да се преразгледа решението за изключването й. Моката си възвръща надеждата. Тази съдбоносна среща може би ще реши бъдещето й. На 2 февруари на вратата на квартирата й на улица "Московска" 5 (съвсем близо до Академията) се чука и отпред със сияещо лице стои академичната секретарка: "Мила, веднага ела да се запишеш, възстановена си за студентка!" Единствена от "наказателния" списък от 12 имена. След години, един ден, както върви покрай реката на бул. "Евлоги Георгиев", Тинчето съзира уморен старец, седнал да си почине на една пейка. В негово лице едва разпознава един от най-големите някогашни вождове на партията и държавата - Вълко Червенков, който по подобие на съветския му господар Сталин вече е развенчан за култ към личността, свален е от всякакви партийни и държавни постове и дори е изключен от партията. Тя се приближава към него и му казва: "Дължа да ви изкажа дълбока благодарност, някога вие върнахте сестра ми в Художествената академия, откъдето бе изключена по политически причини и така не й отрязахте пътя в живота. Днес тя е известна художничка в Германия." За миг очите на стареца присветват: "Радвам се, че има хора, които не са забравили доброто" - промълвява той.

Пуйка като испанска танцьорка

Пуйка като испанска танцьорка
Художничката Мила Милчева до част от монументалната художествена украса с акрилни бои по стените на начално училище в Мюнхенския квартал "Кифергартен" (1974 г.)

 

СЕМЕЙСТВОТО ИЛИ ИЗКУСТВОТО

По волята на съдбата Мила влиза в специалността "Керамика". Но сърцето й остава завинаги при цветовете и интерпретацията им в различни размери и формати. Затова тя избира като втора специалност да изучава живопис и стенопис. Слуша лекции и по архитектура, а взема изпити и по педагогика. Всичко това по-късно ще й помогне в израстването й като изявен художник живописец, портретист и майстор на монументалната украса. А също така и талантлив преподавател. С мащабното си виждане и умението й да съчетава багрите става любимка на професора си по стенопис Гочо Богданов. Виждайки нейната всеотдайност, той я предупреждава: "Ако искаш да правиш голямо изкуство, трябва да жертваш личния си живот. Или семейство, или кариера на голям художник. А истинска творческа свобода можеш да получиш само на Запад. Бих ти препоръчал да отидеш в Мюнхен, където самият аз съм завършил образованието си". Мила има големи проекти, предлага смели решения, но на всяка крачка се сблъсква с ограниченията на "социалистическия реализъм". Като към това се прибавят и огорченията от политическата дискриминация, която я следва дори и сега, тя се вслушва в препоръките на своя преподавател. По този начин дава отговор на тези, които десетилетия определят не само начина й на живот, но и на мислене, а освен това направленията в изкуството не се преподаваха и все така пречеха на всеки, който искаше да бъде в крак с международните стандарти, да бъде различен. Тогава тя взема смелото решение - да потърси друго място под слънцето, където да разгърне таланта си.

Само че тогава е времето на "Желязната завеса". И начинът да "избяга" е само един. Нелегален. След многократни опити й разрешават да посети свои роднини в Белград. Разкъсвана пред перспективата да не види никога повече близките си, ако емигрира, че те ще бъдат репресирани заради "предателството" й (което между другото по-късно става - не им разрешават да се срещнат почти 20 години!), заема югославския паспорт на своя братовчедка, с която малко си приличат, качва се във влака за Триест, помъкнала със себе си 5 куфара с дрехи, които си носи още от София, и тръгва да пресича границата с фалшива самоличност. Заедно с нея в купето е една приятелка от Белград, за да я окуражава и да прибере куфарите, ако я заловят. Рискът да я разкрият е огромен. А това почти сигурно означава екстрадиция и затвор. Най-напред документите й проверява югославският граничар, после италианският. Докато се взират в лицето й, тя ги сугестира с поглед. И чудото става - пропускат я да мине. Добре, че никой от тях не решава да й зададе някакъв въпрос - тя не знае нито сръбски, нито италиански... Докато трае паспортната проверка, на приятелката й побеляват косите. Така за няколко минути Мила се озовава в свободния свят. А можеше да я върнат в България с белезници!

И така Мила прегръща емигрантската съдба. С помощта на роднини в Италия, дегизирана и отново с чужди документи, пресича отново нелегално границите с Австрия и Германия, за да се установи в лагера за емигранти в Цюрендорф край Нюрнберг. Годината е 1969 и тук е претъпкано с избягали след нахлуването на войските на Варшавския договор и потъпкването на всенародното движение за социализъм с човешко лице, така наречената "пражката пролет", хора от Чехословакия. Тя подава молба за политическо убежище и зачаква решението на властите. Докога ли? Отново късметът я спохожда. Един ден Мила получава разрешение да се разходи из градчето. Грабва блокчето и прави скици, когато към нея се доближава един мъж с фотоапарат: "Госпожице, ще ми продадете ли вашите творби?" "Не. Ще ви ги подаря" - отвръща тя. На другия ден в местния вестник се появява снимка на чуждестранната художничка и нейните скици. Накратко се разказва и историята й. Управата в лагера започва да я гледа с други очи. Съвсем скоро получава и разрешение за пребиваване. И то в Мюнхен. Мечтата й се сбъдва. Но трудното тепърва предстои. Да бъдеш свободен художник тук, където се подвизават стотици майстори на четката, не само от Германия, но и от цял свят, не е шега работа. Щастието й се усмихва във вид на възрастния известен германски художник Франц Хаубер, или "Папс", както го нарича през целия си живот тя, който в най-тежките дни на началото й предоставя подслон и я окуражава да следва избрания си път в изкуството.

 

ЕДНО УЧИЛИЩЕ, ИЗГРАДЕНО ОТ СВЕТЛИНА И ОБИЧ

Минават 5 години. През пролетта на 1973 година, въоръжена с някои снимки от монументалните й работи в България, Мила влиза в кабинета на главния архитект на Мюнхен. Той е впечатлен от това, което вижда. Младата българска художничка получава лична покана за участие в голям конкурс за украсата на новостроящо се начално училище в града. В компанията на 30 най-известни местни величия, носители на всевъзможни награди, всичките мъже. Съвсем добронамерено той я предупреждава, че при тази конкуренция шансовете й за успех са минимални. Като начало може би е добре да види как се е справил с украсата на друга еднотипна сграда спечелилият наскоро подобен конкурс известен немски колега. След огледа Мила с е връща и откровено споделя впечатленията си: "Благодаря, че ми дадохте възможност да разбера как не трябва да се прави художествено оформление в такава среда. От централната стена при входа на училището върху ми се стовари сянката на един черен слон. По-нататък над гардеробчетата на децата във фоайето пълзяха змии. От 9-метрова стена на горния етаж ме заплашваше с рога си огромен кафяв носорог. Връщам се оттам потисната и уплашена, в мрачно настроение. А как ли са се чувствали децата там? Те са станали агресивни! Бяха изподраскали и рушили омразните изображения. Няма да говоря за архитектурните недостатъци на проекта, които художникът е длъжен да преосмисли и включи в изпълнението на задачата си. Модерно и стилизирано не означава неразбираемо". Главният архитект е смаян. Как ли сме наградили този проект? Защо не сме погледнали на нещата по този начин? Мила има вече един глас от бъдещото жури на своя страна.

Бухалът от стената на училището

Бухалът от стената на училището в Мюнхенския квартал "Кифергартен" (1974 г.)

Амбицирана е да докаже своите умения. Тя винаги се е учела от народното изкуство. Години наред заедно със сестра си Христина събират материали за етнографска сбирка, която един ден да се покаже в чужбина. (Днес над 1300 етнографски експоната от нея са дарени на Районния исторически музей в родния им град Кюстендил). Използва уникалните съчетания от багри и форми, от украсата на народните носии. Стреми се да се доближи до психиката на децата. Какво обичат те? Цветя, малки мили животинки. На всяка голяма челна стена в проекта си слага красиви розети с фистончета, вдъхновени от нашенските носии. С тях се кипрят и перата на някои от птиците по стените - пуйката, врабецът, папунякът, папагалът, гълъбът... Опашката на петлето на първия етаж минава през колоната и органично се включва в архитектурното решение. Същите колони на другия етаж служат като дърво, върху което са кацнали кълвачите. На първия етаж учат първолаците - те напредват най-бавно. Затова тук във фоайето се тътрят костенурчиците. Но не ви ли приличат техните черупки на космически кораб? Също както си ги представят децата, които често рисуват и бодлите на таралежчетата като елхички. Пътешествието на учениците продължава по етажите. На четвъртия "изкласилите" четвъртокласници ще ги посрещне бухалчето - символът на мъдростта и знанието. А на най-голямата стена грее с ярките си багри един модерен пейзаж, в леко наивистичен стил, който е близък до детската рисунка.

След едномесечен денонощен труд проектът й е готов. Приемната комисия от общината, същата която само преди една-две години се е изказвала върху проектите за олимпийското градче за спортистите на XX олимпийски игри в Мюнхен, отваря пликовете с имената на участниците. Единодушно първа награда печели работата под мотото "Слънце". Оценката на журито е, че тя внася нещо ново, свежо и оптимистично. Подходящо за деца. Зад "Слънцето" се крие българската художничка Мила Милчева. Това е сензация! Никой не е вярвал, че доскоро никому неизвестната емигрантка ще се пребори с немските "лъвове". Нейният проект е наситен с духа и традициите на родната й страна, но нима самото изкуство не говори на свой международен език? Поради финансови причини изработката е предвидена да стане с акрилни бои. Досега Мила няма опит с тях, но е сигурна, че ще се справи. Отказва да се довери на помощници и сама се нагърбва с изрисуването на цялата сграда. Мъкне високата дървена стълба по етажите. Огромен, непосилен труд. Но работата е предадена в срок.

На 14 февруари 1975 година на специално издигната трибуна в мюнхенския квартал "Кифергартен", редом до министъра на културата на провинция Бавария и цяла група немски "проминенти" стои българската художничка Мила Милчева. Извършва се освещаване на местното начално училище, което е украсено от нея. На самия ръб на едно от паната, далече от очите на непосветените, се чете скромно посвещение: "На татко!" От очите й капят сълзи. От щастие. Чудото е станало. Мечтата на даскаличката се е сбъднала. Тя е извървяла невероятният път от махалчинките на Чепино до столицата на Бавария. От сърцата на селските дечица в затънтения край на България до душите и сърцата на германските деца в сърцето на Европа. Свързващата нишка е красотата на изкуството, което тя разпръсква навсякъде. А с течение на годините това училище е обявено за най-добре украсеното в цяла Бавария.

Междувременно Мила Милчева започва и педагогическа дейност като доцент по живопис, рисуване и портрет в мюнхенското "Фолксхохшуле" - своеобразен свободен университет за възрастни към общината. Там я очаква над 35-годишна изключително ползотворна преподавателска работа, през което време тя няма нито един ден отсъствие от часовете си. За всеотдайността си и високите резултати в своята област през 2012 г. е отличена със "Златната игла" - почетна награда за заслужили педагози в Бавария.

Повече от 40 години Мила Милчева живееше под медния купол на една над стогодишна сграда, типичен архитектурен югендщил, в прочутия мюнхенски квартал Швабинг, център на изкуствата и на местната артистична бохема. Домът й бе едновременно и нейно ателие, и малък български фолклорен музей, чрез който тя винаги бе обиколена от родните багри и колорит. Тук често идваха мнозина от нейните студенти, които с течение на годините бяха станали най-близките й приятели. Така неусетно угасна и животът й, който тя изцяло посвети на изкуството и любовта към хората, засвидетелствала я почти до сетния си дъх, водейки заниманията със студентите си. След нея останаха творбите й - силни, новаторски, непреходни...

"И дядо ми и баба ми са пострадали от комунистическия режим" - ми каза Драго, след като му бях разказал историята на леля ми, художничката Мила Милчева, емигрирала в Германия през 1969 г. и създала най-зрелите си творби в новата си родина, където бе оставила многобройни свои ученици и приятели.

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2015, № 11 (192)