Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

9 МАРТ 1943-ТА
75 години от спасяването на кюстендилските евреи

Асен Милчев

web

От България ешелоните на смъртта не тръгнаха

За спасяването на българските евреи по време на Втората световна война е изговорено и написано не малко. От различни политически позиции, което често довежда до крайни оценки и замъглява истината. Затова ми се иска да разкажа някои малко известни факти за спасяването на кюстендилските евреи, които съм чул от баща ми и дядо ми Асен Суйчмезов, активен участник в тези събития. Той е един от около двайсетимата българи, на които държавата Израел е присъдила почетното звание "праведник на народите". Това са хора, на които е признато, че с риск на живота си са помагали на евреите по време на Холокоста. В тяхна чест символично е посадено по едно дърво в мемориала "Яд Вашем" край Ерусалим. (Между другото тази цифра е конфузно малка за нас, с оглед на направеното от дедите ни, на фона например на 6 700 поляци и хиляди от други народи, което е още една причина непрекъснато да се напомня и на по-младите, и на целия свят за героизма на българския народ, спасил своите евреи).

Паметна плоча на еврейския пазар в Кюстендил

Паметна плоча на еврейския пазар в Кюстендил
- израз на признателност към спасителите на тукашните евреи

 

Какво казва историята?

На 1 март 1941 г. Царство България подписва Тристранния пакт и влиза във Втората световна война на страната на Германия, която в момента е най-мощната държава на планетата - военните успехи на Третия райх дори изпреварват икономическите. По времето между двете световни войни национализмът във всичките му форми е във възход. По примера на италианските фашисти и немските националсоциалисти из цяла Европа (а и света) се роят множество партии, партийки и движения - от автентични до бутафорни имитации. В България съществуват широк спектър патриотични организации, като умерените "Отец Паисий", през по-крайните "Ратници за напредъка на българщината", Съюз на българските национални легиони, и до казионната "Бранник", които постепенно приобщават в себе си всички останали. Съществува дори Българска Работническа Национал-социалистическа Партия, макар и маргинална. Членовете на тези организации далеч не са единствено политически крайни или незначителни хора - в тях участват активно и университетски преподаватели, бивши военни, писатели, интелектуалци и журналисти.

Законът за защита на нацията е внесен от тогавашния министър-председател проф. Богдан Филов и е в сила от януари 1941 г. Създаден под влияние на тези така характерни за епохата крайни националистически идеи, законът е насочен срещу онези, които биват възприемани по някакъв начин за заплаха за национализма. Под немско влияние евреите се считат за основна заплаха. Организации като масонството и сродните му, ротарианците, ционистките организации, също са обявени извън закона. Посочените в него са обявени за врагове на нацията и са заплашени от конфискация на имущество и дори разселване, включително в трудови лагери - т.е. нарушават се техни конституционни права. Но за разлика от немското законодателство тук липсват расистки текстове. Независимо от това, сякаш и в България е щял да се повтори нацисткият сценарий, ако българското общество бе останало равнодушно към този акт.

Събитията се развиват с главоломна бързина.

През март 1943 г. са депортирани близо 12 000 евреи, населяващи териториите, оставени от германците под временна българска администрация - Пиротско, Беломорието и Македония. Спасяването им обаче не е било възможно, тъй като те са с неопределен правен статут, не са царски поданици и се намират в земи, де юре завладени от немската армия. Въпреки това има отделни случаи на спасени евреи. (За тях специално ще стане дума по-нататък). От град Солун към лагерите на смъртта със съдействието на гръцки колаборационисти са депортирани 50 000 евреи. Нацистите изискват още 8 000, като посягат към територията на царството, за да се запълни плануваната от тях зловеща бройка.

И тогава започва епичната битка за спасяването на българските евреи.

 

Кой е против депортацията?

На първо място против са самите българи. С изключение на ограничен брой представители на столичния елит, увлечен от "напредничави" за времето си идеи, антисемитските възгледи не са разпространени в царството, дори сред крайните патриоти. Предвид исторически недалечното ни Освобождение и паметта за предшествалите го трагични събития като Баташкото клане и опожаряването на Стара Загора народът ни не е бил склонен да причини другиму онова, от което доскоро сам е страдал.

Един бърз преглед на историческите хроники на Балканските войни показва, че в списъците с доброволци от войните за обединение на България могат да бъдат срещнати не само етнически български или християнски имена. Множество турци, арменци (също пострадали от геноцид, извършен от младотурските националисти, само три десетилетия преди това), българо-мохамедани се сражават за нашето Отечество. Имало и не малко евреи. Евреите живеят заедно с българи още от 1492 година, когато са прогонени от Испания и намират убежище по нашите земи. Нацисткото клише за евреина като затворен лихвар и конспиратор, така и не намира почва сред поколението на нашите прадядовци и прабаби.

Против са и съюзите на писателите, художниците, артистите, адвокатите, лекарите, търговците и различни занаятчийски сдружения, работници, младежки организации, журналисти, художници... Обикновени селяни, някои от които неграмотни, поставят подписите си под протестните писма. Този списък е много по-дълъг, отколкото броя на онези, които подкрепят официалната позиция на правителството.

Самият монарх - цар Борис III Обединител - се среща с главния равин д-р Ашер Хананел и го уверява, че законът няма да доведе до сериозни последици в територията на Царството и приетото ще остане само на хартия, като формален акт.

Светият синод на Българската православна църква недвусмислено се обявява против, както и протестантските църкви в България.

 

Кюстендил бе пръв...

Асен Суйчмезов (последният вляво) със свои приятели занаятчии в Кюстендил

Асен Суйчмезов (последният вляво) със свои приятели занаятчии в Кюстендил

Още в началото на годината из града започва да се шушука, че се готви нещо недобро за евреите. Официалните власти крият до последния момент зловещата заповед за депортацията им. На 7 март по списъци на Комисариата по еврейските въпроси започват да арестуват евреите в Кюстендил. Казано им е да си приготвят багажа. Щели да ги откарват в някакви трудови лагери в чужбина. Настъпва паника и отчаяние. Дюкяните на дядо ми Асен са на чаршията. Негови съседи, също търговци, са евреи, с които ги свързва дългогодишно приятелство. Със сълзи на очи те отиват при него. Поверяват му семейните си бижута: "Сбогом, бай Асене, дръж ги при тебе. Ако един ден се върнем, ще ни ги дадеш обратно!" На следващия ден в едно кафене в града се събират неколцина видни кюстендилци, разтревожени за съдбата на съгражданите си евреи. Дядо ми Асен се обръща към баща ми (тогава 20-годишен младеж): "Гришо, вземи колелото и карай на гарата да видиш дали са дошли вече вагоните." Той се връща: "Там са, спрели са на един страничен коловоз". Значи, няма лъжа! Започва се. След бурни дебати кюстендилските първенци, хора от всякакви съсловия, политически и религиозни възгледи, решават да организират една делегация от 40 човека, която да замине за София и да се яви пред техния народен представител Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание. Ще опишат напрегнатото положение в града и ще агитират да се спре с депортацията. Само че на сутринта, както често се случва по тези географски ширини, на сборния пункт се явяват само четирима: народният представител Петър Михалев, адвокатът Иван Момчилов, популярният революционер от ВМРО Владимир Куртев и дядо ми, търговецът, станал по-късно и директор на местния клон на популярна банка, Асен Суйчмезов. Нямало място за разочарование: трябвало да вървят. Само че се налагало да направят конспирация. Тукашният полицейски началник бил надушил, че зрее гражданско неподчинение и започнал да следи евентуалните водачи. Гарата била завардена, но те се качили на един файтон и се качили във влака от следващата гара в село Копиловци. По-нататък историята е известна. Под давлението на съгражданите си (в спомените си някои от тях разказват, че със сълзи на очи са описали пред него трагедиите в града) Димитър Пешев организира още няколко народни представители от своята партия и заедно отиват при министъра на вътрешните работи Петър Габровски, който отначало се преструва, че не знае какво става, но накрая е принуден да се разпореди по телефона да се спрат арестите, а задържаните да бъдат освободени. Това се случва на 9 март 1943 г., който кюстендилските евреи оттогава честват като ден на избавлението си. Така е спечелена първата битка за спасяването на евреите у нас, която по-нататък се развива в масово неподчинение на правителствените решения по този въпрос и води до пълна победа.

Димитър Пешев

Димитър Пешев

Едно от най-ярките потвърждения за всенародния характер на кампанията по спасяването на българските евреи получих през 80-те години на миналия век. Тогава в България бе дошъл италианският писателят Габриел Нисим, който подготвяше книгата си "Човекът, който спря Хитлер", посветена на Димитър Пешев. Търсеше контакт с колкото се може повече хора, свързани със събитията от онази епоха. Заедно с баща ми се озовах на една такава среща. Направи ми впечатление един архиерей на преклонна възраст с голям инкрустиран с цветни камъни кръст. Разговорихме се. Така разбрах, че това е някогашният владика на Драма. "По време на войната бях скрил в двореца ми над сто души евреи" - ми каза той. Това бе ставало в Егейска Македония под временна българска администрация. А всичките тези хора е щяло да бъдат депортирани с ешелоните на смъртта. От него научих и че български войници от така наречения окупационен корпус, са прекарвали с лодки местни евреи до другия бряг на Охридското езеро, където били италианците.

 

Борисе, родът ти ще бъде прокълнат до девето коляно...

А сега, ще разкажа за още един аспект от всенародното движение за спасяването на евреите в България. От време на време из медиите се разпространяват много истини, полуистини и откровени измислици за ролята на цар Борис III в тези събития. Темата е гигантска и кой знае дали някога ще разберем всичко около нея. Но аз ще кажа какво съм чул от непосредствени свидетели на някои показателни случки. Знам ги от последния съпруг на майка ми Светослав Славянски, издателят на елитарната през 30-те и 40-те години на миналия век библиотека "Безсмъртни мисли", в която известни мислители са представени от големи писатели. (Например Монтен, представен от Андре Мороа). Славянски бе дългогодишен привърженик на Бялото братство, един от най-близките сподвижници на Учителя Петър Дънов. Вече стана дума за добрите отношения между царя и главния равин на еврейската общност по онова време. Оказва се, че равинът е поддържал приятелски връзки и с Учителя. Когато започва всенародното движение за спасяване на евреите, по заръка на Учителя Светослав Славянски урежда визи на наши евреи и ги придружава до Цариград. А когато е издадена заповедта за депортация и равинът дотичва за подкрепа на "Изгрева" - квартала на дъновистите, Учителя дава наставление на своя приближен Любомир Лулчев, личен съветник на царя: "Отиди, намери Борис и му кажи, че ако позволи евреите да бъдат отпратени от България, родът му ще бъде прокълнат до девето коляно". Нужна е светкавична реакция - ешелоните на смъртта чакат по гарите. Следва почти мистично развитие на събитията: Лулчев отива в двореца, но никой не знае къде е царят в този момент. Съветникът му се връща при Учителя: "Не можем да открием монарха." А духовният учител на Бялото братство се съсредоточава и обявява: "Кричим, казах". И наистина Лулчев се добира в посочената резиденция до царя, който получава предупреждението и скъсва пред съветника си заповедта за депортирането. Дали го прави от суеверие, от страх от възмездие, или наистина е бил загрижен за съдбата на поданиците си?

Тази история съм я чувал в различни варианти. Но за разлика от тези, които, най-меко казано, дълбоко се съмняват в нея, аз й вярвам. Тъй като ми я е разказал един човек, в чиито убеждения лъжата е недопустима. (Истината е един от основополагащите постулати на Бялото братство).

 

Няма ненаказано добро

Каква е съдбата на някои от спасителите на кюстендилските евреи? Какви били последиците за участието им в мартенските събития през 1943 г.? Например за дядо ми Асен Суйчмезов. След като се разчува за участието му в акцията, властите не го арестуват, не са го и преследвали. Само няколко заблудени младежи, последователи на легионерите, му счупват витрините на магазина и се опитват да го запалят. Дочувал е и хули зад гърба си: "Чифутска подлога". Истинските му неприятности дойдоха след 9-ти септември 1944 г. Взеха му всичко. Като частник нямаше пенсия, закриха кожарската му работилница, не му позволиха да упражнява професията си. После решиха, че има много скрити пари. Многократно го привикваха в милицията и там яде бой да каже къде са. А той наистина вече нямаше нищо. Накрая заболя и му ампутираха крака. Беше принуден да продава етаж след етаж от къщата си, една от най-хубавите в града, за да се издържа. Благодарността на евреите се изразяваше в една минимална пенсия, която получаваше от Израел. Но до него не достигаха тези 50 долара, които му изпращаха. Предварително му ги обменяха в банката. Веднъж и аз намазах от израелската благодарност. Получих един сандък с портокали, предназначени за дядо ми. Но бяха объркали адреса. Като студент живеех на същата улица като него, но на друг номер. Но нали имената ни бяха еднакви. Никога не бях ял толкова вкусни портокали! Нали тогава при нас ги пускаха само за големи празници.

През 1997 г., много след като дядо ми си бе отишъл от този свят, президентът Петър Стоянов го награди посмъртно с орден "Стара планина", а родният му град Кюстендил го направи свой почетен гражданин. Жалко, че баща ми не дочака с няколко месеца да получи отличието, за което толкова дълго си бе мечтал. Получих го аз, за когото то имаше едва ли не само сантиментална стойност.

Но някои от другите участници в първата акция по спасяването на българските евреи имат много по-тежка участ. Най-напред Димитър Пешев, заместник-председателят на Народното събрание, "Човекът, който спря Хитлер". Заради застъпничеството му за евреите го бламират и той загубва поста си в Народното събрание. Така нареченият Народен съд, организиран след преврата от 9 септември 1944 г., осъжда 39 от 43-мата депутати, които подкрепят протестното писмо на Пешев срещу депортирането. От 43-мата, 20 са осъдени на смърт, 6 на доживотен затвор, 8 (включително Пешев) на 15 години затвор, 4-ма на 5 години затвор, 1 на 1 година затвор. Оправданите са трима, а един умира, докато чака присъдата си. Петър Михалев, депутатът от Кюстендил и един от членовете на кюстендилската делегация, която на 8 март 1943 г. заминава за София, за да се застъпи за местната еврейска общност, получава доживотна присъда.

По ирония на съдбата в обвинителния акт на Димитър Пешев го обвиняват в "антисемитизъм".

Най-трагична е съдбата на войводата Владо Куртев, участник в четите за освобождение на Македония, член на ЦК на ВМРО. На 8 юли 1946 г. при акция на комунистическите власти срещу ВМРО той е убит без съд и присъда. Гузната съвест на неговите палачи ги караше дълги години да разпространяват слуха, че е бил сътрудник на ДС, което пречеше той да заеме мястото си сред "праведниците на света". След дълги проучвания около него на Държавния израелски институт "Яд Вашем" той получи полагащото му се признание едва през 1997 г.

 

Пътнико, ти който...

Германците правят още няколко опита да се изпратят българските евреи към концентрационните лагери. Но срещат твърд отпор. През август 1943 г., на последната си среща с Хитлер преди царят да умре, той за пореден път отказва да изпрати български войници на Източния фронт, а също така не се съгласява с депортирането. (Много вероятно именно това да му е струвало и живота!) По този повод немският посланик в София Адолф-Хайнц Бекерле отбелязва: "Никой не може да убеди българите да мразят евреите. Те просто не го разбират." Какъв комплимент за нас! Можем да бъдем горди, че нашите предци не са "разбирали" важността да мразят когото и да било. Те са били смутени дори когато евреите е трябвало да носят съвсем малки жълти звезди, за да ги отличават, че са безправни. Трябва да бъдем горди, че повечето българи не са се уплашили и не са се уморили да се противопоставят на официалните планове да се угоди на нацистка Германия и да се депортират евреите. Това още веднъж потвърждава максимата, че преследването на една голяма обща цел зависи от позициите на всеки един член на обществото. Затова ми се иска и днес да бъдем единни, когато вътрешни и външни сили се опитват да омаловажават приноса на страната ни за спасяването на нашите сънародници, изтъквайки например, че то се дължало на победите на съветската армия край Сталинград. Или да се прехвърли вината от депортирането на евреите извън пределите на "стара" България върху съвестта на нашия народ. По онова време хора от редица европейски държави бяха станали колаборационисти с нацистите и сами бяха предали своите съотечественици, много пъти заради лични облаги, а днес гузно мълчат все едно нищо не се е случило. А в това време някои безродници искат ние да посипваме главите си с пепел. Хайде холан! Българският народ извърши нечуван подвиг и заслужава да бъде почитан и уважаван в целия свят за това. И нека в този ден да не забравяме, че истинската съпротива срещу човеконенавистния проект тръгна от Кюстендил. Затова, ако ви се отвори път натам, непременно се отбийте до къщата-музей на Димитър Пешев, в самия център на града, в непосредствена близост до прочутата градска художествената галерия "Владимир Димитров-Майстора", приютила огромна част от забележителното му творчество. Там ще научите много повече за тогавашните събития и хората, които първи надигнаха глава срещу безчовечността. И ако ние не ги забравяме, значи тяхното дело е живо.

Къщата-музей на Димитър Пешев в Кюстендил

Къщата-музей на Димитър Пешев в Кюстендил

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2018, № 3 (220)