ПАМЕТТА, ЛЪЖИТЕ И ГУЗНАТА СЪВЕСТ
(За някои историко-литературни аспекти на Холокоста)

Асен Милчев

web

Холокостът е огромна тема, за която много се е писало и сигурно ще се пише и в бъдеще. Имам особен интерес към нея и по-точно към изясняване на истината за спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта, тъй като семейството ми е свързано със събитията от онова време. Дядо ми Асен (на когото съм кръстен) Суйчмезов (името му се изписва точно така, а не Сючмезов или Суичмезов, както съм го срещал в различни публикации) е бил част от четиричленната делегация от Кюстендил, която на 8 март 1943 година заминава за София при своя народен представител, подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, за да го алармират, че на гарата в града са спрели вагони, с които съгражданите им евреи трябва да отпътуват в неизвестна (все още тогава) посока. Вследствие на бързата им реакция заповедта за депортирането е отменена и с това започва всенародната акция по спасяването на българските евреи. Впоследствие дядо ми бе удостоен с почетното звание "праведник на народите" на Държавата Израел, а по-късно посмъртно бе награден с орден "Стара планина" и обявен за почетен гражданин на Кюстендил.

Интериор на къщата музей на Димитър Пешев в Кюстендил
(във витрината вдясно е пишещата машина на Асен Суйчмезов и кожухче от работилницата му)

В качеството ми на активен преводач от словашки език се сблъсках с темата за Холокоста, която се оказа болезнена за словаците. За разлика от нас, в Словашката държава, също съюзник на Хитлер, масово са издавали и предали своите евреи за депортиране в лагерите на смъртта (за периода от 25 март до 20 октомври 1942 г. от Словакия в изправителните лагери били откарани 58 000 евреи, от които са се върнали едва 800), което и до днес гризе гузната им съвест, а темата многократно се застъпва по различен начин в съвременната им литература. Това ми даде повод да направя някои интересни паралели.

Невероятното пътуване на един параход

На 18 май 1940 г. от ранно утро в братиславското пристанище стоял неизвестен параход и се подготвял за едно от най-дългите дунавски плавания в новата история. Още на пръв поглед било ясно, че не ставало дума за обикновен кораб. Имал скромна надстройка и правоъгълна рулева кабина. През мръсното кръгло прозорче не се виждало нищо. Смачкана ламарина закривала евтината бяла боя, която избивала отдолу. Набързо пребоядисаният надпис свидетелствал, че някой бил сменил името на плавателния съд на "Пенчо". Коминът стърчал подозрително накриво и изглеждало, че всеки момент можело да се прекърши. Когато капитанът пуснал в ход страничното колело, то забучало и се задавило, сякаш всеки миг щяло да засече.

Досега старият влекач бил служил само за теглене на по-малки товарни корабчета, но сега - макар че бил само петдесет метра дълъг, на него се качвали несравнимо повече пасажери, отколкото позволявал капацитетът му. В конвоя властвал строг, почти военен ред, но колкото по-близо до плавателния съд идвали хората, толкова по-свободно давали воля на чувствата си. Млади и стари жени тихо жалели и проливали сълзи. Изведнъж лицата им остарявали - те преживявали ден на бързи раздели за неопределено време. Изплашени хора с раници на гръб и с кожени куфари в ръце постоянно се оглеждали, като че ги преследвали. Всъщност на брега стояли въоръжени гардисти (членове на полувоенната гвардия на Хлинка - б.а.) и строго, почти с ненавист, наблюдавали качването, сякаш пазели опасни каторжници. Статутът на пристигащите много приличал на този на затворници, само че основната разлика била в това, че тези хора не се били провинили с нищо, единствено с произхода си. С други думи, на "Пенчо" се качвали евреи от различни краища на Словакия, но преди всичко от Братислава. Един след друг, колебливо пристъпвали на металната палуба и веднага хлътвали в трюма, където мястото вече не достигало.

По лицата на младите словашки войници се четяло презрение, но и истинска радост от това, че се избавяли от тези според тях по-малоценни граждани.

Това е кратък откъс от романа "Дунав в Америка" на Михал Хворецки (повече от романа можете да прочетете в бр. 11/2017 г. на LiterNet).

По-нататък историята е като в приключенски филм. Корабът е закупен от гръцка фирма, плава под български флаг и целта му е бленуваната Палестина. Маршрутът му е до делтата на Дунав, където трябва да ги очаква голям морски плавателен съд. След редица лишения и страдания, подкупване на митническите власти на крайдунавските градове в различните държави, след четири месеца те се довличат до уреченото място, но са закъснели безнадеждно и никой не ги чака. Решават да продължат покрай морския бряг.Стигат чак до Мраморно и Средиземно море, въпреки че корабчето им не е подходящо за пътуване по море. Така на 9 октомври неуправляваният вече съд се разбива на скалите на неизвестно гръцко островче. Част от корабокрушенците били отведени в плен от италиански кораб, а други имали късмета да бъдат прибирани от английския ескадрен миноносец "Нубия", който ги откарал до Александрия. Там някои от тях постъпили в чехословашката военна част в Близкия Изток. Не е известно колцина са се добрали до обетованата Палестина.

Това е последният параход на пристанището в Братислава, който се е отправил с пасажери евреи на далечен път. След него са останали само ешелоните на смъртта.

Тази вълнуваща история се интерпретира и в други произведения на словашки автори. Има специален роман, носещ показателното заглавие "Пенчо" (историята на един параход). Той е осъществената литературна мечта на кинорежисьора Яно Рихак. Отначало е бил замислен като киносценарий, но той станал толкова добър, че се превърнал в самостоятелно литературно произведение, номинирано по-късно за най-голямата литературна награда в Словакия Anasoft Litera. Разбира се, авторът не се е отказал и от намерението си да създаде и филм по този текст. Тази история се разказва от по-новите поколения със скритото желание да се отдаде почит на хората, които първи се опитват да избягнат зловещия сценарий на словашката фашистка държава да се отърве от своите евреи. Тя е много популярна.

Оказа се, че подобни случаи от онзи период има и в България, само че за тях знаят само малцина изследователи на Холокоста у нас. Ето какво е известно:

През 1941 и 1942 г. антиеврейските мерки, както в почти цяла Европа, която е под ботуша на хитлеризма, така и в България, бавно, но все по-осезаемо се затягат. Успоредно с това се влошават и условията на живот на евреите. Общността им се опитва да организира няколко пътувания до Палестина, но последиците са катастрофални: първият кораб "Салвадор" със 180 души на борда потъва в Мраморно море на 12 декември 1940 г.; вторият - "Струма", тръгнал от Румъния, потъва с 400 пътника. Плавателните съдове са стари и в лошо състояние. Различните преговори за разрешаване на легалното отпътуване на определен брой евреи за Палестина се провалят. Всъщност не може да се твърди, че британските власти, които контролират Палестина, са бързали да приемат много бежанци. Няколко месеца по-късно Антъни Идън, секретар на Форин Офис, като споменава искането на българските евреи, заключава, че трябва да се действа предпазливо. "Какво ще стане - казва той на Рузвелт, - ако евреите от цял свят пожелаят да дойдат. Това може да стане удобен претекст на Хитлер."

Защо за тези трагични случки малко се говори у нас? Ами защото в тях не участват българи, а когато е било необходимо нашият народ е направил всичко по силите си да спаси своите евреи. Няма за какво да прочистваме съвестта си.

Чувствителността на словашките писатели, свързани с темата на Холокоста, се проявява особено силно в историческата сага на Петер Крищуфек "Къщата на глухия" (откъс от романа можете да прочетете в бр. 7/2017 г., а рецензията "Ако се правиш, че не дочуваш..." в бр. 6/2017 г. на LiterNet). Главният герой Адам Трновски не може да прости на баща си, от когото цял живот се е възхищавал, за семейното предателство към вуйчо му Армин, когото в момент на ярост предава за депортиране. С дълбока съпричастност, в която прозира мъката от стореното, авторът описва една покъртителна сцена за тръгването на ешелоните на смъртта и бездушието и алчността на словаците към еврейските им съграждани.

Malach ha-moves - Ангелът на смъртта

Приятелят ми Тонко Грюн, на същата възраст като мен, имаше страхотно сръчни пръсти - можеше да огъва медна жица и да изработва различни животни и цветя и си сложи големи клещи в детското куфарче, облепено с цветна хартия. Защото там, където ще ги водят, ще се работи. Във влаковия ешелон взеха и Мислович, макар че той не можеше дори да се моли на еврейски. Госпожа Клугерова раздаде котките си.

През тези дни вуйчо Оскар се стараеше да остане извън обсег. Когато излизаше навън, избягваше главните улици и преди всичко портиера, който би могъл да го издаде. Прекарваше цели часове в жилищата на други хора, но и те изтръпваха, щом прозвучеше звънецът на вратата, или телефонът позвъняваше, сякаш някой непознат би могъл да се прокрадне през навития кабел чак вътре. Заедно с леля Рожка ходеха при познати, при които преди никога не биха се отбили, при чужди хора, с които само така, случайно се бяха заговорили на пътя и изглеждаха прилично. Само да не си стоят вкъщи. Но пощата беше неумолима към Оскар и жена му. И към децата им.

Всички обмисляха какво да си вземат за из път. За Полша се говореше какво ли не, но малцина вярваха на тези приказки. В навечерието на влаковия ешелон седяхме с мама в дневната им и пиехме билков чай. Оскар седеше на дивана и гледаше през прозореца навън, почти не говореше - а и гласовете на останалите бяха някак си приглушени, или дрънкаха пълни глупости, сякаш искаха да се престорят, че всъщност нищо не става. За отглеждането на цветя, за времето в Краков, за някакъв си футболен мач...

Позвъни се. Всички останаха по местата си, леля Рожка погледна мама, тя кимна и отиде да отвори. Зад вратата стояха съседите от околните жилища. Безмълвно влязоха вътре един след друг, промъкнаха се покрай мама. Мълчаха. Отначало бяха смутени. После започнаха да откачат картините от стените. Взимаха вазите, отвориха бюфета и прибраха сребърните прибори. Не казваха нищо. Леля Рожка се разприказва отново. За отглеждането на цветя, за времето в Краков, за някакъв си футболен мач... Погледнах я, в очите й напираха сълзи - може би ако не говореше, щеше да рухне. Гласът й леко трепереше, но го овладя.

А съседите, същите съседи, с които обсъждаха рецептите за сладкиши или вчерашния дъжд, в момента взимаха предметите от витринката - порцелановите чашки, статуйките, смъкваха от масата плетената покривка... А вуйчо Оскар с леля Рожка само седяха там, пиеха билков чай и изведнъж им стана ясно, че вече не държат на нищо, защото в шепата си здраво ги държеше malach ha-moves. Ангелът на смъртта. А съседите са само негови невинни минищранти - помощници.

Армия без командири и команди

За щастие, подобни случаи не е било възможно да се разиграват по онова време в България. Въпреки че и ние сме били съюзници на нацистка Германия, която ни е притискала за "окончателно решаване на еврейския въпрос". Въпреки че и тук е имало "Закон за защита на нацията" и правата на евреите са били ограничавани. Само че има една огромна разлика - българския народ, въпреки огромните трудности успя да защити своите евреи.

На тази разтърсваща история ми се ще да противопоставя спомените на известния израелски общественик Самуел Ардити (1935), племенник на Нобеловия лауреат за литература Елиас Канети, който през целия си живот не крие симпатиите си към България, откъдето е запазил незабравими спомени от детството си в Русчук. Ардити е автор на книгите "Човекът, който изигра Хитлер: цар Борис III - гонител или приятел на българските евреи" и "Спомени от годините на Холокоста (1940-43):

Това ми се случи много отдавна, на 07.03.1943 г., в София, на ъгъла на улиците "Нишка" и "Братя Миладинови". Майка ми викна мен и брат ми и ни обясни, че ще ни вземат в Полша, за да ни убият. Тя ни приготви по една раничка, с няколко бучки захар, фланели, бельо и чорапи.

Легнах да спя и горещо прегърнах раничката. Бях на 7 и половина години, не бях още започнал живота си, дори още не бях целунал момиче, страхотно ми се искаше да живея. Чакахме злодеите, които обикновено идваха в два часа сутринта... Но една "невидима ръка" спря полицаите. Те останаха долу, не се качиха на втория етаж. По-късно, когато пораснах, разбрах, че дължа живота си на българския народ и царя на българите - Борис III.

Самуел Ардити е ревностен защитник на каузата за подвига на нашия народ и обяснява причината: "Една тиха армия от 100 хиляди българи помагаха на евреите. Армия без генерали, без началник-щаб. Без да са организирани, те получаваха заповеди единствено от сърцата си..."

Общественикът и писател Самуел Ардити

Това е емоционалната гледна точка. Но Самуел Ардити е и прагматик и борец, който противопоставя своята всеотдайност на всевъзможните опити да се омаловажава българския принос в борбата срещу Холокоста и желанието на някои да прехвърлят вината за депортирането на 11 343 македонски и тракийски евреи върху съвестта на българския народ. Той разпалено анализира историческата ситуация по онова време и (не)възможността да се избягнат някои трагични събития. Новооткрити документи и кадри от германските кинохроники хвърлят допълнителна светлина върху трагичните събития от месец март 1943 година. Архивите потвърждават фактите, че Вермахтът е превзел Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Те са били под юрисдикцията на германския окупационен корпус, на който са били подчинени българската войска и администрация. Според договорите между София и Берлин тези земи не са били третирани като българска територия, а жителите им не са признати за български граждани. Тези области никога не са били анексирани от България. В тях де факто и де юре се е разпореждал Третият райх, концентрирал външните и военните въпроси, а на българите се предоставяли само гражданските. Съдбата на тези земи е трябвало да бъде решена след края на войната. Това в най-голяма степен засяга местните евреи, които се считат за граждани на Югославия и Гърция, които германците считат за своя военна плячка. За разлика от върната на България според Крайовската спогодба от 1940 година Южна Добруджа, където местните евреи получават български гражданство и така са спасени от бъдещо депортиране. От германските кинохроники за депортирането на македонските и гръцките евреи се вижда, че транспортът и охраната на "влаковете на смъртта" са изцяло германски. Съвсем ясна представа по въпроса се дава в протоколите от процеса срещу нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел през 1961 г., един от главните организатори на Холокоста. В показанията си той потвърждава, че България няма пръст в инициативата за унищожението на вардарските и беломорските евреи. Нещо повече: Айхман твърди, че царят и правителството са били държани в заблуждение за това, какво смятат да правят хитлеристите с изселените от окупираните земи евреи. Единствено комисарят по еврейските въпроси Александър Белев е имал ясна представа за какво става дума. И може би някои прогермански министри от правителството. Но в същото време част от българските институции работят за спасяването на българските евреи.

В свое изследване, озаглавено "Депортирането на евреите от Вардарска Македония и Беломорието - факти и митове" българският историк Спас Ташев твърди, че отговорността на българската държава за събитията там е ограничена. Разбира се, имало е и корумпирани български чиновници и гешефтари, които са участвали в разграбването на имоти и вещи на жертвите. Но България и нейните политици не могат да носят отговорност за самото депортиране. Те не са нито автори, нито главни изпълнители на пъклените планове за "окончателното решение" на еврейския въпрос. Целият свят знае, че Холокистът е дело единствено на нацистка Германия.

Кой на кого трябва да се извинява?

И ето, че идваме до злоупотребите и клеветническата кампания на някои наши съседи (най-вече от Македония), които се мъчат да лепнат цялата вина за Холокоста на тяхна територия върху българската страна. Например в прословутия филм "Трето полувреме", една многомилионна многонационална копродукция за съдбата на депортираните 7 240 македонски евреи по време на хитлеристката окупация, представен не много отдавна в Скопие, България се сочи като страна, която е виновна наравно (ако не и повече) с нацисткия режим в Германия. Обвиненията към България са голяма провокация от страна на македонците, които всъщност са били върли антисемити. А днес си позволяват да съдят българите. В лъжите си стигат дотам, че са създали Музей на Холокоста в Скопие. Там са изложили железопътен вагон, за който се твърди, че е използван при депортирането на македонските евреи. На него има надпис: БДЖ. Само че такова лого се използва в Българските държавни железници едва след 1964 г. Гнусна фалшификация! За да построят музея, в Скопие са продали имотите на загинали евреи, които е трябвало да върнат на Държавата Израел. Самите македонци не са направили нищо за своите евреи. Тито разполагаше с цели дивизии, но партизаните му не пукнаха и една пушка да спрат ешелоните на смъртта. (Подобно е поведението и на българските партизани). Местното население е ограбвало къщите на евреите. А сега леят крокодилски сълзи и хвърлят кал срещу името на България. За съжаление, се намират техни подгласници - родоклеветници. Има и неблагодарни български евреи. На всички тях трябва да им се дава отпор, като се разкрива истината.

Вагонът с фалшивия надпис БДЖ от Музея на Холокоста в Скопие

Но енергичният и смел израелски общественик и публицист Самуел Ардити не се задоволява само да говори и пише за спасяването на българските евреи. Благодарение на три и половина годишните си усилия успява да открие необходимите документи, които представил в "Яд Вешем" (Световният институт в Йерусалим за изучаване на Холокоста), за да бъде признат за "праведник на народите", макар и десетилетия по-късно, Владимир Куртев, виден деец на ВМРО, един от участниците в кюстендилската делегация, повдигнала първа въпроса пред обществеността за подготвяното депортиране. За съжаление, не успява да стори същото и за Лиляна Паница, личната секретарка на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев, която вследствие на близкия си контакт с най-видния колаборационист в царството първа научава страшната вест за предстоящото депортиране и предупреждава ръководството на еврейската консистория (общност) в София. До този момент никой в България не знае за това. След 9.IX.1944 г. е съдена, но оправдана от Народния съд (най-вероятно по ходатайство на евреите), но по-късно умира от побоите, нанесени й в милицията по време на процеса. Вероятно по донос от комунистически среди "Яд Вашем", където според Ардити работят главно историци крайни левичари с промити от пропагандата мозъци, отхвърля кандидатурата й за "праведник на народите", тъй като според тях тя спада към "широкия кръг българи", подпомагали евреите. Сигурно, ако Лиляна Паница имаше партийна книжка, щяха да я обявят за героиня и на нейно име щяха да кръстят улици и площади. Но защо комунистите (независимо дали са българи или евреи) торпилират усилията за истинското признание на много достойни българи? Защото над цялостното спасяване на българските евреи витае могъщата сянка на цар Борис III, със сигурност най-важният фактор в този процес. Без благословията на човека, който "изигра" Хитлер, по онова време не е могло да се случи нищо съществено в държавата. (Това е периодът, който самите комунистически историци наричат "личен режим" на царя). Водени от ненавистта си към монархията, те прилагат скрита дискриминация към ролята на короната и паметта на цар Борис III. В миналото дори се разпространяваха митове, че спасяването си нашите еврейски съграждани дължат на Партията, борческата работническа класа, на Тодор Живков или на легендарната партизанка Вълка Горанова. За съжаление, българското общество все още е разделено по този въпрос. И вместо да се обединим в името на историческата истина и да се стремим да издигнем името на България като единствената страна в Европа, спасила своите евреи, се заливаме от партизанщина. И дори сами си посипваме главата с пепел и приемаме чуждата вина за нещастната съдба на македонските и беломорски евреи.

Владимир Куртев, един от спасителите на кюстендилските евреи,
обявен за "праведник на народите" посмъртно

Не превръщайте "магьосниците" в "престъпници"

След посещението на израелския президент Руевлен Ривлин в България през лятото на 2016 г., когато в градинката пред Народното събрание бе открит паметник на спасяването на българската еврейска общност през годините на Втората световна война, Самуел Ардити изпраща открито писмо до него:

Скоро след Вашата реч при откриването на паметника в София, след като прочел обидния за българския народ текст на плочата, един приятел българин ми писа: "Поредният паметник, уж благодарност на нашите евреи, от името на спасените някога евреи, ни кара да се прекръстваме! Боже, спаси България от такива благодарности. Те отново и отново ни поставят на подсъдимата скамейка и затягат обвинителната примка на невинните ни, наивните ни ??? но вратове!". Във втория параграф на надписа, касаещ трагичната съдба на 11 343 евреи от Не-България (Вардарско и Беломорието), нацистите изчезват от историческата сцена и виновни оставаме ние, българите - и нашата държава. Точно това е явлението на изкълчената памет. Ето защо заставаме на страната на България, заедно с нашите истински приятели и твърдим, че обвинението е несправедливо и дори подло! Нека назовем нещата такива, каквито са, в една салфетка, на която пише: "Благодарност", е завита черната неблагодарност, която ни сервират под формата на паметници, псевдонаучни изследвания, семинари за обучения...

И Самуел Адити предлага едно приемливо и за двете страни решение. Израел и България да направят двустранна декларация, в която Израел ще признае факта, че българските евреи са спасени от българския народ и цар Борис III, а България ще се извини за това, че български младежи са участвали в депортирането на евреите от Македония и Беломорието. За съжаление, това елегантно решение на проблема още не е прието. В такъв случай може би не е зле да се помисли да запазим по законодателен път своите исторически и морални права. Както направи например Полша, която въпреки възраженията на Израел и САЩ, криминализира всяко твърдение, че страната им носи отговорност за извършените на тяхна територия зверства на Холокоста по време на Втората световна война. И това го прави държава, където са били умъртвени над 3 милиона евреи. А ние? Може би си заслужава да отбележим и други факти. За праведници на народите са обявени: в Украйна - 2 400 души, Белгия - 1 612, Беларус - 569, Германия - 510, Холандия - 52 014, Унгария - 791, Гърция - 313 (те са предали в концлагерите в Аушвиц и Треблинка 85 процента от своите евреи)., Полша - 6 339 и т.н. Защо тогава България има само 20 човека? Та това е безкрайно несправедливо! Но ако погледнем от друга страна, не е възможно да наградиш целия народ, какъвто е нашият случай, нали? Но можеш да му отдадеш признателност и благодарност. И да не му вменяваш чужда вина. За това положение обаче сме си виновни и самите ние. Една част от историците ни не работят в полза на страната. Посланиците ни нямат необходимия исторически материал, за да обяснят "българското чудо" в чужбина. Не бива "магьосниците" да стават "престъпници". Или високопоставени чуждестранни правителствени представители да обявяват пред света, че Червената армия е спасила българските евреи.

Трябва да бъдем безкрайно благодарни на нашите бащи и деди, които с героичната си съпротива срещу депортирането на своите съграждани евреи към лагерите на смъртта ни спестяват гузната съвест за поведението им по време на Втората световна война, каквото спохожда не малко хора от почти всички държави от Европа. Е, има и фалшиви гласове (външни и вътрешни), които се опитват да ни натрапят чувството за вина заради депортирането на македонските и беломорските евреи. Но ние трябва твърдо да им се противопоставим.

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2018, № 3 (220)