ГЕОРГИ БЕЛЕВ - ПОЕТЪТ ФИЛОСОФ
По дирите на едно 70-годишно приятелство

(1)

Асен Милчев

web

В памет на моя незабравим приятел Жори,
с когото бяхме сродни души

През месец май, десет дни след като навърши 75 години, в Бостън (САЩ) от този свят си отиде поетът Георги Белев. След като главно през 70-те и 80-те години на миналия век чрез авторската си поезия той бе излял душата си у нас, без да получи особено признание, избра пътя на емиграцията и отиде отвъд океана, за да сътвори там може би най-хубавите преводи на българска поезия на английски език...

Какво ставаше в "Баглако"?

Ако знаех, че един ден ще пиша спомени за нашето близко познанство с Георги Белев, сигурно щях да си водя дневник. Но когато хората са млади, те си мислят, че са всезнаещи и безсмъртни. Затова днес трябва да се ровя из съкровищницата на детските години, за да търся там вдъхновението на зараждащите се приятелства.

Не знам дали има официална дефиниция за приятелството, но за мен истинският приятел е този, с когото можеш да не се виждаш с години, но когато отново сте заедно, все едно сте се разделили вчера. Такъв бе нашият случай с Георги Белев, когото още от ранните детски години наричах Жори. Живяхме дълго време в различни градове, после в различни държави и континенти, но щом се събирахме, се превръщахме в същите хлапета, които палуваха из дворовете на кюстендилската махала "Баглако".

Когато в един майски следобед на 1947 г. съм се родил, споходен от вика на щастливите две акушерки: "Момченце!" (тогава все още е било прието да се ражда вкъщи), от долния етаж на "нашата къща" в Кюстендил били довели едно двегодишно момченце, за да "види бебето". Според леля му, която след време ми разказваше за случката, аз съм бил толкова малък, че ме били повили в една мъжка носна кърпа. Поставям "нашата къща" в кавички, защото по-късно научих, че тя е била построена с труда и лишенията на баба ми, която няколко години бе отишла да учи на четмо и писмо помашките деца в отдалечените, сякаш накрай света диви (особено тогава - през двайсетте години на миналия век) родопски краища, и на дядо ми, млад пограничен офицер, но ни е била отнета. От новата "народна власт", установила се след комунистическия преврат на 09.09.1944 г. и последвалото окупиране на страната от Червената армия. Вследствие на едно чудовищно несправедливо решение на т.нар. Народен съд дядо ми, подполковник Спас Милчев, герой от четири войни, напълно невинен (реабилитиран е след демократичните промени), е осъден на смърт и е конфискувано цялото му имущество. Никого не интересува, че то е семейна собственост, и по този начин остават на произвола съпругите и децата на "народните врагове", осъждайки ги на нищета. И така, живеехме в една къща, която вече бе държавна собственост, и плащахме наем на държавната институция "Жилфонд". Боже, перверзното комунистическо съзнание не познава граници!

Правя това отклонение, за да проследя нишките на сходните ни съдби с Жори, които, още преди ние да се родим, отначало са свързвали нашите семейства, а после и нас самите. Дядо ми, за когото стана дума малко по-нагоре, произхожда от виден род от Босилеград в Западните покрайнини, един край, осъден по силата на Ньойския договор да бъде непрестанно под чужда власт, която трае и до днес, и да е подложен на безмилостна асимилация от някогашна Югославия и нейната приемница Сърбия. Дойчиновският род на Жори (по майчина линия) също е от Босилеград, а прадядо му Стефан, дългогодишен кмет на града, бе представлявал Западните покрайнини в първото Велико народно събрание в Търново, докъдето препускал на кон. Превратът на 9 септември 1944 г. бе сварил вуйчото на Жори Дойчин (в рода им момчетата ги кръщавали или Стефан, или Дойчин) като младши офицер артилерист на Негово Величество, което сигурно му бе спасило живота - отговорни след деветосептемврийския преврат са държали предимно старшите офицери), а и той беше доста болнав. Вероятно професията на вуйчото, както и общото им родно място, бе накарало дядо ми да даде долния етаж от къщата ни под наем на Дойчинови, които аз познавам от времето, когато семейството им се състоеше от бабата Миланка, въпросният вуйчо, лелята Славка и майката на Жори Недка. Тя вече се бе омъжила и живееше в София, а лелята и вуйчото не създадоха свои семейства и пренесоха цялата си любов към единствения си племенник. А той им отвръщаше със същото.

Родната къща на Георги Белев в Кюстендил

И така, съдбата бе отредила да се родим в една и съща сграда - той на долния, а аз на горния етаж. В една аристократична къща, която имаше медно кубе и великолепен цветарник с витражи. Двор като райска градина, разделен на две части - горен с овощни дръвчета и трева и долен с цветни лехи. И помежду им люляци. Две напети сребърни ели зад оградата от ковано желязо и две брези, които отвън бележеха границите на парцела. Бяхме се родили в едно истинско имение. Лошото е, че и други бяха оценили красотата му. И след години първият секретар на градския комитет на Партията го закупи от "Жилфонд" на преференциална за големците цена, като преди това му го ремонтираха за държавна сметка. А нас с баба ми преместиха в една също като нашата, отнета от други хора къща. След Промяната секретарят се уплаши да не би да го накарат да върне заграбения чужд имот и панически го продаде, така че когато реабилитираха дядо ми и неговата присъда от "Народния съд" падна, не можехме да си върнем къщата, защото вече бе притежание на "добросъвестни" собственици.

Но нека да се върнем към незабравимото ни детство с Жори. Още в началното училище той се премести да живее и учи при родителите си в София, но всички ваканции прекарваше в Кюстендил, където приятелството ни продължаваше. Спомените нахлуват и ме карат да се връщам към най-светлите ми дни, където се крият най-съкровените чувства и желания и се градят ценности за цял живот.

Басмаджиевият двор е все същата джунгла, в която някога се развихряха детските ни игри

Основното поле на игрите и лудориите ни бе Басмаджиевият двор, точно срещу нашата къща. Позанемарено място, обрасло с гъсталаци. Истински рай за детската ни фантазия. По което и да било време през деня, та до късна вечер, тук можеше да си намериш другари. С Жори нарушавахме режима ни за следобедния сън, за който стриктно следяха бабите ни. Промъквах се през терасата и се спусках от втория етаж по лозницата с опасност от контузии, за да се срещнем. Знаете къде. Строяхме бункери от камъни и трева, за да се "сражаваме" с момчетата от съседната махала. Събирахме шикла (така наричахме боровите иглички) от Хисарлъка, който почти се опираше до къщите ни в "Баглако", за да правим "ората-копата" - един остатъчен от тракийските времена обичай, при който се палеше висок огън, който момчетата и по-смелите момичета прескачаха. Това ставаше по време на Сирни заговезни, като така по причудлив начин се преплитаха езическите и християнските ритуали. Когато поотраснахме, се омързелихме и през лятото обичахме да се търкаляме на черджета в двора под крушата. Така ни завари и едно момиче от приятелско на Дойчинови семейство. На моята възраст. Баща ѝ бе известен лекар. На въпроса ѝ какви сме ние и защо непрестанно лежим и не казваме нито дума, шегаджията Дойчо подхвърли: "Това са две турчета, които са страшно мързеливи и дори не искат да помръднат. Не знаят български и затова си мълчат". Не ме питайте как се почувствахме. Веднага скочихме на крака. Малко е да кажа, че се притеснявах от това красиво момиче, софиянка. И Жори също. След години с нея си говорехме на френски (беше прекарала няколко години с баща си в Алжир) пред продавачките в Кюстендил, които си глътнаха езиците от учудване. Така идваме и до моя френски.

Лелята и вуйчото на Жори бяха едни от най-интелигентните хора в града. Тя бе известна учителка по френски и даваше частни уроци. А той, както вече стана дума, бе завършил висшето военно училище и имаше солидни познания по френски и английски. По това време да знаеш английски бе голямо изключение за един средно голям град в България. Немският бе в немилост (де да знам, че един ден ще ми бъде необходим и ще го уча на стари години). Обаче някак си инстинктивно чувствах, че макар френският още да бе най-използваният в повечето международни институции и бе разпространен сред много държави в различни континенти, той все повече отстъпваше първенството на английския. Само че тогава в английските гимназии в София и Ловеч достъп имаха само децата на видни партийни деятели. Или поне кандидатите с безупречен от гледище на социалистическия светоглед произход. С моето "черно петно" нямах никакви шансове. Наистина, макар че бях пълен отличник, не получих от училище изискващото се удостоверение за "благонадеждност". А както вече казах, колкото и да е невероятно днес, учители по английски просто липсваха. Така станах франкофон. Жори учеше английски в София. Когато си идваше за ваканциите в Кюстендил, си измислихме наша си "езикова" игра. Преразказвахме една приказка за трите зайчета, всеки на "своя" език. Кой можеше да каже тогава, че един ден Жори щеше да стане един от най-добрите преводачи от и на английски?

Веднъж като тийнейджъри решихме да се направим по-мъжествени като с опушена коркова тапа си изрисувахме миниатюрни мустачки. Мислехме, че сме неотразими и най-вече - незабележими. Само че вуйчото на Жори, голям зевзек, ни подряза крилцата: "Хубави мустачки сте си изрисували, момчета". А ние, позасрамени, се забързахме към "движението", както се наричаха вечерните разходки на кюстендилци в горещите летни вечери. Там всяка възрастова група си имаше свой "коридор". Отдясно наляво по отношение на извисяващия се отпред Хисарлък се придвижваха по двойки или на групички младежите от долните класове на гимназията, после по-големите гимназисти, ергените и момите за женене, старите моми и ергени и накрая - семейните. И никой не нарушаваше строя в това стълпотворение. Това бе своеобразен филтър, където всеки можеше да намери "своя човек" или своята компания.

По-късно, в студентските ни години, когато и двамата вече следвахме, като ни гледаше как се мотаем безцелно из града, лелята на Жори ни подсказа: "Ако бях на ваше място, щях да отида пред университета и да заговарям всяко хубаво момиче". Разбира се, ние не го направихме. За съжаление. Но се разнасяха легенди за такива "свалячи".

Спомням си и за първото "предателство", което извърши Жори спрямо мен. Веднъж, ровейки из мазето, попаднах на един стар ръждясал пистолет. Вероятно останал от дядо ми, офицерът. Естествено, споделих находката си с Жори, като го заклех да не казва на никого за нея. Но той не бе издържал на изкушението (не мога да му се сърдя за това) и бе разказал случката вкъщи, украсявайки я като "чисто нов, зареден пистолет". Разтреперана, леля му се бе обадила в милицията. И обискът не закъсня. Слава богу, че агентите се оказаха разбрани хора. Видяха, че става дума за някаква нефункционираща антика. На пръв поглед - забавно недоразумение. Само че в тия времена и за по-малки "нарушения" изселваха. Особено набедени семейства ката нашето.

Домашният театър - първи литературни опити

Особено вълнуващи бяха театралните представления, които изнасяхме пред другите деца от махалата... Със сцена (на една повдигната площадка пред стълбището у нас), завеса (някаква пъстра черга), входни билети и цени на тях (върху цветни хартийки). Но за нас с Жори тези драматични изяви имаха специален смисъл. Бяхме съсценаристи на пиесите, които давахме. (И изпълнители на всякакви роли в тях). Спомням си за една такава наивна сантиментална "драма". Казваше се Мефтук - по името на главната героиня. Накратко съдържанието ѝ бе следното: дъщерята на един племенен вожд в Африка е отвлечена от зли колонизатори. Те я измъчват, за да им каже къде е скрито златото на племето. Тя се държи героично и издържа на страданията. И когато положението изглежда безнадеждно, се появява баща ѝ с верните си войни и я спасява. Дълги години пазех текста в една ученическа тетрадка. Там пишеше: "Мефтук - пиеса от Жори и Асен". Не ни е липсвало самочувствие, нали?

Тогава се появи Мариана - едно приказно красиво момиче, също от колонията кюстендилски преселници в столицата. Летуваше при баба си Васа Секуличка, дъщеря на известния хайдутин и войвода, ръководител във ВМРО Марко Секулички. И двамата бяхме влюбени в нея. Само че Жори имаше редица предимства - вече софиянец, по-голям с две години, хубавец... Отстъпих му доброволно правото да я ухажва. Дори станах посредник между двамата. Уреждах им любовни срещи, а сърцето ми се късаше.

По време на учебната година водехме, макар и нередовна, кореспонденция с Жори. В нея той споделяше за любовните си трепети и срещите си с една съученичка, с която ходеха във "Феята". Тогава това бе най-популярното младежко заведение, символ на разкрепостеност. Шушукаше се, че работело по западен образец. Какво означаваше това, не знаех. Намираше се на бул. "Ленин" (сега "Цариградско шосе"), а оттам се отиваше лесно в парка отсреща, каквато беше и скритата цел на влюбените двойки. Вкъщи се е запазила черновата на едно писмо, натракано на пишеща машина, с ужасно много правописни грешки. Нищо чудно - това беше първият ми опит да използвам техниката за писане. Бях на гости у дядо ми Асен Суйчмезов, чието име нося. Тогава не знаех още, че той е бил един от спасителите на кюстендилските евреи, обявен по-късно и за "праведник на народите". Интересното е, че днес тази моя "учебна машина" се намира в музея на Димитър Пешев (друг от спасителите) в Кюстендил. А съдържанието на самото писмо не беше нищо особено - описание на случки от всекидневния живот. Но такива писма поддържаха жива връзката ни през времето, когато не бяхме заедно.

Когато рокендролът беше млад

Особено място в моя ученически живот играеха гостуванията ми в София, когато постоянно бяхме с Жори. Още си спомням тогавашния му адрес: бул. "Патриарх Евтимий" 66. И до днес тази кооперация си е там. Само че отсреща в градинката вече се извисява НДК. Той учеше и завърши столичното елитно 22-о средно училище "Г. С. Раковски". В съзнанието ми се е врязал първият ми "купон", както тогава се наричаха младежките събирания с танци по домовете. Жори ме заведе с него в апартамента на един негов съученик - Васко. Бяха дошли няколко момчета и момичета. Модерна музика се разнасяше от един магнетофон (тогава тези озвучители бяха доста голяма рядкост). Развихриха се буйни танци. "Блажени години, когато рокендролът беше млад", както пееше Жоро Минчев. Видях и как се "консумират" първите блусове на загасена лампа. Бях едва на 14-15 години и по-големите с по 2-3 години софиянки не ми обръщаха внимание. Пък и аз не знаех да танцувам. (По-късно Жори се опита да ме ограмоти в това отношение). С огорчение разбрах, че най-напред трябва да се "отракам" на собствения си провинциален терен. Но Жоровите приятели станаха и мои: Хашъма, другият Георги, доведен син на композитора Йосиф Цанков... Присъединих се към компанията на "видните столични безделници" (определението бе на Жоро номер 2) и ходехме в млечния бар на площад "Славейков", тогава култово заведение на софийските "гъзари".

Още в самото начало споменах за подобната съдба, която ни спохождаше с Жори. И двамата тръгнахме към журналистиката и литературата като "пишещи инженери". Като по-голям, той сякаш бе пример за подражание за мен. Завършихме едно и също висше училище - Висшия машинно-електротехнически институт "В. И. Ленин" в София със сходни специалности от един и същи факултет - той се дипломира през 1969 г. като радиоинженер, а аз две години по-късно като инженер по далекосъобщителна техника (днешното наименование е телекомуникации). По онова време "младите специалисти" ги изпращаха по "разпределение" в различни предприятия в различни краища на страната, където бяха длъжни да останат определен срок. Жори започна като проектант в софийския "Транспроект" през 1970-1971, след което се отдаде изцяло на журналистическа и литературна дейност: редактор във в. "Орбита" (1971-1973) и в. "Литературен фронт" (1974-1982), както и в издателство "Народна култура" (1983-1989). От 1990 г. замина за Бостън (САЩ), където защити магистратура по сравнителна поетика в местния университет и остана да живее в Америка, посвещавайки се главно на преводачество. Докато бе в България, Жори всячески ме насърчаваше да поема по неговия път. Публикува първия ми журналистически материал във в. "Орбита". Още си спомням заглавието му: "Ябълката на Нютон и евристиката". Третираше методите за решаване на проблеми въз основа на опита, която тема в ония години бе особено на мода. Статията ми бе поместена на цялата последна страница, където слагаха най-интересните материали в броя. Това знаменателно за мен събитие ми вдъхна самочувствие, продължих да сътруднича на различни издания, докато и аз станах журналист, книгоиздател и преводач.

Поканих го на сватбата ми. Радваше се и празнуваше заедно с мен. В един момент ме издърпа настрани: "Абе какво си направил? - скастри ме той. - Докарал си тук и двамата ми началника". Недоумявах. Оказа се, че сред гостите ми бяха писателят Димитър Гулев (съпруг на дългогодишната ми колежка Анчето Гулева, с която години работехме в една стая) и академик Ефрем Каранфилов (поканил го бе баща ми, с когото се оказаха приятели от деца и съученици от Първа софийска мъжка гимназия). И двамата бяха фактори във вестника на Жори "Литературен фронт". Не се бях съобразил с тези обстоятелства. Пък и на сватба може да дойде всеки. Дори да не е поканен.

Когато и да чуя тази популярна песен на група "Тоника", винаги се сещам за Жори. А може би това е била и целта за написването на текста ѝ. Историята около нея е следната: Моята съученичка Зорница, съпруга на композитора Стефан Диомов, търсеше да намери добри текстописци, с които да помогне на ръководителя на групата. Предложи и на мен. Аз отказах - никога не бях писал на сериозно стихове. По-късно разбрах, че бе помолила и Жори. И той бе приел. Тогава я чух. И сърцето ми трепна, а текстът ѝ ми напомни нещо много съкровено, каквото могат да бъдат само спомените от детството.

Те се скитаха в полето,
винаги двама, винаги,
две усмихнати хлапета,
цели в прах и драскотини.
После търсеха реката
винаги двама, винаги,
и се пръскаха с водата
чак до мрак, чак до мрак.

Кой си спомня за полето
с младите жита,
но приятели ще има вечно -
други скитат там сега.
Други тичат към реката
винаги двама, винаги,
и кипи под тях водата
чак до мрак, чак до мрак...

А реката беше нашата кюстендилска Банщица, която в жегите ставаше като малко поточе. Никога не сме разговаряли за това, но аз бях убеден, че Песента "Приятели" я е написал за нас.

Професия хубавец

Така Жори се шегуваше със себе си, когато жените му даваха да разбере, че е привлекателен младеж. А после рецитираше едно стихче, което децата бяха измислили за него: "Жоро хубавеца - на мишките певеца". Всъщност наистина той бе черноок красавец, с проницателен поглед, сякаш излязъл от книгите романтичен герой. Самовглъбен, замислен и с тих глас. Излъчваше вродена изисканост и финес. По всеобщо признание това прозираше и в стиховете му. Ходех (не много често) в кабинета му в редакцията на "Литературен фронт" на "Ангел Кънчев". "Придворните" поети го допуснаха някак си (все пак не можеха да игнорират докрай таланта му) в преддверието на елитния си клуб, но никога той не получи "карт бланш" да решава кое да, кое не в ежедневната поезия. За приближените на властта си имаше "резервирани" ръководни места. В гимназията моят приятел от детските години и съученик Пенчо Пенев пишеше много хубави стихове (признанието бе на учителите ни по литература и местната поетична общност). Те бяха стигнали и до Жори, вече редактор в отдел "Поезия" на в. "Литературен фронт". Той ги бе одобрил и обещал да ги публикуват, което щеше да бъде официално признание за един новоизгряващ талант. Да, ама не. Явно, че висшестоящите не бяха дали благословията си за това, тъй като творбите на дебютанта така и не се появиха в органа на съюза на писателите. Това до голяма степен охлади литературните амбиции на моя съученик и той пое по пътя на баща си (един от най-добрите юристи в Кюстендил). Стана съдия, после политик: министър на правосъдието и вътрешните работи в правителствата на Луканов и на Димитър Попов, депутат във Великото народно събрание, два мандата конституционен съдия, професор по конституционно право, един от най-големите познавачи на тази материя. След години издаде няколко стихосбирки, но му остана неудовлетворението, че не бе станал "официален" поет.

Истории като тази с Пенчо за външна намеса в чисто литературните категории до известен смисъл бяха отчуждили Жори от неговата среда. Той имаше, да го наречем, приятелски кръг от поети, с някои от които изповядваха сходни поетически виждания, но ми се струва, че много от тях му завиждаха и не изключвам да са му пречели. Питам се: защо след като "Георги Белев бе един от най-значителните и важни български поети от 80-те години на XX век" (думите са на неговия приятел и колега писателя Владимир Левчев), а стихосбирките му "Умерена облачност" (1979) и "Гората слиза нощем" (1985) според критиката бяха "събития в българската поезия", единствената награда, която той получи приживе бе "Лауреат на Националния литературен конкурс за поезия "Биньо Иванов" (2014). Тук не слагам "100 г. Българска академия на науките" (1980 - преди емиграцията), която му бе присъдена повече за журналистическите му материали, свързващи проблемите на инженерните науки и поезията. Наистина, той се колебаеше между тях. Според литературния критик Здравко Петров в предговора към първата стихосбирка на Георги Белев "Разчетен надпис" (1976) "техническото му образование слага отпечатък и върху неговото творчество".

Изповедите на един "градски" поет

В ония години имаше някакво противопоставяне на "селската" и "градската" поезия (а дали и днес не е така?). Тогава да имаш селски произход си бе "червена точка" - привилегия. Стига роднините ти да не са били "кулаци". В този смисъл Жори бе типичен "градски" поет.

Марин Георгиев (в средата) заедно със съпругата си и Георги Белев в ресторанта на "Гардиън клуб" в София (вероятно през 1996 г.)

Признавам си, че и аз, както официалната критика, не бях отделял достатъчно внимание на стиховете на приятеля ми приживе. Но поради съвсем различна причина. Не се чувствах истински компетентен да анализирам поезия. Той ми подаряваше, разбира се, всичките си стихосбирки: "Разчетен надпис" (1976), "Умерена облачност" (1979, 2012), "Пясък между зъбите" (1985), "Гората слиза нощем" (1985; 2004 - електронно издание на LiterNet), "Довереник на здрача" (1989), "Но" (1990). Знаех, че винаги ми бяха под ръка и можех да ги коментираме. Сега вече изпитвам нужда и от емоционални подбуди да ги препрочитам и да откривам невижданите дълбини, до които е стигнал един истински естет и философ. Ето какво е написал литературният историк и критик Пламен Антов в статията си за Георги Белев в "Речник на българската литература след Освобождението" - проект на Института по литература при БАН: "Още с първата си книга "Разчетен надпис" (1976) Белев се разкрива като представителна фигура в модерната/интелектуална поетика, наследник едновременно на Априлската поезия и на "тихата лирика", осъществявайки характерен синтез между тях. В поезията му отзвучават "градски" рефлекси на миграционните процеси през 60-те и 70-те години. Стилът му се характеризира с уникално съдържание между лиризъм и сатирични интонации, като двете линии се развиват успоредно и преливат една в друга. Сатирата му често преминава в гротеска и черен хумор, които все повече се засилват през 80-те години. Отначало, през 70-те години, на прицел е все по-оеснафяващият се бит на късния соц, неговия специфичен симулакър, сведен до художествената самодейност и псефдофолклорния кич... В късната поезия на Белев от 80-те и началото на 90-те години, преди да емигрира, елементите на гротеската и абсурда все повече се усилват...". Едва ли може да се каже по-точно.

Винаги съм си представял, че стихотворенията на Жори приличат на картини, които са пипнати естетски - визуални, леко сюрреалистични... Може би подсъзнателно това ме подтикна да се осмеля да се впусна в приключението на превода на словашкия класик Алберт Маренчин - световноизвестен теоретик и поет на сюрреализма. ("Любовта Поезия" и "Отиде си последният сюрреалист" - LiterNet, бр. 3, 2019, и "Мигът на истината, мигът на щастието" в бр. 5, 2019 - б.м., А.М.). Жори следеше развитието ми като преводач и ме насърчаваше: "Ако продължаваш да се изявяваш все така успешно, авторите ще започнат сами да ти предлагат да ги превеждаш" - ми каза един ден той... И така се получи. Когато през 1989 г. дойде това, което смятахме за дългоочакваната свобода, той се възползва (може би съвсем мъдро) от новопоявилите се възможности и потърси нови хоризонти в страната на "неограничените възможности". Потърсих отговор на този въпрос в стиховете му и видях, че той е бил вече отдавна осмислил решението си, след като надеждата да се пребори с предишната система го бе напуснала:

По улицата

Надеждата ми куца - стягат я обувките

По улицата,
надеждата ми хленчи - капнах вече!
С какво да я залъгвам още?
И моите крака са в рани.
Да знаеш, шепна, там на ъгъла балончета с безкрайна връв раздават.
- Пак лъжеш, миличък, да бързаме!
И бързаме, куцукаме нагоре...
След нас прахът, това си му е работата,
чевръсто крие кървавите дири.

А това, което най-много ме развълнува, бе, че Жори винаги бе търсил упование в детството, а както видяхме, то бе свързано и с мен.

* * *

Каква тъга загръща гарите,
приседнали край релсите с вързопи
от пушек, гласове, години...

Замина шареният влак на детството
и свирките му отзвучават
в един тунел безкраен.

(Стихотворенията са от стихосбирката "Разчетен надпис", изд. "Народна младеж, 1976 г.).

Да, той правилно бе разчел надписа на своята съдба и се оттегли от нашата поетическа сцена, за да премине постоянно на брега на още по-зрялото изкуство на превода.

След премиерата на книгата "Отворена книга" на Марин Георгиев, състояла се на 26 май 2011 г. в НДК.
На снимката отляво на дясно: Иван Цанев, Марин Георгиев, Светлозар Игов и Георги Белев

Майка ми разказваше, че на една църковната служба за Рождество Христово в катедралната църква "Св. Александър Невски" групичка шумни младежи се вклинили и разбутвали насъбралите се богомолци, стремейки се да предизвикат хаос и смут в божествената литургия. За най-голямо нейно учудване тя забелязала сред хулиганстващите Жори. След време разбрах какво се бе случило. Изпълнявали комсомолско поръчение да саботират вярващите на най-светлия им празник. Това е било в ученическите години на моя приятел. Било е твърде рисковано да откаже да се включи в акцията. Несъмнено е трябвало да прави и редица други компромиси и с поетичните си възгледи, каквито е трябвало да извършват и хиляди други хора на изкуството у нас, което го е изчерпало "да затиска вратата" с демоните на социалистическия реализъм:

Врата

Врата затискам с гръб, години я затискам,

зад нея дишат бесове и блъскат, рият,
от всички процепи вонята им избива,
а буболечки-съгледвачи пропълзяват,
обхождат ме, опипват ме мъхнато, мерят...
Протриха се и деветте ми кожи вече,
гръбнакът стърже - клон, преди да се отломи,
но мрънкам за кураж, понякога е песен.
Тогава те отпускат, уж че се заслушват
и чакат да задремя кротък и омекнал.
Но сетнешните ми, прегризаните китки
разпъждат всичко и клепачите раздират.
Вратата слепва със тила ми пак, не пускам
и само с голите очи небето чопля,
перце се рони, благовестно ме погалва.

Не му помага и иронията, зад която често се скриваше:

И вече - сбогом на иронията!

Така се уморих да мъкна бронята ѝ, с пищни
мускули по нея очертани, писна ми да слушам
как сконфузено дрънчи, щом само повъздъхна,
всяка длан отблъсква, лъскава и хладна...
Стига!

Е, стига - сбогом на иронията!

Сега от нея изпълзявам хилав, въздухът ме пари
и пръстта прежулва, сцежда се кръвта, сладни
соленичко, езикът ми, насила раздвояван, се
лекува. Нека, нека да съм охлюв гол, децата с
камъни отвсякъде да тичат...

Като програмно, типично за "градската" ни интелектуална поезия от това време, със зараждащи се екологични елементи, звучи стихотворението "Гората слиза нощем" от едноименната стихосбирка. (И предишните две стихотворения са от нея).

Гората слиза нощем

Гората слиза нощем. Изчаква и последния трамвай -
        тогава тръгва. Срещат я пияните - с притворени очи
        навлизат в нея, препъват се, но не ругаят.
        Гората крачи бавно. Като деца в междучасие
        се пръскат къщите - по две, по три...
        И ни захвърлят в клоните с пижамите и чехлите.
        Къде са улиците? Изтекоха под мъховете и листата.
        Къде са жиците и свирките? Затлачват сънищата само.
        Витрините? Те търсят минувачи другаде.

Гората се оглежда, спира. Огромна и спокойна,
        отпъжда нежно облаците от челото си, които все
        се връщат... И толкова е тихо, сякаш някой е
        въздъхнал. Гората е сама. Стои като вдовица
        над албум и чака. Изчезнали са и пияните.
        Оставили са недопят куплет и недопито вино.
        Но виното? С червени носове шушукат облаците
        горе. Гората тръгва изведнъж, не се обръща.
        И първият трамвай подрежда къщите.

Далеч от очите, близко до сърцето

Не бе споделял с мен, че ще емигрира. Не може да не си е давал сметка, че истинският поет черпи жизнените си сили у дома, от родния език. Но какво ли бих могъл да го посъветвам аз, чиято леля бе емигрантка, преминала с риск от тежки наказания и затвор "зелената граница", а двамата ми най-добри приятели преди години се ожениха за чужденки и също се установиха в чужбина. Не мога да не си призная, че и на мен ми бе минавала подобна мисъл през главата. Леля ми бе изпратила дори една американка от Калифорния, дъщеря на художник, която бе готова да сключим дори фиктивен брак, за да ме изведе от страната. Но някак си чувството ми за дълг надделя - не можех да оставя сами майка ми и баба ми. Днес продължавам да се питам защо той бе напуснал точно тогава, когато сякаш мечтите ни се сбъдваха. Сигурно бе почувствал, че не може да бъде повече полезен на хората у нас чрез творчеството си? Че е изчерпан? И бе потърсил да служи по друг начин на българската поезия. Но го разбирам. В Америка бързо го оцениха. Дадоха му американско гражданство като "особено ценен кадър".

Първото нещо, което той предприема след емигрирането си, бе да подготви и издаде (съвместно с Лиса Сипинкопф) Антология на българската поезия "Clay and Star" ("Глина и Звезда") - 1992 г., която спечелва наградата на Асоциацията на американските преводачи. Естествено е, че заменя активното поетическо писане с преводачество. Превежда на английски и публикува собствени и преводни стихове в редица американски списания ("Poetry", "Boston Review", "Partisan Review", "Harvard Review" и др.), както и в други страни - Англия, Канада, Швеция, Полша, Италия. През 1991 г. получава почетен сертификат от кметството в Бостън, както и медал и диплома от кметството на Рим и областта Лацио в Италия. Но не издава авторски книги в САЩ. Обикаля страната с литературни четения. Работи в библиотеката на Бостънския университет.

Когато по препоръка на Марин Георгиев, с когато се познаваме още от времето, когато работехме заедно на 5-я етаж на Полиграфическия комбинат - той във в. "Пулс", а аз във в. "Септемврийче", и се хранехме в един и същи бюфет, ми се обади литературният историк и критик Пламен Антов и ме помоли да му разкажа повече за "американския период" на Жори (за това ще говоря по-нататък), в края на разговора ни той заключи: "Който иска да научи повече за него, нека прочете творчеството му. Там всичко е записано." Не можех да не се съглася.

Завръщане в Кюстендил

След като няколко години подържахме епизодична връзка, едно лято Жори ме изненада: ще дойде за по-дълго и иска да попътуваме из България. Той нямаше кола и никога не бе шофирал. Качихме се на моята и потеглихме. Душата му бе зажадняла отново да се докосне до България. Най-напред се отправихме към морето, после обратно към Югозапада - Сандански, Мелник, Рилския манастир. И накрая, разбира се, се спряхме в Кюстендил. Развълнувани, се изправихме пред родната ни къща. Разбира се, сега там живееха други хора. Бяха се постарали тя да изглежда добре. Само че отпред ги нямаше белите брези и стройните ели. А елегантното медно патинирано кубе бе боядисано със зелена блажна боя. За щастие, не бяха посегнали върху оградата от ковано желязо и витражите на някогашния цветарник. От долния етаж се показа една жена: "Познавам ви" - обърна се тя към мен. - Ако искате, заповядайте у дома". Оказа се, че това е дъщерята на някогашната модна шивачка Горчето, която бе закупила партерния етаж. Както вече казах, на заграбения от семейството ми горен етаж се подвизаваше секретарят на ГК на БКП Васил Лесички, но след промените позорно бе избягал, продавайки "къщата си". Влязохме и Жори получи достъп до всички кътчета на родното гнездо. В такива моменти човек става сантиментален.

Предстоеше ни още едно пътуване - до градчето на нашите прадеди - Босилеград. В момента там бяха братовчедките на майка му - Тасето и Елена, вече на преклонна възраст. Къщата им бе в самия център. И тя сигурно не си знаеше годините, но още стоеше горда и изправена. Запазил се бе и яхърът, от който прадядото Стефан, кметът, бе потеглил към Великото народно събрание в Търново. За съжаление, от моя Милчевски род, дал също високопоставени хора на градчето, не беше останал никой. Само някакъв братовчед, лекар, се бе запилял към Белград (къде другаде - нали чрез този чисто български край според престъпното съглашение между "великите сили" плащахме кървав данък преди на Югославия, а днес и на Сърбия). По пътя си говорехме за славното кюстендилско поетическо поколение: Велин Георгиев, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Кирил Кадийски, Борис Роканов... Някои от тях вече ги нямаше. В този миг, в който се чувствахме щастливи от детските си спомени, и за момент не можех да си помисля, че не след много време, тихо и безшумно и моят близък приятел ще отлети, за да се присъедини към плеядата големи български поети, които приживе на получиха признанието, което заслужаваха.

Срещнахме се с леля ми, художничката Мила Милчева, и с Жори в заведението на Клуба на журналистите (днес той се нарича ресторант "Конфети"). Двама емигранти, които не се бяха виждали десетилетия. Възкресиха се множество спомени. От времето, когато в клуба идваха най-изтъкнатите интелектуалци - журналисти, писатели, художници, музиканти. Тук, като малко срамежливо момченце, майка ми ме представяше пред Ангел Каралийчев и Емилиян Станев да ми подпишат свои книги. (Едната от тях - "Слънчевото зайче" на Емилиян Станев - още стои в библиотеката ми, заедно с класическите "вечни" произведения от световната детска литература). Споделяйки емигрантския си опит, и двамата бяха единодушни, че трябва много да се внимава в контактите с българската диаспора. Там има всякакви хора. За 40 години престой в Мюнхен леля ми, като свободен художник и преподавател, си бе спечелила десетки, дори стотици германски приятели, някои от които я изпратиха и в последния ѝ земен път и даже дойдоха в България за нейната възпоменателна изложба през 2014 г. А сънародниците ни? Всред тях бе имало и агенти, и провокатори, и откровени нахалници. Смяхме се на един комичен случай: По телефона ѝ се обажда непозната жена, българка, която пита дали не може да отседне за известно време у нея. Била на посещение при сина си. "А защо не отседнете у него?" - я попитала. - "Не искам да му досаждам!" - гласял отговорът. Въпреки дълбоките основания, които тя имаше да емигрира от държавата на комунистите, лишили я от баща и имущество, подложили я на преследване и унижения, леля ми Мила никога не се обърна срещу родината си България. Използваше всеки удобен случай да напомни, че е българска художничка, завършила нашата Художествена академия. След като повече от 20 години не бе си идвала поради страх от наказание, тя не допусна никакъв чужд акцент да се прокрадне в речта ѝ, дори понякога казваше нещичко и по шопски. Не одобряваше поведението на своя състудент Кристо, който не искаше да говори на български и да се връща в страната си.

След като си тръгнахме, Жори ми призна: "Толкова се развълнувах от тази среща, че ми идваше да прегърна леля ти".

Една от главните причини за посещението на Георги Белев в България през 2012 г. бе представянето на антологичната му книга на български "Умерена облачност и други стихотворения", която се появяваше след дълга пауза у нас, в издание на "Жанет 45". В нея, освен стиховете от първото издание на сбирката "Умерена облачност" от 1976 г., бяха добавени и нови, писани в емиграция.

В групата, която потеглихме от София към Пловдив, където щеше да се осъществи срещата с читателите, освен мен - в качеството ми на шофьор - бяха авторът, редакторът и на двете издания Иван Теофилов и професор Михаил Неделчев, който трябваше да направи публичен анализ на стихосбирката. Посрещна ни радушно издателката Божана Апостолова. Изявата се състоя в залата на радио Пловдив. Помещението беше претъпкано. Отдавна не бях виждал толкова много хора. Повечето от нашето поколение. Не бяха забравили своя някога любим поет. Отново се потопих в неговата поезия, която продължаваше да бъде много модерна, странна, неортодоксална:

...Все повече се омотавам в страховете си,
От ден на ден залитам -
кокошка с вързани крака за продан...

Знам откъде му бе хрумнал последният образ. Отново бе изплувал от детството, когато баба му Миланка ходеше на големия съботен селски пазар в града, за да купи пресни продукти. Носеше вкъщи кокошки с вързани крака, а после излизаше на улицата, за да изчака някой по-коравосърдечен минувач, който да заколя птицата. А ние двамата надничахме през оградата и гледахме как нещастното животинче се мята безпомощно, без никакъв шанс да избегне участта си.

На едно място бе споделил разочарованието си от любовта, несъмнено в личен план, но вероятно отново бе поставил и обществена диагноза, която по-късно му бе послужила като основание да отиде в новия свят:

...Каква любов - лъжа в лъжа!
Лъжосмешението дали е грях?
Потомството гъмжи - лъжа, лъжи,
съвсем сме вече притеснени...

След като свърши церемонията с раздаването на автографи, се срещнахме с нашия земляк Борис Роканов, известен поет, писател и художник, който вече живееше в Пловдив. Жори бе с приповдигнато настроение. "Да знаеш колко много ми липсваше всичко това!" - ми каза той по обратния ни път към София.

Америка - как Жори сбъдна детската ми мечта

Георги Белев на морска разходка с корабче по крайбрежието на Нова Англия (2012 г.)

Всеки си има детска мечта. Моята бе да видя Америка. През годините на соца това бе непостижима химера, но аз вярвах, че един ден тя ще се сбъдне. И то стана по възможно най-приятния за мен начин. Чрез съживяване вълшебството на детството. Затова се погрижи Жори, който ме покани да му гостувам в Бостън. Прелитах за първи път океана. Предстоеше ми да видя и изпитам много неща за първи път. А най-вече щяхме да прекараме заедно толкова време, колкото досега не бяхме имали през целия си живот. Но това е една дълга история, която ще споделя друг път. И за съжаление, тя завършва с края на нашето 70-годишно приятелство. Поне във видимия свят.

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2020, № 10 (251)