КАКВО НЕЩО Е ЖИВОТЪТ?

Асен Милчев

web

Давид Вагнер е роден през 1971 г. в Андерах, на река Рейн, провинция Райланд-Пфалц - Германия. Следва общо и сравнително литературознание и история на изкуството в Бон, Париж и Берлин. След дипломирането си продължително време живее в Рим, Барселона и Мексико (преживелиците му по тези места са описани в част от неговите творби, включително и в тук разглеждания роман). Понастоящем работи като писател на свободна практика в Берлин. Творчеството му обхваща романи, разкази, стихове и статии за литературните страници на водещи издания в Германия. От 2014 година е гостуващ професор по световна литература в университета в Берн. Носител е на множество литературни награди и отличия. Известност му носи още дебютният му роман "Панталон, тъмносин като нощта", публикуван през 2000 година, в който той разказва за детството си през 70-те и 80-те години. Следват томче кратки разкази, стихосбирка и романите "Четири ябълки" (2009) и "Говори детето", също от 2009 г.

През 2013 г. романът му "Живот" получава наградата на Лайпцигския панаир на книгата, категория "Белетристика". В решението на журито се отбелязва мъжеството, с което писателят в иронична форма разказва за преживените от него изпитания при лечението на тежък здравословен проблем. В романа си авторът, на когото на 12 г. откриват автоимунен хепатит - организмът отхвърля собствените си чернодробни клетки - проследява историята на заболяването си до времето преди и след чернодробната трансплантация. Той прави това понякога с весели, понякога с тъжни, със саркастични или с доста спокойни думи, но винаги с буден ум и остър поглед. С ритмичен и лаконичен език, подвластен на поетичната сила на въображението. "Живот" не е в пълния смисъл на думата автобиографичен роман, а по-скоро смесица от собствени преживявания и художествена измислица. Тази книга се състои от малки фрагменти, те са номерирани от 1 до 227 и въздействат като 277 мига от живота на хора, над които е надвиснала сянката на смъртта. Това са старателно изработени миниатюри - асоциативни мисли на разказвача, наблюдения, есета, мечти и спомени от детството. И всичко това, примесено с медицински експертизи и доклади. А повествованието е накъсано от заглавията на глави, някои от които (например "Кръв") са органично свързани със съдържанието, а други са трудно разбираеми ("Умореният жираф"). Но както всяко сериозно произведение и тук се поставят екзистенциални въпроси: Какво прави един умиращ човек? Какво е да живееш със страха, че може още утре да си мъртъв? Какво те държи жив, когато тялото отказва да ти служи?

В едно легло със смъртта

"Живот". Едва ли би могло да се сложи по-оптимистично заглавие на една книга. Но всъщност в нея става дума за надпревара с времето, за драматичните моменти от близостта на смъртта и оцеляването. Това е повече от историята на едно заболяване и смъртоносната заплаха от него. Не само поглед в света на болницата и в главите и мислите на хората, част от които са обречени.

Един млад мъж вдига слушалката и чува непознат глас: "Имаме подходящ орган за вас". Това обаждане е чакал, от това обаждане се е страхувал. Дали да рискува, за да живее заради усмивката на малката си дъщеричка? Мъжът взима приготвения сак, обажда се за линейка и постъпва в берлинската болница "Вирхоф". Редят се дълги дни и нощи в болницата, която той нарича Космос, заедно със сменящите се съседи по легло и техните съдби и признания - като търговецът на напитки, който тайно напуска болницата, за да посещава любовницата си, или месарят от Ливан, който е загубил двамата си братя в гражданската война. Прикован от системите в своя бял космически кораб, болничното легло, той предприема пътуване през спомени и мечти. Кого е обичал? Без патос, на места с меланхоличен или шеговит тон авторът разказва за живеенето и умирането, за отговорността и щастието, за живота, който дервишите (незнайно как се появили в бленуванията му) наричат пътуване.

Пътуване в морето на забравата - на другия бряг те чакат мъртвите роднини - "Добре дошъл!" Но той има още работа тук! Един баща трябва да бъде висок, силен, здрав, дори безсмъртен. Болестта е свободно време. Можеш да мечтаеш. Тя е пътешествието на бедните. Като си млад, е много по-лесно да си представиш смъртта, отколкото живота. По-лесно е да си представиш, че те няма, отколкото какво ще направиш от живота си. Хубавото е, че разполагаш с всичкото време на света.

Трябва да свикнеш с болничното ежедневие, този театър на абсурда - постоянното влизане и излизане от стаята... Дневни сестри, следобедни сестри, нощни сестри, посетители - живи и мъртви. Ритуали - визитации, прегледи, демонстрации на студентите... Будуване и съновидения. Дори ти идват мисли за самоубийство (докторите казват, че това е вследствие на зле функциониращия черен дроб).

Vita nova

Трансплантацията е извършена! А с нея идва и надеждата за vita nova - нов живот. Преди да постъпи за операция, авторът пуска SMS на приятелите си. Той е трябвало да звучи така: "Отивам в болницата за нов черен дроб". После разбира, че е написал: "Отивам в болницата за нов живот". Край на съмненията - дали да направи трансплантация, или не? (вече веднъж той се бе отказал!). Фармацевтичната симфония на лекарствата ще се погрижи да се потисне имунната му система, за да не се отхвърли присаденият орган. Сега остават други съмнения - какво е влиянието на чуждия орган? Дали той вече не сънува чужди сънища? Трябва ли да се чувства виновен затова, че е оцелял, а дарителят - не? Някога е можело свободно да се контактува с роднините на донора. Сега вече не е възможно. Можеш само да им напишеш анонимно благодарствено писмо. Големите подаръци са проблем. На тях не може да се отвърне. Как да благодари за спасението си? Истинският дар не изисква обмяна - да дадеш, да приемеш, да отвърнеш. В този смисъл донорството на органи е идеалният дар, защото обменът на органи е невъзможен. А, остава и болката. Физическата болка винаги е истинска, непосредствена, тя винаги е настояще. Докато те боли, все още те има на света. Главният герой - авторът, имал на стената в детската си стая един лозунг: "Да си германец, значи да си и индианец". Това му е внушила вече мъртвата му майка, която често го посещава и тук в халюцинациите. Това е крилата мисъл на един от най-значимите немскоезични драматурзи на миналия век Хайнер Мюлер, в която се намеква, че червенокожите издържат много на болка.

Болницата е място на различни истории - всеки носи със себе своята и умира да я разкаже. Какво те доведе тук? Трябва да си добър слушател. И заедно с това да можеш да се изолираш и усамотиш! Всичко е наред. Само да не беше тази умора от живота - просто не искаш да продължиш. В случая умората е болката на черния дроб. И тук идваме до осмислянето на главата "Умореният жираф", който трябва да се храни почти непрекъснато, почти без да спи. Но неговата философия е: "Непрекъснатата работа уморява, но мързелуването - също". Тук са събрани малки хумористични миниатюри, характерни за стила на автора. Например: "Мишките се нуждаят от 20 часа сън. Значи ли това, че повечето от тях ги изяждат по време на сън?

Да, vita nova, трябва да започна този нов живот... Телефонът на нощното шкафче вече вибрира... отначало нищо не чувам, после един глас казва: "Татко, скоро ли ще се върнеш у дома?"

Ето, как от една книга човек разбира какво нещо е животът.

Давид Вагнер. Живот. Прев. Майя Стефанова. София: Гея-Либрис, 2016.

* * *

IN MEMORIAM

Докато книгата "Живот" от Давид Вагнер бе под печат и се подготвяше настоящата рецензия за нея, неочаквано животът реши да напусне тази, която бе душата и сърцето на романа в българската му версия - неговата преводачка, блестящата германистка Майя Стефанова (1947-2016). Имах привилегията да бъда неин близък роднина, приятел и колега. И радостта да й занеса току-що излязлата книга. Тя вече бе в болница. На другия ден ми се похвали, че е подарила един екземпляр на лекуващия си лекар с посвещението: “От мита за прикования Прометей знаем, че черният дроб регенерира, след като орелът кълве части от него. А белият дроб?..." Читателите сами биха могли да оценят брилянтния й превод. Тя се е справила с изключително трудната задача – да бъде безупречно точна в една главоблъсканица от медицински термини. Несъмнено заслуга за това има и медицинският й консултант д-р Иван Панов. Както винаги в преводаческата й дейност (устен, симултанен, специализиран, художествен превод), и тук тя е безупречна.

Ето какво написаха нейните колеги по повод кончината й:

СЪЮЗЪТ НА ПРЕВОДАЧИТЕ В БЪЛГАРИЯ

СЕ РАЗДЕЛЯ С

МАЙЯ СТЕФАНОВА

Отиде си прекрасна приятелка.

Отиде си достойна, лоялна, слънчева, цялостна натура.

Отиде си талантлива устна и писмена преводачка; интелигентна, начетена и съвестна преводачка на художествена литература.

Отиде си един ценен човек.

Загубихме човека Майя и скръбта ни е много голяма.

15 юни 2016 г.

Главният герой в романа бе преборил смъртта. Черният му дроб бе подменен. Тя също имаше някаква надежда.

Уви! Оказа се, че белият дроб не може да се възстановява.

Но мъртви са само онези, които забравяме.

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2016, № 6 (199)