Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОРБАТА Е ЗА ДУШАТА НА НАРОДА НИ

Асен Милчев

web

Увлечени в щастието, или в нещастието на сивото си ежедневие, отвратени от политическите боричкания, които трайно са се настанили в живота ни, сме склонни да забравяме. Заболяваме от амнезия. Точно това искат тези, които мечтаят за реванш, въздишат по едно минало, което едни не са разбирали и са се хващали на пропагандните му клишета, други са се възползвали от него, когато войнстващата безпросветност и простотията са били държавна "нормалност", а трети, съвсем младите - не са чували нищо за онова ужасно време и жертвите му, а и не желаят да знаят за него. А от нас се иска само едно - да не забравяме. И да разпръскваме истината.

Тази нощ в 2,30 часа през нощта преди 74 години са изпълнени присъдите от т.нар. народен съд. Сред невинните жертви е и вуйчо ми Методи, на 23 години. Бог да ги прости...

От Фейсбука на Илиян Георгиев

 

Уви, миналото не си е отишло

След като съвсем неотдавна написах статията "Събитието, което раздели нацията ни завинаги" за т.нар. Народен съд (публикувана в бр. 1, 2019 г. на списание LiterNet), в която настоявах, че никога не бива да се забравят престъпленията, извършени под формата на съдебни присъди, в съботната утрин на 1 февруари, както обикновено, си позволих да се излежавам, гледайки телевизия. В един момент дочух нещо от екрана на БНТ, което ме накара да скоча като ужилен. Та днес бе Денят за почит на жертвите на комунизма. Ужасих се - за малко да забравя! Как е възможно? Втурнах се към Мемориала край НДК, където вече традиционно се отбелязва тази дата. По пътя си спомних с какъв ентусиазъм в края на 90-те години най-напред се събираха подписи, после се учреди фонд и накрая в самия край на хилядолетието се откри този най-голям по рода си паметник у нас. Пристигнах, когато председателката на Народното събрание Цвета Караянчева произнасяше словото си. Ето част от него, на места леко перифразирано. То заслужава да се чуе:

На този ден ни обединява почитта и скръбта към миналото, но повече ни обединява тревогата, че то никога не си е отивало. За злото забравата е равна на опрощение. Днес ставаме свидетели на уж случайно изпуснати реплики и уж изречени на шега заплахи от хора, които се борят да ни накарат да забравим жертвите на комунистическия режим. Те отказват да отбележат деня на жертвите под предлог, че съществуват различни мнения по въпроса. Но различни мнения имат само онези, които безрезервно вярват в лъжите и демагогията на комунистите. Това са съзнателни опити да се оправдае диващината на банда палачи, които години наред са мачкали и тероризирали политици, военни, журналисти, учени, свещеници и предприемачи. Понякога са го правили от чиста злоба и омраза, за да се подмажат на комунистическата власт за кариера, изградена върху трупове и разбити съдби. Почитането на 1 февруари е ден както на признателност и почит към жертвите на комунизма, така и предупреждение за заплаха, а не сбогуване с миналото. Проклети завинаги да са имената на палачите. Поклон пред жертвите и мъченичеството им, пред десетките хиляди прекършени съдби. Поклон!

Едва ли би могло да се каже по-добре.

Кръстът на Мемориала на жертвите на комунизма край НДК, пред който се прекланяме всеки 1-и февруари

Кръстът на Мемориала на жертвите на комунизма край НДК,
пред който се прекланяме всеки 1-и февруари

Огледах се. Повечето от присъстващите бяхме с побелели коси. Бяха дошли президентът Петър Стоянов (1997-2002), лидерът на БЗНС Николай Ненчев, лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ, лидерите на Демократична България Атанас Атанасов и Христо Иванов, лидерът на СДС Румен Христов, бившият председател на Народното събрание Александър Йорданов, евродепутатът от ЕНП/ГЕРБ Андрей Ковачев и други бивши и настоящи политически фигури. Правеше впечатление обаче отсъствието на двамата най-значими мъже в държавата: министър-председателят и президентът. Но докато премиерът Бойко Борисов до известна степен бе делегирал правото си на своята съпартийка Цвета Караянчева, негласното (и непоискано!) извинение на президента бе, че в момента е в Брюксел. Само че хората си спомниха, че миналата година, когато си е бил у нас, изобщо не се е сетил за знаменателната дата. А какво да кажем за така наречената "левица"? Сигурно те не искаха да се сещат за греховете на своите предшественици, чиято история приемаха за своя, и заболяваха от амнезия за престъпленията им. Но и да присъстваха тук, едва ли някой би им се зарадвал.

По този повод може би най-добре бе изказала мнението си във "Фейсбук" г-жа Татяна Кристи:

Е, чухме реакция по повод днешния ден. От Нинова. Тя твърди, че Народният съд е "неизбежно и необходимо правосъдие". Това е действащ политик с претенции да води държавата към просперитет и демокрация. За сравнение, след капитулацията на Германия, не сме били свидетели хиляди нацисти да бъдат масово избивани и захвърляни в общи гробове след капитулацията... За такава варварщина светът не е чувал. Защото една част от съюзниците не бяха варвари. Но за България това, очевидно е нормално и "необходимо" правосъдие според бившата седесарка и настояща крупна приватизаторка, която меси баници пред баламите, правейки се на "човек от народа", която предпочита да избута детето си в САЩ, докато громи империализма и експлоатацията, носейки цветя на гроба на патрона си Живков, хленчейки, че "демокрацията ни е отнела много".

На вас какво точно отне "демокрацията", госпожо Нинова?

 

Спомените на един ликвидатор

Сутринта, докато се обличах набързо, по друга телевизионна програма течеше разговор с Жени Живкова. Защо точно на този ден? Иска ми се да вярвам, че не е било нарочно. Трябва да кажа, че нямам нищо лично към внучката, т.е. към осиновената дъщеря на Тодор Живков. Децата не трябва да носят вина за постъпките на родителите си. А още по-малко за престъпленията на комунизма. Може и да е добра моделиерка. Но струва ми се, че не би било лошо да бъде малко по-скромна. И смирена, а не да се окайва колко много са страдали с дядо си след ноември 1989 г. Най-малкото защото той бе предаден от своите, на които не им мигна окото да го пожертват в името на собственото си оцеляване. И на Партията! Типично по комунистически! Помним - как за една нощ забравиха партийната си принадлежност и се преименуваха. Сякаш свалиха костюма си на комунисти и облякоха този на социалисти. Довчерашните войнстващи атеисти се бутаха кой по-напред да целува ръката на патриарха на великденските и коледните богослужения. Покъртителна картина, от която на човек му се повдига.

От Жени разбрах, че докато Тодор Живков е бил под домашен арест, при него допускали на свиждане само внучката и сина му. Гледали по телевизията разстрела на Чаушеску и жена му Елена. И сигурно са треперели от страх. Но дали тогава, или когато и да било, той се е сещал за множеството си престъпления, извършени през рекордно дългото му еднолично управление? Като се започне от времето непосредствено след 9 септември 1944 г., когато Живков е бил началство в т.нар. Народна милиция и който кървав период от биографията му умишлено се премълчава. Затова пък неговата дясна ръка в преврата - небезизвестният Мирчо Спасов, главен изпълнител на "мокрите поръчки" на Партията - убийствата - е доста по-словоохотлив. (По-късно, както все още сигурно някои си спомнят, името му нашумя във връзка с разкритията за ужасиите в "лагерите на смъртта" в Ловеч и Скравена). За това "славно, но и жестоко време" Мирчо Спасов не се срамува да разказва пред журналисти: "Партията разпореди преди Народния съд да се поизчистят колкото се може повече врагове, че после с присъдите става бавно. Така всяка нощ пред Дирекцията на полицията на "Лъвов мост" в столицата пристигаха хора от градове и села, с камиони "Опел Блиц", от провинцията ги извозваха и с влакове. След това по списъци ги откарваха край радомирските села Върба и Батановци, където ги ликвидираха и заравяха из нивите. Около 100 нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това са някъде около десет хиляди човека" - пресмята Спасов. (За сведение: това са два пъти повече от жертвите, дадени през целия период на т.нар. народоосвободителна борба срещу фашизма, и то според данните (несъмнено преувеличени) на Музея на революционното работническо движение у нас - да, имаше и такъв музей в социалистическа България!) Някогашният летец от Хасково Стефан Илиев си спомня, че от 22 септември до края на декември 1944 г., когато е служил в района на Червена могила, край тамошното летище нощем често минавали камиони със загасени фарове. Спирали недалеч и оттам се чувала автоматична стрелба.

А тъща ми си спомняше как в онези тревожни нощи в каменоломните на село Скравена по пътя към Враца отдалеч се виждали пламъци, чували се плач, стенания, писъци и някакви избухвания. Местните хора говорели под сурдинка, че така пукали труповете на избитите, които като горели в огъня, се пръскали като бомби.

Късно през нощта Мирчо Спасов ходел да докладва на Тодор Живков в щаба на НОВА (Народоосвободителна въстаническа армия), който се е намирал в читалище "Славянска беседа" на ул. "Г. С. Раковски" в столицата. (За неизкусения млад читател става дума за полумитичната нелегална партизанска организация на комунистите в България по време на Втората световна война, съществувала от март 1943 г. до 9.09.1944 г.). Дълги години на тази сграда имаше паметна плоча, която трябваше да увековечава присъствието на измисления герой на съпротивата Тодор Живков там по онова време. Само че това е било свързано не с героични, а с мерзки дела. Отмятали бройките на убитите и раздавали мунициите за разстрела на жертвите. "Досегът ми с др. Тодор Живков беше много специален - хвали се Мирчо Спасов. - Бяхме се разбрали да се споразумяваме с очи. Намигнеше ли ми, това означаваше да продължавам." Какъв цинизъм! Дали дядото е разказвал на внучката си какъв юнак е бил по онова време? И как си е играел с живота на невинните жертви, които без съд и присъда, е разпореждал да се изпратят на оня свят? Жени Живкова разказа и за обиските, които правели тогава по домовете на близките й. Сигурно не е било приятно...

 

За Заека, който бе готов да увисне на бесилото

Бях на 14 години. Живеехме с баба ми в Кюстендил. Отскоро се бяхме пренесли в "друга" къща. Първият секретар на градския комитет на партията "закупи" на смешна цена от държавата конфискуваната къща на дядо ми, подполковник Спас Милчев, невинна жертва на т.нар. Народен съд, спретнат от самоназоваващата се народно-демократична република, за да се разчисти пътят за "пролетарската" диктатура. Никога няма да забравя този ранен пролетен следобед. Четях романа на Стефан Дичев "Пътят към София" - за освобождението на столицата от турците през Освободителната война. Настроението ми бе бойко. Изведнъж на вратата заудряха с пълна сила: "Отворете - милиция!" Колкото и да се правех на куражлия, сърцето ми щеше да изскочи. Погледнах баба ми. На лицето й не трепваше нито мускулче. Тя бе желязна жена. Никой не можеше да я уплаши! Бе преживяла мъката по убития съпруг, лишена от подслон и средства за съществуване, се бореше и преодоляваше несгодите на ежедневието. Вътре нахлуха трима цивилни агенти. Представиха се - двама от София и един местен. Показаха ни заповед за обиск. Отзад ни жив, ни умрял, сякаш се мъчеше да потъне вдън земя, бе съседът Вене. Бяха го повикали като свидетел. И тримата агенти се впуснаха да ровят из цялата къща. Изхвърлиха дрехите ни на пода. Преобърнаха сандъците. Почти разбиха скрина. Не ни казваха какво търсят. За миг се поспряха пред ордените на дядо ми, може би единственото, което бе останало след него. Единият се подвоуми какво да прави. Май че искаше да си ги сложи в джоба, но изглежда прецени, че това щеше да си бъде чиста кражба, и махна с ръка. А имаше и свидетели. Очевидно не намериха, каквото търсеха, защото през зъби подканиха баба ми да подпише протокола. Така и не разбрах тогава защо бяха дошли. Години по-късно ми се изясни. Бяха забъркали майка ми и леля ми в политически процес срещу един достоен българин - Людмил Козаров, бивш царски офицер, националист от стар възрожденски род и професорско семейство, убеден демократ, интелектуалец, владеещ множество чужди езици. Ето защо не беше чудно, че комунистите го ненавиждаха, а и той не скриваше презрението си към тях. Беше непробиваем и откъм психическия, и откъм физическия терор, на които многократно го бяха подлагали, и не се огъваше пред опитите да го подкупят и привлекат на тяхна страна. Имаше само една слабост. Този суров, изстрадал мъж се разтапяше пред вида на дребни безпомощни животинки. Не знам кой му бе дал симпатичния прякор Заека, но той го носеше с гордост. А дали тази история нямаше нещо общо с Алиса и Мартенския Заек? Кой знае? Почти през цялото време след 9-ти той прекара или в затвора, или като изселен в небезизвестното село Ножарево в затънтения Делиорман. Но дори чак там моите близки му ходеха на свиждане. Тяхното приятелство не се подаваше на конюнктурата, надмогваше опасностите. А както е известно, комунистите не можеха да търпят независимите хора, още повече, когато бяха инакомислещи. Затова не бе чудно, че им бяха подготвили капан. Монтирали "бръмбари" - микрофони в жилището му и ги записали: как той и гостите му се изказват неприязнено срещу режима. Последва процес срещу Козаров, в който моите роднини трябваше да бъдат свидетели на обвинението.

Сега е трудно да си представим всички номера, които са използвали социалистическите следователи. Те са включвали, разбира се, най-вече заплахи и лъжи. Леля ми упорито отказвала да улесни следствието и всъщност да предаде Козаров. Накрая, ядосани, предизвикали очна ставка между него и нея, при която под угрозата, че ако мълчи, ще напакости на приятелката си, подсъдимият си "признал", че е работил срещу интересите на социалистическата родина, като е събирал компрометиращи материали с цел да дискредитира най-прогресивния строй на света пред Запада. А компрометиращите материали били по същество безобидни изрезки от вестници, в които имало макар и съвсем свенлива критика към някои стопански ръководители. (По това време държавата си играеше на демокрация, като позволяваше да се прокрадва някаква пародия на "градивна" критика, за да се похвали с широките си възгледи). Обвиняемият посочил, че не си спомня на кого е предоставил вестниците, но за следователите не било трудно да се досетят къде могат да бъдат. И още на следващия ден глутницата тръгнала към Кюстендил, за да се докопат до веществените доказателства. Само че леля ми бе развила невероятни конспиративни качества, като вървяла една крачка пред тях. Бе дошла с нощния влак до Кюстендил, и докато съм спял, бяха унищожили с баба ми всички опасни вестникарски изрезки. В ранни зори тя бе взела обратния работнически влак за София, така че дори аз не бях разбрал за среднощното й посещение. Останалото от обиска у нас вече знаете. Сега младите могат да се подсмихват, знаейки как хората безнаказано се ругаят взаимно и хулят властта в социалните мрежи, но тогава дори за съвсем обикновени изрезки и то от социалистическия печат можеше да влезеш в затвора, да те вкарат в концлагер, или най-малкото да те интернират.

След няколко години цялата тази доста банална история от времето на социализма имаше невероятно продължение. Дълбоко засегната от жестоката разправа с баща й, от бариерите, които с години издигаха пред влизането й в Художествената академия, въпреки отличните й оценки на приемните изпити, и накрая от невъзможността да се твори извън рамките на социалистическия реализъм, леля ми се принуди да потърси свободна страна, където се създава свободно изкуство. След низ от смели постъпки, отново с риск да попадне в затвора, тя премина без документи "зелената граница" и емигрира в Германия. С труд и талант успя да се наложи като свободен художник във втората си родина. А когато дойде време да поиска немско поданство, за което се чакаше с години, го получи неимоверно лесно. По политически причини. Дълго време си мислеше, че статутът си е получила заради баща си. Не, оказа се, че е поради личните й заслуги и неприятностите, които бе имала в политическия процес срещу Козаров.

Въпреки "революционния терор" срещу него, Заека доживя времето на демокрацията. Той бе един от малцината, които през целия период на комунизма вярваха, че системата, основаваща се на насилие и жестокост, няма да се задържи. (Бе успял да вдъхне тази своя увереност и на мен). За съжаление, никой от новите "силни на деня" не го потърси, за да използват капацитета му и да го включат в изграждането на новото общество, а той бе прекалено горд да се самопредложи. Може би по-добре. Тъй като с неговата праволинейност сигурно не би изтърпял никакви неправди, дори от страна на своите. От него ми остана едно изречение, което обичаше да повтаря: "Ако знаех, че със саможертвата си бих могъл да освободя не един квартал, не една улица, а само една къща в София, моментално щях да увисна на въжето".

Бях сигурен, че щеше да го направи.

 

"Мисия Лондон" заради Учителя

А сега Жени Живкова ми разказваше какво въздействие им е оказал разстрела на Чаушеску. Да, чудесно си спомням този ужасяващ момент. Беше по време на коледните празници на 1989 г. И аз го гледах по ББС. Бях долетял до английската столица със специална "мисия Лондон". У нас едва-що се бяха случили промените. От няколко месеца хватката на ДС видимо отслабваше. Потисниците усещаха (а може би имаха информация) какво предстои да стане. Нечувано - издадоха ми дори изходна виза да замина за острова. На мен, когото до неотдавна не допускаха до граничните зони на Петрич или Малко Търново. Майка ми бе на гости на една местна последователка на Учителя Петър Дънов със задача да издаде на английски език под псевдоним една по същество дисидентска книга за същността на учението (The Grain of Wheat - "Житно зърно"). Дотогава у нас това бе невъзможно. Живеехме още със страха от специалните служби, затова действахме конспиративно. Бяхме се разбрали, че ако има необходимост от допълнителни материали за книгата, тя ще намери начин да ми ги поиска. Преди да отпътувам, ми се обади по телефона: "Донеси чантата със семейните снимки на дядо ти, която е на дъното в гардероба". Досетих се, че трябваше да занеса работната чанта на Учителя, която от години се съхраняваше у нас, предавана от ръка на ръка и надживяла различни обиски в недалечното минало. Вече съм разказвал как ми се свиваше сърцето винаги когато преминавах нашата граница. Виждам как младите пак де подсмихват. За тях казаното от мен е неразбираемо. По-добре никога да не разберат какво можеше да ти се случи на границата, ако те заловяха, че пренасяш инкриминирана литература (такива бяха и беседите на Учителя!).

Жени Живкова, разбира се, никога не е изпитвала такива неудобства и страхове. А дали, гледайки варварската разправа с диктатора Чаушеску (също извършена от довчерашните негови хора), те са си дали сметка, че обвиненията за престъпления срещу държавата, за геноцид срещу собствения народ, за подкопаване на националната икономика и т.н. не важат с пълна сила и за нашия диктатор. Само да си припомним: по негово предложение се готвеше присъединяване на България към Съветския съюз като 16-та република, а златните резерви на страната бяха също преотстъпени на "големия брат". А по всякакви законодателства на света това си е чиста проба национална измяна, която се наказва със смърт...

Дисидентската книга "The Grain of Wheat" ("Житно зърно") за същността на учението на Учителя Петър Дънов, издадена в Лондон през 1989 г. (съст. Христина Милчева-Славянска)

Дисидентската книга "The Grain of Wheat" ("Житно зърно") за същността на учението на Учителя Петър Дънов, издадена в Лондон през 1989 г. (съст. Христина Милчева-Славянска)

Десетилетия наред под предлог, че в страната трябва да се унищожават "враговете на народа", комунистическата партия с помощта на ДС жестоко преследваше различно мислещите, главно невинни хора. Не знам как са съвместявали тази омраза с хуманизма, който принципно се проповядва от комунистическата идеология, докато самият хуманизъм не се превърна в една огромна лъжа.

 

Когато се възправиш срещу неправдите, ще надживееш мъчителите си

Надписите върху мемориала бяха започнали да се изтриват. Група монахини се взираха върху изтъркания мрамор. Търсеха името на Блажения Евгени Босилков, един от многото свещенослужители, жертви на атеистичния комунистически режим. Една възрастна госпожа, която излъчваше достойнство, говореше като на себе си: "Избиха елита. А възпитание, морал и култура не се научават. Те се наследяват".

Най-много се зарадвах на присъствието сред множеството на 97-годишния Дянко Марков, председател на Българския демократичен форум и на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, депутат от СДС в 37-то и 38-то Народно събрание. Безспорно един от двигателите на демократичните промени у нас. Беше идеологически близък приятел на майка, която се възхищаваше от неговия несломим дух в борбата срещу комунизма - и преди, и след промените. Наблюдавах как сияеха очите на хората от това поколение, лишавани десетилетия от възможност да участват в обществения и политическия живот на страната, как след 1989 г. се впуснаха да работят. Участваха в дейностите на своята партия (в нейния Съвет на старейшините участваше и майка ми). Тя сътрудничеше активно и в списанието "Един завет", и във вестник "Истина", които ратуваха да не остават "бели петна" в историята ни. Заслужава си да се разкаже нещо за бурната житейска история на Дянко Марков, пълна с драматични мигове и трагични обрати. Но и с един идеализъм, какъвто днес, уви, не вирее по нашите земи.

Роден е през 1922 г. в Плевен в семейството на адвокат и гимназиална учителка по български език. Дете на епохата на разочарования от резултатите от Първата световна война, когато чрез несправедливостите на Ньойския мирен договор се разбиват мечтите за "обединено Отечество". Възпитаван в дух на патриотизъм, Дянко тръгва по пътя на баща си и става член на Съюза на младежките национални легиони (СМНЛ), чието име подсказва приемственост към идеалите на възрожденския национализъм и "Българската легия" на Раковски. Обединяващият им лозунг е: "За социално мощна и социално справедлива България". Привлечен е от призива на организацията "За България, за другите, за себе си!" В програмата на тази организация няма домогвания до властта и зависимост от каквито и да било партии и движения.

Вследствие на близките отношения с водачите на легионерите, веднага след 9.9.1944 г., бащата Георги Марков е ликвидиран без съд и присъда и погребан незнайно къде. През март 1944 г. Дянко Марков завършва ВНВУ и като летец навигатор с чин подпоручик участва във войната. Седем пъти е с пробойна на самолета си и се спасява на косъм от смъртта. Но не и от дългата ръка на ДС. Заедно с разгрома на офицерския състав в армията върви и разправата с легионерите - т.нар. "легионерски" съдебни процеси (през 1946 г. и 1948 г.). По време на жестоките мъчения в следствието той иска да се самоубие, но мисълта за дълга му спрямо близките и Отечеството го възпира. Осъден е на 5 години затвор. После най-добрият пилот навигатор в авиацията е принуден да се прехранва с нискоквалифициран или неприсъщ труд.

След смяната на комунистическия режим у нас и навлизането си в политиката, благодарение на високите си морални качества и интелектуален потенциал Дянко Марков стана стожер на демократичния ни парламентаризъм. И с това си навлече гнева и омразата на наследниците на неговите мъчители. Най-силният им коз срещу него беше, че е бивш легионер и антисемит. Налагаше му се безкрайно много пъти да обяснява, че легионерите са националисти, а не фашисти. Но най-голяма злоба върху него предизвика излизането му пред Народното събрание на 27 юли 2000 г., когато от името на парламентарната група на Обединените демократични сили изложи мотивите за внесеното предложение за сваляне на акад. Благовест Сендов от поста на зам.-председател на Народното събрание заради действията му в ущърб на националните интереси, отнасящи се до спасяването на българските евреи от унищожение в лагерите на смъртта в Източна Полша. Небезизвестният "безпартиен комунист", лично протеже на Тодор Живков и Людмила Живкова, се бе обърнал зад гърба на управляващото (тогава) мнозинство с апел към президента на държавата Израел, в който се настоява името на цар Борис III да бъде заличено от мемориалните плочи и "всякакви други мемориални мероприятия" в гората, посветена на България, в зоната на Ерусалим. Една от любимите теми на комунистите за злословене срещу царската династия и всъщност срещу България. След като отчаяните им опити да припишат на Тодор Живков славата на спасител на българските евреи безславно се провалиха, те решиха да зачеркнат решаващия принос на царя в тогавашните събития. Без да обръщат внимание, че в усилията си да го очернят, силно си противоречат. От една страна, тръбят за "кървавия монархо-фашистки режим", където има еднолична власт на царя, а от друга, че този изключително важен и смел акт изобщо не е зависел от него, а от народа. Народът - да! Но всенародните действия не биха имали никакъв ефект, ако не бе волята на един мъдър и милостив управленец. (В крайна сметка мемориалните плочи бяха премахнати - да се чуди човек докога ще се хващат на комунистическите трикове!?, но и акад. Сендов бе свален от поста. Кой спечели от тази кавга?)

Въпреки 97-те си години и нападките на левицата Дянко Марков продължава да работи за националната кауза на България

Въпреки 97-те си години и нападките на левицата Дянко Марков продължава да работи за националната кауза на България

Всички тези мисли ми хрумнаха, когато видях пред Мемориала на жертвите на комунизма пред НДК достолепния възрастен мъж, запазил дори част от офицерската си стойка. Въпреки годините си Дянко Марков продължава да работи за каузата на своя живот - българския национализъм. А тези, които все още наричат легионерите "фашисти", нека прочетат книжката му "Легионерството - възникване, историческа роля и съдба". Надявам се след това да са разбрали, че тази организация е била съюз, чийто идеал винаги е бил любов към народа и Отечеството.

 

Кой преиначава историята?

Наскоро дойде скръбната вест за кончината на вицепрезидента (1997-2002) Тодор Кавалджиев, за когото едва ли някой би могъл да каже лоша дума. Издъхна на 85 г., скромен, беден и забравен, само с 350 лв. пенсия, докато следващите на този пост получават няколкократно повече. По този повод в едно телевизионно предаване актрисата Виктория Колева ("Скъпи наследници") разказа свои спомени за него. На 18 години баща й завършил средното си образование с отличен успех и пожелал да продължи с учението си в чужбина. Само заради това го изпратили за 11 години в концлагера в Белене, където били заедно със земеделския деятел Тодор Кавалджиев. През целия си живот бащата на Виктория постоянно споменавал, че ако не е била неговата подкрепа, бащинските му грижи, никога не би оживял в този ад. А днес кой да разкаже за тези времена?

Като използват преднамереното безхаберие в обществото относно истината за миналото ни отпреди официалната (страх ме е да кажа "окончателната"!) смяна комунизма у нас, гласове от миналото дори имат нахалството да хвърлят упреци към съвременните историци, че променяли историята. Коя история, господа? Вашата ли? Та вие десетилетия насаждахте фалшива история: славославехте кървавия атентат в черквата "Света Неделя" през 1925 г., когато всъщност комунистите по разпореждане на Коминтерна вкараха в дългогодишна гражданска война страната ни. За т.нар. партизанско движение, появило се едва след като Хитлер и Сталин от първи приятели стават смъртни врагове. Отново по чужда заповед и заради чужди интереси заблудени идеалисти, част от които по-късно се превръщат в безпощадни убийци, тръгват с оръжие в ръка да свалят законното демократично правителство. Обичат да броят жертвите си. Ала какво може и трябва да направи държавата, когато въоръжени банди се крият в горите (не случайно хората са ги наричали презрително "шумкари"), убиват невинни кметове, учители и свещеници, ограбват мандри, освен да ги унищожава? Но после те наричат това "героична въоръжена народоосвободителна война". (Днес на такива елементи казват "терористи"). А как да им простим кашата, която забъркаха в отношенията ни с нашите братя от Македония, които (отново по заповед на Сталин и този път на Тито) насила накараха да се отрекат от род и родина? Това историческо престъпление (както винаги за тях това е само "грешка") ни държи влага и до ден днешен. Там още се изучава фалшифицирана история за нас. Едва в наши дни може би наслагваните десетилетия подозрения и неприязън започват да се разсейват. Но за да докажат, че нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили, неотдавна бойкотиращата работата на Народното събрание парламентарна група на БСП не дойде на тържествената ратификация на протокола за присъединяване на (вече) Република Северна Македония в НАТО. Някои виждат в това опит да се направи "подарък" на министър-председателя на Руската федерация Дмитрий Медведев, който се очаква да дойде през март на официално посещение у нас.1 А се знае какво е отношението на Русия към въпросите за разширяването на Североатлантическия пакт.

Но нека да се направи обективен прочит на историята - какво се е случило наистина преди 9 септември 1944 г. и след това? После ще се пресмята кой повече кърви е пролял.

Всеизвестно е, че в нашите училища не се преподава за събитията, случили се в най-близкото ни минало. Били ли сте скоро в някое малко, пък и по-голямо селище? Времето в тях сякаш е замръзнало. Отвсякъде ви гледат паметници на партизани и партизански майка, най-често срещаните имена на улици са: "9-ти септември", "Червеноармейска", "Партизански бой", "Партизанска песен", да не говорим за имената на стотиците бивши държавни и партийни дейци от близкото минало, издаващи носталгия по социализма, позната от риториката на бившите комунисти и настоящите социалисти.

Разбира се, до известна степен има и обективни причини за това състояние на нещата. Обществото все още реагира болезнено, когато се говори за жертвите на нацизма, но приема сякаш безразлично жертвите на комунизма. Това е вследствие на десетилетията наслагван страх да се говори обективно по тази тема. А отдавна вече във всички международни документи престъпленията и на двете тоталитарни системи се третират като еднакво човеконенавистни. Но нека да погледнем и в нас самите.

На мястото на тази сграда на ул. "Ген. Щерю Атанасов" 6 се предвижда да се построи нов Център на Бялото братство

На мястото на тази сграда на ул. "Ген. Щерю Атанасов" 6 се предвижда да се построи нов Център на Бялото братство. Внушително начинание. Но никъде не личи, че тя от години всъщност се намира на площад "Петър Дънов - Учителя". Табелките липсват. А това е първа крачка към забравата

Преди петнайсетина години имаше кампания за кръщаване на улици. Мой близък приятел, тогава заместник-кмет в Столична голяма община, ме попита дали мога да предложа някой виден, но пренебрегван българин, на когото да се отдаде необходимата почит. Веднага се сетих за Учителя Петър Дънов, чийто гроб (неговите последователи предпочитат да го наричат "мястото на Учителя") е в непосредствена близост до Руското и до Германското посолство. В момента го посещават десетки почитатели на Всемирното бяло братство от цял свят. Подготвихме необходимата документация, която бе представена пред специалната комисия на общинския съвет. Предложението бе прието единодушно. Така едно малко площадче в община "Изгрев", в квартала на "дъновистите", в непосредствена близост до градинката на Учителя, получи неговото име. Само че ако тръгнете сега да го търсите, едва ли ще го откриете. Никъде не е обозначено. Макар че там има къщи на Бялото братство. Те сигурно и не знаят какво се е случило. В замяна на това ще видите две табели "Ген. Щерю Атанасов" на улиците, водещи към площада. Познайте за кого става дума! За виден партиен и военен комунистически деятел, партизански командир, емигрант в Съветския съюз. Него духовните му наследници не са забравили. А последователите на Учителя?

Една колежка от моето поколение ми разказа какъв шок е изживяла като 12-годишно момиченце, когато, минавайки пред внушителния паметник на "верния син на народа" Съби Димитров в центъра на Сливен, чула от устата на леля си за първи път за престъпленията на комунистите около 9-ти септември. Пионерското й сърце се разбунтувало и тя дори нагрубила жената, която искала само да й открие истината. (Едва ли не я нарекла "фашистка"). Очевидно вкъщи не са знаели (или по-скоро на са смеели) да й говорят по този въпрос. Но ако си мислите, че днес хората са по-просветени в това отношение, лъжете се. Разбира се, от Уикипедия например можете да научите почти всичко за Съби Димитров, за цялата му партийна дейност. Но там няма да ви обяснят как така на 11 август 1944 г. този интербригадист заедно с група български политемигранти в Съветския съюз, като част от т.нар. "подводничари", се завръщат нелегално да водят подривна дейност срещу родината си. И тъй като те нямат реална подкрепа сред местното население, бързо са разкрити. Значи, "интернационалистът" Съби Димитров, изпратен от чужда страна, с която България поддържа нормални дипломатически отношения, за да се включи в партизанската борба срещу законното й правителство, е герой, а националистът Дянко Марков, издигал лозунга "България над всичко", е "фашист". Хора, опомнете се! Все още по темата за жертвите на комунизма у нас се мълчи, или свенливо се говори. А както знаем: "Ако не предадем на следващото поколение истината, ужасът ще се повтори". Всяко следващо поколение трябва да съхранява и завещава Свободата.

 

Войната в социалните мрежи

Само след няколко дни венците на Мемориала ще увехнат. А дали с тях няма да увехнат и спомените за невинните жертви на комунизма?

Само след няколко дни венците на Мемориала ще увехнат. А дали с тях няма да увехнат и спомените за невинните жертви на комунизма?

През този ден съпругата ми си позволи да напише няколко думи във "Фейсбук" в памет на жертвите на комунизма. Последваха яростни реакции. Може би тук най-ярко проличаха щетите върху съзнанието на нашите съвременници. Оказа се, че в социалните мрежи се води истинска война по въпроса:

Сегашните фашисти, които ги почитат, са внуци на тогавашните Фашисти. И това е бил Народен съд ,не някакъв политически сериал, а НАРОДЕН, т. е. народът е искал тяхното избиване. И не знам защо им се обяснявтат, та даже им се извиняват,като такъв съд е имало в цяла Европа след падането на хитлеризма. Избивани са неговите протежета и тези, които са ги подкрепяли.2

Гореизказаното бе съставено (може би интуитивно) по всички международни закони на жанра. Ето например какво е написал по повод на една тролска фабрика за фалшиви новини в нашумелия си роман "Трол" известният словашки писател Михал Хворецки (книгата му предстои да излезе в превод на български през март т.г. в издателство "Безсмъртни мисли" - б.м., А.М.): "Най-голям ефект имаше, когато наричахме опонентите си "фашисти". Обвинението действаше безотказно. Фашист можеше да бъде всеки: политик, учен, спортист, или писателка. Думата се появяваше на първо място в търсачката, когато издирвахме дадена личност...".

Доста е смущаваща лекотата, с която някои раздават правосъдие и призовават към "избиване". Но хубавото е, че се появиха и противоположни мнения:

Абсолютно не съм съгласен с това фашистко мнение, отричащо човешкото достойнство.

Надцакването продължи:

Жертвите на Нар. съд са били чисти фашисти, последователи на Хитлер. Продажен елит, също като днешния. (Внимание, управляващи!)

И съответния отговор:

От злоба и тъпотия не се умира, но и не се живее щастливо - нещастници, като автора на гореизложеното..

Разбира се, както става в подобни случаи, не бе отмината и еврейската тема:

И същите тези днешни фашисти се тупат в гърдите за спасяването на евреите, за което нямат капка принос.

Но като че ли все повече мненията се ожесточаваха и излъчваха негативизъм спрямо властимащите (без винаги да ги конкретизират):

Точно! Никога не съм си предствяла, че България ще стигне до такива жалки положения...Няколко прости ръбове да я унищожат...Да прогонят хора и да причинят такава мизерия...Това е фашизъм от нов вид!

Как само се замеряха с названието "фашизъм"! Сякаш гледах някакъв съветски филм от 50-те години, когато това бе най-ужасяващото обвинение, за което има само едно решение - разстрел. Никой вече не говори, че само няколко години по-рано генералисимус Сталин и фюрерът Хитлер бяха приятели и съюзници "за вечни времена". Спори се кой от двамата диктатори кого се е опитвал да преметне. Казват, че когато Сталин научил, че Германия е нападнала Съветския съюз, бил съкрушен. Приписват му се думите: "А двамата можехме да владеем света!" И наистина в идеологиите на социализма (комунизма) и на национал(социализма) имат много общи неща. Но после фашизмът стана диагноза, а в името на сталинизма хората жертваха (или ги принуждаваха да жертват) живота си.

На някого от мрежата това бе направило впечатление:

Нещо не ми се връзва - хем онези, убити през 1945 г., били фашисти, хем наследниците на тези, които са ги убили и управляват сега (понеже 60-70% от дегашните герберисти са наследници на комуняги), пак са фашисти?! Ако е вярно, излиза,че други, освен фашисти в България няма...и преди 1945 г. са били фашисти, и след 1989 г.. и досега пак са фашисти?! Няма ли поне един, който да не е?

И още един несъгласен:

Да напишете такава върховна глупост, не е достатъчно само да си прост, изпълнен с омраза комунист, подозирам употтеба на наркотик, или огромно количество некачествен алкохол. Престъпници сте били и такива ще си останете

А съпругата ми се опита да даде своята оценка:

Това, което сте написали е е по-ужасно от това, което са направили убийците.

Очаквах да се посипят ругатни. Слава богу не стана така. Отговориха й:

Не е виновен той, а неговите родители.

Имаше и опити да се анализира народопсихологията ни:

Чичо на село и в градовете хич не е разбирал комунизмз, не му е по душата. И се е чудел как да върже краищата, като вижда как го крадат както сега. И идва 9.9. - външен фактор за възмездие. Така покрай виновните страдат и невинни. Та спрете със спекулациите. Толкова е изпатил българинът тогава, че става БЕЗОГЛЕДЕН. Национална катастрофа, задаваща се диктатура, и какво да се очаква МЪСТ!!! И т.н.

И съответното продължение:

Точно това имах предвид - че народоппсихологията на българина е да мрази богатите.

И накрая едно горчиво умозаключение:

Богати с труд и ум в България почти няма. Много са малко. Голямата част, знаем как става. Ежедневно се вижда. С държавни поръчки.

Войната в социалните мрежи се вихреше... Води се борба за душата на народа.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е писан през февруари 2019 г. (б.р., Г.Ч.) [обратно]

2. Тук и надолу цитатите са със запазен правопис на коментиращите във Фейсбук. [обратно]

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2019, № 4 (233)