Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТИДЕ СИ ПОСЛЕДНИЯТ СЮРРЕАЛИСТ

Асен Милчев

web

На 9 март 2019 г. на 97-годишна възраст почина словашкият драматург, сценарист, прозаик, художник, колажист и преди всичко поет и световноизвестен сюрреалист Алберт Маренчин, една от най-значимите личности на съвременната словашка култура.

 

Алберт Маренчин

Алберт Маренчин

 

Ето какво пише за него във френския "Общ речник на сюрреализма":

"Алберт Маренчин е от ония творци от Източна Европа, чието преоткриване стана възможно благодарение на политическите промени. Живял и творил в епоха на интелектуално насилие, Маренчин трудно печата, не само защото е свързан със сюрреализма, но и защото неговият поглед е обърнат навътре, към съкровените глъбини на душата и на истинското човешко аз. Ето защо днес творчеството му се радва на заслужено внимание... Текстовете му - в по-голямата си част стихотворения в проза - се отличават със своята задълбоченост и човешка топлота, издигайки в култ образа, за да може да бъде показано всеобщото тайнство на битието...".

 

Алберт Маренчин е роден на 26 юли 1922 г. в Бистре над Топльоу в Източна Словакия. Учил е право, философия, медицина. Завършва специалността "Словашка и френска филология" на Философския факултет на университета в Братислава, а от 1945 г. е студент в Сорбоната и посещава филмовата школа IDEC в Париж. Работил е като редактор в словашката информационна агенция и в емисиите за Чехословакия на френското радио в Париж. Когато се завръща в родината си, става редактор на популярния вестник "Народна оброда". Непосредствен участник в Словашкото национално въстание срещу хитлеристите през 1944 г. През годините 1949-1972 Маренчин работи като драматург и сценарист в държавното филмопроизводство. Като ръководител на творчески колектив за игрални филми през 60-те години участва в процесите по възникването на новата чехословашка вълна. След окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор през 1968 г., заради творческата си дейност и политическите си позиции, е бил уволнен от работа и изключен от всички творчески съюзи със забрана за всякаква дейност в областта на културата. По тази причина част от произведенията му излизат със закъснение на словашки език, когато вече са видели "бял свят" в чуждестранни (например в списанието на сюрреалистите "Bulletin de Liaison Surrealist" - Париж, 1970-1976) или като самиздатски издания. Чак до ноември 1989 г. и падането на комунистическата власт работи в словашката национална галерия. А след 1990 г. се връща като педагог във филмовия и телевизионен факултет на Висшия институт за музикално изкуство. Отново започват да излизат преводите му на френска литература и той продължава дейността си в рамките на сюрреалистичните групи.

Освен филмови сценарии и драматургични разработки Маренчин пише стихове, есета, превежда, рисува сюрреалистични колажи. Носител е на множество домашни и чуждестранни награди, между които и Рицарски орден за изкуство и литература (1993). През 2002 г. получава държавно отличие Прибинов кръст I степен, а през 2010 г. Словашката филмова и телевизионна академия му отрежда наградата "Слънце" за изключителен принос към словашката кинематография. През 2011 г. получава награда и от Асоциацията на литературните преводачи.

От основните му творби трябва да се споменат: филмовият роман "Предна стража" (1950), "Мигът на истината" (стихове, 1972), подборката от стиховете му "Ľ instant de la verité" (Бордо, Франция, 1977), "Никога" (1984), "Завръщания в Муран" (1987), монографията за Юлиус Якоби "Кошицкият пустинник", "Моите срещи с някои забележителни личности" (1993), "Което не влезе в историята" (мемоари, 2012).

Преводаческата му дейност включва литературни творби от Епщайн, Мусинак, Алфред Жари, Кокто, Валери и Камю, а също така и филмови сценарии на Гати, Годар, Ресне и Трюфо. Автор е на няколко радиопиеси (в началото на творческата си дейност), на дванайсет оригинални филмови сценария, както и на многобройни публикации в печата - стихотворения, преводи, есета, участие във френски, швейцарски, канадски литературни списания и антологии.

Колаж от Алберт Маренчин

Колаж от Алберт Маренчин

Забележителна е и дейността му на художник - колажи и илюстрации на книги. Творбите му са показвани на многобройни изложби у дома и в чужбина (Брюксел, Берлин, Чикаго, Париж). Членувал е в групата на сюрреалистите в Чехословакия и в "Патифизическата колегия" в Париж (патифизиката е трудна за дефиниране литературна тропа, измислена от френския писател Алфред Жари (1873-1907).

 

НАРИЧАШЕ МЕ СВОЙ ПРИЯТЕЛ

Прага, пролетта на 2005 г. Телефонът в канцеларията на моето работно място в Българския културен институт иззвъня. Никога не съм предполагал, че това телефонно обаждане щеше да промени професионалните ми възгледи и дори начина ми на живот. Отсреща беше моят съученик, колега и приятел Кирил Кадийски, който в момента бе директор на културния ни институт в Париж. Преди промените той работеше като редактор в издателство "Народна култура", а веднага след като бе възможно, основа едно от първите частни издателства - "Нов Златорог". Той бе вече утвърден поет, както и преводач от руски и френски език. Но и като издател очевидно налучкваше верния път. Бе спечелил конкурс на Програмата "Култура 2000" за поредицата си "Ars poetica europea XX", която щеше да се издава с финансовата подкрепа на Европейския съюз. Ставаше дума за една серия от 10 стихосбирки на автори от бившите страни на Източния блок. Той знаеше, че преди да дойда в чешката столица, вече имах четиригодишен стаж в културния ни център в Братислава. "Искаш ли да преведеш една от книжките на един мастит словашки автор?" Предложението бе толкова неочаквано, че дълго мълчах. Припомних му, че въпреки не малкия си литературен, редакторски и издателски опит, не само не съм превеждал, но дори и не съм писал сериозно стихове. А той реши да ме окуражи и амбицира: "Ние сме представители на може би последното грамотно поколение. А освен това, става дума за "бели стихове", а авторът е франкофон, каквито сме и ние. Поне се пробвай!" Тогава за първи път чух и името Алберт Маренчин. Зарових се в справочниците и разбрах, че това бе един от стожерите на съвременната словашка литература, с международна известност и огромни заслуги към модерната чехословашка и словашка кинематография.

Алберт Маренчин - ПоезияРазгърнах първите страници и веднага бях грабнат от невероятните метафори и оригиналните до налудничество хрумвания. Честна дума, не бях си представял, че сюрреализмът е толкова увличащ, едновременно необикновен и засягаш сърцето и душата. Игра на думи, но с дълбока философия. Ала всичко това не е ли характерна черта на всяка добра поезия? И все пак, слава богу, не бях принуден да стихоплетствам, да търся до умопомрачение рими. Книжката, която се наричаше съвсем простичко "Поезия" (не знам дали за нея можеше да се каже стихосбирка, тъй като повечето текстове бяха "проза в поезията" или "поезия в прозата") беше тънка. Напредвах бързо, но тъй като зад гърба си имах десетилетия редакторски стаж, работих дълго над текста. Накрая, буквално с разтуптяно сърце чаках отзивите на издателя. А той бе може би прекалено снизходителен към мен: "Справил си се по-добре, отколкото мнозина, които си мислят, че са професионални преводачи". И така, всички ме уверяваха, че първият ми преводачески опит е бил сполучлив. Но трябваше да мине още не малко време, докато наистина започна да се занимавам професионално с преводачество от словашки и да стана най-активният преводач от този език през последните 5-6 години.

Името на Алберт Маренчин чух отново след няколко години във връзка с ежегодния фестивал на Франкофонията, който се провеждаше в историческото някогашно миньорско градче Банска Щявница (включено е в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО) в планините на централна Словакия. Получих покана от организаторите, чийто почетен председател бе (кой иначе?) Алберт Маренчин. Тогава бе и първата ми среща с него. Организирахме литературно сравнително четене на български (от моя превод) и на словашки в Клуба на българските интелектуалци в Словакия. (Има и такава организация.) На терасата в една вила на хълма, където се издига братиславският замък и се намира парламентът на републиката, откъдето целият град бе в краката ни, се разнесе поетичното слово на големия майстор.

И тогава чух най-голямата похвала за себе си. Авторът ми каза, че въпреки че не разбира български, усещал ритъма и сякаш виждал образността на своите стихове. Бях на седмото небе! Каква може да бъде силата на изящното слово! Тогава Маренчин надписа книгата, от която четях и където в посвещението си за първи път ме нарече "свой приятел".

Алберт Маренчин със съпругата сиСледващата ми среща с последния жив сюрреалист стана в дома му, на една тиха уличка в центъра на Братислава, близко до нашето посолство. Живееше на последния етаж на стара кооперация. Тогава се запознах и със съпругата му, която цял живот е била негова опора. Фина, изискана жена, от която се излъчваше приветливост и гостоприемство. А когато говореше за съпруга си, лицето й светеше. Сподели, че през целия си живот е обичала само един мъж и винаги се е стремяла да бъде на висотата на неговия интелект. Очевидно бе получавала взаимност, тъй като всяка ръка може да увисне във въздуха, ако няма кой да я поеме. Стана дума и за синовете им, с които се гордееха: по-големият Мартин, известен фотограф, и по-малкият Алберт Маренчин-младши, чието име вече бях чувал многократно и бях чел в каретата на многобройните книги, излезли в едноименното му издателство. Там бяха направили своя литературен дебют повечето от словашките писатели от средното и най-младото поколение, някои от които вече бях превеждал. В семейството имаше и трети Алберт Маренчин - любимият им внук. Когато си тръгвах, изведнъж разбрах тайната на дълголетието на този патриарх: това се дължеше на всеотдайната любов на жената до него, щастието, което изпитва от семейството си. И неуморният дух, с който продължаваше да твори. Показа ми своето последно стихотворение. Не се учудих - бе на любовна тематика.

През последните години ходя редовно на международните братиславски панаири на книгата "Библиотеката", където обикновено представям последните си преводни заглавия. Какво бе учудването ми, когато преди няколко години видях на щанда на едно от големите местни издателства Алберт Маренчин, който също представяше книгата си с мемоари "Което не влезе в историята". Прегърнахме се. И той отново ме нарече свой приятел. Възрастен мъж, вероятно вече над 90 години, покрай когото времето сякаш само минаваше, прекланяйки се пред неговото творческо дълголетие. Тогава още не знаех, че това ще бъде нашата последна среща. Какво говоря - с такива личности човек винаги може да се срещне. Поне в мислите си.

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2019, № 3 (232)