Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

10 ЯНУАРИ 1944 ГОДИНА - В ПАМЕТ НА ЗАЩИТНИЦИТЕ НА НЕБЕТО НАД СОФИЯ

Асен Милчев

web

Кратките истории на трима герои

По повод на "страшния" 10 януари 1944 година, както е известен сред съвременниците му, когато след ожесточени бомбардировки над София от американските и английските самолети загиват стотици цивилни граждани и са причинени огромни материални щети, в желанието ми да се борим срещу забравата, предоставям историите на трима от летците герои, защитавали България и дали живота си за родината. Те са свързани по различен начин със съдбата на майка ми Христина Милчева, която при случай е споделяла с мен за тях.

 

Пор. Тома Боев - достоен наследник на голям възрожденски род

На всеки 10 януари у нас цареше тъжна атмосфера. По време на комунизма, майка ми, набедена за дъщеря на "народен враг", на този ден ходеше на църква, макар че рискуваше да я преследват заради това. Когато малко поотраснах, тя ми обясни причината. 19-годишна, току-що завършила гимназия, се бе омъжила за 29-годишния поручик от авиацията Тома Боев. На 31 октомври 1943 г. те сключват граждански брак в Сливен, родното място на младоженеца, където се събират всички роднини, представители на славен местен род. От страна на булката присъстват майка и баща й - подполковник Спас Милчев - началник на гарнизона в град Карлово, където по онова време се намира летището "Марино поле". Именно там са се запознали красивата абитуриентка и представителният пилот от военно-въздушните сили на Царство България.

Пор. Тома Боев
Поручик Тома Боев

По онова време Втората световна война вече отива към своя закономерен край. България, като член на Тристранния пакт и верен съюз на Германия, е обект на все по-ожесточени бомбардировки от страна на бойната авиация на западните съюзници. Методично и хладнокръвно се унищожават български градове и села - хиляди убити и ранени граждани, разрушени и опожарени сгради. Водят се неравни и кръвопролитни въздушни боеве с цел да извадят страната от войната. "Нужно е да се удари столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен, да загине, да бъде сринат до основи и в развалините му да се засеят картофи." Такова е разпореждането на Уинстън Чърчил. Противниковите въздушни сили многократно превъзхождат в числено и техническо отношение нашата авиация. Американците, разполагат със 1500 бомбардировача и 600 изтребителя, базирани в Италия, а нашите - с 81 изтребителя, които с изключение на няколко германски "Месершмита", са остарели модели и не отговарят на съвременните изисквания за водене на въздушен бой. Тези сухи цифри, разбира се, по онова време не са били известни, но е било очевидно, че силите са неравни. Майка ми, прочела безмълвния въпрос в очите ми, ми каза: "Ако си мислиш, че тогава не съм знаела, че съпругът ми няма да оживее във войната, се лъжеш. Но как бих могла да откажа на предложението за брак на един български герой?"

Уви, предчувствието й не я излъгва. Само след около два месеца - на 10 януари 1944 г. София е подложена на няколко въздушни удара - денем от английски, а нощем от американски самолети. Това е последният бой за поручик Тома Боев. Той пилотира изтребител "Девоатин 520" - трофейна френска машина. Самолетът му получава няколко пробойни и се нуждае от гориво. След първата въздушна схватка кацва на летище "Телиш" край Плевен, ала заради пробойните началникът на летището отказва да го зареди. Но Тома Боев заявява: "Какво чакате? В София избиват нашите майки! Зареждайте!". Доблестният пилот разбира много добре състоянието на изтребителя си, но възпитан във войнски дълг и чест, решава на своя отговорност да излети. Тази смелост заплаща с живота си. Командирът му изпраща телеграма до неговите близки: "При повторен боен полет този ден загина поручик Тома Боев". (Посмъртно го удостояват с чин капитан). Оставя младата си вдовица Христина, с която поради войнския си дълг и постоянните бойни дежурства много вероятно не са успели дори да консумират брака си.

През целия си доста дълъг живот, въпреки всичките превратности, майка ми почиташе светлата памет на своята първа любов - небесния герой, защитника на София. Дори след като се бе омъжила втори път и имаше вече мен, тя поддържаше връзка със семейството му - свекърва си "мама Марийка", зълва си "Лиличка", добра пианистка и педагожка, дъщеря й Ева, както и роднините, останали в Сливен. У нас бе пълно със снимки от сватбата им, а тя ме караше да го наричам "вуйчо Томи".

Един ден, на 10 януари, поисках да разбера дали все още някой си спомня за героя от войната поручик Тома Боев. И знаете ли какво открих? Един научен доклад на учениците Тихомир Ламбов и Александър Таргов от Природо-математическата гимназия "Добри Чинтулов" от града на 100-те войводи (научен ръководител Цвета Башева). В увода си те пишеха: "Целта на доклада е да припомним саможертвата на родолюбците в името на светлото бъдеще на България. Нужно е да запазим от забрава миналото си, да помним и да тачим героите."

Благодаря ви, момчета! За първи път вашите думи не ми прозвучаха като надути и празни фрази. А и от доклада ви научих много интересни факти по въпроса, който ме интересуваше. Например, че дядото на Тома - Димитър Боев, е участник в изгонването на гръцкия владика Кирил и епископ Хрисант от сливенската черква "Св. Димитър" през юли 1859 г. На 12 декември 1877 г. той е арестуван заедно с 24 сливенски първенци, Оковани във вериги, ги отвеждат в Цариград. Заточени са в Мала Азия. След Освобождението той става първият избран кмет на Сливен. Няколкократно е бил и народен представител. Бащата на Тома Боев, подполковник Йордан Димитров Боев, като младши офицер през Балканската война е раняван в боевете при Чаталджа и е кавалер на ордени за храброст. След като завършва полукласическата паралелка на Чинтуловската гимназия, следвайки семейната традиция, Тома се посвещава на военната кариера. Учи във Военното училище и се посвещава на авиацията. Изпратен е на специализация в Германия, а през юни 1940 г. е произведен в чин подпоручик. Постъпва в Първи пехотен полк в Божурище, а по време на войната е командирован на летището "Марино поле" в Карлово.

Авторите на доклада продължават: "Неравните битки срещу английските и американските противници носят много страдания и разрушения в България. Те показват, че българските летци са достойни защитници на Отечеството. Избират смъртта пред поражението. Англо-американските удари не постигат целта си и Царство България не се изтегля от териториите, които са му отстъпени от съюзниците. Статистиката показва, че по време на въздушните боеве нашата авиация сваля 65 противникови самолета, а още 120 падат в резултат на повреди, причинени от нашите летци. Нашите загуби са 27 самолета и 23-ма пилоти. Цифрите обаче не могат напълно да разкрият героизма на пилотите ни, които по принцип се бият срещу седемкратно превъзхождащ ги противник, като в отделни сражения съотношението на силите е достигало 23:1 в полза на противника. Общо 66 български летци оставят имената си в списъка на въздушните победители по време на Втората световна война."

Американският пилот лейтенант Едуард Тинкер докладва пред своя главнокомандващ: "Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света!"

На 14 януари 2014 г. на родната къща на летеца Тома Боев в Сливен е открита паметна плоча (автор скулпторът Николай Султанов). Инициативата е на местната община, сдружението "Мати Болгария" и Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.

 

Пор. Неделчо Бончев - втората българска "жива торпила"

Мнозина знаят кой е поручик (посмъртно удостоен с чин капитан, а по-късно и полковник) Димитър Списаревски - българската "жива торпила". В боевете на 20 декември 1944 г. той е ударен от противниковите самолети, но преди да падне, се врязва със своя изтребител в една от летящите крепости и я сваля. Саможертвата му е високо ценена от съвременниците. Но кой е чувал за поручик Неделчо Бонев, втората "жива торпила", който има дори повече въздушни победи от своя съученик и съвипусник от Военното училище? Поручик Бонев е част от групата командировани пилоти по време на войната на летище "Марино поле" край Карлово. Оттам е и познанството им с майка ми - абитуриентка в местната гимназия, лична госпожица, дъщеря на началника на гарнизона. За високо интелигентния, специализирал в Германия и владеещ съвършено немски език, с изискани маниери офицер красавец тя бе съхранила незабравими спомени. И ми разказваше за подвига му така, както бе достигнала историята му до нея.

Поручик Неделчо Бончев (в средата) на лечение в Хисаря, 1 юни 1944 година
Поручик Неделчо Бончев (в средата) на лечение в Хисаря,
1 юни 1944 година

На 17 април 1944 г. - така нареченият "Черен Великден", е десетото по ред варварско бомбардиране на столицата. Загиват шестима български пилоти, четирима се спасяват с парашут и още толкова кацат принудително. Голяма част от самолетите ни са надупчени като решето и се приземяват като по чудо. Причината за големите ни загуби е тактическата изненада, който вкарва в боя неизвестни за българските авиатори изтребители "Москито". Така се създава измамното впечатление, че насреща си имат "свои" машини. В един миг някой извиква в слушалките: "Момчета, внимавайте! Това са "мустанги"! Поручик Бончев зорко се оглежда. Значи затова му се бе сторило, че за първи път нашите имат числено превъзходство във въздуха. Трябва да се пазиш от всички. Откъде да знаеш кой кой е? Той си избира една "летяща крепост". Гмурва се към нея и натиска копчето за стрелба. Обажда се само картечницата. Оръдието засича. Противникът може да се изплъзне. И тогава българският летец прави въздушния таран. В оперативното дело на орляка е отбелязано, че след удара Неделчо Бончев се свестява във въздуха, падащ като камък към земята. Напразно тегли ръчката на парашута. Защото все още е привързан към седалката на самолета. Все някак си се справя, отваря парашута и се приземява. В борбата да се спаси е загубил ботушите си. А навън е ужасно студено за сезона. Разболява се от бронхопневмония, но избягва от болницата и се връща в частта си. И до фаталния за него 5 октомври 1944 г. извършва още 8 бойни полета...

Майка ми бе член на Съюза на потомците на офицерския корпус на Царство България "Един Завет". Там бе чула разказа на негови другари от орляка за последния въздушен бой на Неделчо Бончев. Политическата и военната ситуация у нас рязко са е променила. България вече е на страната на антихитлеристката коалиция и воюва срещу германците, довчерашните си съюзници. Някогашният летец изтребител Христо Недялков споделя, че през този ден тяхната военна част изпълнява бойна задача да атакува противникова военна колона по дължина на шосето Крива Паланка - Куманово. Германците яростно се защитават и отвръщат на огъня с противовъздушни оръдия и всевъзможно стрелково оръжие. В един момент Недялков, който се движи зад самолета на Неделчо Бончев, забелязва, че машината му започва да пуши. Уцелен е. Приближава се до своя водач и изравнява скоростта си с неговата. Бончев му маха с ръка да се отдалечи. След малко го вижда, че скача с парашут. Недялков право завой и се връща да види къде ще падне другарят му. Тогава зърва по междуселския път един мотор с кош. Немците бързали да пленят противниковия пилот. А той не можел дори да се защити. По нареждане на войнишките комитети, които комунистическият преврат на 9 септември овластява, на офицерите летци са отнети личните пистолети. А в същото време ги оставят да излитат с тонове бомби, бордови картечници и оръдия. Странна революционна бдителност!

Последният, който вижда Неделчо Бончев, е неговият боен другар поручик летец Георги Георгиев-Гошето. Това става на входа на военнопленнически лагер в Скопие, където го водели под конвой. Нямало възможност да си разменят нито дума. Оттук нататък има няколко версии за по-нататъшната съдба на втората българска "жива торпила", героя защитник на небето над София. От казаното дотук става ясно, че не е бил ликвидиран на място. Казват, че са го натоварили на болничен ешелон, където незнайно защо се скарва с командира му. Като се има предвид изостреното му чувство на гордост и достойнство, вероятно е искал да защити честта си. Когато за малко се установяват във Виена, без да е освободен от плен, няколкократно е канен да работи в задграничното правителство на Александър Цанков - в замяна ще го пуснат на свобода. Бончев отказва категорично Колоната от пленници, в която е и той, продължава по калните пътища на западна Австрия и южна Германия. В тия дни и по тези места Неделчо Бончев развива скоротечна туберкулоза. Поради това и защото се е "заяждал" с охраната, той е изведен от колоната и разстрелян от една есесовка.

Парашкева Бикова, племенница на Неделчо Бончев, обаче разказва друга история. След попадането си в плен у германците, той се озовава във Франкфурт, където е принуден да работи в една фабрика за муниции. Вуйчо й имал годеница в България. Чакала ги сватба. Той й подарил златен пръстен, а тя на него 12 мънички безопасни игли, които да скрепяват 12-месечната им любов. На два пъти при майка й идвали двама души, всеки от които носел по една такава безопасна, в уверение на това, че ги изпраща Неделчо. Той уреждал бягството на български военнопленници от Германия. Използвал слабостта на една от пазачките във фабриката към него. Но когато дошло време да си тръгне и той, не го пуснала. Застреляла го в гръб.

Майка ми бе една от тези, които дълги години вярваха, че Неделчо Бончев още е жив. Някъде в началото на 60-те години, при едно от посещенията си при пророчицата Ванга, с чиято благосклонност се ползваше (може би заради това, че бе окултистка, последователка на учението на Петър Дънов, за когото е всеизвестно, че Ванга е имала изключително високо мнение), тя набира кураж да я попита: "Имах един скъп приятел, за когото с години не знам нищо. Дали е жив?" А в характерния й стил баба Ванга отвръща: "Ето, сега той идва и написа името си - Неделчо. Не, не е жив!" А майка ми запази топлите си чувства към летеца, който неопетнен и несломен си бе отишъл от този свят, втората ни "жива торпила", героя на българската авиация. Но на кого трябва да тежи на съвестта, че в продължение на години семейството му бе обявено за "фашистко" и потъна в забвение? Спомням си, че когато през 1965 г. кандидатствах инженерство в двата най-престижни тогава института, майка ми ме заведе за съвет при професора по мостостроителство Иван Бончев, брат на Неделчо. А той пророчески предрече: "Младежът ще го приемат и при нас във Висшия институт по строителство и архитектура, и в Машинно-електротехническия и той ще го предпочете". Така и стана.

 

Пор. Васил Шишков - Бедни ми, героичен защитнико, защо не загина в небето на София?

Третият български летец, защищавал родината си през последната война, с който е свързано името на майка ми, е поручик Васил Шишков. Неговата история е много по-тъжна. Той избягва вражеските снаряди и куршуми, за да падне под огъня на своите. Осъден е от така наречения "Народен съд" (интересно за какво ли?) и е екзекутиран. И до ден-днешен гробът му остава незнаен. Както и на още хиляди жертви на комунизма. Оставя млада вдовица с пеленаче на ръце. Това детенце се ползваше с покровителството на майка ми, чийто баща - подполковник Спас Милчев, герой от три войни, също бе станал жертва на т.нар. Народен съд. За да отърве малката Рени от клеймото "дъщеря на враг на народа" я осинови вуйчо й. Тя се премести да живее в София и стана студентка. Майка ми настойчиво търсеше някакъв начин да й помогне. Запозна я с един млад италианец, преподавател в Софийския университет. Младежите се влюбиха и се ожениха. А от благодарност, че майка ми ги бе свързала, кръстиха първородния си син на нейно име - Кристиан. После заминаха за Италия, а после тръгнаха и по други страни в Европа.

След като дългата ръка на комунистическото възмездие преследваше чак и третото поколение на "народните врагове", към които негласно причисляваха и мен, като ми отказваха да ме пуснат да пътувам в чужбина, а дори по едно време не ми даваха и "открит лист" за достъп до граничните зони (за младите - да, имаше и такава процедура!), след демократичните промени се озовах на държавна работа в чужбина - сътрудник по културните въпроси в Българския културен институт в Прага. На приема в едно посолство към мен се приближи един мъж в зряла възраст и ми се представи на чист български език: "Казвам се Ренцо Риналди и съм директор на италианския културен институт в чешката столица. Знаете ли, че ние с вас сме нещо като роднини. Аз дължа семейството си на вашата майка. А ето и жена ми Рени." Така след много години се видяхме с Рени, малкото момиченце, чийто баща, летец герой, защитник на родината, я бе оставил сираче поради политическата слепота и жестокостта на пролетарските вождове.

Мисля си, че майка ми щеше много да се радва на нашата среща...

Не знам дали сте забелязали, че в центъра на столицата, в близост до Народното събрание и Софийския университет, се издигат два паметника - на българските летци, загинали във войните от 1912 до 1945 г., и на българските парашутисти. Първият представлява скулптурата на летец в цял ръст, а на постамента е написано: "Все по-високо и по-високо. На българския летецъ. Българското студенство". А един надпис пояснява, че статуята е дело на Академичния аероклуб през 1941 г. Мемориалната плоча е посветена на всички български летци, загинали за родината, и е поставена през 1994 г. от клуба на летците "Кап. Димитър Списаревски".

Със сигурност там има място и за тримата герои на нашия разказ.

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2018, № 1 (218)