Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАПРЯН

Владимир Писарски

web

Запрян Деспотов, 33 годишен, все още млад, но твърде неизвестен за попрището си поет, стоеше почти в края на опашката за драгалевския лифт. Зад него имаше някаква спортна бабка-турист, от тези, които ходят с бежови сутиени по витошките алеи. Пред Запрян чакаше млада майка с бебе в торба тип “кенгуру”. Опашката опасваше половината сграда на станцията. Щеше да си кибичи тука поне още половин час.

В замазания с блажна боя прозорец на сградата Запрян забеляза отражението си и от нямане какво да прави, се заразглежда. Отсреща също се втренчиха в него изпитателно. Очилата придаваха на Запрян академичност, но диоптрите правеха очите му несъразмерно ококорени. Носът му, някак глупашки завършваше с нещо като топче за пинг-понг. Липсата на устни се бе опитал да прикрие с мустаци, които навеждаха на сравнение с породата шнауцер. Косата, кестенява и чуплива, постоянно капеше на раменете му, примесена с равна част пърхут. Некрасив ли беше Запрян или прекалено кокетничеше пред майката Природа, поетът не се наемаше да признае. Средният ръст, пуловерът и туристическият клин го правеха почти невидим в навалицата. Само оранжевата ученическа раничка го спасяваше от постоянни стълкновения.

Според Запрян Деспотов Късметът направо го ненавиждаше, Съдбата го гледаше с лицемерно снизхождение и само Музата го даряваше с редки мигове щастие. Щастие, вгорчавано начаса от редактори, коректори и завеждащи... До критици Запряновото творчество още не бе дорасло - твърде рядко виждаше бял свят както и където трябва.

Днешният ден, както и всеки друг, взет напосоки от житието му, доказваше тази теза още от сутринта. Запрян се събуди с главоболие и такъв вкус в устата, като да бе дъвкал стоманени стружки. Събуди се върху спадналия надуваем дюшек в боксониерата, в която живееше под наем. На леглото му неговият приятел и съмишленик Чочо гушкаше полуголо момиче и сладко спеше. Мивката и масата приличаха на катастрофиралите мечти и стремежи Запрянови - опразнени бутилки от менте, пластмасови стопени чашки с фасове, мазен буркан със засъхнало по стените съдържание, очукани чинии и други неидентифицирани обекти. Увисналото оранжево перде бе прогорено от цигари и петносано като знаме, отървано в неравна бран. Слънцето промушваше косите си лъчи през дирките му и дразнещо заслепяваше...

А някои биха нарекли това “слънчево неделно утро в края на лятото!”

Запрян се измъкна на пръсти от гадната си бърлога и тичешком се понесе из дебрите на квартала, в търсене на изправен уличен телефон. Когато го намери, се оказа, че няма петлевови монети. Изпнолзвачът от вестникарската сергия му даде две срещу сто лева, нямал дребни. Най-сетне набра нужния телефон и зачака с притаен дъх. На осмото позвъняване вдигнаха.

- Ало, Ани, Запа се обажда, нали не си забравила за срещата ни в десет?

След дълга и съдържателна прозявка, отсреща откликнаха:

- Кой е...

- Запрян, сети ли се? Запознахме се в “Яйцето”! Запа, на Чочо приятеля...

- И кво?

- Щяхме да ходим на Витоша с лиф... - Запрян изведнаж млъкна и окачи слушалката.

Нямаше смисъл да обяснява. Щом е забравила...

- Млади господине! - сръга го бабката в гърба. - Задрямахте ли? Опашката вас чака.

Бебето от “кенгуруто” му се плезеше на метър от него. Запрян промърмори “Извинете!” и го догони. То се намръщи и от скука се зае с биберона си. “И какво? Може би трябваше да се върна при ония гълъбчета в кревата ми, в моята боксониера и да им кажа, че пак са ме отрязали? Не, добре направих, че не се отказах - чист въздух, напрежение за мускулите...” Запрян Деспотов извади цигара, но не запали. Заради бебето. Просто я захапа. Да-а, ами онзи ден...

...Чочо му се натресе с няколко броя от вестника. Взел повечко, да ги раздава с автографа на Запрян. Най-сетне го бяха публикували в уважаван вестник, с голям тираж и тлъстички хонорари. Запрян направо се замая. Най-сетне, Господи! Дори беше забравил какво им е предложил на ония хиени... В безконечните и безрезултатни скитосвания по столичните редакции Запрян бе придобил един полезен навик. Имаше дебел, фирмен тефтер с азбучник - там, черно на бяло записваше, в кой вестник или списание, на кой редактор какъв ръкопис е дал и кога. Беше се напатил от изгубване на ръкописи, от съкращения и прочее... Въпреки че изданията, които обикновено го публикуваха, бяха в тираж 1000 бройки, а се продаваха около 100. На приятели и роднини. Т.е. резилът беше нищожен, както и хонорарите.

- Слънцето огря и твоята пряка, Запа! - крещеше Чочо. - Ето го доказателството, че без връзки и политически пристрастия, вече и на родна земя публикуват неизвестни и талантливи поети! Запа Деспотов е на небосклона!...

- Добре, де, добре, дай да го видя най-сетне! - грабна един брой Запрян и го разлисти. Отпърво помисли, че е ослепял от вълнение. Два пъти прегледа литературната и културната страница, ала не видя заглавие или име подобни на неговите. Погледна ухиления Чочо - не го ли будалкаше? - и пак се зарови между страниците. Ето го... В ъгълчето, на каренце от пет сантиметра, оформено като рубрика “ПРОХОДИЛКА”, се мъдреше “епиграма” в четири реда. Тя гласеше:

“МЪКА

Есенната вечер така ще гнети
и след години сърцето...
Важно е другото - винаги ти
имай в сърцето приятел!”

А най-долу, с най-дребния шрифт на печатницата:

                                                        “Запрян Деспотов”

Запрян изтръпна ужасено. Не си спомняше изпод ръката му да е излизало подобно безумно изчадие. Метна се като тигър към нощното шкафче, измъкна тефтера. Намери името на вестника, прочете бележката и се мушна под леглото. От прашния куфар той изрови оригиналното стихотворение. Разликите бяха съществени и неоспорими - първо - неговото стихче нямаше заглавие, второ - състоеше се от три куплета, трето - последния куплет, който всъщност бе станал жертва на редактора-злодей, гласеше:

“... Есенна вечер ще пада, уви
и след години в сърцата...
Важно е другото щом не върви,
да си до рамо с приятел.”

Поетът, макар и все още млад, въпреки цялата си безизвестност и скромност не можа да издържи. Той разтвори прозореца и изкрещя към небето:

- Гавра! Гавра! Гавра!...

След това с Чочо се напиха...

- Събудете се, млади господине! Ще си пропуснете реда! - бабката-туристка го гледаше тревожно. - Да не ви е зле?

- А, не! - тръсна глава Запрян - Не съм си доспал...

И се преместиха след заспалото вече бебе.

Запрян Деспотов завърши журналистика преди три години. Една година той се мъчи да стане учител, редактор, заместник редактор, коректор, куриер, словослагател - каквото и да е, но все пак свързано с тапията, за която беше блъскал пет години. Оказа се, че родната преса не бе подготвена за неговото дипломиране. Имаше само едно място за огняр в котелното на Художествената академия, временно. Огнярът бил в отпуска. Следващата година Запрян посвети на публицистиката - в семейни, съюзни, клубни и пенсионерски издания. Понякога, с един хонорар можеше да си купи само пакет цигари и чашка кафе. Добре че нощем се подвизаваше като пазач на автосервизи, складове, платени паркинги, общежития и т.н. Често в главата му шетаха такива мисли: “Нещо съм сбъркал. Жестоко съм се заблуждавал... Може би наистина не съм достатъчно талантлив?”...

Най-сетне стигна касата, купи си билет. Чичката му щракна предпазната шина, столчето се олюля и изведнъж се засили срещу близкия хълм. Запрян притвори очи, да не му прилошее. Топлият септемврийски предобед бе изпълнен с ухания и гълчава. Софиянци се бяха юрнали като башибозук да превземат с одеала, чадъри и скари склоновете на Витоша. Мъката в сърцето на Запрян набъбваше като кипящо мляко. Радостните възгласи и смехове се забиваха като отровни стрели в душата му. Той откопча шината...

- Мамо, мамо, виж как виси тоя чичко на лифта! Сигурно е от цирка... - малко момиченце сочеше очилатия любител на риска.

- Ей, мой човек, дръж се! - досети се някакъв загорял планинец. - Сигурно му е прилошало и...

- Спрете лифта! - писна бабка с бежов сутиен и гети.

- Тя, моята свърши... - изрече патетично Запрян, преди да полети към чукарите.

12 октомври 1998 г.

 

 

© Владимир Писарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2001, № 6 (19)