НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Шеста част

След като се измъкнахме от Айхлитен с един автобус, слязохме до Букс и оттам хванахме следобедния влак за Цюрих. От гарата отидохме направо в квартирата на “Щауфхерщрасе.” Вече се здрачаваше.

- Не е толкова зле - огледа се Ели, щом влезе в стаята. - Но къде са леглата? Защо няма маса?

- Ще донеса всичко след малко - обясних й. - Сега отивам да потърся домакина.

- Ти ми каза, че всичко е готово! Защо ме излъга? - извика тя.

- Всичко ще бъде готово след десет минути! Не се тревожи!

- Не се тревожа. Но не трябваше да ми казваш, че всичко е готово. Можеше поне да пооправиш за нас с Ники.

- Ако искаш, иди се разходи с него. Като се върнеш, всичко ще е готово.

- Не ми се разхожда с Ники. Ти трябва да го поемеш малко, а аз да си почина. Не знаеш какво изживях сама цяла седмица!

- Не - поклатих глава. - Но трябва да отида да донеса леглата и масата отгоре. Ти чакай тук. Ще се върна след пет минути.

- Пак ме оставяш сама с Ники и то в тази лудница! - разплака се тя.

Прегърнах я. Беше й дошло твърде много.

Хер Масуд го нямаше. Отидох до един уличен телефон и му се обадих. Обеща да дойде и наистина дойде. С дебелата връзка ключове. Дзън, дзън.

- Това ли е вашата жена? - с благ глас попита той.

- Да. Казва се Елеонора - представих му я аз.

- Масуд - подаде ръката си той. Продължаваше да се усмихва.

Ели също се усмихна кокетно.

- Приятно ми е - присви очи тя.

Хер Масуд беше очарован. Обеща да донесе маса. А Ели се зае да оправя нещата.

- Иди да разходиш Ники! - нареди ми след това тя. - И без това само ми се пречкаш тук!

- Гледай си работата! - изръмжах.

Но след малко станах, приготвих сина си, сложих го в количката и го свалих с нея на улицата.

Предпочитах мира пред войната.

Тръгнах по “Щауфахерщрасе”, като оплакнах око в снимките на стрийптизьорките на бара до входа ни. Нямаше нито една хубава, но иначе си ги биваше. Освен това вратата на бара беше отворена и вътре се чуваше музика. Нямаше хора.

Беше рано за бар.

Стигнах ъгъла със светофарите към трамвайната спирка. Една жена пресичаше тичешком. Червеният мерцедес я блъсна и тя отхвръкна. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато се строполи на асфалта. Шофьорът на мерцедеса даде газ и отпраши. Всъщност нямаше прах. Швейцария беше чиста страна. Жената закрещя. Почувствах облекчение, защото вече я мислех за умряла. Стоях на двайсетина метра с количката в ръцете. Ники също гледаше. Бях глътнал бастун. Тя лежеше по средата на дясното платно на “Щауфахерщрасе”, стискаше крака си и викаше. С нечовешки глас. Колите, които в този час бяха доста, я осветяваха с фаровете си, намаляваха скоростта, заобикаляха я и отминаваха. Никой не спираше да й помогне. Сигурно бързаха.

Започнаха да се събират хора. Престраших се и приближих с количката. Чувах как коментират случката на швицтуч, докато жената крещеше и плачеше. Зачудих се дали някой се е обадил на “Бърза помощ”. Надявах се да е.

Но първо дойдоха ченгетата. Със запален буркан и сирена, както подобава. Колата им спря на една педя от жената и отвътре изкочи полицай. Коментарите сред тълпата спряха. Изведнъж стана тихо. Дори жената спря да вика.

Полицаят приближи ранената и се наведе над нея.

- Грюци! Как сте? - попита любезно той и се усмихна.

Също много любезно. Слад малко дойде и линейката, а ние с Ники се прибрахме в квартирата.

Есента беше мека и суха. От сряда до неделя ходех на работа в хотел “Европа”, а понеделник и вторник почивах. Започвах работния ден в три следобяд, свършвах в единайсет и половина вечерта. Хващах последните трамваи от “Велвю” и покрай езерото, а после през “Банхофщрасе” и моста над Зил се прибирах в нашата стая на “Щауфахерщрасе”. Ели и Ники вече спяха, аз също си лягах и заспивах, като ги слушах как дишат. Това дишане значеше много за мен.

Сутринта се събуждах първи. Ставах и се обличах. Отивах в кухнята и вадех млякото от хладилника. Сипвах в тенджерката ни и го затоплях. Внимавах да не загори. Котлонът беше много бърз. Докато чаках, една по една в кухнята идваха жените от Шри Ланка. Също вадеха неща от хладилниците си и ги слагаха на котлоните. Те никога не говореха с мен. Не говореха немски, пък и с бели мъже. Не говореха и с Ели. Те се бояха от европейците.

Ники се събуждаше и надаваше силен вик. Отивах в стаята и го изваждах от креватчето. Сменях му памперса, обличах го и той започваше да пълзи из коридора и кухнята. Излизаше Нисан - синът на тамилката от съседната стая и започваше да играе с играчките на Ники. Ники нямаше нищо против. Но разведената тамилка имаше. Не разрешаваше на Нисан да пипа играчките на Ники. Вземаше ги от Нисан и ги връщаше на Ники. Нисан започваше да пищи. Тя го набиваше и затваряше в стаята им, която беше два пъти по-малка от нашата.

Ники влизаше в стаята на шриланското семейство срещу нашата. Те имаха момче. Хари. На четири години. Беше започнал да се страхува. Но от Ники скоро спря да се страхува. Хари обикна Ники и се катереха по леглото, масата и столовете в стаята на шриланското семейство. Гледаха телевизия и видео. Играеха с играчките на Ники. И Хари нямаше играчки и Ники му даваше своите.

Беше истински Дядо Коледа.

На нашия етаж живееха и още две семейства. Едно от Шри Ланка, едно от Ливан. Шриланското семейство обитаваше стаята до стълбището. Най-лошата стая. Най-шумната. Мъжът беше четиридесет годишен, с голям корем. И жена му имаше голям корем. Не колкото неговия, но все пак голям. Беше бременна.

* * *

Един ден, както си стоях на входа на кафето в хотел “Европа”, при мен довтаса някакъв изтупан младок.

- Ще ти дам пет франка, ако ми разрешиш да ти целуна обувките! - ухили се той.

И пусна една монета в джоба на служебното ми сако.

След това бързо клекна, подпря се с две ръце на мокета и се засили с изплезен език към върха на обувките ми.

- Найн! - изръмжах аз и се дръпнах.

Младокът скочи, засмя се безгрижно и влезе в кафето с танцуваща стъпка.

При мен дойде Жан-Люк. Стажантът-администратор от Париж, който бачкаше в хотела, за да изкара пари за училището по английски в Лондон. Нямаше и двайсет години.

- Видях как този човек ти даде пари - каза ми той. - Познавам го и знам, че е болен. Срамота е да вземаш пари от него.

- Ще му ги върна - рекох.

Но си помислих, че ще е по-добре да не го правя.

Все пак ми стана неудобно. Почувствах се като тъмен балкански субект.

Жан-Люк беше аристократ по произход и мечтата му беше да си купи замък.

Той се прибра зад рецепцията, а от дъното на кафенето се чуха крясъци.

При мен дойде една жена. Тя седеше на масата в дъното, под голямата картина на оня френски художник, която беше застрахована за пет милиона швейцарски франка. Беше съпруга на адвоката - редовния клиент, който всеки следобяд идваше да чете вестиците, а след това оставяше по един франк бакшиш.

- Откъде мога да се обадя по телефона? - попита тя. - Синът ми вдига скандал и трябва да извикам полиция.

Пратих я при Жан-Люк и усетих как ми се допушва цигара. Но бързо забравих. В Швейцария имаше много невъзможни неща и едно от тях беше пушене по време на работа.

Виковете от дъното на кафенето спряха. Въпреки това съпругата на адвоката се обади от телефона на рецепцията и се върна обратно. Пак нищо.

Не минаха и пет минути и видях как на “Дюфурщрасе” - улицата пред хотел “Европа” - спря полицейска кола. От нея изкочиха двама чевръсти полицаи, огледаха се така, сякаш очакваха край тях да проехтят изстрели и влязоха във фоайето.

Изприпкаха право при мен.

- Кой е вдигал скандал? - попита ме единият.

- Никой! - направих се на много учуден от въпроса.

Двамата се спряха и започнаха да се ослушват. Тъкмо да си тръгнат, когато зад тях се обади Жан-Люк.

- Влезте в кафенето! - рече той. - Там имаше скандал!

Ченгетата това и чакаха.

Зачаках и аз. Не за дълго обаче.

От дъното на кафенето пак се чуха крясъци. Този път много по-силни от предишните. Сякаш колеха някого. Викаше младокът, а полицаите го дърпаха към изхода. Той се съпротивляваше, крещеше, но в поведението му имаше нещо много пародийно. Всъщност той приличаше на актьор, който се прави, че се съпротивлява.

- Помощ! Бият ме! - извика той, щом видя, че гледам.

Ченгетата го влачеха по мокета. Но не го биеха. Бяха го уловили за лактите и само го влачеха за тях. Той се дръпна силно и легна на пода. Полицаите го вдигнаха. Изтеглиха го край мен, край Жан-Люк и го изкараха на улицата.

Излязох след тях да гледам.

Младокът се обърна рязко, блъсна полицаите и хукна да бяга по “Дюфурщрасе” към хотел “Амбасадор”. Тичането му беше гротескно. Всъщност и то изглеждаше така, сякаш младокът се опитва да покаже как трябва да се тича, а скоростта му беше като на обикновен пешеходец. Все едно тичаше на едно място, с високо вдигнати колене и лакти. В същото време викаше с всички сили: “Помощ! Помощ!”.

Полицаите го настигнаха, събориха го на земята, удариха му няколко юмрука, обърнаха го по корем и му сложиха белезниците зад гърба. После го качиха в колата и потеглиха.

Върнах се обратно в кафето. Опипвах монетата в джоба си. Като някакъв безскрупулен тип. И пак застанах до входа. Изведнъж се появи Чан Чун. Получил азил и дошъл да ме види.

* * *

Влязох в кухнята в квартирата ни на “Щауфахерщрасе” и извадих кутията с прясно мляко от хладилника. Налях от него в малката тенджерка и включих котлона. Дойде тамилът с големия корем.

- Ти - много проблем! - изгледа ме ядосано той. - Твоя жена проблем!

- Какъв проблем? - учудих се.

- Голям проблем! - повтори той! - Да! Сигурно! Жена твоя оставя чинии на мивка цяла нощ! цяла нощ!

- Какво? - все още не разбирах аз.

- Какво! - извика тамилът. - Чинии мръсни на мивка! Твоя жена оставя мръсни чинии! Наши жени не могат използва мивка цяла нощ!

Вече всичко ми беше ясно.

- За какво ще използват мивката през нощта?

- За вода! Ти каже твоя жена не оставя чинии на мивка нощем! Разбира? - изкрещя ми тамилът.

- Да. Разбира.

Гледах млякото да не кипне. Котлонът беше много бърз и това се беше случвало няколко пъти. Затова останах в кухнята.

- Разбира! Аз - няма проблем. Никакъв проблем. Но жена остави чинии в шкаф. Жена мивка. Вода. Разбира? - пенеше се той.

- Разбира - повторих аз миролюбиво.

Идеше ми да му тегля една майна.

Не го направих.

Учудвах се на способността си да се примирявам с унижения.

Емигрантският живот беше пълен с изненади.

Вдигнах млякото от котлона. Беше готово.

Ели беше будна.

- Разбра ли новината? - усмихна се сънено тя. - Виктор, украинецът, се оженил за швейцарка! А Юрий получил негатив! Трябва да напусне Швейцария!

* * *

Ливанското семейство се състоеше от баща с двама сина. Бащата се казваше Абдула, синовете - Зиад и Худор.

Тримата викаха повече от всички останали на етажа, взети заедно. От “Айхлитен” знаех, че ливанците са шумни. Затова не се учудвах. Дори ми беше приятно. Ливанците бяха бели като нас.

Към десет сутринта жените от Шри Ланка изпълваха кухнята и започваха да готвят. Те отделяха голямо внимание на храната. Бяха големи кулинари. Ядяха много, но само приготвени от тях неща. Купуваха продукти - прясно месо, риба, ориз, зеленчуци, брашно. От десет до един-два следобяд в кухнята беше пълно с тенджери, тигани, от тях се вдигаше пара, която миришеше ужасно. Заради подправките. Тамилите слагаха много подправки. Така яденето им ставаше пикантно. И се изяждаше много ориз.

Ние с Ели извеждахме Ники на разходка. Преди да излезем, слагахме в една малка тенджерка да се свари супа. За Ники. Той обичаше да яде супи. А докато го разхождахме, пазарувахме в кварталния “Мигрос”. Винаги имаше какво да се купува и Ели обичаше да купува всякакви хубави неща. Често между нас възникваше спор за това. Аз бях много пестелив. Вече имахме пари, но се страхувах, че това няма да е вечно и рано или късно пак щяхме да обеднеем. Но тя не мислеше така. Не й харесваше и квартирата, както и това, че трябва да гледа детето, докато аз съм на работа. Цюрих беше променил нещата. Правилата на играта тук бяха други.

Хаосът на живота ни поглъщаше.

* * *

Ели си легна и двамата с Илия, който ни беше дошъл на гости, останахме в кухнята ни на “Щауфахерщрасе”.

- Аз съм пиян - рече Илия. - Малко съм пиян, Калин. Извинявай, че съм пиян.

- Няма нищо - рекох.

Чудех се как да го разкарам.

- Да, няма нищо. Нищо, че съм пиян. Знаеш ли, Калин, знаеш ли защо съм пиян, а?

- Защото си пил - вдигнах рамене. Разговорът ме отегчаваше.

Румънецът сложи ръката си на гърдите.

- Да, Калин. Аз съм пиян, защото съм пил много вино. Първо бях в един ресторант, където изпих две бутилки с оня циганин Марат, а после отидох в един бар на Нидердорфщрасе и изпих още една бутилка вино с двама колеги от нашия ресторант. Напих се. Да. Затова дойдох тук да си поговоря с вас двамата с Ели. Извинявай, Калин. Може би не трябваше да идвам тук. Вие сигурно искате да си лягате, а аз дойдох при вас.

- Няма нищо - кимнах аз.

- Има нещо, Калин! Знаеш ли колко ми е тъжно, Калин? Да, тук съм в Швейцария, но ми е мъчно за моето дете в Румъния. Знаеш ли, че имам дете в Румъния?

- Знам.

- Откъде знаеш?

- Май ти ми беше казал.

- Може би. Сигурно аз съм ти казал. Но знаеш ли колко ми е мъчно за него? Но майка му не пожела да се ожени за мен. Тя е лекарка в Букурещ. Има добра професия. В Румъния уважават лекарите. А аз бях барман, Калин. Бях барман в един бар и имах много жени. Много жени! Да, Калин. Тя не поиска да се ожени за мен! Сега ми е мъчно за моето дете. То е в Румъния, а аз съм в Швейцария. Пращам му пари всеки месец, защото искам да има пари! Но тя не ми отговаря, Калин! Дори не знам дали получава парите! Да, Калин! Мъчно ми е за детето ми! Разбираш ли?

- Да - уверих го аз.

Изобщо не ми беше жал за него.

Илия ме прегърна и заплака.

- Понякога ми се иска да се върна, Калин! Иска ми се да се върна и да си видя детето. Сигурно е пораснало. По-голям е от Ники. Но е също толкова палав като него. Мъчно ми е за него. А тук съм сам. Нямам приятели. Имам само вас с Ели. Вие сте моите приятели. Затова идвам тук! Извинявай, че дойдох, Калин! Напих се и дойдох! Извинявай!

Внимателно се откопчих от лапите му.

- Няма нищо, Илия.

- Ще си ида. Ей сега ще си ида! Извинявай, Калин! Извинявай! Мъчно ми е за моето дете, Калин! - плачеше румънецът.

Но не си отиваше.

Къде беше Чан Чун да го види?

* * *

В два следобяд отивах на работа. Плаше, Мариано, Джордже и Рамадан. Хер Цанер и хер Шох. Хер Бланк. Гостите на хотела. Композитори, певци и диригенти. Бизнесмени, борсови посредници и политици. Писател и актьори. Камериерките. Казвах Грюци на всички и те ми отвръщаха също Грюци. Грюци беше най-употребяваната дума в Швейцария. Сервирах кафета, пасти и чайове. Вечер четях вестници. Тогава нямах работа и сядах някъде с вестниците. Започвах с “Ла Сюис”, после с “Интернешънъл хералд трибюн” и накрая бяха швейцарските и немските вестници.

С това се изчерпваше духовния ми живот.

* * *

Филип беше новия бюфетчик на мястото на Джордже, когото бяха уволнили. Беше висок и слаб. Мургав. Баща му беше мароканец, а майка му швейцарка от Лозана. Не се сдържаше. Още първия ден, когато го помолих да ми даде чисти лъжици, той изкрещя:

- Не ми дръж такъв тон! Лайно!

- Моля? - изръмжах аз.

Филип беше мършав дънгалак, който лесно межех да обезвредя.

Но беше швейцарец, а аз емигрант. Имах и дете да храня.

- Казах ти! Без този тон! Тук не ти е България! Ще ми кажеш: “Дай ми лъжиците, ако обичаш!” Разбра ли? - гледаше ме злобно той.

- Разбрах. Много си бил докачлив.

- Това не е твоя работа. На никой не е работа колко съм докачлив и какъв съм. Разбра ли?

- Разбрах. Ще ми дадеш ли лъжиците... ако обичаш?

- Ще ти ги дам. Трябва ти малко възпитание, приятелче.

- Това твоя работа ли е?

- Да, когато контактуваш с мен. Тогава става моя работа, приятелче.

- Добре. Дай ми лъжиците, защото трябва да сервирам масата на шефовете.

- Забрави “Ако обичаш!”

Вдигнах рамене.

- Добре. Ако обичаш.

- Така е по-добре. Бързо учиш.

- Имам добър учител.

- Ето ти лъжиците. Не се опитвай да бъдеш ироничен.

- Опитвам се да сервирам масата.

- Хайде, разкарай се оттук - махна с ръка Филип и ми обърна гръб.

Излязох от офиса с лъжиците. Чувствах се като червей.

* * *

Нещата в Залива боксуваха. Садам не отстъпваше на ултиматумите и всички очакваха войната. Но тя не започваше и доларът продължаваше да пада. Това вещаеше лоша година за туризма в Швейцария, където обикновено идваха много американски туристи, както и богати араби от Кувейт и Саудитска Арабия. Сега не идваха нито едните, нито другите и хотел “Европа” беше полупразен. Другото, което занимаваше пресата, беше обединението на Германия. Изказваха се предположения, че то може да възроди фашизма. Но все пак Германия се обедини и всичко стана по-различно, но не и в Швейцария, където нищо никога не се променяше. Освен мен. Деградирах със скоростта на светлината.

Декември беше студен. В Цюрих валеше мокър сняг, който се топеше през деня, а вечер кишата по улиците започваше да се втвърдява. Една вечер, когато вървях по “Лангщрасе”, задуха сух и силен вятър. Той свистеше в ушите, заедно с дюдюканията, пищящите, нарочно разстроени духови инструменти на движещите се в строева крачка момичета и момчета с нацапани ярко лица и коси, облечени в карнавални костюми. Тук-там проехтяваха гърмежи от бомбички. Ракети и фойерверки осветяваха натежалото над града небе. Не се виждаха звезди.

Имаше някакъв празник. И за мен беше празник. Беше понеделник.

Оживлението на “Лангщрасе” се смесваше с виковете, смеховете и радостта от празника. Малките барчета от двете страни на тясната улица едва побираха влезлите да се постоплят музиканти и редовните клиенти от всякакви националности. Емигранти, гастарбайтери, пияници, проститутки и сводници. Алкохолът се лееше като поток. Разговорите на различни езици надвикваха джубоксовете. Разголените бразилки, негърки, тайландки и французойки правеха висок оборот. Пари - секс - пари. Клаксоните на постоянно задръстващите се автомобили вдигаха допълнително градуса на настроението. Лицата на надничащите през стъклата им лица бяха завистливи. “Лангщрасе” имаше лоша слава.

- Ела, съкровище - спря ме дебела негърка на неопределена възраст. Разтвори късото си кожухче и ми показа гърдите си.

- Не, мерси - засмях се.

- Защо? Ти не обича африканка? - учуди се тя.

- Уморен съм.

Отминах. Проститутката се загърна в палтото си. Минах край Лонгстрийст бар. Хвърлих поглед върху окачените на прозорците снимки на стрийптизьорки.

- Ела - повика ме омърлушена проститутка до входа на бара. Не й обърнах внимание. Прекосих уличката и свих към казармата. Надникнах в няколко бара. Прозорците на публичния дом в края на улицата светеха червено. Върху облицования с огледала таван се разхождаха отражения на голи жени. Влязох в един двор и бързо онанирах. Когато се прибрах вкъщи, Ели беше заспала. Както винаги.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).