НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Пета част

* * *

Не сънувах. Ударите по вратата бяха истински. Дам! Дам! Дам!

- Кой е? - попитах, без да ставам.

- Хер Войноф! - извика някакъв глас. - Отворете! Аз съм! Цанер!

Станах и отворих вратата.

- Сам ли сте? - попита Цанер. Стоеше приведен и мрачен пред мен.

- Не. Жена ми и детето са тук.

- Още при постъпването ви на работа, ви казах, че вашата жена и вашето дете не могат да живеят тук!

- Те са ми на гости. За няколко дни.

- Това е стая за персонала! Тук не е хотел! Трябва да им кажете, че не могат да останат! Още утре трябва да напуснат! Или си търсете друга работа!

- Не може ли ...

- Найн! Кажете им да си отидат или си търсете друга работа!

Хер Цанер се обърна и с бързи крачки тръгна по скрибуцащите дъски на коридора, а аз се върнах в стаята.

* * *

Влязох в офиса на хотел “Европа” и видях Цанер, който говореше с Мариано.

- Грюци! - казах аз.

Цанер се обърна към мен.

- Напуснаха ли вашата жена и детето стаята? - намръщи се той. Оглеждаше се нервно.

- Не... Много ви моля! Нека останат още няколко дни! Дотогава ще намерим квартира!

- Заведете ги в хотел! В тази къща няматe право да ги взимате при себе си!

- Но защо? - закърших ръце.

- Вашите съседи се оплакват. Има хора, които работят нощна смяна. Пък и в една стая не можете да живеете със семейството си!

- Това е мой проблем.

- Не е. В Швейцария има закон, който забранява това.

- Трудно е да си намерим жилище. Не можете ли да ни помогнете?

- Не. Накарайте вашите шефове в Айхлитен! Има и бюра. Опитайте в бюрата. Аз не съм квартирно бюро. Имам работа.

- Къде са тия бюра? - запитах отчаяно.

- Вижте във вестниците.

Той вдигна рамене и излезе навън. И унижението не даде резултат.

* * *

Около Айхлитен дърветата бяха пожълтели. Навред бяха накапали листа. Вятърът беше студен. С Ели и Ники влязохме в столовата и срещнахме Моника. Тя се усмихна.

- Грюци! - поздрави ни Моника и погали Ники по бузката.

- Грюци! - кимнах аз. Ели мълчеше.

- Хер Цанер ми се обади по телефона - строго каза Моника. - Разказа ми всичко. Но той е прав. Беше ви предупредил, че стаята е само за вас.

- Така е.

- Какво ще правите сега?

- Не знам.

- Казах ви, че трябва да имате търпение. Така може да загубите работата си.

- Няма такава вероятност.

- Дано да сте прав. Говорих със службата за емигранти в Цюрих. Казаха, че може би нещо ще се уреди.

- Кога? - сви устни Ели.

- Не знам. Трябва да имате търпение. Засега ще трябва да останете с вашия син в Айхлитен. Как е той?

- Добре е...

- Това е най-важното. Останалото ще се оправи. Не се тревожете. Нали знаете какво стана с Димо и Мариана?

- Знам. Къде са те? - усмихнах се аз.

- Никой не знае. Но вече имат много пари. Виждате ли, рано или късно всичко се урежда. Ще се уредите и вие!

Моника се качи по дървените стълби нагоре.

- Ще бъда тук сама! - каза Ели.

- Може би руснаците са още тук! Също и Станислав.

- Вече не издържам! Ще се побъркам сама в тоя пущинак! Няма кой да ми помага! А ти си в Цюрих! Не мога така!

Тя гледаше отчаяно.

- Ако не се уреди нищо до една седмица, ще дойдете в Цюрих и ще вземем стая в хотел - опитах да я успокоя.

- Не ти вярвам! Само обещаваш! Нищо от това, което си обещал не е станало!

- Но...

- Искаш ние с Ники да си отидем оттук! Да останеш сам и да си живееш живота! Ти вече не ни обичаш! Пречим ти! Може би искаш да се разведем!

- Искам да се чувствате добре! - уверих я. - Само това искам!

- Тогава намери квартира! Ние искаме да сме с теб! Ники иска да е с татко си! Той има нужда от теб, а не само от парите ти!... Ще се побъркам сама тук! Ще полудея! - разциври се тя.

И мен можеше да ме включи в сметката.

Вдигнах Ники с количката и го понесох нагоре по стълбите.

* * *

През следващите дни продължих да търся квартира. Обиколих десетина квартирни бюра. И там беше същият наплив от бездомници, както по обявите във вестниците. На работа разпитвах всички за квартири, а те ми казваха, че това е най-трудното нещо в Цюрих. Един ден следобяд Патриция - камериерката от Неапол, ми каза, че някой ме търсил по телефона.

Отидох на рецепцията. Плаше ме изгледа с усмивка.

- Та фам се обади - съобщи ми той. - Във връзка с някаква квартира.

- Какво каза?

- Да й се обадиш. Било спешно.

- Може ли да се обадя оттук?

- Може, но е по-скъпо.

- Няма значение. Ще се обадя оттука.

- Както искаш.

Вдигна ми непознат мъж. Поръчах му да извика Ели от България. Казах му номера на стаята ни. След малко чух гласа на Ели.

- Ти ли си? Имаш ли нещо за писане?

- Да - направих знак на Плаше. Той ми подаде химикала си.

Ели ми продиктува адрес и име на жена, след това каза:

- Утре иди при тази жена и й кажи, че Моника те праща! Тя щяла да ти даде квартира!

- Добре! Как сте с Ники?

- Добре сме! Отиди утре преди обяд! След това се обади да ми кажеш какво е станало! Чу ли?

Не бях глух.

Затворих и погледнах пак Плаше. Усмихваше се на някакъв мъж с женски гърди. И то доста големи. Зачудих се дали е със сутиен.

На другия ден се качих на третия етаж на сградата, където се намираше службата за настаняване на емигранти на кантон Цюрих. Отидох до дъното на коридора. Почуках, влязох и попитах за Фрау Циглер. Името, което Ели продиктува по телефона.

- Аз съм - усмихна се пълно момиче с очила с метални рамки. Седеше зад едно бюро.

Обясних защо идвам. Беше сама в стаята. Каза ми да седна.

Така и направих.

- А, вие ли сте хер Войноф? Имаме една стая за вас - продължи да се усмихва тя. - Струва 680 франка на месец.

- Чудесно - ухилих се. - Ще я наема веднага.

- Трябва да отидете да я видите. Сега ще се свържа с домакина на сградата - тя отвори бележник с телефонни номера и затърси в него. - Казва се Масуд... Да... Ето... - тя набра един номер на телефона върху бюрото и докато чакаше да вдигнат, ме попита: - Откъде сте?

- От България.

- Мюсюлманин ли сте?

- Не.

- В тази сграда живеят други българи. Те са мюсюлмани. Да не би да имате проблеми с тях?

- Не вярвам. Всъщност съм атеист. Толерантен съм към всички религии.

- Великолепно! - усмихна се тя. Някой заговори в слушалката. Фрау Циглер ми уреди среща. Преди да стигне до часа, ме погледна. - В четири следобед удобно ли ви е?

- Не. Тогава съм на работа. В три започвам работа. Ако може в един или два часа. В четири ми е късно.

- О кей - кимна фрау Циглер и определи срещата за два. След което затвори телефона. - Удобно ли ви е в два? Ще успеете ли да се доберете до вашата работа?

- Къде е квартирата?

- Близо до “Хелвеция” плац. На “Щауфахерщрасе”.

Обясних й, че не познавам добре Цюрих. Тя стана и се доближи до закачената от вътрешната страна на вратата карта. И аз станах. Това беше карта на град Цюрих заедно с преградията. На картата беше изобразено и цюрихското езеро. Сега то изглеждаше много по-внушително, отколкото в действителност. Приличаше на море.

- Тук е “Хелвеция” плац - посочи фрау Циглер с показалеца на дясната си ръка. - А тук е “Щауфахерщрасе”. Квартирата е след пресечката с “Лангщрасе”. Номер 125. Ето тук.

- Да. А къде се намираме сега?

- Ето тук. Ще вземете трамвай номер 9 до катедралата “Свети Стефан”, а оттам за две спирки трамвай номер 5. Ще търсите хер Масуд. Така се казва домакинът на сградата. Той ще ви покаже сградата, стаята. В два часа. Сега е дванайсет. Значи след два часа.

- Добре - кимнах аз и се наканих да тръгвам.

- След това елате или ми се обадете по телефона да ми кажете дали стаята ви е харесала.

- Разбира се.

- Ако ви е харесала, трябва да платите за този месец. Имате ли пари?

- Да. Струваше 680 франка на месец, нали?

- Да.

- Данке. Ауфидерзеен.

- Ауфидерзеен - усмихна се тя. Имаше хубави зъби.

Затворих внимателно след себе си. На скамейката до вратата седеше млада и дебела индийка, облечена в европейски дрехи. Щом видя да излизам, се надигна от мястото си.

Фрау Циглер отвори след мен.

- Влезте - каза тя на индийката. Смуглата ми сестрица по съдба.

И тя влезе.

Хер Масуд беше иракчанин. Мургав, с черна коса. С джинси и кафяв пуловер. С евтини маратонки. Нямаше големи крака. Най-много номер 41, но може би беше и 40.

Беше дребен и мършав. Държеше връзка ключове. Петдесетина, но можеше и да се лъжа, защото е трудно да преброиш колко са ключовете в една обемиста връзка, още повече, хер Масуд я подмяташе около двата си средни пръста...

- Вие ли сте от азилферзорге? - произнесе с мек глас той, щом ме наближи. Имаше ориенталски акцент.

- Я - подадох ръка. - Хер Масуд?

- Иш бин.

Стояхме пред вратата на “Щауфахерщрасе” 125. Хер Масуд затърси някакъв ключ. Върху всеки имаше нещо написано. Сигурно кой за коя врата е. Върху бели листчета закрепени с безцветни лепенки.

Влязохме в тясно помещение със стръмна стълба. До стълбата имаше метални пощенски кутии. Стъпалата бяха с мръсна тапицерия с метални ъгли.

Качихме се на втория етаж и се озовахме в мрачен коридор. С врати от двете страни. Първата врата отдясно беше кухня. Една тамилка готвеше. Щом влязохме, ни погледна.

- Грюци! - поздрави я хер Масуд.

Жената не отвърна на поздрава. Продължи да ни гледа. Отминахме. Миризмата от кухнята беше проникнала навсякъде. Миризма на смачкани дървеници.

- Тя е от Шри Ланка - обясни хер Масуд. - Не говори немски.

Стигнахме врата в дъното на коридора. Хер Масуд затърси ключ. Вратата до нас се отвори. Показа се черно детенце, което ни загледа страхливо. Зад него се появи друга тамилка в шарени дрехи. Изкрещя на детето, дръпна го за ръката и го вкара обратно в стаята. След това трясна вратата. Детето запищя зад вратата.

Хер Масуд надигна глава. Беше намерил ключа.

- Това е стаята - обяви той и отвори.

Беше празна, ако не се броеше един двукрилен гардероб. Стените, боядисани бяло, мокетът, бледожълт и нов. Изглеждаше прилично. Прозорецът гледаше към вътрешен двор.

- Ще има ли легла и маси? - осведомих се аз.

- О, да. Ще има всичко. Алес. Правихме ремонт и затова леглата са горе. В склада. Ще ви дадем всичко. И легла, и дюшеци, и чаршафи.

- А маса?

- О, да. Ще има и маса.

- Добре. Тогава ще я наема. Харесва ми.

- Гут - остана доволен хер Масуд. - Кога ще се настаните?

- Сигурно утре. Утре ще донеса багажа.

- Има още една свободна стая. На горния егаж. Искате ли да я видите?

- Да. Като тази ли е?

- Като тази. Но по-малка.

- Жалко. А имате ли други свободни стаи?

- В момента - не. Само тези двете. Искате ли да видите и другата стая?

- Да.

- Хайде да се качим тогава.

Хер Масуд заключи. Качихме се на горния егаж. Разположението на стаите беше същото. И там в кухнята се готвеше. Две арабки се въртяха край тенджера, от която се вдигаше пара. Деца крещяха в една от стаите. Миризмата беше по-приятна обаче.

Хер Масуд поздрави жените. После им се скара, че не са изхвърлили боклука.

Стаята не беше ремонтирана и доста по-малка.

- Ще взема долната - заявих аз.

- Гут.

Спряхме се в коридора на третия етаж.

- Откъде сте? - поинтересува се хер Сюлейман.

Казах му.

- Мюсюлманин ли сте?

- Не.

- Гут, гут. Значи наемате стаята, нали?

- Да.

- Трябва да отидете в азилферзорге и да им кажете. Долната стая, нали?

- Да. Заради детето, нали разбирате?

Разбирал.

После хер Масуд се сети, че не ми е показал банята и тоалетната. Показа ми и мазето, където бяха пералните и сушилните машини.

Беше много интересно.

Едва не закъснях за работа.

* * *

Брокенхауз. Царството на вехториите в Цюрих. Този път беше отворено. Беше нещо повече от магазин за стари вещи. Беше склад за стари вещи при това огромен. Нещо средно между склад за антики и склад за стари вещи. Нещо като огромен антиквариат. На първия и на втория етаж бяха мебелите, на третия - дрехите и предметите. Беше мрачно, прашно и претрупано с вещи. Място, където можеш да се ровиш с години. Избрах едно детско креватче за 50 франка. Изглеждаше като ново, но вече знаех, че за Швейцария това нищо не значи.

Може би в него бяха отгледани една дузина бебета.

Капарирах го и се ометох оттам.

По време на работа се обадих на Златко. Ще ми помогнеш ли за креватчето? Може, съгласи се той, от два до четири имал пауза. Не, казах аз, от два до четири ми е късно. От три съм на работа. Ще опитам да изляза в един, обеща Златко. Да съм му звъннел утре в един, за да ми кажел. На другия ден в един се оправда, че нямало да може да излезе. Отидох до Брокенхаус сам и взех, каквото можах. Креватчето беше сглобяемо.

От един телефон се обадих на хер Масуд, но той не отговари. Нямах ключ от новата стая и занесох креватчето в стаята си на “Дюфурщрасе”. Направих два курса. Докато пренасях пеша частите от креватчето, заваля дъжд. Бях сгорещен от носенето и изпотен. Дъждовните капки влизаха във врата ми. Успях да свърша и отидох на работа. В трамвая ме глобиха 30 франка, защото се возех без билет. Точно този ден си бях купил месечна карта за градския транспорт, но я бях забравил с мокрите дрехи в старата квартира.

Мал шанс.

На другия ден се свързах с иракчанина. Уговорихме си среща.

С Плаше и неговата кола отидохме до квартирата на “Дюфурщрасе” и натоварихме багажа и креватчето. Плаше имаше форд “Фиеста” комби и всичко се събра.

Хер Масуд ме чакаше в канцеларията си. Даде ми ключ. Плаше помогна да разтоваря багажа, а после и да пренеса всичко. Двете жени от Шри Ланка готвеха, пак миришеше на смачкани дървеници. Не ги поздравих и те не ме поздравиха. Нали не се познавахме?

Изсипахме багажа в средата на стаята, Плаше ме закара обратно до хотел “Европа” и си тръгна.

Беше много мил. Милият Плаше. Не знаех защо, но го съжалявах. Искаше ми се да направя нещо за него. Чудех се какво.

В крайна сметка така и не направих.

Вечерта се свързах с Ели по телефона. Разказах й какво съм свършил. Тя ме разпитва дълго за стаята. Не й хареса това, което казах за жените и миризмите. Уговорихме се да отида да ги взема в събота. Нещата се уреждаха. Май.

* * *

Влязох в столовата на Айхлитен, когато Абед си наливаше прясно мляко в бутилката. Кесерван му каза нещо на арабски. Двамата бяха ливанци, но Кесерван беше мюсюлманин, а Абед - християнин. Абед се обърна и хвърли бутилката с горещото мляко върху Кесерван. След това двамата се сбиха. Един индиец скочи да ги разтърва.

Други двама араби го спряха и единият от тях го ритна. Индиецът падна. Другите индийци скочиха. Започна бой между всички индийци и араби. Измъкнах се от мелето и изтичах горе при Ели и Ники.

- Долу става бой! - извиках им аз. - Заключете вратата и никого не пускайте вътре!

Пак слязох долу. Беше голям търкал. Най-големият групов бой, който бях виждал през живота си. Засега в действие влизаха само юмруци, ритници и лакти. Но имаше достатъчно кръв, за да изглежда всичко напълно истинско. Ливанците, които не участваха в боя, започнаха да хвърлят дървените табуретки по стъклата на прозорците на столовата и те се трошаха с трясък. След малко чух шум от строшени стъкла и в клуба. Пак изтичах горе в стаята при Ели и Ники. Тогава завиха и сирените.

- Давай да слизаме! - извиках й аз. - Хайде, бързо!

- Ама защо се бият? - гледаше ме уплашено тя.

- Не знам! - изкрещях й. - Този път наистина може да подпалят ”Айхлитен”!

- Кой? Кой да го подпали? - кокореше се тя.

- Ливанците! - вдигнах рамене. - Или индийците! Или албанците! И на мен ми иде да го подпаля! Скапан санаториум! Мразя го! Трябва да сме благодарни на швейцарците за всичко, което правят за нас, а не сме! Хайде да слизаме долу!

- Какво да взема? Кажи какво да взема! Ако наистина подпалят “Айхлитен” всичко ще ни изгори!

- Мамка му на всичко! Дрехи! Парцали! Нали вече имам работа! Ще си купим нови неща! Вземи само малко дрешки за Ники и бибероните! Хайде! Побързай!

- Стига си ми викал! Страх ме е! Нищо не мога да взема! Не мога да мисля нормално, не разбираш ли!

- Добре! Идвай! - вдигнах детето и една чанта, в която имаше негови дрехи. - Хайде! - изкрещях на Ели. - Тръгвай с мен!

- Добре! Идвам! Добре! Колко ме е страх! Колко ме е страх! - трепереше тя.

- Не се страхувай! Хайде! Идвай с мен!

Двамата се спуснахме по вътрешното стълбище. Разминахме се с двама ливанци, които държаха големи тояги в ръцете си. В първия момент се зачудих откъде са ги взели. Явно ги бяха приготвили предварително. Единият държеше туба.

- Направи място, булгария! - изкрещя единият ливанец.

- Добре! Добре! - съгласих се. - Няма проблеми! Няма проблеми!

Бях с Ники в ръце, а зад мен слизаше Ели. Държеше се с ръка за гърба ми. Усещах я как трепери.

- Лайняни швейцарци! - крещеше единият ливанец.

Направихме им място да минат и те се качиха нагоре. Тубата миришеше на бензин. Слязохме долу.

- Иди някъде надалече! - наредих на Ели. - Аз ще се върна за още багаж.

- Мислиш ли, че наистина ще го запалят? - плахо попита тя.

- Да. Не ги ли видя с тубата?

- А защо им бяха тоягите?

- Не знам - вече тичах нагоре по стълбите.

Още щом влязох, усетих миризма на бензин и дим. Бяха го направили. Мамка им! Разбирах ги, но не исках дрехите ми и дрехите на Ники да изгорят! Но сега нямаше време за мислене! Скачах нагоре като маймуна и когато стигнах нашата стая, бях много запъхтян. Извадих каквото ми виждат очите от гардероба и го напъхах в двете чанти. Димът вече влизаше в стаята. Целият “Айхлитен” беше от дърво и знаех, че нямам много време. Останаха много неща, за които нямаше място в чантите. Отворих вратата на балкона, взех завивките и ги хвърлих навън. После с двете чанти се втурнах надолу по стълбите. Вторият етаж вече гореше. Гмурнах се в пламъците и след малко бях долу. Не се бях запалил. Ели тичаше с Ники към мен.

- Ти си жив! - извика тя. - Нашият татко! Жив! И си взел всичките ни дрехи отгоре!

Тя се хвърли отгоре ми да ме прегръща. Беше разплакана.

- Да се махаме оттук! - викнах й аз и се обърнах назад.

От няколко прозореца вече излизаше дим, а от стаята на Джета, в която вече живееха новите кюрди, излизаха и пламъци.

- Но защо тия глупави ливанци трябваше да палят “Айхлитен”! - плачеше Ели. - Защо трябваше да палят всичко? Защо? Защо? - повтаряше, докато се отдалечавахме на безопасно разстояние.

- Не знам - вдигнах рамене. - Не знам защо! Сигурно и те не знаят! Никой не знае!

- Тъпи ливанци! - плачеше Ели.

Някъде в далечината завиха сирени. Сигурно пожарните. “Айхлитен“ пред нас беше обвит в пламъци и дим. Изобщо не ми пукаше за него. Нали вече имахме нов дом? Оставих Ели и Ники и се втурнах да спасявам остатъците от багажа.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).