НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Четвърта част

Мурат привършваше почистването на басейна, когато дойде Ариф. Един от албанците, с които се бях сприятелил.

- Здраво, Калине! - поздрави ме той. Аз се подпирах на патериците и пушех цигара. След което огледа враждебно Мурат. Ариф се сърдеше на Мурат заради подигравките. Всъщност почти всички емигранти се подиграваха на Ариф.

- О, Ариф! - казах - Како си?

- Добро! А твой крак? Минава ли?

- Минава - намръщих се. Все още ме болеше и ужасно сърбеше. - Скоро ще свалят гипса.

Ариф се усмихна с широката си усмивка.

- И аз съм добро. Получих неготив за работа!

Мурат го изгледа закачливо.

- Ариф, защо ти не паздравява аз?

Ариф огледа враждебно алжиреца.

- С тебе аз не говори! Ти говори лошо! Разбира?

- Казва се “Разбираш ли?”, а не “Разбира” - поправи го Мурат и ми смигна.

Ариф видя това.

- Защо смигна той? - ядоса се. - Питай го защо ти смига!

- Защо смигаш? - попитах Мурат на френски.

Мурат се засмя.

- Келин, обясни му, че трябва да се научи да говори правилно. Ако не се научи, няма да го вземат на работа!

Преведох на Ариф.

- Дали заради немския не ми дадоха работа вече два пъти?.

- Сигурно. Трябва да научиш поне малко думи.

Той се замисли.

- Аз знам. Знам как е добро утро, добър ден, довиждане, работя, спя. Знам и още няколко думи. Но какво да правя, като ми е много труден! Ще ме научиш ли на някои думи?

- Разбира се. Питай и ще ти кажа. Моят немски също не е много добър обаче.

- Твоят е супер! Аз, ако знаех немски като теб, щях да почна работа досега!

- Питай, де!

Ариф пак се замисли.

- Ами... Как е на немски “Аз търся работа?”

Казах му. Той повтори веднага.

- Не е така - засмя се Мурат. - Не го казваш правилно, Ариф!

- Не го ли казвам правилно? - попита Ариф.

- Каза го добре - поклатих глава. - Не му обръщай внимание. В началото е трудно. После ще станеш по-добър. Но трябва повече да учиш.

- Как да уча? Не знам как да уча.

- Ще повтаряш всичко на глас по няколко пъти. Най-малко по пет пъти. Така ще го запомниш.

- Аз търся работа. Аз търся работа. Аз търся работа - започна да повтаря веднага Ариф.

- Точно така! - засмях се.

И Мурат се засмя. Ариф се обърна към него.

- Защо се смее той? Има ли нещо смешно?

- Той се смее, защото е глупав - обясних на Ариф. - Не му обръщай внимание. Повтаряй всичко, което чуеш на немски. Само така ще го научиш.

- Кажи ми как е на немски “Аз се казвам Ариф. Аз съм от Косово, Югославия”.

Казах му. Наложи се да повторя няколко пъти. След това той повтори:

- Аз съм Ариф. Аз съм от Косово, Югославия.

- Браво - похвалих го аз.

- Много труден език - въздъхна Ариф. - Лайнян език!

- Само за интелигентни хора! - обади се Мурат.

Ариф се възмути.

- Ти ли си интелигентен? Как е глупав на немски? - обърна се към мен.

Казах му.

- Ти си глупав! - извика на алжиреца.

Мурат се ядоса.

- Аз съм живял в Париж и съм учил в университет. Аз съм чел класика и учил история и география! Знам повече от теб за живота! Но ти нищо не разбираш, дори и това, което ти казвам сега, нали, Ариф?

- Ти си глупав! - настоя доволен Ариф.

Мурат се нацупи.

Ариф ме потупа по рамото.

- Е, аз ще отивам на работа в кухнята! Аз се казвам Ариф. Аз към от Косово, Югославия! - на немски каза и тържествуващо ни изгледа, след което, все така щастливо усмихнат, тръгна към лагера. И той да ядоса някого.

Затътрих се с патериците след него.

* * *

На гарата в Милано ме спряха двама полицаи. Единият беше с мустаци.

- Документите, синьор! - каза мустакатият.

Мълчах и гледах като натровен.

МАМКА МУ! МАМКА МУ! МАМКА МУ!

- Казах документите! Субито! Веднага! - повтори той.

Продължавах да мълча. Три дни не бях спал. Бях ял боклуци от кошчетата. Не бях пушил. Всичко се проваляше. Отново и отново. Тия ченгета. Светът беше пълен с ченгета. Български, югославски, италиански. Всички бяха против мен. Светът беше против мен. Мамка му! Изобщо не ми вървеше!

- Паспорта, рагацо! Имаш ли паспорт?

- М? - измучах само.

- Гледай го! Как мучи! Чуваш ли ме какво ти говоря? Да не си глух? - скара ми се другото ченге.

Закимах с глава. Посочих устата си и направих някакви знаци с ръце. Нямах представа от азбуката на глухонемите, но бях готов на всичко.

- Глух ли си? - повтори ченгето. Мустакатият ме зяпаше отегчено.

Пак закимах и измучах.

- М, м-м! - произнесох и посочих устата си.

- Паспортът! - изрева ми неочаквано мустакатият.

Пак посочих устата си.

- М-м! - рекох.

- Тоя е глухоням - рече другото ченге. - Не виждаш ли, че нищо не разбира?

Мустакатият ме разтърси за реверите.

- Как нищо не разбира! Да си покаже паспорта!

- Остави го! Да тръгваме! - махна с ръка другият.

- Да го арестуваме. Нека да го арестуваме!

- Баста! - тупна го с ръка по рамото колегата му. - Не ти трябват проблеми. Има достатъчно работа. Не ми се занимава с такива! Хайде да тръгваме!

- Бене! Извади късмет - рече ми мустакатият. - Разкарай се от гарата! Хайде! - той направи жест с ръката си, все едно ме пъдеше. - Чуваш ли? Веднага! Да те няма! Изчезвай!

Нямах нужда от подканяне. Бързо изчезнах от гарата.

* * *

Август беше горещ и кожата под гипса много ме сърбеше.

В ливадите срещу “Айхлитен” оствяха кравите да спят на открито. Хлопките им прозвъняваха. Небето беше ясно седмици наред - през деня синьо-бяло от яркото слънце, затулвано единствено от върховете, а вечер златночервено от рояци звезди... Ходехме да се къпем в открития басейн. Там бяха и другите емигранти, идваха хора от околността... Постепенно свиквахме с Швейцария и с този начин на живот. Нещата, които се повтаряха, правеха живота едновременно сигурен и скучен и в крайна сметка знаех, че всичко ще ни омръзне може би преди да свърши, но това не беше сигурно и точно от това се страхувахме, въпреки уверенията на Чан. Той единствен се сближаваше с швейцарци. Започна със съседите на “Айхлитен”. Първо бременната съпруга на Курт, която по цял ден се печеше край басейна с двете си деца. След това мъжа й Курт - брадат тип с черна коса и сиви очи, а накрая и с техните приятели. Канеха го на обяди и вечери в Гамс, търсеха му работа, интересуваха се от проблемите му. Той беше любимец и на Ханс-Петер, а сред нас се изказваха предположения, че донасял за разговорите, които водим помежду си. Враждуваше кой знае защо с Нора. Тя го дебнеше непрекъснато - проверяваше дали е почистил стаята си. Но тя враждуваше с всички и това не биеше на очи, а и Чан не му отдаваше голямо значение.

В края на месеца отидох на преглед в болницата в Букс. Свалиха ми гипса.

* * *

Бяха първите емигранти от СССР. Мислех, че са руснаци, но после разбрах, че са украинци. Ходеха с вдигнати глави. Единият беше висок около два метра, едър и към трийсет и пет годишен. Другият беше среден на ръст и по-млад. В началото никой не разговаряше с тях. Първи с тях се сближи Чан Чун. Видях го да говори с двамата, после заедно се къпаха в басейна. После към него се присъедини Станислав. Ние с Ели изчакахме още една седмица. През нея ходихме на празника на Букс, а после и на празника на Лихтенщайн. Той се организираше по случай рождения ден на принца. Оставихме Ники на Джета, а ние хванахме автобуса за Букс и оттам отидохме с друг автобус до Вадуц, столицата на Лихтенщайн. По улиците на Вадуц имаше сцени, на които свиреха. Продаваха топено сирене и топъл вурст. Бира. Имаше много чужденци и американци. В Лихтенщайн живееха много американци. Така не плащаха данъци на САЩ. Танцувах с патериците и си направихме снимки. После гледахме зарята от двореца. Беше много красива и продължи около час. Така или иначе, когато мина тази седмица, един ден видях цялата българска група да разговаря с украинците до басейна. Нямаше как да се измъкна и закуцуках към тях. Станислав ни запозна .

- Откъде идвате? - попитах аз.

- От Израел - каза високият, който се казваше Юрий. Отговорът ме учуди.

- Как така?

Всички се разсмяха. Бяха чули историята и моето учудване ги забавляваше.

- Той не знае - обясни на украинците Ели. - Мисли, че идвате от СССР.

- Няма откъде да знае - съгласи се Виктор, по-дребният. - Ние наистина избягахме от СССР. Но попаднахме там, където не трябва.

- Нищо не разбирам - отвърнах аз.

- Искаш ли да ти разкажа?

- Да.

- Теперь?

- Да.

- Ну, давай! - подкани го Юрий. - Человек чака да му разкажеш.

- Хорошо. Ще му разкажа.

Двамата избягали с подправени документи в Израел. Казали, че са евреи. А не били. Там не ни хареса, каза Виктор. Израел е пустиня и има война. Очаква се да избухне нова война с Ирак. Емигрантите в Израел трябва да ходят в армията. Ние не искаме да ставаме войници в никоя армия. Достатъчно ни беше съветската армия. Поискахме да се махнем. Така възникна проблемът. Не бяхме граждани на никоя страна. Нито на СССР, нито на Израел. Нямахме паспорти. Накрая ни приеха в Испания. Правехме стачки пред посолството в Тел Авив. Вестниците писаха за нас. Самолетът за Мадрид кацна в Цюрих и Юрий се разболя. Приеха ни в болница. Така се предадохме на полицията в Швейцария, разказваше Виктор. Аз слушах. Представях си Израел и евреите, които са се учудвали, че Виктор и Юрий не са обрязани. Дотогава не знаех, че и евреите се обрязват. В “Айхлитен” можеше да научиш какво ли. СССР беше загадка. Виктор беше участвал в потушаването на пожара в Чернобил. Беше облъчен, но изглеждаше здрав. От този ден аз и Ели се сприятелихме с украинците.

Особено Ели.

* * *

Един ден Ники се наака и аз видях, че памперсите са свършили. Слязох на долния етаж, където беше складчето за бельо и почуках на вратата. Даваха ни ги безплатно. Щедрите швейцарци. Отвори ми Нора. Беше четиридесетгодишна, с едри форми, хубаво лице и прошарени коси. Усмихна се и въпросително ме огледа.

- О, Калин?

- Свършиха памперсите, фрау Нора - казах.

Тя се отмести назад и разтвори вратата.

- Влез! Значи, памперсите.

- О, да - рекох - памперсите.

Тя ме изгледа закачливо.

- Мисля, че вие използвате прекалено много памперси - каза тя.

- Използва ги нашето дете - уточних аз.

Тя се засмя.

- Да, да! Ясно! Обаче Саша вече въобще не използва памперси!

Саша беше синът на Джета. Беше на две години.

Нищо не казах. Бях оставил Ники сам и исках да се върна по-бързо горе.

- Много по-малко памперси използва и Дени, синът на Димо - продължи да се усмихва тя.

- Ще ми дадете ли памперси? - попитах аз.

- Момент да видя дали има - не спря да се усмихва тя. Обърна се и влезе в стаята.

Останах да чакам в коридора. След малко Нора дойде с един пакет памперси.

- Това е последният пакет! - каза тя. - Вие използвате повече памперси от всички други!

- Нашето дете е най-малко - казах. - Пък и ака повече от другите.

- Защо?

- Защото яде повече. Дриска много често. По два пъти на ден. Обича да дриска.

- Трябва жена ви да го научи да ака в гърне!

- Учим го. Всеки ден.

- Добре. Ето ви памперсите!

И тя ми връчи памперсите, а аз се върнах в стаята да преобувам Ники. Бях с Ники още в стаята, когато чух крясъци.

- Всички започнаха работа, само аз чакам вече пети месец! - ревеше Димо долу.

Някакъв глас му отговори нещо на швицтуч. Май Себастиан.

- С тези пари детето ми няма какво да яде! - продължи да крещи Димо - за другите има работа, за всички има работа, само за мен няма! Защо? Питам защо?! Защо, хер Себастиан?! Защото вие не искате да ми намерите! Нарочно не искате да ми намерите! Дайте ми тогава документ сам да си търся работа! Да! Сам ще си търся работа! Сам!

Гласът на Себастиан продължи да му отговаря. После секна, чу се шум от затваряне на врата.

- А-а! Ще им еба майката! Гадове мръсни! - продължи да вика Димо на български.

После и неговият глас изчезна.

Дойде Ели.

- Чу ли? - попита ме тя.

- Да.

- Димо се е побъркал! Направо се е побъркал! За малко щяха да се сбият със Себастиан!

- Защо?

- Не му търсил работа! Казал му, че след като е отказал два пъти работа, ще трябва да чака, докато намерят работа на другите след него.

- Според мен постъпва глупаво. Какво ще постигне с крясъци? Най-много да го забавят с още един-два месеца!

- Не знам - вдигна рамене Ели.

Погледна Ники и изпищя. Ръцете му бях целите в кръв. Играеше с едно бръснарско ножче. Беше се порязал с него. Ели се наведе и го взе от ръцете му, след това го вдигна и започна да го целува.

- Гледай детето! - извика тя. - Вместо да умуваш какво ще стане с Димо!

Миличкото на мама!

Ники я гледаше засмяно. Не плачеше.

На другия ден, по нареждане на шефовете всички се събрахме в столовата.

- Случи се нещо недопустимо! - каза Ханс-Петер. - Тази нощ някой е разбил лавката на Айхлитен. Искам крадците да върнат парите, цигарите и шоколадите, които са взели! Да ги оставят някъде и който ги намери, да ги донесе на мен!

Всички мълчахме. Ханс-Петер стоеше прав и намръщен до дъската. На обичайното си място. До него беше застанал също прав Онкела. Той отговаряше за лавката.

- Докато стане това, вие всички ще бъдете наказани! - продължи Ханс-Петер. - Няма да перем повече дрехите ви, няма да сменяме бельото в стаите и лавката няма да работи!

Всички мълчахме.

- Ще ви бъдат раздадени сапуни - рече шефът. - С тях ще се перете сами!

Той показа един от тези сапуни - беше голям и бял, приличаше на паве.

- Запомнете! Тези сапуни са за пране! Не са за тяло. Не са за ръце. Не са и за коса. Те са за пране!

Той преведе последното изречение на френски и английски.

- Разбрахте ли?

- Да, да! - отговориха няколко гласа вяло.

- И още нещо - вдигна показалеца си Ханс-Петер. - В съседния лагер в Шафхаузен е станал бой. БОЙ - преведе той думата и размаха юмруци.

Няколко души се засмяха.

- За какво е станал боя? Знаете ли?

- Не, не шеф!

- Заради това, че нямало хляб? Заради политически различия? Заради войната в Кувейт? - той направи пауза и продължи. - Не. Боят е станал заради майонезата! На един обяд не е стигнала майонезата! И всички се сбили! Бой! - той пак размаха юмруци.

Няколко души се разсмяха. Ханс-Петер дори не се усмихна.

- Искам да ви уверя, че в Айхлитен имаме достатъчно майонеза - каза той. - Но ако свърши, и вие може да започнете да се биете! Само ме извикайте да ви бъда рефер! Разбирате ли?

- Да, да.

- Ще си взема свирката! - завърши той и изсвири с уста.

Повечето се засмяха. Усмихнах се и аз.

- Все пак ще кажа на Серж да купи повече майонеза!

Всички избухнаха в смях и събранието свърши.

* * *

Тунелът нямаше край. Вървях вече един час, а още не виждах светлина. Върху главата ми капеше вода, препъвах се в траверсите, ставах и пак продължавах напред. Поне не можех да объркам посоката.

Изведнъж срещу мен проблясна някаква лампа. Не беше влак. Беше човек с фенер. Кантонер. Той приближаваше към мен.

- Стой! - извика, като ме видя.

Продължих да вървя към него. Той вдигна лопатата си към мен и ме освети с фенерчето.

- Стой ти казвам!

- Не! - изкрещях аз. - Продължавам!

- Не може! - завика и той. - Опасно е! Спри ти казвам!

- Добре. Кое е опасно? - поколебах се аз.

- След малко ще мине влака. Ще те сгази, човече! Ела с мен. Ще се върнем обратно.

Поклатих глава.

- Не. Няма да ме сгази. Вече мина един влак. Нищо ми няма.

- Имал си късмет. Следващият път може и да нямаш. Влакът ще те сгази.

- Няма да ме сгази. Остави ме да продължа! Ще ме биеш ли?

Кантонерът продължаваше да държи лопатата вдигната.

- Аз ли? Не. Но ще те издам на ченгетата. Ще те чакат от другата страна на тунела. Швейцарските ченгета. Ако продължиш, ще те издам.

Пак поклатих глава.

- Няма да стане.

- Ще стане. Само продължи и ще видиш... Не ме доближавай!

Той се отдръпна от мен. Лопатата беше малка и нямаше да му е трудно да ме цапардоса с нея.

- Не искам да те нападам - изръмжах. - Искам да отида в Швейцария.

- Полицията ли те издирва?

- Не. Не ме издирва.

- Какво правиш в тунела тогава? - изненада се кантонерът.

- Нали виждаш? Отивам в Швейцария.

- Откъде си?

- От България. Бягам от България. Карабинерите веднъж ме хванаха и искаха да ме върнат в Югославия. Ако ме хванат, пак ще ме върнат.

- Разбирам, човече. Но ако продължиш, влакът ще те сгази. Тунелът е опасно място. Не можеш да продължиш. Не през тунела!

- Искам да отида в Швейцария! - натъртих аз.

- Защо в Швейцария?

- Така. Аз си знам. Остави ме да продължа.

- Не. Няма. Ако продължиш, ще се обадя на ченгетата.

- Обади се.

Тръгнах напред.

- Спри се! Ама, че човек! Спри се! - развика се той.

Продължих да вървя.

- Не - поклатих глава.

- Спри се, ти казвам!

- Няма.

- Само да ти кажа нещо!

Спрях се и се обърнах.

- Какво?

- Ела с мен. Ако дойдеш, няма да те издам на ченгетата. Но ако продължиш, ще те издам. Обещавам!

- Не. Няма да се връщам в Италия.

- Добре. Ама, че човек? Ела с мен! Ако дойдеш, ще ти помогна да отидеш в Швейцария! Но не продължавай в този тунел! Всеки момент ще дойде влакът. Ще ни сгази и двамата! Хайде! Обещавам ти! Ела с мен! Да се върнем и аз ще ти помогна, човече!

- Добре - намръщих се аз. - Само да ме излъжеш!

- Какво ще стане тогава? Ще ме убиеш ли?

- Ще те убия! - изгледах го кръвнишки.

Но се надявах да не се наложи.

Излязохме от тунела и той ме заведе у тях.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).