НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Трета част

* * *

Качих се във влака за Милано и влязох в една тоалетна. Заключих се вътре, стъпах върху клекалото и отворих капака отгоре на тавана. Качих се в дупката. Едва се побрах и клекнал. Свалих си колана и отключих отгоре. Затворих капака и зачаках. Влакът тръгна.

В клозета влезе някой. Заключи.

Тия клозети. Минах едната граница под един клозет. Избягах от полицаите в Белград от прозореца на друг клозет. Сега се возех над следващия.

Какво щях да правя, ако не бяха клозетите?

- Шибана кучка! - извика някой долу. - Къде са парите?

- Тука бяха! Заклевам се! Тука бяха! - отвърна женски глас.

Другият беше мъжки. Говореха на сръбски.

- Не си играй игри с мен! Дай ми парите!

- Ще ги намеря! Успокой се! Моля те, успокой се! Не ме удряй! Моля те! Не ме удряй!

- По-бързо! Давай ги! Наближаваме границата! Бързо, кучко!

- Ей сега! Ей сега!

- Веднага! Чуваш ли? Веднага!

- Не! - чух удар от шамар. - Не, моля те, не!

- По-бързо! Казах ти, по-бързо!

- Тука бяха... сложих ги в сутиена... ето ги... вземи ги...

- Точно ли са?

- Да...

- Ето ти паспорта! Мамка ти мръсна! Заслужаваш да не ти го дам! Шибана кучка!

- Дай ми го!

- Я да ти видя циците! Я! А, така! М-м! М-м!

- Недей! Моля те! Недей! Може да дойдат полицаите!

- Какво като дойдат! Млъквай кучко! Нали вече имаш паспорт! Какво ти пука?

- Недей! Моля те!

- Не мърдай! Стига си мърдала! Ще ти взема паспорта! Чуваш ли? Ще ти го взема!

Чух шум от борба. После мъжът изкрещя. Вратата се отвори и затвори.

- Мръсна кучка! Пизда ти лепа материна! - изръмжа мъжкият глас.

После стана тихо.

Влакът продължаваше да се носи към границата.

С моя милост в дупката над клозета.

* * *

Седнахме с Димо и Ели пред столовата на Айхлитен. Свечеряваше се. Пиехме бира.

- Жена ми идва другата седмица с детето! - похвали се той.

- Браво! Значи си се уредил! - засмя се Ели. - Честито!

- А-а! - възрази Димо и поклати глава. - След толкова проблеми дори не мога да се зарадвам!

Той се качи в стаята си да учи немски. Дойде Чан Чун.

Почерпихме го една бира.

- Мерси! - каза Чан, много приятно развълнуван.

Побъбрихме и той изведнъж рече:

- Всъщност аз не ви казах истината! Ще ви я кажа, ако обещаете да не ме издавате!

С Ели обещахме.

- Аз не съм избягал от Кампучия - призна той. - Бях студент в ГДР, завърших и реших да не се връщам. Отидох първо във Франция. В Париж. Стоях шест месеца там, но не ми хареса. Не знаех френски и не можах да почна работа. Там е проблем да намериш работа, а и французите са расисти! Затова реших да дойда тук. Минах границата при Базел и се предадох на полицията.

- Не те ли беше страх, че ще разберат швейцарците? - попитах аз.

- Не! Там бях с друго име!

- А тук с истинското ли си?

- Да! Защото съм инженер. Тук мога да получа азил и да използвам дипломата си.

- О, колко интересно! - възкликна Ели и погледна кампучиеца кокетно.

- Да, да! - засмя се той и намести очилата си. - Преди да се предам на полицията, отидох първо при един адвокат в Цюрих. Платих му сто франка и той ми каза как да излъжа.

- Ние не се сетихме да питаме адвокат - въздъхна Ели и ме погледна с укор. - Защо не отиде при адвокат?

- Не знаех, че е възможно - въздъхнах и аз. - Затова казах истината в Кройцлинген. Така ме посъветва един българин.

- Той е бил глупак! - възкликна Ели. - Трябвало е да измислиш нещо драматично!

- Лесно е да се каже.

- Всички така правят!

- Не ме интересуват другите.

- Точно когато трябва, не си измислил!

- Не се безпокойте! - успокои ни Чан.

- Как да не се безпокоим, след като всеки момент могат да ни изритат оттук?! И то, заради него! Щото решил да се прави на честен!

- Ха, ха! Той ли? - посочи ме Чан.

- Той!

- Това не е проблем! Няма да ви изгонят от Швейцария! Поне не веднага! Нали не си лъгал? - погледна ме той.

- Не! Мамка му!

- Добре! - той се засмя и намести очилата си. - Трябва да знаете, че има второ интервю!

- Знаем! Давай нататък!

- Добре! Не се безпокойте!

- Казвай, де!

- Ха-ха! Добре! Не се безпокойте! От второто интервю зависи много повече. Можете да добавите нови неща към тези, които сте казали на първото!

С Ели закимахме.

- Важното е да не си противоречите! Можете да представите документи, с които да докажете, че сте преследвани!

- Кога ще бъде второто интервю? - попитах аз.

- Понякога след една година!

- Дано нашето да е след пет! - засмя се Ели.

- Не се безпокойте! Ако се представите добре, може да ви оставят в Швейцария!

- Наистина ли? - попита Ели.

- Да! Да! - смееше се щастливо Чан. - Дори да получите негатив, може да обжалвате с адвокат! През това време той ще започне работа! - Чан ме потупа по рамото. - Имате най-малко две години! Да! Две години в Швейцария! Повярвайте! Две години! Ще останете!

- Все пак той е могъл да излъже на интервюто! - пак ме изгледа недоволно Ели.

- Не! Не! - поклати глава Чан. - Щом не е бил при адвокат и не е знаел как, по-добре, че е казал истината! Тези, които лъжат, веднага ги гонят!

- Наистина ли?

- Да! Наистина! Не се безпокойте! На второто интервю ще добавите каквото сте пропуснали на първото! Да! Да! - горещеше се кампучиецът.

Заслужи си бирата.

По-късно Ели и Чан си легнаха, а аз се качих в клуба на “Айхлитен”. Телевизорът работеше, негърът Чарли гледаше от един фотьойл на не повече от два метра от екрана някакво филмче за Африка, а Илия и Мурат се бяха разположили върху дивана до прозорците и разговарях оживено. Дори не забелязаха появата ми.

- Ти си арабин! - викаше Илия. - Береберите са араби!

- Все едно да кажеш, че луната е слънце! - хилеше се Мурат. - Но дори да съм арабин, аз съм живял в Париж и половината ми семейство живее в Париж, а не в Букка... Букке... Бекерест. Така ли се казваше вашата столица?

- Виждаш ли колко си европеец! - засмя се Илия. - Не знаеш коя е столицата на Румъния! А Румъния е в Европа, а Алжир - в Африка! Където жевеят най-много маймуни!

Мурат се ядоса:

- Не се срамувам, че съм африканец! Но аз съм учил в университет и съм интелектуалец! А ти си глупав румънски селянин!

- И ти си селянин, само че алжирски! Аз съм бял, хубав и съм европеец! И не лъжа като теб, когато се запознавам с някое момиче! - Илия започна да имитира гласа на Мурат. - “Аз съм студент, аз съм от Париж!”

Мурат се вбеси още повече, погледна ме и каза:

- Питай Келин какво мисли по този въпрос! Кажи, Келин, не е ли по-добре да излъжеш едно момиче, като му кажеш, че си студент или турист, отколкото да му обясняваш, че си емигрант и се страхуваш да не те изгонят от Швейцария? Кажи му! Ти разбираш повече от тази румънска свиня!

- Жените трябва да се лъжат - казах аз.

- Видя ли? - рече Мурат. - Румънска свиня.

- Ти си свиня! - засмя се Илия, доволен, че е успял да ядоса Мурат и също се обърна към мен. - Преди две седмици бяхме в Цюрих. Запознахме се с две момичета и Мурат взе да ги лъже, че сме студенти, туристи...

- Чакай! Чакай! - извика Мурат и скочи от мястото си. - Аз ще разкажа!

- Тихо! - изръмжа Чарли. Пречехме му да гледа.

- О кей! - извика му Мурат и пак се обърна към мен. - Запознахме се с две момичета до езерото в Цюрих. Аз казах, че сме туристи, учим в Париж и сме на екскурзия в Швейцария. Казах на тази румънска свиня да мълчи! Просто да мълчи! И да се съгласява с мен! Разбираш ли?

- Опитвам се - кимнах.

- Как да мълча, като момичетата задаваха въпроси...

- Мълчи сега! - изкрещя Мурат. - Дадоха ни телефоните си. Поканихме ги на дискотека и дори започнах да галя ръката на едната, а тя се смееше! Тогава тази румънска свиня изведнъж казва: “Аз съм емигрант, аз съм от Румъния, живея в Айхлитен...”

- Разбира се! - ухили се Илия. - Аз съм точен! Пунктуален. Не казвам, че грее слънце, когато е нощ! Не лъжа. Аз съм Илия. Мен ме харесват, защото съм такъв и няма нужда да лъжа. А този циганин трябва много да лъже, за да го харесат жените!

- Чакай! - извика Мурат. - Какво стана, като каза истината? Какво направиха двете момичета? Те си тръгнаха, Келин, уверявам те! Щом чуха, че сме емигранти, веднага си тръгнаха!

- Защото разбраха, че си ги лъгал! Никой не обича лъжците!

- Тихо! - извика пак негърът.

- Извинявай, Чарли, водим много интерес разговор! - каза Мурат.

- Вие говори по-тихо! - възмути се негърът. - Моя глава боли вас слуша!

- Вие арабите много лъжете! - ухили се Илия. - Винаги лъжете!

- Вече ти казах, че не съм арабин, а бербер! Това е...

- Все тя! Арабин, бербер. Различни видове цигани!

- Не, повече не желая да разговарям с теб - поклати глава Мурат. - Ти си расист.

- Не съм. Това е истината! Аз съм бял, европеец, ти си черен и циганин! Това е просто истината!

Мурат се обиди и се обърна към мен. Започна да обяснява разликата между араби и бербери. Берберите били по-интелигентни от арабите, ставали учители, писатели и учени. Цитира няколко имена на бербери, които били известни в цял свят. Илия се отегчи да слуша как говорим на френски и отиде да спи. После аз също си тръгнах. Мурат отиде при Чарли и му заговори. Чувах гласа му заедно с телевизора, докато се качвах по скрибуцащите дървени стъпала и умирах за сън.

* * *

Всички емигранти се бяхме събрали в столовата на Айхлитен. Пред нас беше Моника, която седеше отдясно на Ханс-Петер. Той беше прав, усмихнат, облечен в кафява риза. Избръснат и подстриган. Както винаги. Разбира се, и добре сресан.

- “Айхлитен” ще има празник - каза той на немски, после на английски и френски.

Закимахме в очакване на продължение.

- Какво ще представлява този празник? Какво?

- Танци! - извика един арабин.

Арабската групичка се разсмя.

- Да. Ще има и танци - усмихна се Ханс-Петер. - Но не само танци. Всеки ще може да покаже колко е вкусна националната му кухня. Ще има кулинарна изложба от специалитети от цял свят! На всички страни, откъдето идвате!

Всички мълчаха.

- Всички, които искат да участват, трябва да направят списък на хранителните продукти, от които се нуждаят!

- Да, шеф! - обадиха се няколко гласа.

Ханс-Петер преведе още веднъж на английски и френски.

- Да, да! - обадиха се повече гласове.

- Ще има оркестър и програма, която вие ще подготвите! Всеки може да участва в програмата с каквото иска! Ако има нужда от нещо, кажете на мен или на Моника! Например перука или изкуствен нос! Разбрахте ли?

- Я, я! - отговориха вкупом десетина души.

- И сега най-важното! - продължи шефът. - На празника ще бъдат поканени хората от Гамс и другите села наоколо. Те ще бъдат наши тости. Гости. Гости. - Той преведе думата на английски и френски. - Разбирате ли?

Агитката пак отговори утвърдително.

- Тези хора са чели по вестниците как бежанците крадат по магазини, как бежанци се бият в лагери. Ние трябва да покажем, че в Айхлитен не се краде и не се бие! Не се краде и не се бие! Съгласни ли сте с мен?

- Разбира се!

- Да, шеф!

- Много добре! - каза той.

* * *

С Ели и Ники седнахме върху спалния чувал до плувния басейн на Айхлитен и започнахме да се препичаме на слънце. Дойде Димо.

- Току-що говорих с жена ми по телефона - каза той като приклекна до нас. - Утре щяла да лети за насам!

- Чудесно! - извика Ели. - Значи ще я доведеш тук?!

- Първо ще я заведе до Кройцлинген. Като вас - със задоволство рече той. - И ние тръгваме по вашия път!

- Дано не е дълъг като нашия! - пожелах му.

- Абе, кой знае! Какъвто съм Марко Тотев, нищо чудно да ни разкарват и повече. Нали знаете как не ми върви?

- Стига, де! - рекох аз. - Не предизвиквай съдбата!

- Аз отдавна съм я предизвикал.

- Детето ти ще идва ли с жена ти? - попита Ели.

- А, разбира се! За какво ми е тук сама? Ако знаете как ми е домъчняло за него! Не съм го виждал от четири месеца!

- Сега сигурно си много щастлив?

Димо ни изгледа мрачно.

- За какво да съм щастлив. Че вече четвърти месец стоя без работа, а Златко и Левен, които дойдоха почти по едно и също време с мен, вече работят за три хиляди франка на месец? Че всички сте разпределени в кантон Цюрих, а мен са ме забутали в тоя скапан Сан Гален, където заплатите са два пъти по-малки от цюрихските? Кажете, а? Затова ли да съм щастлив? А?

- Ще видиш жена си! - каза Ели.

- Радвам се. Как да не се радвам. Обаче сега толкова проблеми са ми на главата, че не мога да се порадвам като хората. Но какво да правиш! Като не съм се родил с късмет, това е!

На другия ден Димо замина за Цюрих.

* * *

Един ден с Мурат почиствахме дъното на басейна и той каза:

- За празника трябва да почистим добре басейна! Шефовете ще останат доволни!

- Може би - отвърнах аз.

- Ще видиш, Келин!

- Дано.

- Вчера се запознах с едно момиче - продължи той. - Германка от Хановер. Тук е на почивка в една вила с родителите си. Не е расистка. Каза ми, че можем да излезем тази вечер. Имам среща с нея в четири следобед. Много е хубава, уверявам те!

- Вярвам. Къде ще я заведеш?

- На дискотеката в Букс. Нали знаеш, момичетата обичат дискотеки. Малко алкохол, танци, красиви думи за поезия и после малко целувки. Уверявам те, всички са еднакви!

- Поне повечето от тях - продължих да движа по дъното смукача. Засмукваше стръкчета трева, почернелите листа и парчетата от хартийки.

По тревата към нас се запъти Чарли. Негърът на Айхлитен.

- Салю! - поздрави ни той.

- Салю! - отвърнахме с Мурат.

- Получих негатив - каза Чарли. - До две седмици трябва да напусна Швейцария.

- Наистина ли? - учуди се Мурат. - Какво ще правиш сега?

- Смятам да отида във Франция - каза Чарли. - Тръгвам още днес.

- Можеш ли да минеш границата?

- Е, да! - засмя се негърът. - Минавал аз границата! Живял в Париж известно време! Има брат там. Мой брат! Женен за французойка! С две деца! Е, да!

- Значи тръгваш? - сериозно каза Мурат.

- Е, да! Тръгвам аз. Дойдох кажа вас “Довиждане”!

- Довиждане, приятелю мой! Бон шанс! Франция е хубава страна! Не е расистка като Швейцария!

- Е, да! - съгласи се Чарли. - Франция демакрация!

Беше с една глава по-висок от нас. Носеше футболна фланелка с номер 10 на гърба и черни джинси, разръфани долу по ръбовете. Беше нахлузил джапанки на босо. Отпред се подаваха пръстите на краката му. Загледах се за миг в ноктите им. После пак продължих да чистя дъното.

- Е, салю! - подаде и на мен ръка негърът.

Беше тежка, топла и влажна.

После се обърна и се изкачи обратно към Айхлитен. След малко излезе с голяма раница на гърба. Той се обърна към нас, махна с ръка, ухили се и белите му зъби заблестяха на слънцето. Двамата с Мурат също му махнахме. Той се спусна надолу по асфалта и скоро се скри от погледите ни.

* * *

През следващите дни не се случи нищо особено. Хванаха двама албанци от “Айхлитен” да крадат в “Мигрос” в Букс и ги затвориха в полицията. Ханс-Петер проведе събрания. Разказа случката. Не крадете, защото Швейцария има полиция и затвори, каза той. Димо доведе жена си и детето. Дадоха им стая с балкон на нашия етаж, но на другия край на скрибуцащия дървен коридор. Жена му беше руса, симпатична и кротка. Казваше се Мариана. Също толкова кротко, симпатично и русо беше и момченцето им Дени. То беше с четири месеца по-голямо от Ники. Дойде и една румънка, която беше гадже на един иракчанин. Заедно с негърката Памела, румънката Джета и арабката с фереджето в “Айхлитен” вече имаше и семейство афганистанци с три момиченца и между нас винаги се разхождаха и жени.

Емигрантки.

* * *

За празника в “Айхлитен” дойдоха много швейцарци.

Да ни видят как живеем.

Деца, със или без родителите си, млади семейства с бебета. Момчета и момичета от Гамс. Шосето край лагера се напълни с паркирали коли. Изнесоха масите от столовата пред кухнята и ги наредиха в редица. Върху тях сложиха ястията от кулинарната изложба. На всяка маса имаше картонена табелка с името на държавата и на яденето. До пристройката пред волейболното игрище децата от Гамс подредиха стари книги, дрехи и играчки. Продаваха ги. Други деца купуваха. Зад тях засвири малък оркестър. Китара, виола и електронни инструменти. Свириха спокойни парчета. Върху игрището имаше маси и столове. Тези, които си вземаха от екзотичните гозби, сядаха и ги дегустираха на спокойствие. В компанията на кротки, цветнокожи емигранти.

Един голям плакат над входа на столовата беше окачен с въженца за балкона пред канцелариите. Под него висяха шарени балончета.

На плаката пишеше на немски:

“ДОБРЕ ДОШЛИ”

Колко мило!

* * *

Знаех, че се казва Мариам. Бях я виждал преди месец в “Айхлитен”. Идваше с децата от училището да се къпят в басейна и Мурат я беше заговорил. Играха с топка и който губеше, трябваше да прави лицеви опори на тревата. Мариам беше правила няколко пъти лицеви опори. Имаше голям бюст. Сега беше с няколко момичета и момчета от Гамс. Седеше на една маса с тях и ядяха от айхлитенските специалитети. Отидох с Ники при нея. Разположихме се на съседните столове. Ники започна да лази под масата, а после налапа един фас и аз го извадих от устата му, а той се разплака. Трябваше да го успокоявам.

Така и не успях да се запозная с нея.

След няколко дни един от тамилите ми каза, че пред “стаята” на Моника имало някакъв “нойе булгар”. Бързо се качих там и видях, че на един от столовете седи мъж с черна коса и брада. Четеше учебник по немски език.

- Те ли си българина? - попитах го задъхан от стълбите.

- Да. Защо? - хладно отвърна той.

- Защото и аз съм българин! Кога дойде?

- Току-що идвам от Цюрих. Преди това бях в Женева. Оттам ме изпратиха тук.

- Как е там? Беше ли в лагера до летището?

- Да. Бях. Сега там е ужасно! Всички лагери са претъпкани с емигранти! Първо спяхме в някакви подземия, даваха ни пари за храна и никой не се интересуваше от нас. После, след двайсетина дни чакане мина интервюто ми. Тука как е? Струва ми се много по-уредено от френската част. Чувства се немската дисциплина и ред! Нали?

- Така е! - казах. - Но е по-скучно, отколкото в Женева! На мен ми се искаше да остана там. Пък и говоря добре френски.

- Аз пък говоря немски и съм много доволен, че ме разпределиха в немската част.

- Как дойде в Швейцария?

- Бях една година в Австрия - каза брадатият. - Щях да работя там с трима приятели във Виена. Обаче отидох при едни приятели евангелисти. Те ме приютиха в тяхната къща. После се върнах в България.

- Защо?

- Баща ми беше болен и майка ми все повтаряше, че трябва да се върна. Аз цял живот бягам от майка си! И все не мога да й избягам! Така че се върнах. Но само след един месец в София разбрах, че няма да мога да живея в България. Мръсотията и простотията, от които бях отвикнал в Австрия, много ме дразнеха. Затова дойдох в Швейцария.

- Как извади виза?

- Получих покана от евангелистите да участвам в един конгрес в Берн. Изпратиха ми пари. Дойдох като делегат на конгреса. А един приятел от София вече се беше предал в Женева и ме повика при него.

- И какво стана после - попита Ели.

Беше застанала зад гърба ми, без да я забележа.

- Това е жена ми - обърнах се аз. - Казва се Ели.

- Мога и сама да се запозная! - усмихна се предизвикателно тя.

Брадатият й подаде ръка.

- Станислав - каза той.

Дали нямаше да ми сложи рога?

Тримата излязохме да се разхождаме.

На следващия ден, докато с Димо примигвахме под яркото слънце и чакахме автобуса за Букс, на спирката до “Айхлитен” изведнъж се появи Мариам. Спря до нас и запали цигара. Стори ми се много хубава. Носеше протрити джинси и черна тениска, а лицето й беше загоряло от слънцето.

- Салю! - кимнах й аз.

- Салю! - погледна ме леко изненадано тя. - Откъде се познаваме?

- От “Айхлитен” - обясних й. - Виждал съм ви там. Бяхте на празника на емигрантите.

Тя разтвори широко очи и издиша дима настрани.

- А, вие бяхте с онова малко и сладко бебенце! Спомних си! Как е то?

- Добре е. В момента спи с майка си. Къде отивате?

- У дома. Бях на събрание в училището.

- Учителка ли сте?

- Не е ли очевидно?

Поклатих глава.

- По това време трябва да сте във ваканция.

- Във ваканция сме. За съжаление скоро свършва! - тя пак ме огледа, погледна и Димо. - А вие? Къде отивате?

- На разходка. В Букс.

- Откъде сте? - облиза устните си тя. - Говорите добре френски!

- От България. Завършил съм такава гимназия.

- България? Къде се намира България?

- До Турция. На Балканския полуостров.

- И откога сте тук?

- От месец и половина.

Тя се усмихна.

- Харесва ли ви Швейцария?

- А, да. Почти всичко.

- Кое не ви харесва?

- Предпочитам да не говорим за това.

- За какво предпочитате да говорим?

Вдигнах рамене.

- Не знам.

Очите й придобиха особен блясък.

- Какво харесвате?

- Много неща. Планините, магазините, хората...

- А момичетата?

- Трябва ли да отговоря?

- Разбира се!

- Не искам.

Дойде автобусът. Качихме се и той потегли рязко.

- Как се казвате? - хвана се за мен момичето.

- Калин.

- Звучи много българско.

- Всъщност е гръцко.

- А моето еврейско. Мариам.

Тя продължаваше да се държи за ръката ми.

- Мариан?

- Не. Мариам. С “М”. Мариам. Приятно ми беше да се запознаем.

- На мен също.

- Ще сляза след малко - тя пусна ръката ми. - Приятно прекарване в Букс!

Спряхме на площада в Гамс и тя слезе. Едва не хукнах подире й. Слава богу автобусът потегли към Букс.

- Каква е тая? - изгледа ме Димо. Той беше мълчал досега.

- Учителката на Гамс - ухилих се аз.

- Хубава путка! - сви устни той. - Бях я виждал с оня циганин Мурат.

Нещо ме жегна отвътре.

- Къде?

- В Букс. Пиеха кафе. Ама не вярвам да я е ебал!

- И аз.

- Ще я сваляш ли?

Махнах с ръка.

- Не ми се говори за това! Защо питаш?

- Просто така. Ако можеш, удари и една. Кво ще му мислиш! Като я гледам, няма да имаш проблеми!

- Ами! - недоверчиво го изгледах.

- Така е - натърти Димо - ох, не ставам вече за такива работи! Не виждаш ли какъв огън ми се пече на главата!

- Какво стана с оная работа в завода?

Димо потръпна.

- Нищо! Тоя мръсник Себастиан ми прави номера! Да му еба майката!

- Какви номера?

- Нали отказах първата работа, която ми предложи? И оттогава все номера!

- Не знаех!

- Предложиха ми работа тук, в Гамс. В един ресторант. Направо ми се подиграха! Смешна заплата! Нали сега дойде жена ми? Как ще ги храня с детето?

- Така е.

- Да еба шибания кантон! Как можах да се падна тук!

- Да, бе! Да му еба майката!

Димо смръщи чело.

- Ако бях в Цюрих, щях досега да си намеря работа! Там и заплатите са хубави!

- Ъ-хъ!

- А тук - мизерия! Сан Гален! Не дават нищо за такива като нас!

- Кофти!

- Да. Да си еба късмета! И на всичкото отгоре този гад Себастиан ми прави номера! Питам го всеки ден “Какво става, хер Себастиан?”, а той отговаря само “Още нищо!”. Прави ми номера, мамка му!

- Защо пък да ти прави номера?

- Защото е абсолютен фашист! - извика той. - Не си ли забелязал? Тук всички са фашисти, да им еба майката! Ама някой ден ще ми кипне, ще си купя един калашников - струва седемстотин франка - и ще ги изтрепя всичките, и ще духна в Австрия!

Засмях се.

- Е, чак пък толкова!

- А-а, ти не ме познаваш! Мамка им мръсна! Вече нямам нерви да ги чакам да ми търсят работа. Четвърти месец съм тук, вече пети започвам! Полудявам! Утре ще дойде негатива и какво ще правя, а? Кажи! Какво ще правя?!

Слязохме в Букс. Тръгнахме по главната улица. Слънцето грееше над нас.

- Знаеш ли какво си мисля? - обади се Димо.

- Кажи.

- Ако можеше по някакъв начин за един ден целият български народ да мине по тази улица, да види колко много неща има и колко са евтини, тогава никой нямаше да гласува за комунистите в България! Само за един ден!

- Вярно - възкликнах. - Страхотно са си устроили живота шибаните швейцарци!

- Нали? Кажи ми, кой в България би гласувал за комунистите, ако можеше да види всичко това?

- Да, ама не могат да го видят - поклатих глава. - Сега си стоят в България и се редят на опашки за хляб!

- Как може тия швейцарци да имат толкова пари! Как може ние да нямаме какво да ядем, а пък тия тук да се чудят как да си продадат по-евтино стоката!

Видяхме Мурат. Разговаряше с една продавачка в магазин за обувки. Русо момиче.

- Видя ли го циганина? - сви очи Димо.

- Да.

- Гледай ги колко са нахални! - възмущаваше се той. - Хич не им пука от нищо! А и швейцарките по тях си падат повече, отколкото по нас! Те като видят черно и си пускат мъзгата!

- Така ли?

- Да! Мрат за черни! За негри, араби, индийци!

- Защо?

- Не знам! Обаче повече ги обичат! В Швейцария номерът е да си черен! И работа по-лесно ти намират и всичко! Също така им дават азил и не ги гонят! Дават им и паспорти! Абсолютни глупаци!

- А защо на нас не дават?

- Защото ги е страх от нас! А ония ги съжаляват! Горките негри, горките араби! Крадат и след това ги пускат, чукат им жените, а ония се радват! Абсолютни скапаняци! Язък им за културата и парите!

- Язък! - съгласих се аз.

- Мамка им мръсна!

Да ни чуеха отнякъде!

Влязохме в един магазин и си купихме банани. Обелих един още щом излязохме, и тъкмо го бях захапал, когато чух спирачките и писъците на някаква жена. Нямах време да се обърна. Вече летях във въздуха. После потънах в мрак.

Беше ме блъснала кола.

Червена тойота, както разбрах по-късно. Изцяло по моя вина.

Веднага ме закарали в болницата, където се свестих и закрещях от болка.

Разминах се с един счупен крак. Гипсираха го и с една линейка се прибрах в “Айхлитен” като герой.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).