МЪЛЧАЛИВА ПОЕМА

web | Кръговрат от спомени

Мое седло, намръщено, зло и добро,
много време тежа върху твоята кожа солена,
а край нас продължава на дърветата чужди хорото,
на полята, до болка познати, но не мои. Местата на плена ми.
Много време сме заедно и навярно си свикнало с пътя.
Беше ново, когато откраднах този кон, за да тръгна към къщи.
Твоят първи ездач е далече. Свойто бягство платих със смъртта му.
Кажи, често ли нощем сънуваш, че при тебе той весел се връща.
Как те взема с ръце, загрубели от коравия допир с камата,
и те учи да свикваш с гръбнака на красивия кон, как му служиш...
Мое потно седло, мой престол, има още със тебе да патим.
Не сънувай ездача предишен. Имам нужда от твоята дружба.

-------------------

Бях взел камшик в решаващата нощ,
но тъй си и остана във колана ми.
Не искам като мене, мой помощнико,
да имаш върху кожата си рани.
След дългата борба ти сам разбра,
че няма да ме хвърлиш от седлото
и почна с мен голямата игра,
наречена препускане в живота.
Великата игра, която ти
от малък носиш в мускулите свои.
Тя в капките по твоя гръб блести,
във погледа ти див или спокоен.
На полубог приличаш в своя бяг,
като човек рабираш мойте мисли
и аз, макар до днес да не разбрех
какъв си, знам, че винаги си истински.
Студено стана. Ти си изморен
и време е да спим. Край нас е тихо.
Едва пропуквайки в жарта, душа бере
пречупената дръжка на камшика.

------------------

Преди бягството бяха звездите студени и жълти,
сега топлят съня ми, побелели от моята пот.
Неведнъж бях нападан, но нож във сърцата нахълтваше
и така съумя да запази мойто право на втори живот.
А иначе много спокоен във калъфа на левия хълбок
и когато препускам със коня, ме потупва със дружеска вялост.
Моят нож постепенно със човешки черти се изпълва
и откривам внезапно в очите си нечовешкия студ на метала.

-------------------

Преди плена ми, спомням си, че загърбвахме своите мъртви,
а сега първи мой посрещач са познатите походни кръстове.
След боя набързо заровени, почиват от службата къртовска
мойте бойни другари и тежко е да се гази из тяхната пръст.

------------------

Не ме откупиха, но аз се връщам жив
и зачислен съм вече към пехотата.
Килата й, нараснали с почивката,
тежат върху плещите на живота.
И аз тежа на своя командир -
тежи ми мълчаливият му поглед.
Тук всичко е тъй празнично и мирно,
че просто няма смисъл да говоря.
И ставам подозиран елемент
дори и за безбрадите новаци.
Осъдил компетентно моя плен,
смехът им се търкаля върху плаца.
А иначе животът си тече -
развод, почивка, ядене, проверка,
но е блестящ годишният отчет
и питат ме защо съм станал нервен.

---------------------

Военна тревога, военна тревога!
Макар и учебна, най-сетне започна.
И няма "не искам", и няма "не мога".
От всеки мой жест блика сила и точност.
Какво, че се тутка отзад командирът?
Кога се равняват в атака по-бавните?
Военна тревога! Сигналът не спира.
Учебни рубежи. Учебно прославяне.
Вярата в себе си винаги трябва
да бъде непреходна. Няма вяра учебна.
Всъщност има, но тя крачи само в парадите,
а боят е изпит, след който погребват.
Погребват приятели, нерви и себе си,
но пазят ботушите свои от прах.
Учебна тревога, учебна победа.
Но истински беше командирският страх.

-----------------------

Тъй обичаен стана моят дълъг път
и затова насън препускам с кон,
говоря със седлото и камшика
и в мене проличава романтикът.
След плена аз завърнах се пешком.
Тъй обичаен ли е моя дълъг път.

Вече не съм човекът подозиран.
След тревогата разбира командирът:

Към строя се завръщат мълчешком,
без да броят зарасналите рани
и все едно пеша или на кон,
със звезден или редников пагон,
както към нива делови стопани
към строя се завръщат мълчешком.

© Орлин Дянков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.05.2002
Орлин Дянков. Кръговрат от спомени. Варна: LiterNet, 2002