Михаил Виденов

web

Необходимостта да се поглежда в близкото или в по-далечното бъдеще на обществените явления е категоричен императив пред всяка наука. По-точно казано: истинската наука е длъжна да може да предсказва бъдещето на своите обекти. Това със същата сила важи и за тяхното минало. Да си припомним, че през 19. в. лингвистиката стана водеща обществена наука, защото езиковедите разкриват историческите закони в езиковото развитие. Излиза се от схващането, че: 1) всяко явление, протекло през вековете, е извършено по строги закономерности, 2) всяко протекло в миналото явление е оставило следи в обозримото настояще в различните форми (формации) на дадения език. Нашите предходници установяват още една твърде важна зависимост: езиковите процеси и обществените промени са свързани корелативно. За съжаление през 19. в. и през първата половина на 20. в. връх вземат изследванията върху чисто структурните исторически наблюдения, а социалната страна на езика - без да се отрича - се игнорира.

Историците на езикознанието се натъкват на един странен парадокс: лингвистите през посочения период до такава степен се увличат по историята на явленията, че синхронните им живи езици служат едва ли не единствено за тази цел - да са основа за проникване в исторически протеклите процеси. Лингвистите работят с една наистина твърде аристократична цел: да задоволят историческото любопитство на своите съвременници и да не обръщат внимание на синхронната проблематика на книжовните формации, обявени за изкуствени и безпристрастни.

Историческите лингвистични изследвания са имали място в изследователските програми на учените: изиграват важна обществена роля за славянските народи, по-голямата част от които през 19. в. са под чуждо владичество. Езиковедските изследвания стават важен компонент за Ренесанса и за борбата за самостоятелност. Тази проблематика не е достатъчно осветена в славистиката. В очакване сме на подобно изследване, което ще представи в истинска светлина усилията на нашите предходници да изследват със себеотрицание и настървение историята и диалектите на славянските езици. Да си припомним каква роля играят те при споровете за националната принадлежност на определени спорни региони и погранични области.

Историята на българския език от Възраждането до днес може да се определи като добре документирана и сравнително добре научно осветлена. В това отношение бе работено упорито, особено през последните петдесет години. Основна заслуга има проф. Л. Андрейчин и неговият кръг от ученици и последователи.

Парадоксът, пред който сме изправени днес, се състои в това, че ние сме методически въоръжени да описваме главно протеклите в миналото закономерности, но сме почти безпомощни пред настоящето, пред синхронията на период, в който живеем. За да не звучи констатацията голословно, ще приведем само един пример: ние не познаваме както трябва съвременния български книжовен разговорен език и през 1990-1992 г., когато тази разновидност завладя пресмедията, наши колеги тревожеха обществото с писания за някакъв езиков апокалипсис, тъй като не отговаряше на традиционните им представи за стандарт.

А за да надникнем в бъдещето на езика ни, трябва отлично да познаваме настоящето, защото бъдещето се съдържа като зародиш в настоящето. Научната интерпретация на тези „зародиши“ следва да бъде комплексна и задължително да има социолингвистичен аспект, т.е. да отчита състоянието на меродавното обществено мнение - единственият законодател в езиковото развитие.

В днешното състояние на съвременния български книжовен разговорен език има явления, които можем да определим, че се намират в процес на довършване (Харалампиев 1998). Това, което най-ярко отличава съвременния български книжовен разговорен език от останалите славянски езици, е аналитизмът на именните форми за падежни отношения. Пред очите ни сега се довършва изтласкването на падежните форми при местоименията с компонент -кой- (въпросителни, относителни, отрицателни, неопределителни и обобщителни), когато се отнасят до одушевени субстанции.

Дателната форма (кому) за одушевени имена м. и ср. род, ед. число е с обществен статут на архаизъм, поносим при възприемане на художествени произведения от творчеството на писатели от възрожденската и следосвобожденската епоха. Съвременното средно и младо поколение, носител на съвременния български книжовен разговорен език, не използва дативите, които са официално заместени от предложни конструкции на +Gen.-Acc., т.е. на кого. В терминологията на повечето съвременни български езиковеди се говори за „масова грешка“, когато се анализират разговорни (а и медийни!) случаи като: Ало, кой търсите?, където Gen.-Acc е предадено с номинативната форма. Примерите лесно могат да се мултиплицират, като се включат и останалите четири вида местоимения с компонент -кой-. Аналитизмът става повсеместен в тези форми, като в езиковото съзнание на съвременния българин не се отчита категорията 'одушевеност'. По-нататък ще се спрем на понятието 'масова грешка’ и ще го съпоставим с по-рядко употребимото от нашите езиковеди понятие 'тенденция’. Ще подчертаем, че през първата четвърт на 21. в., т.е. при следващите поколения, ще се доведе докрай вековният процес на преустройство на именните конструкции като аналитични.

Следва да подчертаем още една „масова грешка“, наричана в нашия езиковедски жаргон мекане. Става дума за окончание -ме за 1л., мн. ч., сег. време при глаголи от І и ІІ спрежение (тип ние четеме, ние пишеме, ние вървиме). Масовата грешка не е на носители от периферни и маргинални за езиковия ни стандарт общности, а на най-високо поставените политически, журналистически, научно-творчески и др. под. представители, които са всекидневно под прожекторите на електронните медии. И тук „масовата грешка“ трябва да ни накара да помислим какво ще стане в идиолектите на следващите 1-2 поколения: дали ще можем да вържем духа в бутилката, или следва да постъпим иначе.

Ще приведем само още един пример: да се заслушаме в публично говорещите личности по отношение на т.нар. правило за променливото я. Предимно от говорители със западнобългарски произход ще чуем свръхстарания пред мека сричка от типа бяли, желязни, тяхни, голями и под. Яка се повече, за да не се изпадне в провинциализиращото пространство на екането, което в случая е в унисон с кодифицираното правило, т.е. със стандарта. И ако тези случаи все пак се долавят от меродавното обществено мнение на книжовноговорещия елит, то якането в причастия тип живяли, видяли, излязли и под. са пример за неконтрастна „масова грешка“, която вече си пробива път и в писмената книжовна форма на съвременния български книжовен разговорен език, за която бдят редактори и коректори. Ако трябва да въведем емоционално обагрен термин за тези случаи от гледище на традицията, следва да кажем, че става въпрос за „нахална масова грешка“.

Тук няма да изброяваме случаите от дългия списък на „масовите грешки“ на сегашните три основни поколения носители и стопани на съвременния български книжовен разговорен език (разминавания при съгласуването на транспозицията във формите за социална дистанция - Вие-формите, разминаванията в членуването - Ще го внесем в пленарна зала и т.н., и т.н.). Не е целта ни тук да изброяваме множеството от „масови грешки“, за които ни се заканват с размахване на пръст наши колеги от страниците на вестници и списания. Пред нас изникват два основни въпроса: 1) каква е природата на масовата грешка, и 2) каква следва да бъде ролята на езиковеда българист в обозримото бъдеще - утре или чак до 2025 г., а и след това. И двата въпроса ни показват колко много страда езикознанието ни от липсата на разработки по философия на езика. Отделна публикация или широка дискусия заслужават проблемите на методологията и областите на научното търсене. Ние сме от тези общности в славянския езиковедски свят, подвластни на еклектизма, липсват ни традиционни школи, работим едва ли не на парче. Това бе забелязано още от Б. Пенев („Нашата интелигенция“), който бе казал, че българският езиковед се занимава само със събирателство на конкретни факти и е в състояние най-много да документира своите наречия. Това изказване е крайно нихилистично, но е факт, че от нас не тръгна никаква значима лингвистична постановка. Най-често за наука се приема подреждането на материал от нашия език в чужди схеми и образци. Историята е много жестока към подобни учени и подобни научни трудове.

Понятието 'масова грешка’ е изключително пагубен мутант на мисълта на съвременния български езиковед. То може да бъде отлична илюстрация на народната поговорка „Всички наопаки - той натерсене“. Проблемите, които поднася това понятие, са толкова много и толкова разнообразни, че ние ще предпочетем да кажем само най-общото и най-важното. На второ място възниква въпросът къде и как е определен критерият за правилност. Защото няма нищо по-нелепо да отговорим, че така е дадено в речника или така е формулирано в граматичното ръководство. Установяването на критериите става единствено с научно експлициране на общественото мнение, чрез социолингвистично проследяване на практиката, чрез отчитане на тенденцията. Масовата грешка е указание, че кодификаторът има върху какво много сериозно да се замисли: 1) да се опита да защити статуквото, и 2) да даде право на дублети. Никой не ни дава право сега заради мекането да обявим 95% от елитните носители на съвременния български книжовен разговорен език за нарушители, за невежи и необразовани хора! Масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да й дадем път за свободна конкуренция без маркирането й като неправилност.

Съвременният свят поставя изключително високи изисквания към езиковеда българист. От него най-напред се изисква да познава съвременността, но не за да я умъртвява чрез проста дескрипция, а да търси в протичащите процеси обществено значимото, да бъде на гребена на формирането на общественото мнение. Няма нищо по-лесно и по-ненужно от описването на вече отминали явления и стъкмяването на студии и монографии за вече неактуални процеси. Какъв е смисълът днес да описваме езика на вестниците от 1990-1992 г., след като тогава мълчахме с глава зарита в пясъка. Българският народ и за такива случаи има подходяща поговорка: „След дъжд - качулка.“

През следващия четвърт век редица професии ще станат анахронични. Една от тях ще бъде 'езиковед дескриптивист', който от дърветата не вижда гората.

До 2025 г. значително ще се отдалечим от традиционните териториални диалекти. За сметка на това стилистичното разслоение на езика ни ще стане още по-голямо. Разговорният книжовен език няма да заема от традиционните териториални диалекти. Нашата социолингвистика предсказа това още в края на 70-те години на 20. в. То бе потвърдено от времето, т.е. през последните 10-12 години.

Необходимо е да се има предвид, че през следващия четвърт век ще настъпи значително преосмисляне на тематиката, с която ще се занимават езиковедите. Това верижно ще доведе до задължителни реорганизации.

И още един езиковедски мит: заглавията на редица езиковедски студии се свеждат до съчетанието „проблеми на българския език“. Българският език няма проблеми! Проблеми имат неговите носители и неподготвените за мисията си езиковеди. Всеки естествен език - по думите на Едуард Сапир - е съвършена система за комуникация (Бояджиев 1997; Молохова 1984).

Необходим ни е плодотворен разговор по повдигнатите тук проблеми: езиковедската общност ще загуби окончателно своя престиж, ако не съумее да се обърне към съвременните явления в езика ни, следващ повелята на общественото развитие.

ЛИТЕРАТУРА

Бояджиев 1997: Ж. Бояджиев. Портрети на именити езиковеди. София.

Молохова 1984: Ж. Молохова. Хипотезата на Сапир-Уорф. // Руски и западни езици, 4.

Харалампиев 1998: Ив. Харалампиев. Бъдещето на българския език от историческо гледище. Велико Търново.

© Михаил Виденов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2002, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2003, № 6 (43)

Други публикации:
Български език и литература, 2002, № 4-5.