ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ЕЗИКОВЕДИ

Михаил Виденов

web

В един свой разказ - "Малките народи" - чешкият писател Карел Чапек (1890-1938) описва преживяванията на американец, посетил Европа през 30-те години на 20. век. "Минеш, не минеш 100-200 км - чуди се американецът - и те карат да си показваш паспорта, защото влизаш в друга държавица. Оставете това - продължава той - но и езикът се сменя с друг - още по-непонятен и още по-странен. Защо тия хора поне езиците си не уеднаквят!?" И ако това е повод Чапек да му се присмива и да го иронизира, то ние днес сме изправени пред необходимостта да удовлетворим очакванията на въпросния американски турист: Европа без държавни граници, Европа с единен език! Такава ще бъде съдбата на стария континент след влизането на всички европейски държави в Европейския съюз.

У нас всички въпроси, свързани с Европейския съюз, сега са много актуални. Вълнува се целият ни народ: едни очакват с магическа пръчка да се превърнем в богата и преуспяла държава с прилични пенсии и заплати, с ред и законност. В медиите ги наричат еврооптимисти. Една многобройна и непрекъснато увеличаваща се част от народа вижда в присъединяването ни форма на съвременна колониализация, на васалност и пълна денационализация. Това са евроскептиците.

В подобни спорове обикновено истината е по средата. Ние тук ще направим опит да погледнем в бъдещето на българската езикова ситуация от трети ъгъл, т.е. ще разсъждаваме като еврореалисти за нещо, което е от първостепенна важност за идентитета ни като народ. Темата наистина е много актуална: влезте в първото кафене и ще чуете какви ли не предположения. Присъщо е на човешката природа мисловното пренасяне в бъдещето. Интуицията разпалва въображението и ражда фантазиите.

Човешките фантазии не могат да бъдат обект на една сериозна наука като лингвистиката - лингвистите боравят с факти и не са фантасти. Този тезис обаче има и друга страна: една наука е сериозна и обществено необходима тогава, когато може да предвижда бъдещето на своя обект - научно да предвижда, а не да фантазира. Научната прогностика, за която става дума тук, е сериозна наука, която строи хипотези за интерпретацията и пролонгацията на избрани обекти от материалната и духовната действителност. Това става при съблюдаване на строги научни принципи. Веднага ще добавим, че нямаме основание да възразим срещу твърдението, че традиционната лингвистика в лицето на граматиците не може с научна аргументация да строи хипотези за бъдещото състояние на което и да било езиково явление, камо ли пък на една национална езикова ситуация. Опит за проследяване на варианти, получени от историческия развой на някои морфологични форми, направи известният наш историк на езика Ив. Харалампиев (Харалампиев 1997). Хипотезите на граматиците не могат да обхванат цялостната езикова ситуация. Причината е много проста: езиковата ситуация не е научна задача на граматиката, която е една чисто дескриптивна наука с обект действащите комуникативни системи. И тъй като у нас под лингвистика обикновено се разбира само граматиката, на футуристичните занимания се гледа като на ненаучни и направо фантастични.

Преди повече от петнадесет години в една своя книга включих специална глава под наслов "Към футурологията на българската градска езикова ситуация" (Виденов 1990: 447-471). Там бе изказана една мисъл, която поддържам и сега: бъдещето на един лингвистичен обект може да бъде предвидено тогава, когато в настоящето му има в зародиш податки на развитието му. И вторият важен извод в тази насока бе, че с бъдещето на една езикова ситуация може да се занимава единствено социолингвистиката, тъй като езиковото развитие е причинно-следствено свързано с обществото. Към това сега можем да добавим, че прогностиката в областта на езиковата ситуация е една от основните теми на макросоциолингвистиката. С такава тематика се занимават мнозина учени от англоезичния свят начело с известния у нас Дж. Фишман. Освен като макросоциолингвистика това направление е известно и като социология на езика (вж. напр. издаваното в Ню Йорк Фишманово списание International Journal of the Sociology of Language).

Бъдещето на българската езикова ситуация не може да се разглежда извън такива явления като европеизацията и глобализацията: тя е част от тях. Дали тогава сегашните бавни процеси няма да бъдат заменени с някаква хаотична надпревара, която да предизвика хаос и да стъписа хората, като ги лиши от родния им език? Темата е много обширна. Тук поради ограниченото място ще поставим и накратко ще отговорим на следните въпроси:

- каква ще бъде конфигурацията на българската езикова ситуация и как ще й се отразят интегралните процеси в Европейския съюз;

- каква ще бъде йерархията на езиците, функциониращи в различните социални категории на българското общество;

- играе ли някаква роля за облика на българската езикова ситуация българската лингвистика, т.е. каква роля имат и ще имат българските лингвисти в процесите на европеизацията и глобализацията.

Възникват и множество други въпроси, основен сред които е съдбата на малките езици и на малките народи: няма ли те да бъдат асимилирани и претопени в огромния европейски макросъюз?

На поставения тук първи въпрос, отнасящ се до конфигурацията на европейската езикова ситуация, в зародиш са видими явления: доминанта за обща европейска и световна комуникация е английският език. Всички останали национални езици постепенно придобиват характер на системи за вътрешна употреба, т.е. за определени елитни социални категории те стават секундарни. Националната интелигенция постепенно се превръща в билингвална с явно наличие на диглосия. В билингвизма не бива да се вижда нищо лошо, защото владеенето на много езици разширява хоризонта пред човека. Опасението идва от диглосията: на националните езици се гледа пренебрежително, приемат се като непълноценни и се изтласкват само към неофициалните сфери - семейство, приятелски кръгове и под.

Дори и сега най-престижните социални сфери вече се обслужват от английския език. Става дума за науката, а ако вярваме на директивите на сегашния министър на българската администрация, и в тази сфера - администрацията - в най-скоро време ще навлезе английският език, тъй като документите ни трябвало да са разбираеми за чиновниците от Европейския съюз.

По силата на сега действащата диглосия естрадното пеене на българските изпълнители вече е на английски. Дали следващите поколения няма да станат свидетели на чудовищното явление и фолклорът ни да се превежда на английски, за да го разбират хората по света?!

Очаква ни бъдеще, което образно може да се представи така: с българския език - вкъщи, с английския - навсякъде другаде. Това влече след себе си пълно преструктуриране на образователната ни система. Тя ще трябва да подготвя подрастващите като съвършени билингви. Зародишът на този стремеж е налице: изключителен стремеж към английските гимназии, ежегодно увеличаване на броя на студентите англицисти и т.н.

Вече многократно обръщаме внимание на факта, че не е далеч времето, когато ще се появи англоезичният български писател, за когото писането на български няма да е изгодно нито от финансово, нито пък от каквото и да било друго гледище. Европейският пазар пред книгите му ще се затваря, ако са изпълнени на "малкия" български език, а меродавната европейска критика няма да му обръща внимание, защото няма да може да го чете.

Езиковата ситуация в Европейския съюз ще следва хода на една непрекъснато засилваща се конвергенция: многоезичието пречи и ще става все по-голяма пречка по пътя към единния пазар и единното производство. Това е основният мотив на езиковата унификация. Така с националните езици ще се случи същото, което съответните книжовни формации направиха с някога цветущите традиционни териториални диалекти - ще бъдат погълнати от един евроанглийски, който ще има множество варианти, породени от влиянието на предишните езици на съответните народи. От това - следователно - ще пострада и самият английски език, разбиран днес като норма Оксфорд. В социолингвистиката още отсега се говори за English Languages (Мирчев 2002: 26).

Тази прогноза днес ни изглежда много мрачна и дори - несъстоятелна, но ако се обърнем към историята, ще видим, че точно толкова "несъстоятелна" е била и прогнозата на по-прозорливите в края на 19. в., когато са твърдели, че диалектите ще изчезнат под ударите на книжовните езици във връзка с очевидната диглосия.

Пътят на българското общество към билингвизма ще бъде подобен на пътя, по който минават останалите европейски народи. Задължително билингвални ще станат най-напред интелигенцията и контактните й съсловия. След това постепенно ще бъдат обхванати и останалите социални категории. Процесът ще бъде разтеглен в границите на няколко поколения. Една част от българите ще усвоят езика чрез пряко пребиваване в европейска англоезична среда, други - в американска, а за трети ще бъдат създадени средища в България: това ще са англоезичните преселници, за които нашата страна ще е много атрактивна с природните си дадености. Важна роля ще играе българското училище, което ще бъде изцяло преструктурирано съобразно с тази нужда.

Веднага трябва да се добави: сам по себе си билингвизмът не е нещо отрицателно и ние не бива да тревожим обществото с тази прогноза. Както вече бе подчертано, опасността идва от диглосията, т.е. от априорното приемане, че българският език (или останалите национални езици) е нещо непрестижно, изостанало, маргинално и в последна сметка - излагащо личността. Следователно борбата ни следва да е не срещу неизбежния билингвизъм, а срещу появата на диглосия в общественото мнение.

По втория въпрос - за йерархизацията на езиците и обществените групи. Тук ясно виждаме зародиша на едно очертано бъдеще. По-добра социална реализация ще имат лицата, владеещи евроанглийския език. Отворете днешните обяви за набиране на работна ръка и ще се убедите какво се търси с предпочитание: лица с владеене на английски. Затова предвидливият български родител сега търси училищата, даващи задоволителна англоезична подготовка.

Описваните тук процеси имат обективен характер и не са в зависимост от политическата воля и ориентация на правителствата, които ще идват и ще си отиват. Тъй като проявата на тази закономерност произтича от обществото и се осъшествява пак чрез обществото, заблудени хора смятат, че може да й се противопостави юридическо въздействие: постановления, министерски нареждания и т.н.

По третия въпрос: дали ще играе някаква роля езиковедското съсловие, за да се съхрани завещаният ни от деди и прадеди български език, трябва да бъдем реалисти, защото в това отношение заблудите са най-много.

Българският езиковед трябва да се освободи от илюзията, че чрез писанията си може да въздейства на облика на системите на българския книжовен език. Усилията му следва да се насочат към въздействие върху общественото мнение: то може да бъде направлявано и манипулирано. Необходима е гигантска борба срещу очертаващата се диглосия. Нашето общество трябва да е убедено, че българският език има отлични възможности за всякакъв вид комуникация. За да внуши тази идея убедително, езиковедското съсловие трябва да бъде отлично школувано - и то в областта на социолингвистиката, психолингвистиката, прагмолингвистиката и т.н. Обект на езиковедското изследване следва да е говорещият човек в различните социални обединения, а не само словесният му код.

Сериозна преоценка заслужават училищните програми, по които се преподава български език. В горния курс те не са задължителни за учителя и той охотно ги заменя с литературни анализи. В университетските катедри се настани твърдото убеждение, че трябва да се преподават само абстрактни семантични тълкувания. Така понякога сме свидетели на истински граматичен исихазъм. Сега имаме катедри само по граматика, а не по български език. Твърде често нашите възпитаници ненавиждат часовете по български език, защото сме умъртвили интереса им към него, не поднасяме интересното, нужното.

Със сегашната си нагласа българският езиковед не може да се противопоставя на връхлитащата ни диглосия. Той пише статии и езикови бележки, но те са с инфантилно съдържание и не въздействат върху съвременното общество. Нужни са нови стратегии.

В нова светлина би следвало да са и преподаванията по методика на българския език, защото и там се настани безизразната абстрактност. Може би следва да препрочетем трудовете на доц. Стайко Кабасанов. Там ще видим по-стари идеи, но ще ни грабне конкретността и достъпността на изложението. Неясно защо ние сме прогонили въздействащата прямота на израза и сме я заменили с мъглява чужда терминология.

Съвременната българска езикова ситуация има и други актуални проблеми, свързани с етническите малцинствени езици, с емиграцията и т.н. Тревожна е демографската картина, а тя е в пряка връзка с бъдещата конфигурация на езиковата ни ситуация.

Българският езиковед следва да насочи силите си към национално значима тематика, а не да се занимава с това, което на самия него му е интересно. В близко бъдеще на първо място ще застанат въпросите на т.нар. контактна лингвистика. Следва да подготвим кадри за тази област.

В заключение ще подчертаем нещо очевидно: в началото на българското езикознание през последната четвърт на 19. в. всички езиковеди са били диалектолози. Сега в съгласие със спиралата на Хегел идва моментът всички езиковеди да имат и социолингвистична подготовка, защото тези изследвания, които не са във връзка с интересите на съвременното и бъдещото общество, са занимания тип хоби. Ще дойде време да ни попитат какви национални задачи решаваме и ние ще бъдем затруднени да отговорим.

ЛИТЕРАТУРА

Виденов 1990: Виденов, М. Съвременната българска градска езикова ситуация. София.

Мирчев 2002: Мирчев, Б. Език и културно многообразие в условията на глобализацията. - В: Smoller Languages in the Big World, Sofia.

Харалампиев 1997: Харалампиев, Ив. Бъдещето на българския език от историческо гледище. В. Търново.

© Михаил Виденов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 1
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 1.