СЛОВО И КРЪВ В ДВЕ ТВОРБИ НА БОТЕВ И НА ЯВОРОВ

Миряна Янакиева

web

Статията, която следва, черпи интелектуално вдъхновение от редица съчинения на Никола Георгиев. Без изброяването им да е пълно, сред тях са "Вик и мълчание в лириката на Ботев" (Георгиев 1990), "Мълчаливите диалози в литературата" (Георгиев 1999), една за жалост непубликувана лекция под заглавие "Стон и мълчание в лириката на Яворов", представена през 1991 г. пред софийски учители по литература. Още един подтик дойде от идеите, изложени в главата "История на недописаната и ненаписаната литература" (Георгиев 2006) в най-новата му книга Тревожно литературознание. Там между другото е формулиран предизвикателният въпрос "как би посрещнал Ботев Яворовата стихосбирка "Безсъници" и макар че целта на това питане е друга, то подсеща, че има още много какво да се каже за диалога Ботев - Яворов в българския литературен живот.

Намерението на настоящата статия е да срещне "Борба" на Ботев с "Една дума" на Яворов. Други произведения на двамата поети вече са предоставили богат и в немалка степен оползотворен материал за междутекстови изследвания в българското литературознание, но идеята именно между тези две стихотворения да се изгради мълчалив диалог не е от най-лесно защитимите. За разлика от редица други Яворови стихотворения, които открито се позовават на Ботеви, като същевременно ги трансформират, "Една дума", поне на пръв поглед, изобщо "няма предвид" творчеството на влиятелния предходник нито в тематично, нито в стилово отношение. Поначало междутекстовата инициативност на Яворовата лирика спрямо Ботевата се осъществява многопосочно - като продължаване, като оспорване, а на места дори и като пародиране. Трудно е обаче да се твърди, че "Една дума" се отнася преднамерено към "Борба" по който и да било от изброените начини. В случая Яворовата творба изглежда независима от Ботевата.

При това положение подтикът да се потърсят пресечни точки между въпросните две произведения може да се корени в някаква изцяло субективна нагласа на анализатора. Като всяка субективна нагласа, тя може и да не бъде обосновавана - просто я има и толкова. В края на краищата всяко нещо на този свят може да се свърже с кое ли не друго. Настоящият опит за междутекстово четене на "Борба" и "Една дума" обаче разчита все пак повече на това, че ще открива основанията си в техните текстове, отколкото че ще им ги приписва.

Ще тръгнем от следната съпоставка:

Тези успоредени цитати онагледяват наличието на сходни елементи в анализираните творби. В началото и на двете са въведени категориите добро и зло (в четвъртия стих на "Борба" и в първия стих на "Една дума"), и двете завършват с назоваването на някакъв вид речево действие. Едното от тях - в "Борба" - със сигурност ще се състои ("Ще викнем"), другото - в "Една дума" - "никога" няма да се състои ("не ще... издума").

Смисловата натовареност на другия общ структурен елемент, изразен в присъствието на понятията добро и зло и в двата текста, също е коренно различна във всеки от тях. Ако за лирическия говорител в "Борба" проблемът се отнася до разграничаването между добро и зло, то в "Една дума" проблемът се отнася до тяхното съединяване, което за лирическия аз е мислимо, изглежда и желано, но е неосъществимо ("събрал ги бих").

Тук е уместно да подчертаем, че не само стихотворението "Борба", а и цялата поезия на Ботев не познава подобен порив към сливане на добро и зло. В нея неспособността на ума да различи "добро ли, зло ли насреща иде" е сред най-тревожните признаци за провала на човешкия свят. Нравственият релативизъм е дълбоко чужд на философията на Ботевия лирически човек. "Глупците" и "идиотите" от стихотворението "В механата" са такива най-вече защото не знаят какво е "позор" и какво е "слава". Затова падението на човеците изглежда още по-непоправимо, когато се окаже, че страстно осъжданата в произведенията на Ботев нравствена слепота е заразила и "свестните". В "Борба" невиждащият ум и мъртвешкият сън на свестните са в известен смисъл синонимни метафори, които внушават, че тук, "у нас", лъжата и робството са се възцарили повсеместно и окончателно.

"Борба" започва с мрачното признание, че доброто и злото в света са станали неразличими, а завършва с предвещанието за един вик. Като оставим настрани конкретното и исторически обусловено съдържание на това, което ще бъде извикано и което, както се знае, цитира лозунга на Парижката комуна, трябва да кажем, че този словесен жест би бил възможен само ако граница между добро и зло все пак съществува и ако има хора, които я виждат ясно. Защото този предизвестен вик огласява една могъща воля за противопоставяне на съществуващия от "векове цели" световен ред, а там, където няма граница, не може да има съпротива.

До това внушение не се стига безконфликтно. Напротив, "Борба" е едно от най-противоречивите Ботеви стихотворения. При първото му отпечатване (в. "Дума", бр. 4, 1871 г.) то завършва със стиха "Бог не наказва когото мрази...". Това, което според указаното в същия брой на вестника ще "следва", са още десет стиха. С тях творбата е публикувана в "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова" (1875 г.) и това не просто я прави по-завършена, но и дълбоко я променя.

Първите седем от тези десет стиха обобщават и задълбочават до краен предел впечатлението за непоклатима устойчивост на градената и до този момент в творбата безнадеждна картина на човешката действителност.

Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби, зло безконечно!

С такова виждане за света е напълно несъвместимо очакването за промяна, каквато, от друга страна, е естествената цел на всяка борба. Последните три стиха обаче определят борбата като действително настояще и непоколебимо вещаят настъпването на нейния "свещени конец".

Кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещени конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Твърдението, че борбата срещу безконечното зло ще има свой конец, е явно противоречиво¹. Освен това то е и твърде неясно, недоизказано. Краят на една борба може да бъде или поражение, или победа. На единия изход - поражението, противоречи епитетът "свещени", а другият - победата, е отхвърлен от цялостната логика на стихотворението, защото победата би означавала промяна на света, а възможност за такава промяна то не допуска и не обсъжда². Борбата не би могла да завърши с надвиването и унищожаването на злото, тъй като то е безконечно. Съзнанието за невъзможността да бъде променен светът, последователно потвърждавано до последните три стиха, се оказва обаче напълно съвместимо с увереността в смисъла на борбата, която вече "кипи".

Същевременно творбата не казва нищо за борците, за тези "ние", които ще викнат. Според собствената й мяра, единствената в този свят човешка категория, която би могла да излъчи борци, е тази на "свестните". Тя самата обаче също не е единна. Наистина, трудно е да си представим какво общо може да има между свестните, считани за луди, и свестните, заспали мъртвешки сън.

Това не е единственият парадокс в стихотворението, който остава неразрешен. Обещанието за близкия "свещени конец" на борбата трябва да се бори за достоверност и убедителност, след като двайсет и няколко стиха по-горе е била припомнена и потвърдена пълната обреченост на делото на борците от миналото:

Борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!

Смисловата роля на това възклицание във въпросителна форма е реторична. Неназованият адресат, за когото се отнася императивът "кажи", не е действително питан. Обратното, по този начин на него му е казано, че те, борците, нищо не са могли да сторят, защото, така или иначе, нищо не може да бъде сторено. Защото "тъй върви светът...".

Да подчертаем още веднъж, че виждането за света, изказано в стихотворението "Борба", напълно изключва илюзиите. Няма място за наивната надежда, че съдбата на сегашни и следващи борци ще е различна от тази на всички предишни. Толкова несъмнено е знанието на лирическия говорител, че този свят не може да се промени, че под разтърсващите и "злобни" изблици на отчаяние и погнуса в словото му се утаява и някакво особено спокойствие - може би спокойствието на сигурността, пък била тя и в най-лошото - в това, че "тъй върви светът". Той не крие, че знае, че борбата срещу лъжата и робството е обречена, но в същото време вярва в нейния смисъл. За човека в Ботевата поезия изобщо борбата е най-честният и категоричен жест, чрез който той може да заяви своята вътрешна неспособност да се съгласи със злото, лъжата и робството. Ако не е по силите му да ги премахне, то напълно в негова власт е да реши дали и той като света ще "привиква" с тях ("светът привикнал хомот да влачи"), или не - на никаква цена.

Това равнище на осъзнаване на човешката ситуация в поезията на Ботев придава нов смисъл на идеята за борбата и в разглежданото стихотворение. Борбата не може да преобрази света, но може да възвиси човека. Затова все пак не е толкова необяснимо как е възможно тя да има "свещени конец", щом е борба срещу "безконечното" зло. Нейният "свещени конец" съвпада със самото й огласяване, нейният "свещени конец" е един вик ("ще викнем ние"), който е знак, че нея я има, че тя продължава въпреки осъзнатата невъзможност да бъде променен светът. Това е моментът, когато борбата осъществява предназначението си и свидетелства за своя смисъл, който ни най-малко не се измерва с постижимостта на нейните цели. Измерението, в което тя се самопостига, е това на словото³.

Чрез тези свои значения Ботевата творба гради образ на човешкото слово, който го представя като силно. Обратното, в "Една дума" на Яворов то е видяно и преживяно като безсилно. Наличието на сходни понятийни и образни елементи в двете стихотворения само още по-силно подчертава тази противоположност между тях.

Присъствието на темата "добро и зло", както и тематизирането на определено словесно действие - викът в "Борба" и "издумването" в "Една дума" - тези общи места вече бяха установени. Да добавим сега, че и в двата текста са включени символите на кръвта и на змията; че едно от ключовите пространствени имена в "Борба" е "тая пуста земя", а в "Една дума" - "тъмната земя"; че понятието "свещена" участва и в двете стихотворения в оксиморонна конструкция: "свещена глупост" ("Борба") - "свещената и все проклета дума" ("Една дума").

По-нататък ще бъдат анализирани значенията, с които тези сходни за двете творби елементи се свързват във всяка от тях. Сега без особено грижлив преход ще се насочим към следния момент: връзките на стихотворенията с определени библейски, по-конкретно старозаветни текстове.

В "Борба" библейската препратка е експлицитна - чрез името на цар Соломон и цитатите от неговите Притчи. В "Една дума" е имплицитна. Както вече са провидяли изследователи на Яворовата лирика, тя води към легендата за вавилонския цар Валтазар, потомък на Навуходоносор⁴. Историите на тези двама старозаветни царе са много различни, но имат нещо общо. И единият, и другият в определен момент от живота си се отдават на идолопоклонничество и се отдалечават от Господ. Соломон се осъзнава и се връща в правия път, за да довърши в слава царуването си, но Валтазар е незабавно наказан. Той е убит в същата нощ, в която по време на пир в царския палат една ръка изписва на стената непонятните думи, разгадани от пророк Даниил. Тези думи са М’не М’не Т’кел Упарсин и означават преброен, премерен, разделен. Чрез тях Валтазар е известeн, че Бог е преброил дните на неговото царство и го е свършил, че го е претеглил и го е намерил недостатъчен и че царството му ще бъде разделено между мидяните и персите⁵.

Идеята да се прочете "Една дума" като "авторска версия на библейската история на Валтазар"⁶ е находчива и любопитна. Сравнено с Валтазаровото, изпитанието на Яворовия лирически аз изглежда всъщност много по-трудно. Наистина, за разлика от вавилонския цар, той не се нуждае от посредничеството на мъдрец, за да разбере тази тайнствена дума, в която са събрани "добро и зло, началото и краят". Той я знае⁷. Но докато трите думи, появили се на стената на Валтазаровия дворец, са преводими на човешки език, Яворовата, която "свети" между човека и стената, е непреводима. В същото време тя е и на стената, и "под моето чело". Със своята страшна неизговоримост тя е за лирическия аз не само външно проклятие, но и вътрешна обсебеност.

И все пак, да се открие връзката на "Една дума" със споменатия библейски сюжет и да се използва тази връзка като един от ключовете към смисъла на стихотворението е интересно и плодоносно, но не е задължително. Иначе казано, не е изрично изискване на творбата. Отношението между "Борба" и библейския текст обаче не може в никакъв случай да бъде подминато. Драстично изреченото обвинение срещу Соломон хвърля особено ярка светлина върху безкомпромисните разбирания за словото и за отговорността към словото, на които Ботевата поезия е израз.

Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците.
И нея светът до днес повтаря -
"Бой се от Бога, почитай царя!"

Въпросът е в какво, според мярата на творбата, се състои вината на старозаветния цар, с какво си е навлякъл неудържимия гняв и презрението на лирическия говорител. А ако все пак светът повтаря не точно това, което той е имал предвид, ако думите му се преиначават, за да бъдат използвани в защита на лъжи и неправди, пак ли Соломон трябва да бъде държан отговорен за това?

Че посланията на Соломон може да се цитират избирателно, доказва и самото Ботево стихотворение. В Притчи Соломонови от Стария Завет наистина много пъти се повтаря, че страхът от Господа е начало на мъдростта - поучение, което в стихотворението е иронично отречено. Но в Притчите се казва още, че страхът Господен означава "да мразиш злото". В тях наистина се изисква почит към царя, но и от царя се изисква да заякчава престола си с правда. Но ако тези места от Соломоновите притчи се привеждат в "Борба" все пак само "изтръгнати от контекста", както гласи едно познато клише, то в стиха "Бог не наказва когото мрази..." цитираният библейски пасаж е не просто непълен, не просто с премълчан контекст. Той е напълно преобърнат. В стъписващото с абсурдността си изречение от Ботевата творба са се превърнали следните Соломонови думи: "Бог наказва, когото обича, но и благоволи към него като баща към сина си". Не че в оригиналния си вид въпросната Соломонова мъдрост е по-приемлива за един бунтарски и свободолюбив дух, но чрез нейното преобръщане в "Борба" абсурдът, който тя крие, става съвсем явен.

Тук доводи от рода "Соломон е искал да каже друго, но тези след него са изкривили посланията му, за да ги подчинят на своите властнически цели", нямат стойност. Според Ботевата мяра отговорността към словото не се ограничава до момента, когато нещо е казано или написано. Тя изисква то да е казано или написано така, че да е в състояние самò да се съпротивлява срещу възможните криворазбирания или злоупотреби. Върху всеки, който се е решил да учи и съветва другите, пада задължението и някак да предвиди за какво може да се използват думите му. Защото словото е сила - каквато идея несъмнено носи "Борба", - но и човекът има сила да го владее. Да не беше в Ботевата лирика убедеността в силата на човека спрямо словото, не би стоял с такава категоричност въпросът за отговорността на човека към словото. Не биха били толкова безпощадни присъдите над лъжливото говорене или над мълчанието.

Такава е присъдата и над изведената от Соломоновите притчи и вековно повтаряна проповед на страха "Бой се от Бога, почитай царя!", наречена в стихотворението "свещена глупост". Иронията е явна, "глупост" е същинското определение за тази проповед, а иронизирани са претенциите й за свещеност. Но понятието за свещеност и святост (срв. "лъжи святи") присъства не само в ироничен контекст. В края на стихотворението то си възвръща високото значение в словосъчетанието "свещени конец" на борбата.

Както беше отбелязано, определението "свещена" участва в конструкция със смислово противоречащи си понятия и в Яворовото стихотворение, но там никое от тях не отменя другото. Напротив, въпреки взаимоотричането си, те са съвместими и равностойни. Тайнствената и неизговорима дума е едновременно и "свещена", и "все проклета".

Това не са единствените противоположности, които тя съединява. В нея са събрани "добро и зло, началото и краят". Тя е "безкрайно дълга" и "безмерно кратка", тя е "тъмнина", но в същото време "грей" и "свети". Съчетанието "свещена и проклета" влиза в поредица от неразделни двойки контрастни свойства, чрез които лирическият аз изчерпателно определя тази "една дума" сякаш в потвърждение на свидетелството си, че я знае, при това в цялата й абсолютна всеобхватност.

Всеобхватно е знанието на лирическия говорител и в "Борба" и това е още един белег на сравнимостта между двете творби. В Ботевата то е знание - ни повече, ни по-малко - за това, как "върви светът". Не сега, не от вчера, а от "векове цели" и "вечно". Впрочем в "Една дума" отрицателният съответ на това "вечно" е "никога". Да се знае какво се случва вечно или какво няма да се случи никога (защото никога не се е случвало) - и едното, и другото предполага способност за цялостен и извънвременен поглед върху човешкото битие, отправен откъм някаква отвъдност.

Определени знаци в текста на "Борба" подсказват двойственост на изразената гледна точка към света. Той е видян както от една конкретна, пространствено и времево обусловена позиция ("у нас", "до днес"), така и от някаква абстрактна висота, откъдето цялото минало, настояще и бъдеще на света изглеждат обозрими и откъдето именно се вижда, че "тъй върви светът".

Двойствен е начинът на присъствие и на самия лирически говорител. От една страна, до последния стих, където неговото "аз" проговаря открито чрез съпричастността си към множественото "ние", липсват форми на първоличен изказ (с изключение на израза "у нас"). От друга страна, прииждащият словесен поток, който се излива в това стихотворение, носи изключително силна и болезнена страст, която е неприсъща за говорната позиция на дистанцираност и безличност.

Нараненото от отчайващия "вървеж" на света човешко присъствие е откроено в началните стихове на творбата чрез наслагването на метонимични образи. Ядно вълнуващата се кръв, мрачният поглед, невиждащият ум, налегнатата от "спомени тежки" душа, злобната памет, празните от любов, вяра и надежда гърди както градят една обобщена абстрактна представа за непримиримо страдащ човешки дух, така и сочат към лирическия говорител в неговата единичност и самота, познати от други Ботеви стихотворения с аз-изказ.

Между отделеност и приобщеност е раздвоен лирическият аз и в "Една дума", макар там да липсват пряко назовани множествени категории като "ние", "вие" или "те", към които той да причисли и себе си. Единственото отклонение от аз-изказа е събирателното "човек" в последната пета строфа. Но с реторичния въпрос в заключителния стих "но първи аз ли бих я писал с кърви" се загатва за съществуването на предходници, които вече са се опитали да напишат с кръв невъзможното да бъде "издумано" от езика. Кои са те и какви са, тук е точно толкова неопределено, колкото кои са и какви са тези "ние", към които се приобщава лирическият говорител в "Борба". Но ако неговото присъединяване към тях е сигурно ("ще викнем"), присъединяването на лирическия аз в "Една дума" към предполагаемите му предходници е разколебано. Това се внушава от условността във въпроса "аз ли бих я писал с кърви".

Колкото и да са различни двете творби, сродява ги обръщането към някои от "свръхземните въпроси, които никой век не разреши" - за неизкоренимостта на злото в "Борба", за безсилието на езика в "Една дума". И в едното, и в другото стихотворение неразрешимостта на сътоветния въпрос е потвърдена, но наред с това е очертана перспективата на възможно противодействие. Така се проявява една духовна нагласа, изразена и от двамата лирически говорители. И у двамата ясното съзнание за неотменимостта на някаква отрицателна битийна даденост не води до примирението с тази даденост, а поражда воля за съпротива. В Ботевата творба непримиримостта е високо огласена чрез вика. Символната мощ на този речев жест нараства особено много и от това, че основният знак на реалността, срещу която е насочен той, е мълчанието.

Мълчи, моли се кога те бият...

У Яворов е друго. На безмълвието на езика е противопоставено... писането. Това, което е невъзможно да се "издума", би могло - може би (?) - да бъде написано, ако не с друго, то "с кърви".

От пръв поглед се набива на очи промяната от "език не ще я никога издума" в първата строфа на "с език човек не ще я никога издума" в последната. Тази промяна е с важен смислов заряд. Тя подчертава значението, че безсилен и неспособен да се домогва до същностното все пак е само езикът, не и човекът, който разполага и с други възможности - ако не да изрича, то да символизира недостъпното за езика. Тъкмо такава е ролята на символа на кръвта.

Писането с кръв е традиционна героизираща метафора, която обичайно носи идеята за саможертвен подвиг. В "Една дума" тази героизираща семантика не липсва, но над нея надделява друго значение, за което допринася глаголът в предпоследния стих:

И хряснал бих чело в стената...

Несъмнено в сравнение с устойчивите изрази като "удрям" или "разбивам глава в стената" принадлежащият към по-нисък стил глагол "хряснал" звучи снизяващо. Така назован, жестът, който лирическият аз би извършил, изразява като че ли порив към самоунищожение повече, отколкото към героизъм. Освен това този глагол е ономатопея. Изобразявайки звука от удара на челото в стената, той внася в творбата елемент на натурализъм, който контрастира с отвлечената и тегнеща към високите символни стойности образност в стихотворението. Глаголът внушава както цялата болезненост на назованото чрез него действие, така и цялата сила и решителност, с които лирическият аз би го извършил. Но условността в неговия изказ ("хряснал бих") е един от най-красноречивите знаци за разликата между него и скрития (или явения) в множественото "ние" лирически аз в "Борба". Говорещият в Ботевото стихотворение добре знае, че както той, така и останалите, които това "ние" обхваща, няма да бъдат "първи". Преди тях са всички борци, "в мъки, в неволи мрели". Но примерът на героичната обреченост на тези предходници не ги разколебава.

Яворовият лирически аз също не е разколебан. Както казахме, у него също съзнанието за невъзможност не отменя волята за съпротива. Но той е в много по-силна степен самоусъмнен. "Първи аз ли бих я писал с кърви" означава не само "не съм единствен, преди мене има други". То означава също "мога ли да се меря с тях". А това подсеща, че макар нееднозначността в отношението на Яворов към великия предходник да е силно проявена, а от гледна точка на лирическите му постижения и плодоносно проявена, именно Ботев си остава за него най-високият образец за съизмерване. С това, което Ботев вече е написал с кръвта си, и най-силните и истинни изречени или написани от него думи са надхвърлени. Нещо повече, именно написаното с кръв е онова, което ги прави истинни.

В началото на настоящата статия беше отбелязано, че "Една дума" е сред Яворовите творби, в които липсват забележими следи от мощното духовно присъствие на Ботев. В хода на анализа това впечатление постепенно се разколеба. При очевидната различност на двете стихотворения точките на сближаване между тях изглеждат достатъчни, за да възникне помежду им мълчалив диалог. По-горе някои от тези точки бяха набелязани, но в следващите редове те, по-конкретно три от тях, ще бъдат предмет на по-съсредоточено внимание. Става въпрос за образните елементи земя, змия и кръв.

В представянето на земята като метонимия на човешкия свят няма нищо изненадващо. Тъкмо това означава тя и в разглежданите стихотворения. Близки по смисъл са и определенията за нея - "пуста" ("Борба") и "тъмна" ("Една дума"). В Ботевата творба синоними на "тая пуста земя" са "тук" и "това царство", а последното от тези три пространствени названия е снабдено с разгърната характеристика, която недвусмислено го посочва като пространство на злото.

... това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби, зло безконечно...

Особеното тук спрямо собствения контекст на Ботевата лирика е, че това "царство" е същевременно и пространството, в което кипи борбата. Особено е, защото в други стихотворения, като "На прощаване" или "До моето първо либе", борбата се случва в едно далечно и мечтано, в известен смисъл дори мистично "там", което стои някак отделено и недосегаемо от отречения робски свят "тук"⁸. В "Борба" обаче съществува само едно пространствено измерение и то е именно "тук", на "тая пуста земя", където се борят доброто и злото.

За разлика от това, в "Една дума" има ясни пространствени опозиции - между "тук, под моето чело" и "там, на голата стена", между "ясното небе" и "тъмната земя". Всъщност втората от тези опозиции е, образно казано, проектирана върху втория елемент от първата - върху "голата стена", където "грей" и едната дума.

                               Не, тя е там,
на голата стена: звездица снета
от ясното небе, да грей в несрета
по тъмната земя.

Описанието на думата като "звездица снета от ясното небе", която грее "по тъмната земя" като че ли не поставя особен херменевтичен проблем. Пред читателя е класическата опозиция земя - небе, чрез която е подсказана съответстващата й по метонимичен модел опозиция човешки - божествен свят. Земята, или човешкият свят, са традиционно изобразявани чрез метафората на тъмнината, а небето, или божественият свят, от който идва и тайнствената неизречима дума, - чрез метафората на светлината.

Да, това е клише и тъкмо като такова участва то и в "Една дума". Но ако въпросната дума, макар и непреводима на човешки език, е достигнал до земята знак за небесното пространство, ако произходът й е в божествения свят, където би трябвало да има само добро и само светлина, как да се разбира това, че тя включва в себе си и злото, и тъмнината? При това според казаното във втора строфа думата не просто съдържа тъмнина, тя е тъмнина - "и тъмнина и плам".

Изправени сме пред едно от най-озадачаващите противоречия в това Яворово стихотворение. Думата, за която то говори, съединява и уравновесява крайностите, но в същото време те остават в сблъсък вътре в самата нея. Единението на "тъмнина и плам", каквото тя представлява според казаното за нея във втора строфа, е разкъсано в четвърта строфа, където се оказва, че "пламенната" съставка на думата се е трансформираля в огнена "зъмя", пронизваща тъмнината.

                               Като зъмя
тя огнена пронизва тъмнината
и свети между мене и стената,
по-жива всеки миг.

Аналитичният читателски поглед не може да отмине присъствието на диалектната форма на думата "зъмя" вместо "змия". Нейната поява предизвиква своего рода стилово "сътресение", защото тя се вклинява във високия като цяло, на моменти дори претенциозен стилов облик на стихотворението⁹. Трикратната употреба на условно наклонение, възприемащата се като поетизъм отрицателна форма на бъдеще време ("не ще"), изненадващото мелодраматично възклицание "о, моя скръб" в края на първа строфа, съкратената форма на глагола "грей" са само част от примерите за това, че в стилово отношение "Една дума" стои твърде далече от обичайния изказ. (Впрочем далече е Яворовото стихотворение и от "нецензурирания" изказ в Ботевата "Борба", където нищо и на никого не е спестено).

В този контекст "зъмя" прозвучава изненадващо. Да прибавим, че образът на змията тук е пряко обвързан с огнената символика, което в определен, да го наречем архетипален, смисъл сближава значенията му с тези на образа на кръвта¹⁰. Освен това огнената змия, пронизваща тъмнината, е съвсем близък до въображението образ на светкавицата, а тя на свой ред е лесно сравнима с ярка писмена следа, каквато според последния стих би могла да бъде и кръвта.

Същите символи - змия и кръв, които се оказват твърде сродени¹¹ в "Една дума", в "Борба" са противоположни, поне що се отнася до следния стих:

И кръвта да ти змии изпият...

Цитираното е част от поредица наслагващи се образи, които градят една потресаваща картина на абсолютната безнаказана жестокост на господарите и абсолютното самоунизителното мълчание на роба. Ако в "Една дума" кръвта се свързва със словото, по-точно с писането, в "Борба" тя се свързва с мълчанието. И това важи не само за приведения по-горе стих, където е най-очевидно. Кръвта в "Борба" е не само тази на роба. Има я и ядно вълнуващата се "в жили" кръв на непримиримия. Но и тук тя пак е знак за мълчаливо безсилие, от което обаче непримиримите ще бъдат изтръгнати чрез вика.

Семантиката на кръвта в това Ботево стихотворение се усложнява и от факта, че тя участва в определянето на "това царство кърваво, грешно", което, както беше посочено, е синоним на "тая пуста земя" и е извечното пространство на лъжата и робството. Но викът, словото на борбата, която "кипи" в същото това царство, е също така и отрицанието на неговата "кървавост". Показателно е, че, за разлика от други творби на Ботев, където кръвта е част от образа на юнака, юначеството и жертвения подвиг¹², тук тя не е част от представата за самата борба, а само от действителността, която я предхожда, заобикаля и предизвиква.

В "Борба" знаковата сила на словото надхвърля тази на кръвта.

В "Една дума" единственият възможен изход от безсилието на словото, по-точно на езика, е в безсловесното писмо на кръвта.

БЕЛЕЖКИ

1. В статията на Никола Георгиев "Вик и мълчание в лириката на Ботев" е изтъкнато това противоречие: "Тези ненатрапващо се, но много сродни думи участват в двата смислови полюса на стихотворението: светът е изначално и безкрайно робски - в света кипи борба, която бързо върви към своя край" (Георгиев 1990: 206). [обратно]

2. В поезията на Ботев победни картини всъщност няма. Въображаемото завръщане в "На прощаване" също не е свързано с представата за постигната победа. Още по-невъзможно е в Ботевите стихотворения да се намерят изображения на един бъдещ, както се казва, "по-добър" свят. Перспективата "след борбата" значещо отсъства. [обратно]

3. За сливането на слово и дело в лириката на Ботев вж. пак Георгиев (1990: 189). [обратно]

4. Пръв обръща внимание на връзката между "Една дума" и старозаветната легенда Димитър Камбуров. Вж.: Камбуров (2003). [обратно]

5. Заслужава може би да се припомни, че Пенчо Славейков има стихотворение, озаглавено "Валтасар". То е публикувано за първи път в "Мисъл" през 1893 г. и присъства в първите две издания на "Епически песни" (1896, 1902). Вдъхновено е от едноименно Хайнево стихотворение. У Славейков тайнствените думи на стената са Мени, Фекел, (У)фарсин и значенията им са по-свободно изтълкувани, но е запазен общият им смисъл на проклятие над самозабравилия се владетел. [обратно]

6. Камбуров (2003: 152). [обратно]

7. "Че аз я зная...". С това свое твърдение лирическият аз се поставя спрямо езика в положение, което днес бихме могли да определим като противоположно на описаното от деконструктивистката теория. Вместо да разполага само с означаващи, той владее единствено означаваното, но "без слогове, без звук". Така върху му се стоварва непосилното бреме на някакво несподелимо знание за същности, до които обаче езикът няма достъп ("Език не ще я никога издума..."). [обратно]

8. Срв. "Там аз за мило, за драго //... за него ще се заловя..." и "Там... там буря кърши клонове...". [обратно]

9. Посочихме, че глаголът "хряснал" е едно от малкото стилови нарушения. [обратно]

10. "Кръвта символизира всички значения, свързани с огъня, с топлината и живота, които са свързани със слънцето." Вж.: Шевалие, Геербрант (1995: 552). [обратно]

11. В подкрепа на това наблюдение идва и свързаността на тази фигура с фигурата на стената (срв. четвърта и пета строфа). [обратно]

12. Срв. "черни ми кърви в земята" ("На прощаване"), "кървава да вдигна напивка" ("До моето първо либе"), "и кръвта още по-силно тече" ("Хаджи Димитър"). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1990: Георгиев, Н. Вик и мълчание в лириката на Ботев. - В: Христо Ботев. Нови изследвания. София

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Мълчаливите диалози в литературата. - В: Георгиев, Н. Мнения и съмнения. София.

Георгиев 2006: Георгиев, Н. История на недописаната и ненаписаната литература. - В: Георгиев, Н. Тревожно литературознание. София.

Камбуров 2003: Камбуров, Д. Явори и клони. София.

Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. София.

© Миряна Янакиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.