Всички ние, учители, експерти, автори на учебници и помагала, с право съветваме учениците си да избягват баналните, общоизвестните твърдения във встъпителни части на писмените им работи. Сега обаче аз сама ще изневеря на този разумен съвет и ще пристъпя към изложението на становището, което възнамерявам да се опитам да защитя в настоящия текст, с назоваването на една очевидност. Мотивите ми се коренят в съзнанието за нейната наистина извънредна важност. Тази очевидност гласи, че като общество се намираме в образователна ситуация, задаваща на всички ангажирани с нея изключителни, ще си позволя да кажа, съдбовни отговорности. Защото ако разбираме, че бъдещето ни пряко зависи от промяна в манталитета и мисленето ни, то със сигурност разбираме, че в образованието е фундаментът на тази промяна. А доколкото човешкото мислене, в същностния смисъл на думата, никога не е само чрез, но винаги е и за езика, то особеният статут на учебната дисциплина, наречена български език и литература, изпъква от само себе си. И преди да навляза в конкретното намерение на този текст, държа да подчертая неслучайността на връзката, за която настоява това наименование на учебната дисциплина. Не че другите предмети не се учат на български език, не че и чрез тях не се учи и самият български език. Но литературното образование е единственото, което представя езика в неговия най-сложен и дълбинен аспект - саморефлексивният. Оттук и наложителността от много внимателното и компетентно обмисляне и аргументиране на дейностите, формите, целите и перспективите на това образование. Една от доказалите състоятелността си практики в българската образователна система е конкурсният изпит по български език и литература след седми клас. Той не само изпълнява селективните функции на всеки един конкурс, но и осигурява твърде представителна и изискваща сериозен анализ картина на действителното състояние на нещата в родното езиково и литературно образование. И един много ярък симптом за това, че тази картина рядко е бивала особено удовлетворяваща, са честите смени на вида писмена работа за изпита. Сега обаче няма да обговарям широко известната предистория на решението за предстоящия тази година изпит да се предложи формата на т.нар. съчинение разсъждение. Затова пък намирам за необходимо да бъдат коментирани очакванията, които така огласеният жанр предполага с оглед на реалния литературнообразователен контекст в средния курс на българското училище, и по-специално в седми клас.

Въпреки недотам временното и вече, слава богу, преодоляно нашествие на различните видове преразкази, аргументативният текст не е загубил, надявам се, позициите си в концепцията и в практиката на литературното образование в средния курс. А поради естеството на все още действащото учебно съдържание за седми клас, включващо познатия ни набор от български литературни текстове, повече от обосновано е изграждането на компетентности за създаване на такъв тип текст да се обвърже с въвеждането на учениците в началата на литературното мислене, на анализа и интерпретацията на литературен текст. В този смисъл успокоително е, че решението за замяната на отговора на литературен въпрос като изпитна форма със съчинение разсъждение не се изтълкува като пълно еманципиране на последното от обвързаността му с прочита и коментара на изучаваните литературни творби, защото това окончателно би демотивирало учениците да четат, а учителите да преподават литература. Така че засега целите на литературното образование в седми клас са предпазени от пълно дискредитиране. Очакването сега е темите за изпитните ученически съчинения (всъщност те не биха могли да представят друго освен разсъждения) да са формулирани така, че да предполагат вглеждане и осмисляне на едни или други конкретни структурни и езикови характеристики на изучаван литературен текст или фрагмент от литературен текст. Защото едва ли е нужно да се убеждаваме почти сто години след руския формализъм, че да помогнем на учениците да осъзнаят особената направеност на литературния текст не само не означава да накърним свежестта и непосредствеността на техните възприятия за изкуството, не само не означава да ограничим свободата на мисленето им, а означава да им дадем механизми за приобщаването им към един свят, в който играта и направата са форми на свобода и на неограничено произвеждане на смисъл.

Защо продължих с това изговаряне на очевидности? Защото се боя недоизяснеността и недоопределеността на възприетата жанрова разновидност съчинение разсъждение в съчетание с инак красиво отзвучаващото в образователното пространство, но също така неполучило засега никаква конкретност намерение да се стимулира свободата и самостоятелността в ученическото писане, да не доведат до пълна безформеност и произволност в представите за жанра, а оттам и в критериите за оценяването на конкурсните работи.

За да се предотврати в максимална възможна степен тази опасност, мисля, че всички ангажирани с предстоящия изпит преподаватели и проверители можем да се договорим около един изпитан и доказан минимум от критерии. Вероятно е излишно да се напомня, че те се групират около няколко аспекта:

- логическият модел на структуриране на самото ученическо съчинение;

- езикът, на който то говори;

- начинът, по който то говори за езика на литературната творба, като изискванията в това отношение трябва да бъдат съобразени със зададения от образователните стандарти обем от съответстващи на възрастта на учениците познания за структурните елементи на художествения текст и за фигурите на езика.

Колкото до споменатия логически модел, явно е, че ясно формулираната теза, целенасоченият подбор и смисловата свързаност и последователност на аргументите не е някаква изключителна отлика на отговора на литературен въпрос, а условие за създаването на какъвто и да било наистина комуникативен текст, който наистина да е в състояние да каже нещо. С други думи, критерият, според който ученическото съчинение трябва да има ясна логическа структура, никак не се противи на свободата в мисленето и себеизразяването на децата. Той само основателно и отчетливо придърпва писмената работа към една определена разновидност на аргументативен текст, от която не бива да бързаме да се отказваме. Защото ако нейното преподаване и оценяване има традиции в българското образование, за есето, около чиито жанрови характеристики засега също витае тревожно разномислие и несъгласуваност, това изобщо не може да се каже. Убедена съм, че са необходими поне две-три години, в които да се уясним какво ще разбираме под есе, как ще го преподаваме, как ще го оценяваме и едва тогава може да се мисли за превръщането му в изпитен жанр. Засега трябва да сме много загрижени да предотвратим създаването на представа за съчинението разсъждение като за някакъв невъобразим хибрид между отговор на литературен въпрос и есе.

Що се отнася до очакването при новоизбрания вид изпитен текст учениците да получат по-добри възможности за изказване на собствена позиция вместо да възпроизвеждат заучени чужди размишления, нека това благородно намерение не замъгли критериите ни дотам, че да приемем за допустимо отстояването на лично мнение да стане за сметка на онези необходими и градивни знания за литературата и нейния език, които ние трябва да дадем на децата. С какво би се накърнила тяхната мисловна свобода, ако са разбрали, че по-добре ще осъзнаят значението например на т.нар. лирическо отстъпление (всъщност говорим за смяна на повествователния тип изказ) във втора глава на повестта „Немили-недраги“, ако се запитат, да речем, за функциите на риторичните въпроси, на метафората на пустия морски бряг, на парадоксални словосъчетания като „подвизи, дрипи и слава“, на внезапното изоставяне на третоличния изказ и замяната му с говорене в 1 л.мн.ч.? Обратното, ако са проумели основанията за вглеждането си в такива съставки на литературния текст, те са станали по-свободни и по-оригинално мислещи читатели. А и това, което ще оценяваме в техните съчинения, ще е предпазено от рискована неопределеност.

Започнах с изговарянето на една очевидност, така и ще завърша: познанието не само не противоречи на свободата на мисленето, то го предполага.

© Миряна Янакиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 1
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2001, № 5 (30)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 1.