Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧУЙ ПЕТЕЛА!

(3)

Константин Павлов

web

Тоше е на гробището. Гледа кръста с портретчето на Мирко: да, Любен и Мирко СЪВСЕМ СИ ПРИЛИЧАТ! Оглежда се гузно, взима камък и започва да кълца слюдата и снимката под нея.

* * *

Тоше бавно се прибира у дома. И спира изненадано - коминът пуши! Ясно.

Отваря вратата. Вътре Петрунка шета. Тя се вцепенява, втренчва очакващ поглед в Тоше. Той не поздравява. И тя нищо не казва, навежда глава и продължава да шета. Масата е наредена: салам, сирене, лук...

Петрунка, избягвайки погледа му, не преставайки да се движи и да размества оскъдните мебели, започва:

- Бий ме, пребий ме, убий ме: дойдох си. Ти сн ми стопанинът, не мога без тебе... Проплаква някак си като в скоби:

- Защо не умрях, божичко... Защо не ме прибра, господи...

Тоше си мисли:

"Ами да. Ако знаеше, че ще оживееш, нямаше да признаеш."

Петрунка продължава:

- Само теб съм обичала... Никой друг не съм обичала...

Тоше наум пак си прави реплика:

"Хайдеее, почна да ме утешава... Само че, Петрунке, в момента аз съм философ, а не рогоносец. Е, и рогоносец съм, но кой истински философ не е рогоносец. То е само допълнителен белег. В края на краищата ако не собствената съпруга, то собствената идея на философа отива и ляга с някой друг, та вземат да се народят едни такива..."

Припомня си брадата на Мирко и затова завършва така мисълта си:

"...брадато-мустакати уродчета..."

Петрунка окачва котле с вода над запаленото огннще и довършва съвсем нелепо:

- ...И никога друг освен тебе няма да заобичам!...

Тоше тръгва към огнището:

"Лелеее колко си нахална! С единия крак в гроба, за любов говори..."

Откача котлето и плиска водата в огнището - въглените зацвърчават - бяла пара изпълва стаята.

* * *

От височината наблюдаваме площадчето: умалената, сгърбена фигура на Петрунка - крачи, крачи. Автобусът е потеглил, но спира, изчаква я. Тя се качва.

* * *

Спомен.

Тоше е облечен много елегантно според тогавашната мода. В ръката си върти тънко, пнрографирано бастунче. Върви сред широка ливада. Звукова картина на панаир: окарини, гайди, кречетала, скърцащи люлки, момински смехове, провиквания.

Гласове на невидими хора, адресирани към Тоше: "Даскале, даскале, ела да пийнем от моето!..."

Тоше, усмихнат, прави отрицателен жест. Върти бастунчето и не спира.

"Тоше, ела на хорото бе, ерген си още..."

Тоше се усмихва, прави отрицателен жест. Момински глас подвиква:

"Ех, даскале, много се гражданееш. Я погледни Гинчето как те гледа..."

Моминска група се засмива. Тоше кима приятелски, смее се, отминава. Приятно му е, че е обект на внимание.

От целия голям панаир виждаме само няколко елемента: край аязмото свещеник (Захари) благославя две жертвени овнета. Касапите (възрастен и млад) чакат с готови ножове. Малко по-назад виждаме в очертан кръг двама с големи кореми. Те се засилват и се удрят с коремите: всеки се мъчи да изтласка другия от кръга. Вид комична борба. Окуражаващи възгласи на невидими приятели.

Тоше отминава.

В плодно дърво се е покатерила Петрунка. В момента слиза колебливо с пълна кошничка.

- Бате Тоше! - извиква тя.

Тоше хвърля бастуна, протяга ръце. Петрунка се отпуска, той я сграбчва. Дълго я държи така.

- Бате Тоше! - уплашено прошепва момичето.

- Какъв бате съм ти аз! - дрезгаво казва той и я поваля.

- Бате Тоше! - изписква тя.

- Никакъв бате не съм ти!

Започва да къса бялата й блузка.

Особен ракурс на спомена: той къса блузката, а касапите дерат с ръце овнетата (ножовете са в устата им). И белината на разкъсаната блузка се римува с белината на одраннте овнета. На трети план двамата с големите кореми продължават да се кюскат.

* * *

Продължение на същия спомен.

Тоше и Петрунка, смачкани от борбата, вървят един до друг. След тях, с ножове в уста, вървят двамата касапи. Те докарват Тоше и Петрунка точно между двете одрани агнета. Свещеникът веднага започва венчавката. Възрастният касапин изважда ножа от устата и казва:

- Една дъщеря имам: Петрунка. Давам ливадата край "Жедна".

И младият касапин вади ножа от устата и казва:

- Една сестра имам: Петрунка. Отказвам се от ливадата край "Жедна".

Свещеникът символично разменя корони върху главите им.

- Да! - казва Петрунка.

Тоше не отваря уста, но чуваме вопъла му:

"Еееех!"

Малко встрани се е появил Мирко. Неговото лице е обляно в сълзи, стиска конвулсивно реверите на палтото си.

Двамата дебели не престават да се тласкат из кръга.

Тъжна обредна песен.

"Малко драматизирам сюжета, но горе-долу така се ожених; бях принуден..."

* * *

Песента, която сме чули, я пеят отвън старците. Те пак са дошли, но вече не пеят циничната "Дрът си, мили мой Ахмед". Песента е тъжно тържествена.

Тоше отваря вратата.

- Още два дена. Само два дена още.

Захари:

- Не отлагай, Тоше. Напоследък времето се убързва нещо. Минутите са години сега.

Тоше:

- Може би ден, най-много два...

Затваря вратата.

* * *

Паметник край площадчето. Надпис: "Вечна слава на падналите за свобода". Имената: Владо Ст. Пешев - 1903-1925, Стоимен Г. Иванов - 1905-1925.

Гласът на Тоше:

"Вечна слава... Дечурлига! Аз им отворих очите. Аз ги изтръгнах от тъпата селска летаргия. Какво знаеха те за големите идеи, за великите събития. Прости момчета бяха! Аз ги направих революционери! И какво? За тях вечна слава, а на мене народна пенсия даже не дадоха. Да им пикая на парите! За уважението става дума! Кажи, Владо! Кажи, Стоимене!"

* * *

Спомен.

Тоше, Владо, Стоимен. Тоше крачи, другите двама са седнали.

- На петнадесети, десет часа вечерта, край "Врелото" между Крапец и Боснек...

Към Владо:

- Ти, Владо, имаш пистолет и четири "одринки"...

Към Стоимен:

- Ти, Стоимене...

Прекъсва го Владо:

- "Одринките" са две...

Тоше:

- Нали бяха четири...

Владо:

- Двете ги изгърмяхме със Стоимен...

Тоше:

- Къде ги изгърмяхте?

Владо:

- Бихме риба... със Стоимен...

Тоше:

- На вас не може да се разчита! Вие рибари ли сте, или революционери?

Двамата гузно мълчат.

Тоше:

- Дааа... Не може да се разчита... Я повторете сега, че ви нямам доверие...

Владо и Стоимен:

- На петнайсети...

Тоше вметва:

- В други ден, значи...

Владо и Стоимен:

- В други ден... десет часа вечерта, край "Врелото" между Крапец и Боснек...

Млъкват и гледат очаквателно Тоше.

Той рязко:

- Заклехме се!

Владо и Стоимен:

- Заклехме се!

В сантиментален възрожденски порив Тоше вади нож и го поднася на двамата.

Младежите целуват ножа.

* * *

Същият спомен продължава.

Уличка в града. Табелка на кръчма. Тоше се двоуми, но хлътва вътре.

Вътре в кръчмичката. Освен Тоше има още трима мъже. Той обръща чаша след чаша. Тоше е сам на маса.

Влиза възрастен полицай. Поръчва си ракия.

Тоше се надига с пиянски поглед, отправя се към единия от мъжете и без никакво предисловие му нанася удар. Втори. Трети. Останалите скачат. Намесва се и полицаят.

* * *

Същият спомен.

Навън. Стражарят води Тоше към участъка. Дълго мълчат. По едно време стражарят се обажда:

- Слушай бе, момче...

Тоше трепва.

Стражарят продължава:

- ...Млад човек... интелигентен изглеждаш... Защо правиш тия работи... Бива пиене, ама с мярка... И аз пийвам... Мярка трябва да има... Досега не съм се резилил... имам зет като тебе... същият...

Тоше мълчи.

Стражарят:

- Е, какво, сега да те водя ли в участъка?...

Тоше:

- Твоя работа!

Стражарят:

- Я да ми обещаеш ти на мене, че друг път няма да правиш тия работи!...

Тоше мълчи.

Стражарят спира.

- Хайде, друм! И друг път умната.

Тоше се обръща и го удря в зъбите. Нахвърля се, крещи, бие.

Много бързо се натрупва тълпа. Разтървават ги. И както става при подобни случаи, започват да ругаят полицая:

- Уби човека!

- Не те е срам!

- Затова ли ви дават тия униформи!

Изтеглят настрани Тоше.

Бабичка:

- Бягай, чедо! Бягай!

Тоше се дърпа към стражаря.

Младеж:

- Бягай бе, дръвник.

Тоше озлобено налита:

- Ще го убия! Ще го разкъсам.

Пристигат още двама стражари. Укротяват го. Подкарват го.

* * *

Продължава същият спомен.

В двора на участъка.

И тук Тоше е неусмирим - надава вик, започва да удря стражарите. Бързо го смъкват на земята, ритат с ботуши.

* * *

Старците запяват отвън.

Тоше отваря вратата:

- Не сега! Не сега! Още мъничко остана! Днеска! Но не сега! Не сега!

Този път старците нищо не казват, но продължават песента, сякаш не са го чули. Тоше затръшва вратата, а пеенето продължава още.

* * *

Все същият спомен.

Вътрешна врата в полицейски участък. Има табелка "Пристав" или "Началник", т.е. каквато е била длъжността по онова време.

Стоим пред вратата и слушаме разговора вътре. Говорят двама.

Единият:

- Всички килии са претъпкани, господин пристав.

Другият:

- Не може да държим на двора важни държавни престъпници. Да се намери място!

Единият:

- Разбирам, господин пристав! ...

Другият:

- Дай да започнем наред: шеста?

Единият:

- Криминални. Опит за убийство, двама крадци, изнасилване...

Другият:

- Само убиеца да остане. Другите - къш! Седма?

Единият:

- Тя е карцерът. Пияница. Посегнал на стражар...

Другият:

- Вън! Вън! Освобождавайте! Глобявайте, бийте и опразвайте!

Гласовете на двамата много приличат на гласовете на Военния старец п Плачливия старец. Но възможно е Тоше да смесва спомените.

* * *

Същият спомен.

Тоше е в карцера. Вратата се отваря.

Глас:

- Хайде! Вън! Вземи си партакешите!

* * *

Дворът на полицейски участък.

Десетки хора с белезници са насядали. Полицаи със заредено оръжие ги пазят.

Влиза каруца, покрита с платнище. Махат платнището и свалят два трупа. Тоше на път за изхода, хвърля поглед върху труповете - Владо и Стоимен.

* * *

Отново паметникът с имената на Владо и Стоимен.

Гласът на Тоше:

"Слушай, Владо, слушай, Стоимене! Мене ме арестуваха, затова не дойдох с вас, затова оцелях. Арестуваха ме! Така е. Само че нещо се усъмних... Искам вие да отсъдите! Съмнявам се в себе си..."

* * *

Тоше в града, както го помним вече. В кръчмата. Пие на отделна маса. Доста е пиян. Има още двама мъже - също на самостоятелни маси.

Вратата на кръчмата се отваря. Успоредно с това Тоше става, насочва се към един от мъжете и го удря.

"Защо ударих човека? Нищо не ми беше направил. Това е първи въпрос. Имам още въпроси..."

Стражарят и третият мъж вече са хванали Тоше. "...Има тука подробност. Много важна подробност. Отново! Как стана всичко..."

Започва отново случката. Тоше става, когато полицаят е влязъл, отива при мъжа и го удря...

"Първо: защо ударих човека? И второ: защо го ударих точно когато влизаше стражар? Нали това би усложнило положението ми? Имам предварителен въпрос: Защо въобще отидох в града?"

Тоше и полицаят. Моментът, когато полицаят е настроен да го освобождава.

"И защо след това ударих стражаря? Какво ме ядоса той? Може би това, че искаше да ме пусне? Владо, Стонмене, схващате ли вече?"

Моментът, когато тълпата е обградила полицая и увещава Тоше да бяга, а той не бяга, нахвърля се н новодошлите полицаи помагат за задържането му.

"Да кажем, че съм го ударил, хей така, от омраза към униформата. Но защо не избягах при това положение? От гордост ли? Ето, Владо, ето, Стоимене, това ми е съмнението за подбудите! Дали нарочно не предизвиках този скандал, за да ме арестуват, да ме задържат, та съвесттта ми да има алиби, да не мисля и аз, и другите, че просто съм се уплашил и съм избягал като подлец. Двоен подлец, защото аз ви пратих на смърт, а мене ме нямаше..."

В двора на полицейския участък. Когато Тоше отново напада полицаите.

"Ненормално дързък човек, може някой да каже... А не го ли направих от желание за пълна сигурност: да не ме освободят набързо, след като си направят реванша за обидите, дето им ги нанесох?"

* * *

От момента на първото стълкновение между полицията и Тоше върху едното му око е цъфнала ярка синина, клепачът не се движи. Сега той е в стаята си (естествено, без синината). Напрегнато размишлява, опипва лицето си. Изведнъж възклицава:

"Ами да!"

Поглежда се в огледалото - върху едното му око се е появила синина - възстановена от силата на спомена-чувство.

"Ами да! Тази синина аз си я имах още когато заклевах момчетата в плевнята. Значи, не съм предател, значи..."

Ще се повтори цялата сцена на заклеването с тази разлика, че сега има синьо на окото. Той си е внушил, че тази синина е доказателство, че не е предател. Макар че синината в реалния спомен е на едното око, а сега на другото, това нито той, нито ние ще забележим.

* * *

Отново паметникът.

"Слушай, Владо! Слушай, Стоимене! Толкова подъл не мога да бъда. Вие не знаете: или много се хваля и, значи, послъгвам, или прекалено се обругавам, което е клетвата към самия мен. За друго става дума: не съм доволен изобщо от себе си! Винаги съм се смятал за по-специален! А какво излиза? Нищо изключително! Затова двойно сега се мразя, искам да се самопакажа! Крещи ми се, ама така, че всички да чуят: "Аз съм подлец! Аз съм нищожество!" Мисля си, че ще ми олекне, ако така извикам на хората. Няма да ми олекне. Когато човек незаслужено се похвали, никой не иска да му повярва; но когато, пак незаслужено, обругава себе си, всички казват: "Такъв е!" Не съм такъв!"

След пауза добавя:

"И на всичко отгоре ще се окаже, че Петрунка е била единствената жена, която съм имал в живота си. Единствената!"

Едва при тази констатация се насълзява.

(Половината от този монолог продължава в следващия епизод.)

* * *

Тоше приготвя съдове с вода около коритото. Съблича се. Остава само по къси долни гащи. Понечва и тях да смъкне, но се посвенява, въпреки че е сам. Тъмно е вече.

Стъпва в коритото. Гребва с черпак от котлето и се облива.

Опипва тялото си, пипа мускула на ръката си, кляка, изправя се, кляка. Тия физически упражнения му струват голямо усилие.

Той си говори сам през цялото време:

"И това ако е мъжко тяло! Това ръце ли са? Това крака ли са? Старче, старче... До вчера беше мъж. Сега какво си?"

Облива се с вода.

"Ще взема да оставя бележка: Трупът е измит, няма смисъл вие да го къпете, аз самичък окъпах трупа... Ще се оцъклят всичките..."

Тоше се е изкъпал и се е облякъл в новите дрехи. Той сяда на трикрако столче, усмихва се тъжно-жално; поглежда към "нас" и хем гузно, хем иронично пита:

- А сега? Какво?

Пауза.

Досетил се е какво трябва да прави по-нататък. Започва прощаването с предметите в стаята. Върти се на трикракото столче във всички посоки, според това къде се намира предметът, с когото се сбогува.

"С хората горе-долу получи се някакво "сбогом"... Прощавай и ти, мъртва природо!"

Стилът му е хем ироничен, хем патетичен; и едното не затъмнява другото.

Към стомната:

"Прощавай, стомно. Много съм ти благодарен! Колко странно, няма да те има след смъртта ми... Няма да те има вече..."

Хоп! - стомната изчезва. (Да си спомним "телепатичното" събличане на Гинчето.)

Към етажерките с книги:

"И вие, книги..."

Книгите изчезват.

"...И вие, стари етажерки... няма да ви има..."

Изчезват етажерките.

Старецът започва да се върти върху дървеното столче, сякаш то е на винтове.

"И ти, оджак, и ти, петно от дим..." Няма го вече изброеното, върху опушеното петно - нова белота.

"И вие, котлета, саксии неполивани, драскотини по стените, спиртници и газеничета..." Каквото беше споменато - изчезва.

"И всичко. И всичко!"

Всички предмети са изчезнали. Той седи в центъра на голата стая върху трикракото столче; то единствено е останало. Стаята е идеално бяла - но не като варосана, а лъщи с притесняваща лакова белота.

"За всичко казвам: няма да го има, няма да го нма. Всъщност кого няма да го има? Мене няма да ме има! Всичко друго ще остане. Гадна човешка логика: един-единствен някой си умира, а погребва цялата вселена вместо себе си."

Втренчва се в крещящата, стерилна, лакова белота на стените.

"Дааа... Бялото напомня повече за смъртта, отколкото черното... Колко беличко! Бяло! Идеално бяло! Ослепително бяло! Смъртно бяло!"

Отново поглежда към "нас" и все така жадно-гузно, както преди сбогуване, пита:

- А сега? Какво?

Кима съгласително, сякаш е получил отговор, разтваря дланите на ръцете си и полага лице в тях, наклонен напред. Замира в тази поза.

Дълга пауза. И...

* * *

...И се чува мощно кукурнгане на едничък петел. Към него се присъединяват и други петли. Запяват всички петли на Чупетлово.

Тоше отлепва длани от лицето си: върху дланите му пълзи белота... Отново ги полага върху очите си...

* * *

Малко преди да запеят петлите, върху мъртвобялата стена се появява нещо живо: гущерче. То пробягва в различни посоки, връща се пак, диша тежко, уплашено; кожестите ципи зад ушите се издуват в ритъма на уплахата. Всяко устремяване на гущерчето в някоя посока започва да ни създава илюзия за душата на Тоше - търси излаз.

Когато петлите пеят в най-високите си ноти, поведението на животинчето е такова, сякаш е обградено от птиците, и всеки момент ще бъде клъвнато.

Кукуригането рязко се преустановява. Отново дълга пауза, последвана от кучешки вой. Пак тишина. Върху бялата стена, разфокусирано сякаш, потръпва гущерчето.

Гласът на Тоше; ще го чуем за последен път - две думи само, като безсмислено бълнуване:

"Опашницата, опашницата... откъсната, откъсната..."

Отвън се почуква.

* * *

Пристигнал е Любен.

- Тате! - вика той.

Неговата брада отново е набола.

Предметите в стаята са по местата си.

- Тате, спиш ли? - докосва рамото му.

Трупът на Тоше се изтъркулва на пода.

* * *

Погребението.

Ковчегът край трапа. Още не е закован.

Предстои последното прощаване.

Тук са: групата на старците, Петрунка, Любен, Пепа; тук е и онзи младеж, който преследваше Пепа. Те вече са женени.

Всички ще се изредят над ковчега, а ние ще чуем мислите им, които те не биха изказали гласно.

Първа е Петрунка. Навежда се над мъртвеца.

"Тоше, Тоше, не пожела да ме опростиш, инат човек си остана, цял живот егоист си бил, жестока душа имаше. Как ще умра сега непростена, с какви очи ще погледна господ... Ех, човече, човече, след смъртта си покой не остави..."

Заплаква гласно. Отделят я от ковчега.

Застава Любен.

"Прощавай, тате. Стар съм вече, а като момче-сираче се чувствам. Винаги като малко дете пред теб се усещам. Все очаквах да ми изтеглиш ухото. Не ме обичаше ти, но не те обвинявам, не съм го заслужил навярно... А как те обичах аз! Как те обичах! Но не те разгадах, остана си тайна за мене. Страшно е бащата за сина да остане тайна. Страшно е баща-тайна да имаш... Прощавай, тате... Спокойно спи..."

Той се оттегля.

Застава Пепа.

"Деденце, аз се ожених... Ако беше умрял по-рано, щях да обявя траур и нямаше въобще да се женя... поне за този нямаше... Не го обичам! Като репей пропълзя в душата ми, изнуди ме... Слабак някакъв, а жилав иначе... Ще се разведа... да знаеш..."

Заплаква. Оттегля се.

Застава съпругът на Пепа.

"Е, старче, лека нощ. Аз съм ти най-новият роднина. Нито ти ме знаеш, нито аз те зная... Обаче... Няма по-интимен семеен празник от погребенията. Бабата се държи още... преструва се на съкрушена... Старите стават егоисти... А на времето любов сте правили, натискал си я в плевниците. Невероятно просто! Как смяташ, времето, дето престоях над тебе, дали е достатъчно? Приличието спазих лн? Обаче да ме убиеш, сълза не мога да пусна. Сбогом, старец."

* * *

Гробът е зарит.

Останали са само старците. Те пеят.

Петрунка, Любен, Пепа, съпругът й напускат гробището. Когато минават край гроба на Мирко, Петрунка зърва очукания портрет. В този миг синът й Любен слага крак върху крилцето на Мирковия кръст и започва да връзва разхлабената връзка на обувката си. Петрунка се усмихва. Много особено се усмихва. Захлупва с длани усмивката си, обръща се, изведнъж затичва. Когато маха ръцете от лицето си, виждаме, че ридае.

<<<

 

 

© Константин Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.08.2002
Константин Павлов. Стари неща. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Стари неща. София, 1983.