Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧУЙ ПЕТЕЛА!

(1)

Константин Павлов

web

Нощ. Малко планинско селце. Двата бряга на потока са главната улица на селцето.

Лунната светлина, блясъкът на водата, няколко полусрутенн воденички, петдесетина къщи - също полусрутени.

Свети единствено прозорче. Към него се насочваме. Кръчмичката.

* * *

Вътре в кръчмичката.

Десетина старци са насядали в четириъгълник около две събрани маси - дядо Тоше даскалът, Захари разпопеният поп, Сотир калайджнята и други. Зад тезгяха няма кръчмар, вероятно и той е седнал с всички. Пият вино.

Странно впечатление прави транзисторът, поставен в центъра на двете маси. Модерна музика.

Старците дълго мълчат. Всеки надига своята чаша, без да поглежда останалите, няма тостове, няма дори съпричастие на компания. На равни интервали, едновременно, рязко се извръщат към вратата.

Музиката от транзистора секва. Женски глае трикратно обявява:

- Литература, изкуство... Литература, изкуство... Литература, изкуство...

Мъжки глас:

- Триъгълникът на смъртта!

Точно в този момент на вратата се почуква. Почукването е особено, има характер на предварително уговорен сигнал.

Старците рязко извръщат глави.

- Влез.

Но вратата не се отваря.

Пауза.

Отново същото почукване.

- Влееез!

Вратата пак не се отваря. След нова пауза чука се за трети път.

- Влизааай!

И вратата се отваря. Минават мигове, но никой не се появява.

Отсега нататък ще наблюдаваме само старците. Те бързо стават, изнасят столовете си пред масите, сядат в права редица, отправят погледи в посока на вратата (откъдето някой е влязъл или не е влязъл) и започват последователно да говорят. Гледат в упор към "нас", което ни подсказва, че може би не друг, а "ние" сме влезли и че техният разказ е предназначен именно за "нас".

- Нашето село се казва Чуйпетльово. Произлиза от възклицанието "Чуй петела!"

Пръв е започнал да говори дядо Тоше даскалът. Той има дълъг белег по цялото протежение на лявата буза. Останалите последователно се намесват. Тонът е спокоен, информативен. През цялото време погледите им не се отместват от "нас", сякаш търсят потвърждение и одобрение на казаното.

И така - един след друг, на къси фрази, взаимно допълвайки се, разказват за селото.

- ... Обаче ние не му викаме ЧУЙпетльово, а Чупетлово, защото е по-лесно за изговаряне. ЧУ-ПЕТ-ЛО-ВО, а не ЧУЙ-ПЕТ-ЛЬО-ВО!

- Гражданите му викат Чуйпетльово...

Това е без значение. Важното е, че някога, през една тъмна нощ, някакъв турчин се загубил в планината...

- Не е бил турчин...

- Добре де, чужденец някакъв...

- Излязла и буря голяма...

- Оня щял да загине...

От транзистора се чува предварителният сигнал за точно време.

- Точно тогава обаче...

В момента, когато гонгът на радиото удря, отвън се разнася кукуригане.

Старците трепват, извиват глави в посока на кукуригането.

- Първи петел! Давай по-бързо! - почти извиква дядо Тоше.

И ритъмът на разказването става по-бърз.

- Точно тогава се чуло кукуригане.

- "Чуй петела!" - извикал чужденецът. - Спасени сме!

- Значи, не е бил един, а са били двама, щом оня е извикал "Чуй петела!" Иначе щеше да си го помисля само, а не да вика...

- Това е било много, много отдавна. Отново се разнася кукуригане.

- Втори петел! Давай по-бързо! Старците се разбързват съвсем.

- Така произлязло името на селото...

- От кукуригането...

- От "Чуй петела!", дето извикал оня...

- А сега сме само старци...

- За семе не ставаме...

- Загива селото... Чупетлово загива!

Трети петел пропява.

Напор на вятъра хлопва вратата. Миг преди това сме се обърнали към вратата и сме видели само затръшването. Дали е имало някой, не сме видели. Когато пак поглеждаме към старците, тях ги няма. Изчезнали са. Само транзисторът си стои на старото място - концерт на Паганини. И ние оставаме с раздвоено чувство: това, дето видяхме и чухме, дали е било, или не е било? Изглежда, че е било, защото...

* * *

На другия ден същата група старци върви край потока, дето разрязва надве селото. Липсва само Захари - разпопеният поп. Групата пее песен. И въпреки липсата на Захари песента е източноправославна. И нотите са източноправославни. Тяхната подредба е следната:

- Па, ву, га, ди,
ке, ди, га, ву, па.
Ву, ке, ди, ке, зо, ке, ди.

Тази мелодия си има и текст, но те сега пеят нотите. И по-добре, че пеят нотите, защото текстът не е за казване. Във всеки случай началото на текста е сравнително невинен: "Дърт си, мили мой Ахмед..."

* * *

Стигат до малка вада, разклонение на потока. Всички минават встрани, дето вадата е по-тясна, и я прекрачват. Само дядо Тоше се засилва направо, скача и... не успява да я прескочи. Връща се отново и резултатът е същият. Тогава и останалите старци се връщат. Всички правят опити, отначало трупешката (от място), а после със засилване, но никой не успява да прескочи барата. Мокри и разгорещени, те не са обърнали внимание, че една бабичка, "доста свежа бабичка", както би се изразил Даскала, стои и ги наблюдава. Кикоти се с момински, нотки в смеха. Старците я забелязват, прекратяват състезанието, втренчват погледи в нея и един от тях с театрална страст прошепва:

- Гиинчеее...

И останалите подемат:

- Гиинчеее...

Шепотът прераства в речитатив:

- Гиичеее... Гинчеее...

Бабичката се изчервява, чистосърдечната й до този миг усмивка се преобразява в гузна женствена гримаса, което я издава, че тя възприема старците наистина като мъже, а себе си като наистина жена. Обръща се и забързва, препъва се от смущение и забързва още повече. А старците са вперили погледи в надебелените й кълки, които момински пъргаво се движат - ту едната, ту другата нагоре.

- Ееех, Гинче... - провиква се солово някой от групата.

Докато наблюдаваме отдалечаващата се бабичка, чуваме гласа на дядо Тоше:

- Как се фръцка, как се фръцка...

Казва го някак замислено. И му хрумва нещо:

- Хайде да я съблечем...

- Готово! - присъединява се друг глас. - Аз махам шала!

И наистина шалът на бабата е махнат.

И другите се включват в телепатичното разсъбличане.

- Аз махам жилетката!

Ето - и жилетката е махната.

- Аз махам блузката.

Няма я блузката.

Лъсва голият гръб на бабата.

Слава богу, тя е толкова далече, че голотата й не шокира погледа прекалено.

- Аз махам...

- Стоп! - чува се гласът на дядо Тоше. - Достатъчно!

- Аз махам... - продължава същият глас.

- Стой, казах ти, нищо няма да махаш повече! Толкова стига!

- Защо? Спазваш приличие!

- Спазвам върховното неприличие! Ако още малко съблечеш, ще ми дожалее за нея... а не трябва да ми дожалява. Дожалее ли ми за някоя, преставам да бъда мъж.

- Бре-бре-бре-бре...

Дядо Тоше прави последен опит да прескочи барата и като не успява, казва замислено:

- Чудна работа, с мисълта си чувствам, че мога три такива барн да прерипна, а тялото не се подчинява...

- Ти с мисълта си и на Черни връх може да рипнеш, ама... - обажда се старец.

- Той с мисълта си и на Гинчето може да рипне... Тялото му обаче... и по-специално кръста...

- Слушай! - Дядо Тоше се обръща към втория старец с истинско младежко озлобленне в гласа. Хваща го за палтото.

- Хайде, хайде - помирява ги някой, - всички ще рипнем хееей там.

Посочил е гробището.

* * *

Нека бегло разгледаме гробището. То е разположено на висок хълм. На самия връх се намира каменна църкви-ца. Тя е най-запазената сграда в селото. И самото гробище е спретнато и подредено, личи, че за мъртвите се полагат много повече грижи, отколкото малцината жители на селото отделят за себе си. Ако човек за първи път посещава селото, първото му впечатление ще бъде от гробището - то е като представителна витрина и затова грижите за него са оправдани. То е парадоксално свидетелство за живота и славата на Чупетлово.

* * *

Групата е пред дома на Захари, разпопения поп.

- Раз, два, три!

И запяват:

- Па, ву, га, ди
ке, ди, га, ву, па...

Отваря се прозорец. Показва се бабичка: Софка - съпругата на Захари.

- Стига сте се драли! Захари го няма.

Успоредно с това Захари крадливо се показва от задния двор и прави знаци на приятелите си, че е тук, но да не го издават.

Дядо Тоше - към Софка:

- Е, къде може да е отишъл пустият му Захари?

Софка:

- Нагоре заби, към егреците...

Захари продължава да жестикулира в смисъл: вие вървете, аз ще дойда.

Но старците започват да издевателстват:

- Ами, Софке, щом го няма Захари, да влезем тогава...

- Избери си един от нас...

- Или двама...

- Дано вълците да изядат Захари...

- Такава мърша и вълците не ядат...

Захари слуша разговора, започва да се ядосва, мърда устни, без да издава глас, но личи, че псува.

Софка:

- Я се погледнете на какво приличате! Потурите, ви се изпразниха, акъл в главите ви не дойде.

Старците продължават:

- На Захари потурите са празни...

- По рождение са празни...

- Отвори ма, Софке, мъж да разбереш какво е...

- От милост за тебе... и ти душа носиш...

Дядо Тоше запретва ръкав:

- Виж какъв мускул имам!

Друг разкопчава риза:

- Гледай, Софке, гледай!

Трети застава на един крак, напевно казва:

- На един крак ще чакам сърцето ти да омекне...

Софка хлопва прозореца.

Междувременно Захари е изчезнал за миг; появява се със секира в ръка.

* * *

Отново кръчмата. Някъде около обяд. Групата на старците е в пълен състав.

Дядо Тоше доста разпалено разказва нещо. Веднага разбираме, че е далечен спомен.

- Три пъти налита пехотата: нищо! Французите не мърдат. И артилерията - нищо! Каква артилерия - три калпави оръдия! Бая ни счукаха. Много леш. Тогава дадоха заповед: ние! Конницата. Нашият ескадрон се прикрива в горичката вляво! Пехотата прави лъжлива атака. А ние - флангово! Саби вън! Сеч! Сеч! Каквото можахме, изпоклахме! Другото побягна. Преследвай! Изстрел! Нещо тук ме парна. Падам от коня. Французин! Втори път се прицелва. Замахвам със сабята. Прас! Главата му се търкулна.

- Лъжеш! - ненадейно се обажда Захари.

Настъпва неловка тишина. Дядо Тоше изчаква няколко мига н продължава, сякаш не е чул обидата.

- Главата му се търкулна... Рипам пак върху коня. Нашите напред. Далече. Ура! Изведнъж - някаква женска. Френска. От лавката побягна. Настигам. Спешавам. Търкулнахме се двамата. Ясно!

Захари:

- Лъжеш!

Отново дълга пауза. Тоше гледа встрани, държи се така, сякаш не го е прекъсвал никой, а паузата си е негово лично спиране. Продължава:

- След това аз си оправям колана, а оная ме пита следното: "Господине, това ми кажи само - всички българи ли са мъже като тебе?"

Дядо Тоше е свършил разказа. Останалите не реагират - или очакват продължение, или тази история толкова пъти е казвана, та не им е интересно.

За трети път дълга пауза. Едва сега Тоше се обръща към Захари, пита го с леден глас:

- Ти ли искаше нещо да кажеш?

Захари:

- Казах го вече - лъжеш! Ако не си чул, пак ще го кажа - лъжеш!

Дядо Тоше се изправя:

- А излез тогава навънка, нещичко аз да ти кажа...

И Захари става:

- Плашиш гаргите... Двамата тръгват, след тях - останалите...

* * *

Навън. Площадче със скромен (и безвкусен) пирамидален паметник в чест на двама загинали през 1925 г. Да хвърлим поглед върху имената.

Захари и Тоше са запретнали ръкави - ще се бият. Останалите старци са наредени в любопитен полукръг.

Двамата със свити юмруци започват да се дебнат. Замахват един към друг, не се улучват - злобата е младежка, но телата с голяма бавност следват волевите импулси. Захари е по-предпазливият от двамата, но при едно сборичкване тяло в тяло той излиза от схватката с разкървавен нос. Озлобява се и рита Тоше в областта на слабините.

- Не там! Не ритай там! - реагират околните.

И докато Захари извръща глава, за да отговори нещо на другите, Тоше го сграбчва и го поваля. Яхва го, разперва ръцете му.

- А! Сега повтори кой лъже? И навежда глава да чуе.

Захари в своята безпомощност да реагира другояче плюе в лицето му. И втори път. И трети път.

Тоше извива глава:

- Не плюй, че мамка ти...

Захари плюе с нарастващо темпо.

Междувременно пристига автомобил москвич. Спира наблизо. Никой не обръща внимание. От него излиза мъж на средна възраст с брада и мустаци - Любен - синът на Тоше. И него никой не забелязва. Той приближава старците, влиза в кръга, навежда се. Потупва Тоше по рамото и вика:

- Тате! Тате!

Едва на третото повикване Тоше го чува, пуска Захари и се изправя.

- Тате, мама е много зле. Заръча да те заведа.

Тоше мълчаливо тръгва към автомобила. Синът му пали мотора. Колата потегля, отдалечава се.

Едва сега Захари идва на себе си, разгневява се двойно, грабва камък и го запраща подир москвнча.

* * *

Ч У Й   П Е Т Е Л А!

Москвичът се движи по улиците на средно голям град.

"Бърза помощ" със светлинен и звуков сигнал задминава москвича.

Еднотипни сгради на нов квартал. Москвичът спира пред едно от жилищата.

Асансьорът.

Хол на апартамент.

Пепа - внучката на Тоше, дъщерята на Любен - посреща двамата.

- Деденце!

Тя полага глава върху гърдите на стареца. Тоше небрежно я погалва, оттласква я разсеяно и се упътва към вратата на следващата стая.

- Деденце, чакай - спира го Пепа, - баба заспа, не я събуждай, лекарят каза...

Но Тоше не я изслушва или не я чува, отваря вратата и преминава в другата стая.

Бабата лежи в голямо легло, очите й са затворени, има вид на заспала. Върху нощното шкафче - безпорядък от лекарства, парфюми, момичешки тоалетни принадлежности. Над шкафчето - голямо стенно огледало, прикрепено с винтове към стената. Върху стените - изрязани от списания портрети на кинозвезди, манекенки и известни футболисти. И репродукция - Мона Лиза. Очевидно това е стаята на Пепа, отстъпена сега за болната баба.

Тоше притегля табуретка и сяда край леглото. Той само за миг хвърля поглед върху бабата и с далеч по-голям интерес започва да разглежда изрезките от хубави жени върху стените.

Петрунка отваря очи, вижда Тоше, но е толкова изтощена, че няма сили да се изненада, а само кротко и влюбено се усмихва. А той продължава да гледа женските снимки, някои от които в позата, облеклото или сюжета прехвърлят границата на приличието.

- Тоше! - прошепва тя.

Той се стряска.

- Охо! Какво става?

- Пътник съм, Тоше, пътник съм вече... - все така кротко, усмихвайки се, казва тя.

- Така ли? Закъде ще пътуваш? Я кажи, може да сме в една посока, да си правим компания...

И отново погледът му се разсейва върху стените.

А лицето на бабичката се променя - изчезва кротката усмивка, изразът става напрегнат.

- Тоше! - докосва тя ръката му.

- А? - сепва се той.

Нейният сериозен вид, интонацията й му навяват досада, скука, притеснение, сякаш тя е виновна за състоянието си. Освен това не вярва, че е толкова зле.

- Какво има?

- Тоше - продължава тя, - преди да си отида... чувствам, че си отивам...

- Къде отиваш де? Кажи къде отиваш?

- Там! - избелва очи към тавана бабата.

Той се засмива пресилено.

- Смей се, смей се... искам да ти кажа само - дълго живяхме двамата... и добро, и лошо е имало... Кое е било повече, ти преценявай... Аз към тебе един грях в живота си имам... Едничък само. И на бога не бих го признала, но ти трябва да знаеш...

- Добре, добре, лесна работа. Ако този грях е любовен, предварително ти прощавам. Любовният грях не е грях! Ха-ха...

В собствените му очи това е най-абсурдният грях, който може да се припише на Петрунка.

- Да! - тихо казва бабата.

- Какво?

- Така е! Сега ми олекна. Цял живот...

- Кой? С кого?

- Мирко.

- Мирко умря отдавна...

- Отдавна беше...

И ето го смачкан този наперен старец. Последната му фраза - нелогична и безпомощна - отеква като въздишка на пробит балон:

- Ама нали той беше туберкулозен...

И съзнанието му изключва. Макар че седи здраво на табуретката и очите му са вперени в стенното огледало, той по същество е припаднал. Една горда форма на припадък, така да се каже.

Бабата докосва свитите му юмруци.

- Тоше... Тоше... Кажи нещо... Прощаваш ли, Тоше?...

Тя не знае, че той в момента присъствува само физически.

- Тоше... Като на господ ти се моля - кажи, че ми прощаваш! Непростена ли искаш да умра...

Ужасът н нараства:

- Добре тогава, не ми прощавай, напсувай ме, но кажи нещо! Тоше! Удари ме! Пребий ме! Не стой така!

Тя разтърсва юмруците му, а той с тежък поглед, вперен в огледалото, хипнотизиран сякаш от собствения си образ, не трепва.

И огледалото не издържа погледа му: с тих, продължаващ пукот се нацепва на десетки части и всяко стъкълце повтаря изтерзаната му физиономия.

- Аааа! - със суеверен ужас проплаква Петрунка.

А Тоше като насън чува гласа на влезлия Любен и думите на сина му - съвсем обикновени думи по повод огледалото - сега прозвучават двусмислено:

- Винтовете бяха пренавити.

* * *

Колата на "Бърза помощ" с надута сирена и включени светлини лети по уличките на града. Москвичът на Любен трогателно се стреми да не изостава.

* * *

Пред болницата. От "Бърза помощ" изваждат на носилка Тоше. От москвича слизат Любен и Пепа. Любен влиза подир носилката в болницата. Пепа остава павън.

* * *

Пепа се разхожда напред и назад. От другия тротоар дълго време я гледа някакъв очилат младеж. Той прекосява улицата.

- Пепа! Тя само го поглежда и не отговаря.

-Пепа, какво е станало! Нещо лошо ли е?

- Не, много хубаво! - сопнато отвръща тя.

- Пепа, ние трябва да поговорим.

-Моля те, махни се!

- Пепа, трябва да се изясним.

- Изяснявай се, с когото щеш и за каквото щеш. Аз съм наясно със себе си и най-вече със съвестта си.

* * *

В коридора иа болницата - Любен и лекар.

Лекарят:

- Класически стрес. Нищо страшно... Макар че тия години... нещата по-тежко... Казвате, че състоянието на майка ви...

Любен:

- Да. Нали виждате, цял живот заедно... Куриозното е, че майка ми беше много зле, а пък той от притеснение за пея... ето сега...

Лекарят:

- Нищо куриозно - мъжете сме много по-чувствителни и в този смисъл незащитени... Нали разбирате?

* * *

Болнична стая с три легла. Заети са само двете крайни легла - на по-далечното седи непознат старец, на другото лежи дядо Тоше. Той има вид на заспал. Върху нощното му шкафче има портокали и ябълки.

Другият старец дълго наблюдава Тоше, става и с крадливи стъпки тръгва към леглото му, навежда се, започва да пълзи, стига до нощното шкафче, взима един портокал и поема предпазливо назад. Тоше с полуотворени очи следи действията на стареца. Онзи стига своето легло, скрива портокала под възглавницата, но това място му се струва неудачно и той премества портокала в шкафчето си.

* * *

От този момент ще последват серия спомени и представи на Тоше (доста неорганизирани, разпокъсани). Изглежда, че за начален подтик е послужило лазенето на другия старец; неговото поведение му е заприличало на онзи детски празник, когато детето прохожда - прощъпалник. Затова първият спомен е Прощъпалник.

...Селска стая. Прохождащо дете. В полукръг са наредени множество от гости и роднини. Ето ги и предметите, от които прохождащото дете трябва да избира: иа първо място наниз от жълтици - нанизът е поставен встрани от другите предмети с цел да улесни в полза на жълтиците избора на детето. Останалите предмети не са интересни: мотичка, питка, плоча с калем.

Млада жена, вероятно майката, крепи детето. Пуска го, като предварително го е насочила към жълтиците. Детето прави няколко крачки, пада и започва да пълзи, но изменя посоката, отправя се към другите предмети. Майката скача, връща го на изходната позиция. И отново се повтаря приблизително същото. Майката го връща трети път. Този път детето е по-пъргаво: преди да го върнат четвърти път, пролазва бързо и грабва плочата с калема. Майката е изтичала, но вече е късно. Лицето й се изкривява от гняв и тя зашлевява два плесника върху детските бузи. Детето заплаква (не чуваме гласа, само виждаме сълзите върху разстроеното личице) и това разплакано лице изпълва цялото съзнание на Тоше.

В този и последвалите спомени няма да чуваме човешки говор и въобще звуци, които естествено бихме очаквали да съпровождат съответната случка.

* * *

...Десетгодишно момче е издигнало хвърчило. То праща "телеграми" - така се наричат късчетата хартия, които, нанизани на конеца, подчинявайки се на някакъв физически закон, политат нагоре по връвта и се залепват на хвърчилото.

Но самото хвърчило се заплита във висока топола. Момчето дърпа. Конецът се скъсва, хвърчилото остава горе.

Момчето се катери върху тополата. Счупва се клон. То полита надолу. Лежи на земята. Върху лявата му буза по цялото протежение има дълбока кървяща рана - ето откога е белегът на Тоше.

* * *

...Тоше във военна униформа, с извадена сабя, препуска върху кои. Френски войник хвърля пушката и вдига ръце. Тоше му отсича главата.

От лавката изскача френската лавкаджийка. Побягва. Тоше я настига, скача от коня и я поваля.

Този спомен той вече го разказа в началото, ако си спомняме, но тук Тоше е млад.

* * *

...Тоше язди по улиците на Чупетлово. Куртката му е окичена с ордени - връща се герой. Странно е, че селото е абсолютно безлюдно. Но Тоше се кланя наляво и надясно, сякаш приема овации от невидими същества.

* * *

...Подобна е картината и по-късно на банкета. Масата е наредена като за сто души, а Тоше е абсолютно сам. Но и сега той прави жестове с чаша в различни посоки, сякаш отговаря на ласкателни тостове за неговото геройство.

* * *

...Тоше е облечен елегантно, в ръката си държи тънко, пирографирано градско бастунче - тези бастунчета бяха модни за времето си. Върви по ливади. До аязмото стои група от свещеник (Захари), двама касапи (единият възрастен, другият млад). Касапите чакат с ножове в ръцете, докато свещеникът благославя две жертвенн овнета.

* * *

...Следващият спомен е по същество продължение на предишния.

Петрунка се е покатерила в плодно дърво. Държи кошничка. В момента слиза. Тоше хвърля бастунчето, протяга ръце да й помогне. Поема я. Но не я пуска на земята, задържа я прекалено дълго.

Неговото изменено лице - страст.

Нейното изменено лице - ужас.

Той я поваля. Започва да къса бялата й блузка.

>>>

 

 

© Константин Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.08.2002
Константин Павлов. Стари неща. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Стари неща. София, 1983.