Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧУЙ ПЕТЕЛА!

(2)

Константин Павлов

web

...Тоше н още двама младежи. В някаква плевня са. Тоше крачи, жестикулира. Другите внимателно го наблюдават. Пантомимата на Тоше може да бъде тълкувана като стрелба, сражения, победа. В полза на такъв извод е следващата постъпка на Тоше - той вади нож, а двамата младежи целуват острието.

* * *

...Двор на полицейски участък. Двама стражари водят Тоше. Той се оглежда и рязко се нахвърля върху тях, нанася удари. Дотичват още стражари - повалят го.

- Защооо... - проплаква някакъв глас.

Това е първият човешки звук, който чуваме от началото на неговите спомени-сънища.

* * *

Всичко дотук е вървяло в много бързо темпо - грубо изреждаме на отделни случки, без желание за изграждане на разказ (въпреки хронологията на спомените). Там, където случайно се е получила фабулна закръгленост, трябва да я разрушаваме, защото по-късно (когато той се съвземе) сам ще разкаже в хармонична форма и сравнително логична връзка целия си живот. Като равносметка, предизвикана от случаен подтик - плесенясалата изневяра. Освен това всички лица от спомените имат тъжна клоунска белота.

* * *

Тоше полуотваря очи. Онзи плачлив вик "Защооо" го е изтръгнал от унеса.

На свободното легло са докарали нов старец. Той е извикал "Защооо". Млада медицинска сестра е приседнала до него с инжекция в ръка.

- Защооо... - проплаква втори път старецът.

- Ето, ето, малко ще боцнем, ще заспим после... и ще се събудим юнаци...

- Неее... - проплаква онзи.

Но сестрата вече е свършила работата си. Завива го.

- Хайде, хайде... Тя излиза, а старецът утихва.

* * *

Първият старец, опзи, дето открадна портокала в началото, отново тръгва към леглото на Тоше. Достига нощното шкафче, взима ябълка от купа плодове и тъкмо да тръгне обратно, Тоше се обажда:

- Вземи ги всичките!

Старецът изпуска ябълката и се пзпъва мирно.

(За да бъде ясно кога за кой старец става дума, нека този старец наричаме Военния старец, а онзи - заспалия - Плачливия старец.)

- Казах тн, вземи всичките! - повтаря Тоше.

И Военния старец бързо преодолява смущението.

- Както заповядате! - по военному отвръща той и започва да пренася плодовете на своето шкафче, но след кратък размисъл връща най-малката ябълка. - Да имате все пак...

- Тоя кой е? - кима Тоше към леглото на новодошлия старец.

- Заповядайте? - пак се изпъва Военния старец, неразбрал въпроса.

- Ти преди Девети полицай ли беше, или военен?

Военния старец замръзва, бави отговора и все пак отговаря, макар и не пряко:

- Ако желаете, аз ще ви върна плодовете?

Но не прави нищо, а продължава да стои мирно.

- Ясно - усмихва се Тоше. - Питах кой е тоя?

- Ах, този ли... Загубил се е.

- Как се е загубил?

- Не помни къде живее. Изглежда, че е малко така...

Нрави жест за откаченост.

- Кооой... - проплаква Плачливия старец и става от леглото.

Той не е чул разговора, нито е видял жеста какъвто и да е поводът, неговите реакции се състоят ст няколко думи: "Кой", "Защо", "Не", произнасяни сълзливо и проточено. При всеки опит за контакт с него той демонстрира някакъв отбранително-нападателен комплекс, произнасяйки някоя от посочените думи.

- Как се казваш бе? - грубо го пита Тоше.

- Неее...

- Стига си мучал! Къде живееш?

Тонът па Тоше го стряска и Плачливия за първи път отговаря почти смислено:

- На дворааа...

Военния старец прави жест към Тоше в смисъл: "Нали ти казах."

Плачливия старец става, започва бързо да се разхожда, мимоходом взима последната ябълка на Тоше, започва да дъвче, без да осъзнава действията си.

Плачливия старец ляга върху леглото. Утихна.

- Какво му става на тоя? - пита Тоше.

Военния се навежда над Плачливия.

- Заспал е. Нищо му няма. Заспал е.

- Хубаво! - одобрява Тоше, - Лягай и тн! Искам тишина! Заспивай!

Военния се подчинява.

И тримата лежат със затворени очи. Тоше се унася. Спомня си Чупетлово.

* * *

Селото. Атмосферата е демонстративно пасторална - дрънкат звънци, жужат насекоми, пеят птички, сантиментални селски мелодии, ливади, хълмове.

Бабичка гони петел.

- Кукуригане.

Кукуригането сепва Тоше.

* * *

Болничната стая.

Отвън се е чуло кукуригането.

Тоше скача, поглежда през прозореца: върху перилата на балкон се е закрепил вързан за крака петел и кукурига.

Тоше, погнусен от фалшивото си боледуване, започва декламативно и пародийно да говори:

- Моето село се казва Чупетлово. Произлиза от "Чуй петела". В една бурна нощ някакви чужденци се заблудили в планината, но изкукуригал петел и ги насочил. Затова се казва Чупетлово. Гербът на селото е петел. Кукуригащ петел! Този петел отсреща е нашенски петел! Знаете ли какво ми каза?

Петелът пак кукурига.

- Чухте ли? Ето какво ми каза...

Докато Тоше говори, Военния старец нетрепващо стои мирно, а Плачливия, свит уплашено, проплаква на интервали: "Неее", "Защооо", "Кооой"...

Влиза сестрата.

Тоше в упор й заявява:

- Сестра, гладен съм! Дай нещо по-сериозно!

- А така! Ами ако река да не ти дам?

- Ако речеш да не ми дадеш, тебе ще изям!

- Браво. Така те искам. Ти си за изписване.

А Тоше си помисля следното (и само ние го чуваме): "Така ме искаш ти, ама да бях една седмица по-млад, щеше да видиш как ме искаш! Само една седмица! Остарях за една седмица. Възможно ли е за една седмица да се остарее?"

Военния старец доближава сестрата и уж дискретно, но доста високо казва, сочейки Плачливия:

- Госпожице, този изяде ябълката на господина...

* * *

Любен, Пепа, Тоше край москвича.

На отсрещния тротоар е застанал онзи очилат младеж, дето заговори Пепа пред болницата. Неговата позиция е и наша гледна точка.

Любен сяда зад кормилото. Пепа и Тоше се сбогуват - тя го целува по бузата. Той влиза в колата. Москвичът потегля. Докато Пепа маха с ръка, младежът прекосява улицата.

- Пепа!

Тя го поглежда с досада.

- Не ти ли омръзна да се влачиш подире ми?

- Пепа, трябва да поговорим.

Вади лист от джоба си, подава го на Пепа.

- Ето тук съм написал цялата истина.

Пепа отблъсква листа.

- Прибери си истината в джоба. Тя не ме интересува повече!

- Пепа, аз те обичам!

- И какво от това?

Тя обръща гръб и забързва.

Младежът затичва след нея с несигурния бяг на късогледите.

* * *

Малкото площадче на Чупетлово. Паметникът на двамата загинали. Тук е спрял москвичът - нагоре няма удобен път. Тоше и Любен излизат от колата.

Тоше:

- Ти се връщай!

Любен:

- Ще дойда да ти помогна нещо...

Тоше кипва:

- Ще ми помага! Ще ми помага! И да вземеш да обръснеш тая четина. Виж си годините! На франт ще се прави!

Маха с ръка:

- Хайде!

Без да се сбогува, обръща гръб и поема нагоре.

* * *

Тоше е на гробището. Занича кръстовете, дири някакъв гроб. Намира го.

Върху кръста пише: Мирко Ст. Желев - 1900 - 1921.

Има и пожълтяла снимка, покрита със слюдена запечатка. Тоше се взира. Да, Любен МНОГО ПРИЛИЧА на мъртвеца. Само брадичката и мустачките на Любен пречат да се разбере дали двамата НАПЪЛНО СИ ПРИЛИЧАТ. Може би затова подсъзнателно Тоше заповяда на Любен да се обръсне.

* * *

Къщичката на Тоше. Тя е извън селото, много е малка и стара. Често на село хората имат по две къщи: едната е "старата къща", другата - "новата къща". Новите се строят по в центъра, а старите служат за летни кухни. А може би това е било пристройка към егрек, където някога са домували овцете.

Тоше влиза в стаичката - огнище, оджак, софра, трикраки столчета, окачени котлета.

Без да се съблича, той тежко се нзляга върху леглото. "Сега съм точно като онова стенно огледало: Прас! - на хиляди парчета. Всичко си беше ясно, гладко, цялостно. Но е имало някакъв мъничък, много мъничък скрит дефект. Цял живот е чакал този мъничък дефект да му дойде времето и да взриви ЦЯЛОТО, ГОЛЯМОТО. На тия години е срамота тепърва да лепя това счупване, пък и възможно ли е въобще да бъде залепено. Колко от отделните парченца вече завинаги са загубени. Но какво да правя, така е устроен човек: все залепва, все се надява. От какво да започна? Къде е началото?"

Докато Тоше разсъждава, ние наблюдаваме освен него и предметите в стаята, с изследователска педантичност: стомна, маса, трикраки столчета, котлета. Това ще ни влезе в работа по-късно. Да не забравим двете етажерки с книги.

* * *

Началото ще бъде Прощъпалникът.

Широка одая. Край стените на малки столчета и миндери са насядали роднини - всички възможни възрасти.

Може би помним предметите, от които прохождащото дете трябва да избира, за да определи професията и заедно с това съдбата си; на първо място - наниз жълтици. Нанизът е окачен така, че да привлича погледа на детето, и е поставен отделно от другите предмети - плоча с калем, питка, мотичка, клонче...

Майката закрепва детето на изходната позиция, извъртяла го е към жълтиците.

Детето тръгва, пада, променя посоката и започва да лази към плочата с калема. Бавно лазене. Роднините са напрегнати.

Майката скача, връща детето, насочва го пак към жълтиците.

Детето лази.

Роднините още по-напрегнати. Торсове изнесени напред. Лицата им. Никой не говори, но ние чуваме пълните със страстно внушение мисли.

"Жълтиците, чедо..."

"Златото, златото..."

Детето лази към другите предмети.

Някой не издържа, скача и почва да дрънка наниза - дано привлече детето. Не.

Майката трети път го връща.

И отново мъчително лазене.

"Жълтиците, жълтиците..."

"Глупаво като баща си..."

"Чеденце, златото, чедо..."

Хорово, с нарастващ патос:

"Златото! Златото! Златото!"

Детето се изправя за миг и преди да успеят да го върнат назад, повлечено от инерцията на падане, сграбчва плочата с калема.

Гласът на майката проплаква:

"Еееех!"

Тя скача и ожесточено удря два плесника на детето.

Детето заплаква. Без глас. Личицето му изпълва цялото съзнание на Тоше.

Неговият глас:

"Да ти изсъхне ръката... мамо..."

* * *

Веднага без прекъсване следва нов спомен, който хронологически трябва да бъде по-късно, но асоциацията с битото дете дава предимства на спомена в паметта на Тоше. В името на изповедната логика.

"Още с прохождането - бой, жестокост... В името на доброто, от желание да се втълпят в душата и тялото норми за обществено поведение, понятия за добро и зло... Преди миг изрекох клетва, обаче самият аз? Аз интелигентният, чувствителният, учителят, педагогът?"

Докато размишлява, виждаме обстановката - малка класна стая, която не се различава от обикновена селска одая, черна дъска, закрепена върху дървено магаре; дъската е разграфена - по-голямата част за писане, по-малката - на квадратчета - за смятане. Децата не са повече от десетина. Насядали са върху някакво подобие на чинове; вместо тетрадки за писане им служат черни плочки с привързани към тях калеми.

В момента Тоше е с гръб към децата - изписва върху дъската "Мама"; и още веднъж на срички: "Ма-ма"...

Докато Тоше е гърбом, две момченца се сборичкват н счупват ниско, тясно прозорче. Звукът от счупените стъкла е единственият реален шум спрямо обстановката в този епизод. Дрънченето на стъклата остро се врязва в съпровождащата до този момент мелодия.

Тишина - по-силна от звука на счупено.

Тоше рязко се обръща, прави знак с показалеца към двете деца - да излязат отпред!

Момченцата излизат и веднага поднасят напред ръцете си, обърнати с длани нагоре. Изглежда, процедурата, която предстои, се е повтаряла неведнъж - те постъпват като личности, запознати с неотменяем ритуал.

Тоше взима тънка пръчка от масичката, която му служи за катедра, и започва да нанася удари. Децата не дърпат ръцете, от очите им потичат сълзи, но това не са сълзи на огорчение и мъка, а проста химическа секреция, предизвикана от физически шок.

Да забележим, че останалите деца наблюдават доста спокойно изтезанията на другарчетата си.

Боят е преустановен. Тоше посочва ъгъла. Момченцата отиват, застават на колене, вдигат ръце.

Урокът продължава. Тоше посочва с току-що използваната показалка написаната дума върху дъската. Виждаме мърдащите устни на учениците: ма-ма, ма-ма...

Сегашният глас на Тоше:

"Някои от моите ученици не успяваха да научат дори азбуката, но по-късно, като възрастни, с удоволствие си спомняха за пердаха. Какъв е този феномен: спомен от детството, който умилява всичко, или носталгия по боя? Нещо повече - още като деца те се хвалеха на приятелчетата си: "Днеска как ме би даскалът!" "Твойто е нищо, я виж тук, виж ръцете!" А това какво е? Гордост на малки мъжлета или извратен резултат от вековно страдание, робско наследство в душата?"

Докато чуваме гласа на сегашния Тоше, тогавашният Тоше продължава да сочи сричките на "ма-ма", а през равни интервали отива в ъгъла и удря с пръчката отмаляващите ръце, когато наказаните се опитват да ги отпуснат за почивка върху главата.

Чува се пеене на мъже. Тоше отваря очи.

* * *

Отвън пеят "Дрът си, мили мой Ахмед..."

Тоше се двоуми, но става и отваря вратата. Старците.

Захари се покланя церемониално; напевно казва:

- И дойдоха, и му се поклониха...

Тоше:

- Ако може да ми се отпуснат десет дена. За пост и молитва ми трябват. Като минат десет дена, много ще ми трябвате.

Захари:

- Десет? Ако доживеем дотогава.

Покланя се пак.

* * *

Следва споменът за Първата световна война.

Тоше стон прикрит зад голямо дърво. Държи за юздата кон.

Грохот от сражение. Самите сражаващи не се виждат. Тоше е единственият представител на нашата армия - като "събирателен" образ. Далече, скрит до половината в окоп, е силуетът на френския войник и в негово лице - цялата френска армия.

Грохотът нараства. Стенания. Команди.

Силно ура надвнква всички други звуци. Тоше скача върху коня, изважда сабята и се устремява към френската армия, т.е. към единствения французин. "Френската армия" хвърля пушката, вдига ръце, но Тоше отрязва главата й.

От барачката-лавка изскача французойката. Побягва. Тоше я застига, скача от коня, сграбчва я, поваля. При падането те отиват под нивото на нашия хоризонт, т.е. не ги виждаме. Гледаме напред към хълмовете. Звуците на войната секват. Дълга пауза. И отново ура, възприемаме го повече в чест на Тоше, и то не за военен, а за друг мъжки подвиг. Ето го, надига се, безцеремонно се загащва. Надига се и французойката.

- Господине - развълнувано казва тя, - едно ми кажете само: всички ли българи са мъже като тебе?

- Не! - отговаря Тоше.

Но след двоумение решава да бъде искрен:

- Не, но повечето са като мене.

- Невероятно! - замислено прошепва французойката. Тя има нисък, плътен глас.

* * *

Чуваме смеха на Тоше още преди да е отекнала картината от френския епизод.

Ето го в стаята - разхожда се и продължава да се смее, но смехът му е някак механичен, насилен, демонстративен.

"Ей, докъде може да стигне човек като мене? Не беше французойка онази... Циганка беше... После циганите ме биха... Или преди това ме биха... Не помня... обаче ме биха..."

* * *

Същият спомен продължава. И отново в патетичен план.

Той язди из уличките на Чупетлово. Ордени върху куртката - завръща се като герой.

Ехтят приветствени възгласи - "Ура", "Да живее"...

А селото е абсолютно пусто - улиците, къщите.

Тоше се кланя наляво и дясно, приема поздравленията на невидимите посрещачи.

С извадена сабя дълго кръстосва селските улички. Възторжените викове не стихват.

В стаята.

"Хайде, хайде... Нямаше никакви побрещачи, никакво ура..."

* * *

Споменът продължава. Пак патетично.

В голяма стая масите са отрупани с гозби, напитки като за сто души - обяд в чест на Тоше. И отново страхотна гълчава, а той пак е сам. Възгласи: "Наздраве!", "Да живее!" Тоше с чаша в ръка се кланя в посоката на различните гласове.

Чува се чукане па вилица върху чиния.

Гласове: "Тихо!", "Тихо!"

Настъпва тишина. Тоше, прав, все така с чаша в ръка, се обръща към онзи, когото ние не виждаме, но който ще говори. Чуваме треперещ старчески глас:

"Братя! Голяма чест за наше Чупетлово! Юнак родихме и ние! Тоше, сине... Наричам те сине, а така има право да те нарича само баща ти и България. Ти даде сила и кръв за цар и отечество! Вдигам чаша..."

Гласът на Тоше прекъсва гласа на стареца:

- Дядо Симо, извинявай, че те прекъсвам... Стар човек си, но... Искам да заявя следното: За отечеството ще пия, за царя не!

Настъпва тишина и миг след това смутен шепот обхожда масите.

Гласът на Тоше:

"Да! За отечеството живота си няма да жаля, но за царя не ми споменавай, не му е сега времето да си казвам защо и как. Наздраве!"

Началното смущение от думите на Тоше против царя преминава в екзалтация: "Наздраве!"

"Ура!"

"Да живееш!"

Реален (сегашен) вик се врязва в някогашните гласове:

- Тате! Тате!

* * *

Пристигнал е Любен. Той започва в скоропоговорка:

- Тате, много ти здраве от мама. Тя вече е добре, но лекарите казаха да пази леглото още някой ден...

Любен е възбуден, той е подготвил приятна изненада за Тоше - обръснал е мустаците и брадата, както беше наредил баща му. Тоше го гледа вбесен - обръсването е засилило приликата с Мирко.

- Защо си се обръснал бе? - просъсква. - Я си виж мутрата! На овче такова си заприличал, тиквеник с тиквеник!

- Ама, тате, нали ТИ...

- Какво АЗ! Какво АЗ! ДРУГ! ДРУГ!

>>>

 

 

© Константин Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.08.2002
Константин Павлов. Стари неща. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Стари неща. София, 1983.